Рой Лебо
Реката на смъртта (7)

ШЕСТА ГЛАВА

На следващия ден по обяд, тъкмо когато Лий и Том Кук оседлаваха двете кобили на Бап, за да отидат до града за провизии, откъм западния склон на хълма се чу конски тропот.

Обърнаха се и видяха малко облаче прах насред боровата горичка.

— Това са много коне… Том Кук се оказа прав. Такъв прахоляк наистина можеха да вдигнат само стадо препускащи коне.

Лий си помисли, че знае кой пристига, но за всеки случай отиде при дорестия си жребец и извади карабината изпод седлото.

След малко видяха проблясък на метал — слънцето се отразяваше в железните вериги, служещи за поводи на конете, в катарамите на седлата, в патронните колани. Минута по-късно от хълма се спусна малко стадо коне, от двете страни на което яздеха двама въоръжени мъже.

Апалузки коне.

Нямаше как да сбърка черно-бялата им окраска, петнистите задници. Сандбърг и синът му пристигаха от Колорадо съвсем навреме.

— Това са моите коне, Том — каза Лий. Гордееше се с тези леко стъпващи хубавици. Най-добрите планински коне на света! Само чистокръвни жребци биха могли да се мерят с тях по издръжливост, и то единствено на равен терен.

Лий забеляза, че момчето на Сандбърг води и два червенокафяви коня, натоварени с оръжието и личния им багаж. Ранчото Ривър започваше да се пълни.

Стадото се приближи дотолкова, че Лий успя да различи Шокан, който препускаше пред кобилите. Бялата му, изпъстрена с черни петна кожа блестеше, огряна от слънчевите лъчи.

— Страхотен жребец! — каза Том Кук, докато гледаше как конят ги приближава.

— Най-добрият! — отговори Лий.

Всички апалузки коне изглеждаха в добра форма, свежи и пълни с живот. Малките жребчета подскачаха наоколо игриво — сякаш не бяха в края на един уморителен, дълъг триста мили път.

Оул Сандбърг явно бе забелязал Лий, защото обърна коня си в посока към обора и препусна към него, като остави сина си, Джейк, да прибере животните в оградената поляна над помощните постройки.

Сандбърг бе висок и плешив мъж с вечно печално изражение на лицето. Приличаше на дъска, обута в прашни дънки „Левис“. Държеше стара, очукана карабина „Спенсър“. Синът бе копие на баща си, само че по-малко тъжен и тих. И двамата умееха да се оправят с конете. Лий имаше голям късмет, че бе ги наел, когато бяха останали безработни след като някакъв местен кравар бе купил ранчото, където работеха. Не можеше да си представи по-добри работници. Не ги интересуваше нищо друго, освен отглеждането на коне. Баща и син бяха работили толкова дълго заедно, че вече си приличаха.

— Добър ден, мистър Лий. — Сандбърг се наведе над седлото, за да се здрависат.

— Оул, здравей.

Бледосините очи на Сандбърг измериха с поглед Том Кук, но той не протегна ръка към индианеца, за да се ръкуват.

— Конете изглеждат добре, Оул — каза Лий. — Някакви проблеми?

— В добра форма са — отговори Сандбърг. — Нищо особено, ако се изключи опита на жребеца да присъедини към стадото две диви кобили. Наложи се да изгоним дамите, въпреки че това не му хареса.

— Малките добре ли понесоха пътуването?

— Мамка му, Лий, тези дяволски жребчета са все така пълни с живот както при тръгването ни. Искаш ли да дойдеш да им хвърлиш едно око?

— Много бих желал, Оул, но Том и аз тъкмо тръгвахме до града за провизии и Предпочитам да свършим първо с това. Нещо да ти трябва?

Сандбърг поклати глава.

— Малко пресован тютюн за дъвчене е всичко, от което имам нужда.

— Добре — Лий посочи към индианеца. — Това е Том Кук, той ще работи тук с нас.

Сандбърг кимна на момчето.

— Още нещо, Оул. Отваряйте си очите на четири, докато сте сами тук двамата с Джейк. Наложи се да застрелям един мъж в града — съжалявам, че трябваше да го сторя, но нямаше как. Чух, че имал няколко палави приятел чета.

Сандбърг въздъхна и кимна. Разлеждаше земята наоколо и солидните каменни постройки на ранчото.

— Проблеми, значи — той отново въздъхна. — Както и да е, мистър Лий, това място е толкова хубаво, че си заслужава неприятностите.

Лий възседна жребеца си и махна на Джейк Сандбърг, който все още се опитваше да вкара конете в ограденото пасище.

— Хей, Джейк!

Момчето помаха в отговор на Лий и се втурна да върне обратно две кобили, които бяха решили да отидат да проучат западния хълм.

— Върви в къщата, Оул — каза Лий. — Ние ще се върнем рано сутринта. На верандата е увесено еленско месо. Отрежи си от него.

Сандбърг кимна.

— Добре — обърна коня и отиде да помага на сина си да приберат конете.

Лий постоя още малко, загледан в галопиращите сред високата трева апалузки коне. Би предпочел да прекара деня с тях — да ги наблюдава и от време на време да им дава бучки захар. Но, сети се той, нямаше никаква захар, както и много други неща.

— Да вървим, Том — Лий препусна към долината. Зад себе си чуваше тропота на конете, които Том Кук водеше, за да натоварят върху тях провизиите на връщане.

Хубаво стопанство си бе купил. Притежаваше и чудесни животни.

Засега всичко вървеше добре.

При първото си пътуване до Крий Лий се бе постарал да запомни пътя до града и бе успял да го направи, въпреки вълнението, предизвикано от стрелбата на Том Кук. Днес се обърква само два пъти — веднъж сред дърветата по пътя надолу и втори път, когато преминаха от другата страна на реката.

Всеки път, когато бе готов да си признае, че се е загубил, Лий чуваше мучене откъм Том Кук. Обръщаше се и виждаше индианеца да сочи с пръст в посоката, която трябваше да следват.

Въпреки че спряха за малко, за да може конете да си починат, а Лий да изпразни мехура си, пристигнаха много бързо. По време на кратката почивка двамата с Том хапнаха от къпините, които растяха край бреговете на реката — плодовете бяха едри и блестящо черни, здрави и сладки, сочни като младо момиче. Когато се наядоха, целите бяха изподрани от острите бодли на храстите.

Слънцето още не бе започнало да залязва, когато стигнаха до Крий. Градът, който бе толкова оживен през нощта, се оказа почти напълно заспал в късния следобед. По главната улица скрибуцаха само няколко каруци, натоварени с пролетен фураж, който откарваха, към конюшнята и обора в другия край на града.

Малко преди да влязат в Крий, Лий спря и провери колта в кобура си. Не беше изключено Ребека Чейс да е издрънкала на Фипс кой всъщност бе Лий.

Но тя не го беше направила. Или ако беше, то Фипс бе решил да се държи настрана. Никой не ги закачи, докато препускаха по улиците. Двамата с Том Кук завързаха конете си пред табела, на която бе написано: „Храна и провизии“ — У. Кимбъл Проп. Лий изкачи няколкото стъпала към вратата и потъна в хладния мрак на магазина.

Миришеше на торби с фураж, импрегнирана кожа, оръжейна смазка, твърдо сирене, дрехи; туршия и прясно нацепени дърва. Това бе приятна, богата, успокояваща миризма. Но човек трябваше да има пари в джоба си, за да й се наслади изцяло.

Висок, тъмен мъж, с мъртвешки вид, излезе от тъмнината, за да посрещне Лий. Имаше дълго, слабо лице. На кръста си бе завързал бяла престилка, която стигаше почти до глезените му.

— Да, господине? Какво ще обичате?

— Казвам се Фред Лий. Купих ранчото Ривър и сега се нуждая от доста неща за домакинството си.

— О, да, естествено… — Костеливият магазинер кимна с разбиране. — Чух, че някой е купил това стопанство. Разбира се, че ще имате нужда от много работи. Казаха ми, че ония хубавци от Чикаго направо са облизали мястото, преди да тръгнат. Добре, че не продадоха и къщата за дървен материал. — Той се изхили с глас, който много приличаше на прасешко квичене.

— Имам списък — каза Лий.

— Чудесно, чудесно… — продавачът потри ръце. — Да започваме тогава! — той протегна дясната си ръка към Лий, за да се здрависат. — Между другото, казвам се Уолтър Кимбъл.

— Приятно ми е, Фред Лий.

— А, да. А сега, мистър Лий, да видим вашия списък.

Списъкът бе доста дълъг. Отне им много време да изберат продуктите, да ги опаковат и изнесат отвьн при конете. Том Кук ги направи на вързопи и ги завърза здраво върху гърбовете на животните.

— Казвам ви, мистър Лий — обади се Кимбъл — ще ви трябва каруца за всичкия този багаж. Това е твърде голям товар за конете.

— Знам. Има ли каруца за продан в града? — попита Лий, въпреки че това би означавало да преместят всичко от конете върху товарната кола, както и да пренощуват в града:

— Ами, разбира се! — нежният глас на Кимбъл звучеше странно на фона на издълженото му, печално лице. — Всъщност аз самият мога да ви продам една каруца, при това доста евтино. — Той поклати глава. — Няма да е много разумно да купите чисто нова, при положение, че пътят до ранчото ви е толкова лош. Всяка каруца би се разпаднала на части, докато стигнете догоре. Пък и със сигурност няма да трае повече от година, ако изкара и толкова.

— И колко искате за вашата стара бракма, мистър Кимбъл?

Търговецът се засмя.

— Вярно, че е много стара, мистър Лий, но все още върши работа. — За момент той се замисли, като потриваше с ръка брадата си. — Ами ще ви я дам за две хиляди и петстотин долара.

— Прибавете и хамут и ще я купя, мистър Кимбъл. — На Лий му доставяше удоволствие да се пазари.

— Ама и той няма да е нов, мистър Лий.

— Но трябва да е запазен!

Високият продавач въздъхна и пак потърка брадичката си.

— Добре, имате го! — той изгледа внимателно Лий. — Ами коне за впряг, мистър? — явно Кимбъл се занимаваше и с търговия с коне.

Лий въздъхна. Да си собственик на ранчо май щеше да се окаже много скъпа работа. Пък и още не си бе купил планинското оръжие, от което имаше нужда — пушка, марка „Шарпс“.

Когато свършиха, вече бе тъмно.

Макар че каруцата беше раздрънкана щеше да издържи на товара от чували с овес и зърно, инструментите, рулата конопено въже и кожени ремъци, легените и кутиите с шипове и пирони.

Товарните коне се оказаха по-добри, отколкото очакваше Лий. Много невинно Кимбъл се бе опитал да му пробута чифт полуслепи, стари едва дишащи коне, но когато се убеди, че на Лий такива не му минават, прие поражението си с необходимото философско примирение.

— Виждам, че сте познавач, който си знае работата. — Изсмя се той с характерния си писклив смях и после му предложи приемлива цена за два нелоши коня.

Лий и Том Кук вече бяха много гладни и отидоха при мисис Болтуит, за да се нахранят. Още бе рано за вечеря, но обичайната тълпа от чиновници и търговски агенти вече се беше събрала на стълбите и верандата на хотела в очакване на звънеца, възвестяващ началото на вечерята.

Мъжете изгледаха Лий, докато той изкачваше стълбите, но никой не му проговори. Сигурно се страхуваха да не избухне и да ги застреля на място. Този страх на хората от него бе съпътствал Лий много години. Вече бе свикнал и се бе научил да не му обръща внимание. Но сега го забеляза и си даде сметка, че това бе нещо, от което искаше да се отърве веднъж завинаги.

Лий погледна назад, за да провери дали Том Кук го следва, и откри, че индианецът е тръгнал да заобикаля хотела, за да влезе през задния вход. Горкото хлапе, явно добре си знаеше мястото — нещо, което сигурно адски го вбесяваше.

Лий мина покрай малкото бюро за регистрации, което така и не бе видял да се използва от някого досега, и се отправи към кухнята. Какво ли готвеше Бап за вечеря?

Преди да влезе в стаята, той се поколеба за момент. Тим Бап беше на обичайното си място — стоеше до голямата печка, псуваше и бъркаше в големия казан нещо, което миришеше на ирландско задушено. Мисис Болтуит също бе тук — седеше до масата и плетеше нещо от кафяво-зелена прежда. Лий реши, че това е шал или някакъв дълъг тесен пуловер.

Край масата седеше и едно момиче.

То бе много слабо, почти анемично, с тъмни очи и доста голям нос. Бе облечено в светлосиня памучна рокля. Въпреки големия нос беше хубава жена. Имаше много бяла кожа.

— А, влизайте мистър Лий. — Мисис Болтуит го погледна и високомерно му кимна с глава. — Беатрис, запознай се с мистър Лий.

Момичето се обърна и широко отвори очи, сякаш бе видяла нещо много особено в него.

— Мистър Лий, това е Беатрис Морган, много добро момиче и моя близка приятелка.

— Приятно ми е, мадам — каза Лий.

— А, ето те и теб — провикна се Тим Бап. — Дошъл си заради задушеното, нали? Така ти се пада. — Тим май не беше доволен от манджата си.

— Нищо му няма на яденето, Бап — каза мисис Болтуит и се обърна към Лий. — Очевидно мистър Бап никога преди не е чувал за черния пипер.

— Е, затова пък в моето задушено има в изобилие от него.

— Направо го изсипа вътре, без дори да ме попита.

„Неговото задушено“. Бап явно се пристрастяваше към готвенето.

Междувременно момичето зяпаше Лий и си мълчеше. Но когато той закачи карабината си на облегалката на един от столовете и седна, тя заговори:

— Аз… аз ви дължа големи благодарности, мистър Лий.

Той се вгледа в красивите й кафяви очи. Изглеждаше искрена, но Лий не разбираше за какво говори.

— Да, госпожо?

Тя се изчерви като млада булка.

— Вие… Казаха ми, че вие сте този, който се би с мистър Слоусън.

Това пък какво трябваше да значи?

— Да, мадам? — повтори Лий.

— Ами, вие ме спасихте от… от…

Боже милостиви, та това бе малката курва, която ирландецът влачеше по пода. Не я беше познал веднага.

— Е, чак пък толкова — каза Лий. Момичето имаше толкова почтен вид, че той откри, че продължава да й говори като на дама. — Стават подобни неща, мис. Няма за какво да се безпокоите.

— Е, въпреки това съм ви много благодарна. — Тя му протегна ръка през масата. — Вие постъпихте много смело.

Лий стисна ръката й. Чувстваше се като последен глупак. Дланта й бе малка, нежна и хладна.

— Не мислете повече за това, мис… ааа, миличка… То е вече минало.

Том влезе в кухнята, но не седна. Отиде при печката и се облегна на стената, загледан в бъркащия яденето Бап.

— Беатрис работи за Ребека Чейс вече почти цяла година — обясни мисис Болтуит. — А проституира от не повече от шест месеца.

— О, Ребека се държи много приятелски с мен — каза слабото момиче, без да сваля очи от Лий — погледът й сякаш говореше: „Да, курва съм и това те изненадва, нали?“

— Може и да е приятелски настроена към теб, но не се грижи добре за момичетата си — каза мисис Болтуит. — Не изгони ли Сюзи Уилямс, когато тя се разболя от шарка? Ако някой си позволеше подобно нещо по мое време, щеше да загуби доброто си име най-малко за пет години напред.

Значи Лий я бе преценил правилно — мисис Болтуит е била проститутка, преди да стане съдържателка на хотел. Но по-важното бе, че тя някак усещаше или дори знаеше, че и Лий е работил в този бизнес — иначе нямаше да е толкова откровена пред него.

Слабото момиче все още го гледаше със същия странно придизвикателен поглед, в който се четеше очакване на неизбежната присъда над занаята й и предишния живот на мисис Болтуит.

Няколко години Лий бе държал публичен дом в Додж Сити, но никога не си бе въобразявал, че знае какво става в главата на една проститутка или изобщо в главите на жените.

Понякога те ставаха курви така, както мъжете работеха заради насъщния и покрива над главата. Но когато този проблем се разрешеше по някакъв начин, причините за упражняването на подобна професия се усложняваха. Някои жени го правеха, защото мразеха бащите си или даже самите себе си. Но Лий познаваше и такива, които проституираха, просто защото харесваха този начин на живот — вълнението, постоянната промяна, свободните разговори и държание, каквито почтенните жени не можеха да си позволят никога. Пък и чукането — не можеше да си изкриви душата и да не си признае, че на много от тях то им доставяше не по-малко удоволствие, отколкото на мъжете.

— Бий^[1] ли те наричат? — усмихнато попита Лий момичето.

Тя отново се изчерви. Беше срамежлива малка курва.

— Не, казват ми Беатрис. У дома ме наричаха Бий.

Бий. Съпругата на Джеймс се казваше така. Лий ги бе срещнал веднъж в Ню Орлеънз. Джеси Джеймс бе тих човечец с големи ръце на фермер. Нищо особено. Франк Джеймс бе направил впечатление на Лий като по-умния от двамата брата. А Бий Джеймс бе малка сладка женичка. Много спретната. Веднъж вечеряха в Гарви Хаус след състезанието по стрелба и Джес каза:

— Съливан остарява.

В Луизиана семейство Джеймс се представяше за мистър и мисис Мартин. Док Портъс бе завела Лий на този обяд — като изненада. Такава си беше. Пък и обядът си го биваше.

— Бий е хубаво име — каза Лий на момичето.

— Ами — обади се Бап откъм печката — лютивото задушено е готово за ядене — по-готово от това няма да стане.

Мисис Болтуит бе права — задушеното си беше много добро и черният пипер бе точно колкото трябва.

Бап сервира за четирима. Въпреки че мисис Болтуит го покани да седне при тях на масата, Том Кук предпочете да си изяде чинията прав до стената. Лий си сипа два пъти.

После дойде време и другите гости да се нахранят.

— Същата стая ли ще искате, мистър Лий? — попита мисис Болтуит. Явно Лий й бе станал любимец по известни само на нея причини. Том Кук беше поканен да си почине заедно с Бап.

След като свършиха със задушеното и ябълковия пай, те почистиха масата за останалите посетители. Лий реши да покани Беатрис Морган на разходка. Вече се бе смрачило, така че никой не би забелязал, че такъв уважаван собственик на ранчо като него се разхожда по улиците с една проститутка.

Бе много хубава вечер, почти толкова светла, че Лий би могъл да се върне в ранчото си, дори и през нощта. Момичето познаваше града по-добре от него, така че я остави да го води по тесните странични улици към покрайнините.

Тя нямаше какво да каже, затова говореше повече Лий. Беше доста приятно. Отдавна не се беше разхождал на лунна светлина с момиче. Дори се изненада колко добре се чувства.

— Значи сте в Крий от една година, мис Морган?

— Горе-долу — отговори тя.

— Хубаво място е тая долина — толкова е зелено наоколо, пък и планините са много красиви. Обаче сигурно доста застудява през зимата.

— Да, така е наистина.

Лий забеляза, че тя не знае как да се държи с него, и затова е толкова срамежлива, колкото би било всяко почтено момиче в същото положение. Той спря, хвана слабата й ръка и я обърна към себе си.

— Виж, мис Морган, хич не ми пука, че си курва. И това е работа като всяка друга — по-добра от някои неща, дето съм правил и по-лоша от други. За мен тя не те прави нито по-малко, нито повече привлекателна. — Тъмните й очи не се виждаха добре на лунната светлина, така че Лий не би могъл да каже какви мисли минаваха през главата й. — Така че не се стягай толкова пред мен. Няма да ти сторя нищо лошо.

— Добре… Лий.

— Да, наричай ме Лий, а аз ще ти викам Бий.

Тя се усмихна и когато той я хвана за ръката, не я изтегли обратно. Известно време се разхождаха така. Лий чуваше ромона на реката някъде близо до тях. Подухваше студен ветрец. Лий усети, че момичето потрепва.

— Студено ли ти е, Бий?

Тя поклати глава и те мълчаливо продължиха.

— Знаеш ли — каза тя изведнъж, — помощник-шерифът Фипс преби един човек снощи.

— Така ли?

— Да — тя се поколеба. — Беше един дървар, казва се Бойд. Фипс направо го скапа от бой. Сара била долу. Сара ми е приятелка и ги видяла.

— Ами — каза Лий. — Да се грижиш за реда не е лесна работа. — Не му беше ясно какво я притесняваше — сигурно не за пръв път й се случваше да види проява на грубост в „Аркадия“.

Тя го погледна.

— Сара каза, че, според нея, Фипс е искал да го убие. Опитвал се да го накара да си извади пистолета, за да оправдае убийството след това.

— Разбирам. — Наистина вече му бе ясно. Фипс очевидно бе счел, че трябва да защити репутацията си на безпощаден стрелец в Крий. Лош късмет за Бойд. Мъж като Фипс би се справил за отрицателно време Дори с някой здравеняк — щеше да го направи на парчета, преди онзи да има време дори да мигне два пъти.

Това миришеше на нови проблеми. Нямаше да се Размине току-така, ако Фипс смяташе, че Лий е накърнил славата му. Каква щуротия.

— Помощник-шерифът е… много темпераментен човек — каза тя.

„Темпераментен“ — каква сложна дума. Курвите не говореха така. Беатрис Морган явно не бе възпитавана, за да остане проститутка.

— Сигурно е такъв… — отговори Лий. Малката глупачка се страхуваше за него. Той се почувства неудобно. Разходката на лунна светлина вече не му бе така приятна.

Това нейно безпокойство беше прекалено лично. Лий не обичаше да го пришпорват разни момиченца, които се мислят за повече от това, което са.

По дяволите, та той дори не познаваше добре малката курва!

— Да се връщаме — каза той. Не й проговори повече, докато се върнаха в хотела на мисис Болтуит.

На прага на кухнята тя му протегна ръка.

— Трябва да се връщам на работа. — Беатрис усети колко странно прозвуча това и отново се изчерви. — Довиждане, мистър Лий. И още веднъж благодаря, че ме защитихте. — Тя разбираше, че Лий се бе обидил за нещо, но не знаеше за какво точно.

— Сбогом — отговори той и влезе вътре.

Мисис Болтуит и Тим Бап седяха до масата и пушеха. Когато се появи Лий, мисис Болтуит го изгледа с характерния изпитателен поглед на старите сводници.

— Чаша кафе, мистър Лий? — попита тя.

— Не — отряза я той. — Лягам си. — Дъртата вещица се опитваше да му пробута една курва с голям нос. Каква чест!

Събуди се преди изгрев слънце. Слезе с багажа си долу и завари Бап да разпалва печката.

— Кафето ще се позабави — каза Бап. — Много е рано за проклетата закуска.

— Няма да ям — отговори Лий. — Том станал ли е?

— Аха, буден е. Цепи дърва навън.

Лий отиде до вратата.

— Тим, аз вероятно няма да идвам в града скоро. Като свършиш с обучението си, просто ела в ранчото. Ще те чакам след около седмица-две.

Бап погледна Лий, приготви се да каже нещо, но се отказа. Вместо това въздъхна.

— Ами такова… тези пайове… просто не знам. Задушеното е друго нещо… Бая време ще ми трябва да се науча да ги приготвям.

— Една седмица, Бап — каза Лий и излезе.

Час по-късно Лий и Том Кук бяха вече извън града. Огненият диск на слънцето бързо се издигаше над хоризонта на изток и въпреки че бе още рано, бе толкова горещо, че росата по тревата се изпаряваше и образуваше над земята лека мъгла. Беше чудесен ден. Лий се обърна, за да провери дали чувалите върху конете са добре завързани. Зад него Том Кук караше каруцата с провизиите. Кимбъл се оказа прав. Тази планинска местност не бе подходяща за подобен превоз.

Том Кук бе помолил да кара каруцата и тъй като това беше първото му желание, откакто бяха заедно, Лий не можа да му откаже. Добре се справяше. Явно и преди го бе правил, не личеше да е новак.

Щеше да е чудесно да си е пак в ранчото. Извън този скапан град. Убийци и леки жени — това бяха удоволствията, които градовете можеха да предложат. Бе се държал като идиот с онова момиче. Тя просто се опитваше да получи нещо повече от това, което можеше да й предложи „Аркадия“. Не бе нейна вината, че Лий мислеше за друга жена — и винаги щеше да мисли. Пък може и изобщо да не бе това. Вероятно тя просто си беше едно добродушно, мило момиче.

Денят наистина бе прекрасен. Върховете на планината се виждаха толкова ясно, сякаш бяха на не повече от една миля. Покрити с блестящ лед и сняг, те приличаха на зъбите на огромен трион. До реката пътуването им мина гладко. Когато я пресичаха обаче, задното дясно колело на каруцата се заклещи между два камъка.

Вече беше почти обяд. Горещината бе непоносима и след като завърза конете на брега, Лий с удоволствие събу ботушите си и нагази в хладната вода, за да помогне на Том Кук да освободи каруцата. А това се оказа доста трудна работа. Трябваше или да успеят някак си да я повдигнат на достатъчна височина, та да могат да измъкнат колелото, или да разтоварят целия багаж, за да намалят тежестта. А ако сваляха всичко, храната в чувалите щеше да се намокри и да се развали.

Затова те напрегнаха всичките си сили, когато подложили гърбове под каруцата се опитаха да я повдигнат. Пробваха няколко пъти, но без успех — проклетото колело не мърдаше. Том Кук се изправи и докосна Лий по ръката.

— Някой идва — изправил глава, той напрегнато се ослушваше.

Лий също успя да отдели шума от тропота на копита от ромона на течащата вода.

Някой викаше.

Двамата с Том Кук зарязаха каруцата и прецапаха до конете си.

Тъкмо бяха извадили пушките си, когато видяха един ездач да препуска побрега към тях.

Бе Оул Сандбърг. По лицето му се стичаше кръв.

Той спря жребеца си и завика отново:

— Мистър Лий. Откраднаха ви конете, мистър Лий. Завлякоха ги в гората. Джейк тръгна след тях. Момчето ми е по петите на тия копелета.