Метаданни
Данни
- Серия
- Бъкскин (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rifle River, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Маргарита Маринова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- vens(2007)
Издание:
Издателство „Калпазанов“, 1994 г.
First published 1984 by Dorchester Publishing Co.
История
- —Добавяне
ОСМА ГЛАВА
През следващата седмица правиха огради около пасищата. Работиха от тъмно до тъмно. Тежкият труд им помогна да понесат болката от смъртта на Джейк.
В началото на седмицата Оул Сандбърг не говореше с никого. Но дървата трябваше да бъдат нацепе-ни и отнесени до поляните, коловете — здраво забити в земята, а напречните греди — заковани хоризонтално на равно разстояние една от друга, така че накрая Оул започна да се отпуска, мъката му се поуталожи и той отново заговори с Лий и Том. В края на седмицата вече можеше да споменава името на Джейк и да разказва на другите какво смело момче е бил синът му, как още петгодишен е можел да язди и колко умело е вкарвал животните в оградените за тях пасища.
Тази седмица се бе оказала добра за тях. Нямаха проблеми с провизиите. В деня след престрелката Том Кук отиде да докара каруцата. Намери я там, където я бяха оставили. Конете си бяха също на мястото. Доста неспокойни от дългото чакане, те се дърпаха напред в пряга си, за да достигнат свежата трева.
Оказа се обаче, че закупените пирони не са достатъчни, и когато в края на седмицата Лий изпрати Оул до града за още, той му даде и една бележка за помощник-шерифа.
В няколко реда Лий обясняваше на Фибс какво се бе случило, като не пропусна да спомене двете имена, които знаеше — Чарли и Том Смол.
Лий бе мислил доста за Джордж Смол през тази седмица. Ако каубоят говореше истината, то това трябва да беше по-големият брат на Том. Вече трябва да бе доста стар. Доколкото Лий си спомняше, Джордж Смол се бе подвизавал по мисурската граница в годините преди войната, което означаваше, че сега той трябва да бе прехвърлил петдесетте. Навремето всяваше ужас с бързината си, но сега сигурно вече не бе толкова добър. Но вероятно компенсираше с хитростта на големия си опит.
Имаше вероятност изобщо да не му пука какво е станало с малкото му братче. Но можеше и да го вземе навътре.
Ащън със сигурност щеше да се погрижи да го информира за случилото се, когато разбере от Фибс, че хората му са мъртви.
В деня, когато Оул Сандбърг отиде до града, Лий реши да се разходи до източния хълм, за да разгледа границата си с Фишхук.
Ако Ащън си търсеше белята до такава степен, че да изпрати хора да откраднат конете му, добре бе Лии да познава граничните земи между двете имения.
На тръгване Лий взе малко еленско месо и напълни джоба си с бисквити. Скоро трябваше да си набавят още месо. След като прехвърли хълма и препусна надолу през горичката, Лий спря коня си под няколко брези, скочи от седлото, завърза поводите и седна на земята с гръб, опрян в дънера на едно дърво, за да похапне от скромния си обяд.
Еленското бе жилаво, но вкусно, с особения суров и остър вкус на дивото месо. Лий бе взел само една щипка сол, но пък бисквитите бяха достатъчно солени. Не трябваше да забрави да купи сирене при следващото си ходене до Крий. По дяволите, защо да не вземе цяла десетпаундова пита кашкавал от онези, дето залепват за небцето, преди да ги глътнеш.
Устата му бе пълна с бисквитите, когато, обхождайки с поглед неравния терен на ширналата се пред него земя, Лий забеляза конника.
Мъжът бе облечен в карирана риза и яздеше хубава дребна червенокафява кобила, фигурата му ту се показваше, ту се скриваше в шубрака долу по пътеката, водеща към мястото, където седеше Лий. Дори и да познаваше съседите си, от такова голямо разстояние той не би могъл да каже кой е неканеният гостенин.
Ездачът явно бе тръгнал към земите на ранчото Ривър. При това внимаваше да не го забележат.
Лий отпи голяма глътка вода от павурчето си, после се изправи и изтупа трохите от панталоните си. В момента мъжът не се виждаше, бе се загубил сред гъстите ели.
Лий развърза коня си, метна се на седлото и провери дайи пушката е на мястото си. Препусна надясно, за да посрещне непознатия в края на гората.
Отпусна поводите до лек тръс — нямаше защо да бърза. Мъжът трябваше да измине още доста път. Мина му през ума, че това може да е Джордж Смол, но бързо отхвърли тази мисъл. Непознатият трябва да бе млад човек — яздеше много леко и пъргаво.
Лий стигна в подножието на хълма. Не смяташе, че е бил забелязан досега, а и трябваше да си остане скрит от погледа на нахалника. Ами ако не беше решил да огледа мястото точно този ден? Тогава ездачът щеше да стигне до къщата и да ги нападне, без те да подозират каквото и да било, докато не чуят стрелбата. Не беше лесно да се грижиш за ранчото само с трима помощници. Всъщност двама, като се има предвид смъртта на Джейк и не се броеше Тим Бап. Нямаше достатъчно хора, за да осигури кръгова отбрана на земите си.
Когато навлезе в гората, Лий се приведе напред, за да се предпази от клоните. Излезе на малка полянка, после отново се запромушва сред дърветата. Тук те растяха по-нарядко, така че Лий ускори хода на коня си. Понеже вятърът духаше от изток, неочакваният гостенин трудно би чул конския тропот.
Когато отново излезе на открито, Лий видя, че се намира на малко възвишение, точно срещу стръмния заден склон на хълма. Спря на място и претърси с поглед местността.
Не се виждаше нищо.
Тъкмо се бе приготвил да се спусне още по-надо-лу, когато забеляза някакво движение вляво от себе си. Кафявата кобила навлизаше в поредната горичка от скупчени дървета. Лий успя да зърне само част от синята риза и широкополата сламена шапка на ездача малко преди той отново да се скрие от погледа му.
Всичко вървеше според плана. Непознатият тъкмо бе навлязъл в гъсталак, където в следващите стотина ярда нямаше да има никаква видимост.
Така Лий щеше да има възможност да го хване жив. После нямаше да се налага да пише на Фипс за разни убити крадци, нямаше да трябва да беси никого — просто щеше да заведе мъжа в Бат или Хелена и да го изправи пред съда. Това може да накара Ащън да се поизпоти. Лий бе взел мерки да се установи толкова далече на север, че да не го познае никой. Нямаше много такива както Ребека Чейс, които да обикалят наоколо и само да чакат Лий да се появи в съда…
Той смушка коня си и навлезе в храсталака. Яздеше приведен ниско над седлото — така клоните можеха да шибат единствено шапката му.
Когато копитата на жребеца изчаткаха по естествената скална площадка около хълма, Лий спря. Наведе се напред над главата на коня, хвана го за муцуната и нежно започна да го успокоява. Жребецът мълниеносно се устреми към уплашената кобила, а Лий се наведе встрани от седлото, за да може да се вреже в ездача по-лесно.
Удари го достатъчно силно, за да го свали от коня. Вкопчени един в друг, двамата паднаха в храстите. Лий задържа мъжа с лявата си ръка — трябва да бе още момче, защото нямаше много сила, докато с дясната бръкна в ботуша си, за да измъкне ножа. Хлапе или не, непознатият риташе здраво, опитвайки да се освободи от нападателя си. Лий се сети за 38-калибровия пищов и отново се хвърли напред вече с ножа си в ръка. С цялото си тяло той притискаше противника си към земята, като се опитваше да го приклещи с колене. Младежът не можеше да помръдне. Лий хвана с пръсти косите му и издърпа главата назад, като опря ножа в гърлото му.
— А сега, малко копеленце…
Индия Ащън лежеше под него, смъртно бледа, с широко отворени, пълни с ужас, очи.
За секунда Лий остана наведен над нея, замръзнал, с ножа, все още опрян в гърлото й! После той изрисува, претърколи се встрани, изправи се и върна ножа в ботуша си, без да я изпуска от поглед. Все още бледа от шока, Индия Ащън лежеше сред начупените клони. Сламената шапка бе паднала от главата й и дългите златни къдри се бяха разпръснали като слънчеви лъчи в зеленината около раменете й. Карираната мъжка риза се бе разкъсала на рамото, и се виждаше нежната, бледа като слонова кост, белота.
Изведнъж момичето се съвзе и се опита да седне, като продължаваше да гледа Лий.
— Как… как се осмелихте? Опитахте се да ме убиете!
Лий протегна ръка да й помогне, но тя го удари и се изправи сама.
— Съжалявам, мис Ащън, не ви познах.
— Винаги ли нападате хората, които не познавате, мистър Лий? — красивото й аристократично лице бе порозовяло от гняв. Когато се опита да оправи прическата си, Лий видя, че ръцете й треперят. После тя уморено отупа полегналите с листа и клонки дънки, в които бе обута. Накрая придърпа разкъсаната риза върху голото рамо.
— Нападам само онези непознати, които се опитват да навлязат в земите ми през гората — отговори Лий. Знаеше, че и неговото лице е червено. Без съмнение, се бе проявил като последен глупак. Сега кавгата му с Ащън можеше да стане съвсем лична, ако той разбере как се е държал със сестра му. Лий изстина при мисълта, че можеше и да стреля още докато тя бе на такова разстояние, че той да не разбере с кого си има работа. Почувства се зле.
— Мисля, че сте един груб, невъзпитан глупак, мистър Лий! — тя се оглеждаше за кобилата си. — Освен това изплашихте Сали. Може даже и да сте я наранили.
— Ще ви я върна.
Индия Ащън беше не само много красива, но и смела. Повечето жени с нейното възпитание щяха или да изгубят съзнание, или да изпаднат в истерия, ако се окажат в подобна ситуация.
— Аз сама ще си я намеря, мистър Лий. Не ми трябва вашата помощ.
Лий се опита да я успокои.
— Чуйте, мис Ащън, имахме някои неприятности напоследък…
Студена като лед, тя се извърна и се наведе да си вземе шапката.
— Изобщо не ме интересуват вашите неприятности в Ривър Ранч, мистър Лий. А сега, ако доведете коня ми, смятам да си тръгвам. Но трябва да ви кажа, че хората тук не обичат мъже, които грубиянски нападат сами жени, дето не пречат на никого, а си вървят по пътя.
— А вие каква работа имахте насам, мис Ащън? — попита Лий. — Доста заобиколен път сте си избрали, в случай че сте решили да ми дойдете на гости.
— Не ви идвах на посещение — каза тя и отметна глава назад. — Търсех един приятел — момичето прехапа устни и се вторачи в храстите, където вероятно се криеше нейната кобила.
— Хайде, елате — каза Лий, — ще намерим коня ви. Не мисля, че му се е случило нещо. — Той я хвана за ръката.
С израз на отвращение тя погледна надолу и измъкна китката си.
— Бих предпочела да не ме докосвате, мистър Лий!
— Добре! — Лий стисна зъби, за да не избухне. Сам си бе виновен. Добре, че не я беше наранил. — Тогава просто ме следвайте. Сигурно кобилата ви е с моя жребец, а той обикновено не се отдалечава много.
Лий я изведе на поляната отвъд горичката и се заоглежда за конете.
— Може да са слезли малко по-надолу.
Като не получи отговор, той навлезе в гората и тръгна надолу по склона. Жребецът сигурно бе спрял да пасе някъде. Слизането беше доста трудно поради преплетените храсти, набраздената от проливни дъждове земя и разпръснатите навсякъде пънове на ударени от гръм дървета. Лий вървеше напред, без да се обръща, като не предложи помощта си на момичето дори когато тя се спъна в един повален дънер.
Цялата история беше много глупава. Как можа да я сбърка с мъж? Бе я виждал един пъти — би трябвало да може да я познае, дори и от такова разстояние. При това начинът, по който яздеше, му се бе сторил познат. Точно за това беше мислил малко преди да я нападне.
— Бихте ли вървели малко по-бавно?
Все още бе бясна. Може би се срамуваше, че се бе показала толкова уплашена, когато той я събори на земята. Сигурно бе решила, че е напълно луд…
Лий прекрачи дънера на един паднал бор и спря, за да я изчака. Сега тя не приличаше толкова на изискана дама — трудно можеше да изглежда такава, докато с мъка си пробиваше път през къпиновите храсти. Лий не за пръв път виждаше жена да носи панталони — така се обличаха понякога някои проститутки или пък грубите стари селянки. Но никога и една истинска дама… Е, тази случка може би щеше да я накара да се придържа към обичайните рокли и странично седло.
Когато прекрачи дънера, за да стигне при него, тя вече се задъхваше от умора. Наложи се да спре за момент, за да си поеме въздух.
— Казвате, че търсите някакъв свой приятел, така ли?
Тя го изгледа някак особено.
— Ами… да, точно така. Един наш гост. Преди няколко дена тръгна с няколко от нашите хора да докарат стадо животни. Вече трябваше да са се върнали.
— Един мъж ли казвате?
Тя се изчерви.
— Да. Приятел на брат ми. Бизнеспартньор, ако толкова искате да знаете! — отново бе ядосана.
Лий се извърна. Не бе забелязал никого в околността. Изведнъж той спря. Нямаше причина да бъде толкова сигурен, че се е сетил за кого става дума, и при все това бе абсолютно убеден, че е прав.
— Как се казва този мъж?
Видя, че тонът и изражението му я изненадаха. Тя се изчерви отново.
— Името на джентълмена е Томас Смол.
Тя тръгна надолу по склона, но Лий протегна ръка, хвана я за лакътя и я накара да спре.
— Как смеете…
Сега Лий държеше вече и двете й ръце.
— Том Смол ли казахте?
— Да… — озадъчена от изражението на лицето му, тя уплашено се взираше в него.
— Той знаеше ли нещо за вас, мис Ащън?
— Той… — лицето й почервеня, — Мистър Смол е… мой приятел.
Ама разбира се! Лий добре си спомняше високия, усмихнат красавец със страхотните кавалерийски мустаци: „Вие сте един нечакан гостенин“, му бе извикал той малко преди Лий да го убие.
— Сега ще си махнете ли ръцете…
— Той е мъртъв — каза Лий.
За момент изглеждаше, че не го е чула, че не разбира какво й се казва.
— Пуснете ме, по дяволите! Какво имате предвид? — очите й се разшириха. Гласът й трепереше.
— Казах, че приятелят ви е мъртъв — ако бе обичала мръсното копеле, толкова по-зле за нея.
Изведнъж тялото й натежа в ръцете му и Индия Ащън почти падна на колене.
— Не, не, не! — заповтаря бързо тя. — Вие грешите… Грешите. — Внезапно момичето се стегна и се отскубна от него. — Какво искате да кажете? — В очите й се га имаше сълзи от гняв. — Подъл глупак! Не знаете за какво говорите! Та вие дори не го познавате!
Какво, за бога, можеше да отговори на това? Явно новините още не бяха стигнали до фишхук.
— Той беше застрелян…
— Застрелян? Застрелян? За какво говорите? — тя се огледа наоколо с див поглед, сякаш беше хваната в кошмарен капан. — Никой не би застрелял Том…
Лий изпсува наум Ащън — как би могъл да прибере в къщата си толкова красив убиец, когато имаше млада сестра!
— Той и хората с него… откраднаха моите коне и… — Момичето го гледаше така, сякаш си имаше работа с луд, който й говори на някакъв чужд език. — Откраднаха конете ми и убиха едно дете — нямаше защо да й казва, че именно красавецът Том бе прерязал гърлото на бедния Джейк Сандбърг.
— Ах, ти, мръсен, долен лъжец! — изпищя тя и и клатейки глава, заотстъпва назад.
Лий протегна ръка към нея и й заговори меко, като се опитваше да я успокои:
— Смол бе наемен убиец, мис Ащън, съжалявам.
— Застрелян, така ли? — Тя се бе вторачила в него. Сега вече му вярваше.
— Страхувам се, че е така — Лий искрено се надяваше да се е успокоила. Трябва да е била лудо влюбена в онзи главорез.
— Как беше убит? Кой го застреля?
— Той и бандата му дошли тук и откраднали конете ми… — Очите й бяха по детски широко отворени. — Един от моите хора — хлапе, наречено Джейк Сандбърг — ги проследи до реката и ги задържа при брода. — Тя не казваше нищо. Само стоеше и го слушаше. — Убиха момчето. После, когато ние пристигнахме, започна престрелка, Смол загина в нея. — По дяволите, по какъв начин да представи нещата по-приемливи? — Вече уведомих помощник-шерифа за това. Съжалявам.
— Вие бяхте, нали? — попита тя с някакъв странен, глух глас. — Вие го убихте, нали, мистър Лий?
Исусе!
— Той… той държеше насочен срещу мен пистолет, мис Ащ…
Видя движението й, но не повярва на очите си. С бърз, рязък жест тя се пресегна към 38-калибровия револвер на хълбока си.
Имаше достатъчно време, за да си представи колко смешно щеше да бъде всичко — Франк Лесли Бъкскин, застрелян от красива английска аристократка. В следващия момент той се раздвижи. Нямаше намерение да вади пищов срещу нея — по-скоро щеше да се остави да бъде убит. Трябваше да й вземе оръжието, преди да има време да стреля.
Момичето вече се прицелваше в него. Може би щеше да стигне до нея твърде късно.
Чу се изстрел. Усети болката да прерязва ребрата му. В следващия момент вече я бе хванал и се опитваше да измъкне със сила пистолета от ръката й. Успя да й го вземе, след което, без да я пуска, се извърна настрани. Като не обръщаше внимание на съпротивата й, Лий хвърли оръжието в храстите.
После погледна към гърдите си. Куршумът бе преминал през плата на ризата му и го бе одраскал. Тънка струйка кръв се просмукваше в избелелия памук.
Лий почувства, че се вбесява. Тази вещица можеше да го убие. Със сигурност вече щеше да е мъртъв, ако бе успяла да стреля още веднъж! И то заради един безмилостен убиец на деца!
Замахна с все сила и я зашлеви през разкривеното от ярост лице. Тя загуби равновесие и той нарочно я удари отново. Момичето падна заедно с него в меката трева. Дращеше го с нокти, опитваше се да го захапе по ръката, която я притискаше към земята.
Лий отново вдигна длан.
— Спри веднага! Спри или ще ме накараш да те пребия от бой! — Постепенно тя утихна. Дишаше тежко като хванато в капан животно. — Сега ме чуй добре, разглезена кучко! Онази ухилена хиена Смол уби моя човек! Преряза гърлото на едно петнадесетгодишно момче! После гадното копеле извади оръжие срещу мен. Дали съм го убил, ли? Мамка му, госпо-жичке, направо го направих на парчета!
— Лъжеш! — тя се разплака и отново се опита да се освободи от тежестта му върху себе си.
Така и не разбра защо го направи, защо изобщо започна. Сигурно заради нейния плач. Или просто понеже тя бе толкова близо до него.
Лий се наведе и я целуна по устата.
Момичето отчаяно се сви под тялото му. Лий откри, че я прегръща с всичка сила, притиска я към земята, целува я жадно и нетърпеливо.
Тя се опита да се измъкне и започна да го хапе. Лий не й обърна никакво внимание, въпреки че устните му бяха изпохапани до кръв. Той я целуваше, смучеше, стискаше така, сякаш животът му зависи от това.
Ръцете му се плъзнаха по карираната риза, разкъсаха я, смъкнаха презрамките на памучното бельо и откриха нежната мекота на малките й гърди. Пръстите му се впиха в деликатната им белота.
Тя изпищя, отчаяно се заизвива в ръцете му, но Лий само се приведе ниско над нея, захапа развълнуваните розови връхчета на гърдите й, плъзна език по тях.
Момичето изстена, когато Лий посегна да разкопчае панталоните й. Опита се да го ритне, но движенията на краката й биваха възпирани от свлечените до глезените й дънки. Лий пъхна ръка между бедрата й.
Тя отново изпищя:
— Моля ви, о, моля ви… недейте.
Той нежно покри с длан блестящите, златисторуси косми на пубиса й — необикновеният им цвят се открояваше на фона на снежнобялата кожа.
Лий грубо напъха пръсти в нея, усещайки как топлата влага ги обвива плътно отвсякъде. Той започна да движи бързо ръката си нагоре-надолу, като едновременно триеше с длан клитора й, докато той набъбна и овлажня.
Тя пое дълбоко въздух и спря да се съпротивлява.
Лий помисли, че беше свършила, но не беше. Тя лежеше и го гледаше. Лицето й бе бледо и безизразно. Той се опита да спре, знаеше, че трябва да престане. И без това вече беше направил достатъчно, че да заслужи да бъде обесен… като онова старо копеле, каубоя. Бедният Чарли. Той не беше по-различен от него.
Но не можеше, просто не можеше да се спре. Тя бе тук. Той също. При това усещаше голотата й под себе си…
Лий посегна надолу към панталоните си, разкопча ги и бързо ги изу. Бе толкова твърд, че чак болеше.
— О, боже! — възкликна той и намести издутия си член до влажния отвор между краката й. — Мили боже! — С едно рязко движение той влезе в нея. Дълбоко навътре. И още, и още…
Тя бе много тясна. Влажна, гореща и стегната. Сякаш бе засмукан от опитна проститутка.
Момичето не беше девствено. Той се спомни ухиленото лице на красивия разбойник, загледан в него от височината на скалната площадка. „Неканен гостенин…“. Думите на убиеца отекнаха в главата му.
После Лий престана да мисли.
Напъните му бяха толкова мощни, че цялото й тяло се разтресе под неговото. При всеки нов тласък тя тихичко изпъшкваше.
Лий изръмжа от удоволствие. Беше хубаво, толкова хубаво…
Тя се задъха, докато той влизаше в нея все по-силно и по-навътре. Вкарваше пениса си, напрягаше и въртеше цялото си тяло така, сякаш се опитваше да я прикове към земята завинаги.
Жената извика и зарови пръсти в косата му, издърпвайки главата му назад. Лий усети мощни конвулсии да разтърсват голите й крака. Не спря да се движи — влизаше и излизаше, влизаше и излизаше. Учестеното й дишане приятно затопляше врата му. Вече се чуваше характерният мляскащ звук, съпровождащ доброто любене. Лий долови миризмата й — солена и мокра.
Изведнъж тя пусна косата му и спря да се опитва да го избута от себе си. Лий усети пръстите й да се забиват в раменете му. Момичето нададе дрезгав вик, и го зарита с крака.
— О, Том! — Лий я погледна и видя, че плаче, отчаяно въртейки глава на всички страни. — О, божичко… Томи… Томи…
„Неканен гостенин.“
Тя изви гръб под него, вдигна високо във въздуха стройните си, дълги крака и цялата се стегна от удоволствието. Вече бе много мокра там, отдолу.
После екстазът дойде — първо за него, сякаш се изля в един мощен прилив, придружен със сладка болка в гърба. Той изкрещя и се изпразни. Впръскваше спермата си на талази, които сякаш нямаха край.
Тя се извиваше и стенеше. Вдигаше колене и се бореше с учудваща за крехкото й тяло сила, като че бе обхваната от родилни болки. Кожата на лицето и малките й гърди порозовя, когато я заля вълната на върховното удоволствие. Изпаднала в екстаз, жената се взираше невиждащо в очите на Лий и тежко пъшкаше.
— Съжалявам — каза Лий, докато тя седеше в тревата и се опитваше да закопчае разкъсаната си риза. — Не очаквам някога да ми простите…
Той тръгна надолу по поляната. Търсеше нещо.
След малко се върна при нея. В ръката си държеше 38-калибровия й пистолет. Момичето се бе изправило и отупваше тревата от панталоните си.
— Ето, вземете — той й подаде оръжието. — Можете да го използвате, ако искате.
Лий стоеше и чакаше.
Но момичето просто прибра пистолета обратно в крбура и го погледна с тъжните си очи.
— Не за това, което направихте сега, ще се погрижа да умрете — тя поклати глава. — А заради Том. Заради него ще ви убия някой ден.
Мина покрай него и тръгна да търси кобилата си надолу по склона.