Метаданни
Данни
- Серия
- Бъкскин (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rifle River, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Маргарита Маринова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- vens(2007)
Издание:
Издателство „Калпазанов“, 1994 г.
First published 1984 by Dorchester Publishing Co.
История
- —Добавяне
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
По това време жената вече бе стигнала до тях. Явно се притесняваше, че проблемите още не са свършили.
— Тод… Тод, наред ли е всичко? — тя хвърли към Лий бърз поглед. — Чух, че този мъж е убил Слоусън…
— Направо го размаза — каза един стоящ наблизо дървар. — Направи го на решето! Въпреки че онзи пръв посегна към пистолета си…
— Сигурен ли си в това? — попита помощник-шерифът.
— Мамка му, да, чиста работа! — двама от мъжете до тях потвърдиха, че е било точно така.
— Все пак се навъртайте наоколо още известно време — рече Тод Фипс на Лий.
— Не мога да остана задълго в града. Имам си ранчо, за което трябва да се грижа.
— Какво ранчо?
— Купих Ривър, горе на хълма. — Интересно бе да се види дали парите правеха впечатление на помощник-шерифа.
Така беше — правеха му впечатление. Студените, воднисти очи се върнаха на Лий и за момент останаха приковани в него:
— Ами… добре тогава. Но искам да си поговорим, преди да си тръгнете оттук.
— Виж, Тод — обади се високата жена, — мистър…
— Лий.
— Мистър Лий ни направи услуга, като уби онова проклето животно. Слоусън беше престъпник и нищо повече. А сега смятам да изведа мистър Лий през задния изход.
Помощник-шерифът бавно кимна, после се обърна и тръгна след един от дърварите, който се бе насочил към тялото на Слоусън. Повечето от хората в салона се бяха скупчили около трупа или край бара, където весело празнуваха. Подобно убийство, без засегнати зрители, винаги се отразяваше добре на бизнеса.
— Боже Господи — каза жената на Лий. — Не биваше да излизам точно в петък вечер… Ако ме последвате, мистър Лий, ще ви измъкна оттук.
Пресякоха тълпата, минаха покрай стълбището и стигнаха до тясна, зелена врата. Зад нея имаше мальк коридор, после още една врата. Жената спря пред нея, за да извади ключ от чантичката си. Беше много висока — почти колкото Лий. Брюнетка с чиста, бледа кожа и светлозелени очи. Беше облечена като дама, но не беше такава — явно притежаваше заведението или поне имаше дял в него.
Изглеждаше му позната. Лий беше сигурен, че я е виждал някъде преди. Но можеше и да я бърка с някоя, която много приличаше на нея.
Тя отключи масивната врата и Лий я последва вътре. Щом влязоха в стаята, шумът от салона стихна до неясен шепот.
Това беше всекидневна, с още една врата, която очевидно водеше към спалня. Бе обзаведена с вкус — мебелировката беше скъпа като в най-добрите чикагски хотели. Имаше големи меки дивани и фотьойли, маса от кестеново дърво и бюро с кръгъл плот, над който висеше газена лампа. Всичко бе украсено с ресни и рюшове. Великолепно гнезденце.
Жената въздъхна и свали ръкавиците си.
— Да ви предложа едно питие, мистър Лий? Какво предпочитате? — пресегна се да увеличи пламъка на лампата.
— Най-обикновено пшеничено уиски ще свърши работа.
— Добре — тя отиде до другия край на стаята и извади от малкото барче бутилка и две чаши.
— Божичко, и на мен една чашка ще ми дойде добре — обърна се и го изгледа. — Моля, седнете, мистър Лий.
Лий се настани на един от диваните и се облегна назад в меката тапицерия. Не я изпускаше от очи — беше хубава жена, по всяка вероятност любовница на помощник-шерифа, тъй като бързо бе последвала Фипс при срещата му с Лий.
Тя донесе чашите с уиски до дивана, подаде му едната и с шумна въздишка на копринените си фусти се отпусна в едно от креслата срещу него.
— Мистър Фипс и аз вечеряхме с наши приятели, когато чухме за неприятностите тук.
Лий кимна. Фипс… Тод фипс. Чувал бе това име. Но къде?
— Мистър Фипс винаги беше нащрек с този Слоусън. Не за пръв път се забърква в подобна каша — тя отпи от уискито. Лий забеляза, че тънките й бели пръсти здраво стискат чашата. — Мистър Фипс и сам би се справил с положението, разбира се, но го нямаше тук. Трябва да знаете, че преди той е работил за Бил Хикок Дивия.
Тод фипс! Исусе! Естествено, че бе чувал това име. Един от главорезите на Хикок, а той си подбираше хората. Може и да не бе добър стрелец, но със сигурност беше обучен убиец. Хикок не използваше новаци. След като бе потеглил към Дакота, приятелчето явно беше решило да се премести на някое ново място.
На вратата тихо се почука.
Жената понечи да се изправи, но спря и хвърли на Лий един особен поглед. После му се усмихна учтиво и отиде да отвори.
Беше старата индианка, която прошепна нещо. Високата жена се поприведе, за да я чуе и отговори:
— Добре, кажи й, че след малко ще се кача. И накарай Долорес да доведе доктора, ако трябва.
Тя затвори вратата и се върна при дивана. Все още държеше питието си.
— Съжалявам за прекъсването. Пострадалото момиче е още много разстроено. — Отново седна и отпи от чашата. — Май забравих да ви се представя, мистър Лий. Казвам се Ребека Чейс.
Името не му говореше нищо.
— Значи вие сте купили ранчото Ривър? — Отново му хвърли същия бърз, особен поглед. — Хубаво имение. Да си призная, завиждам ви за чудесното местенце, мистър Лий. — Наведе се и остави чашата си на малка масичка. — Не ви посрещнахме много добре в Крий. — Тя се засмя и поклати глава. — Дивият Запад!
Погледна го и изведнъж спря да се смее. Лицето й побеля като восъчна маска.
— О, Исусе Христе! — възкликна тя, като се взираше в него.
— Какво има? — Лий напрегна мускули.
— Мили Боже! Вие сте Бъкскин Франк Лесли!
Не я остави да каже нищо повече.
Лий дори не си даде сметка как се озова там. Изведнъж се оказа до нея и я удари през устата. Извади острия арканзаски нож и допря бляскавата му стомана в гърлото й.
Главата й беше извита назад към облегалката на креслото. Натисна леко острието в снежната белота на шията й.
Мисълта му течеше съвсем ясно. Един рязък, дълбок разрез и главата й щеше да е почти отрязана. После бърз скок встрани, за да предпази дрехите си от струята кръв, още един към вратата и беж.
Това щеше да му струва загубата на ранчото, както и всичките му пари. Естествено, никога нямаше да го открият. Един постоянно местещ се престъпник на име Лий — по границата имаше много такива.
Наведе се, за да я убие. И тогава видя очите й.
В тях се четеше ужас — дивият, безмълвен ужас на животно, което знае, че ще умре. Нищо човешко не бе останало в тях — нито следа от богатия, изпълнен с удоволствие живот на една хубава жена.
Очите й приличаха на кукленски грозни зелени стъкълца.
Започна да реже. Само започна. Под острието пропълзя тънка червена струя кръв.
В следващия момент махна ножа и се изправи.
Много дълго време тя не помръдна. Седеше с глава облегната назад и очи, които го гледаха с празен поглед.
Не отвори уста — мълчеше.
Лий се наведе и пъхна ножа обратно в ботуша си.
— Ти си жена късметлийка, Ребека.
Гласът му сякаш я събуди от дълбок сън, тя се стресна и бавно се изправи в креслото. Помъчи се да каже нещо, но спря и прочисти гърлото си.
— Съжалявам… Много съжалявам, мистър Лий.
— Откъде ме познаваш, дявол да те вземе?
— От… От… форт Грант — тя направи опит да се усмихне. — Изглеждахте ми познат. Първо не бях сигурна — преди бяхте с мустаци… и с брадичка. — Цветът й бавно се възвръщаше — знаеше, че засега се е разминало.
— С кого беше?
Разбра въпроса му правилно:
— Бях едно от момичетата на флорънс Мейнард — тя се опита да се засмее. — Спомняте ли си старата Флорънс?
Сега се сети коя беше — Беки Чейс. Високо слабо момиче; доста нервно, когато говореше, заекваше. Наричаха я Писи, или нещо подобно, защото все тичаше до тоалетната.
Е, беше се променила с годините. Сега бе станала авторитетна „мадам“, приличаше на дама. Бизнесменка, при това не лоша, особено ако притежаваше дял в „Аркадия“.
— Имаш кръв по врата.
Тя си пое дълбоко дъх и вдигна ръка към шията си. Погледна дланта си и видя кръвта по нея. Изведнъж пребледня толкова, та Лий си помисли, че ще припадне. Явно си бе дала сметка колко близо е била до смъртта.
Сетне извади малка копринена кърпичка и, клатушкайки се, стигна до овалното огледало в другия край на стаята. Стоеше там и попиваше кръвта. Все още бе много бледа.
— И какъв ти се пада Фипс, Ребека? — Лий отново седна на дивана и се загледа в отражението й в огледалото.
Видя как се кани да го излъже — очите й се присвиха, докато усилено мислеше какво да каже. После забеляза погледа му.
— Обичам го — отговори тя, като притискаше малката кърпичка към шията си. — Обичам го! — Беше вторачила отчаяните си очи в отражението на Лий в огледалото.
— Нямам нищо против Фипс — каза Лий. Жената отмести погледа си от него. — Не сме се карали. Да си кажа правичката всичко, за което съм дошъл, е да отглеждам коне и да си живея мирно и кротко.
Тя се върна до фотьойла. Изглеждаше по-добре — вече не беше така бледа, а по врата й имаше само малко засъхнала кръв — там, където острието я бе одраскало.
Ребека взе чашата си от масата и я изпи на екс.
— Няма да кажа на никого — рече тя. Стоеше пред Лий и се взираше в празната чаша. — Кълна се в майка си, че няма да кажа на никого.
— Ха така! — Лий също изпи уискито си и се изправи. — Защото, ако го направиш, този път със сигурност ще ти прережа гърлото. И ще опушкам милия ти любовник, без да ми мигне окото.
— Няма, кълна се, че няма.
Лий отиде до вратата. Тя се извърна и го проследи с поглед.
— Франк… Лий. Съжалявам за Розали…
Той я погледна и тя трепна.
— Не смей да споменаваш името й! Както и моето! — Посегна към дръжката на вратата. — Никога! И ако държиш на приятелчето си, внимавай да не се изпуснеш пред него.
— Добре… Добре! Никога, обещавам!
Той излезе и затвори вратата след себе си.
Фипс спря Лий на стълбището. Тълпата се бе успокоила и сега всички седяха край бара. Пиеха си питиетата и си разправяха един на друг кой колко близо е бил и какво точно е видял по време на престрелката.
Мики Слоусън лежеше върху една от игралните маси. Тялото му бе покрито с мушамена покривка. Стар дебел мелез с раздърпани мустаци бършеше пода с парцал, който бе почервенял от кръвта, примесена със сапунена пяна.
Дивият Запад!
— Лий — започна Фипс с пискливия си глас. — От онова, което разбрах за станалото, си направих извода, че всичко е било съвсем честно; така че няма да те арестувам за убийство. — Говореше така, сякаш му правеше голяма услуга. — От друга страна, не обичам такива работи в моя град. Имам си достатъчно грижи с пияниците, дето вадят пищови за глупости.
— Не искам неприятности, помощник-шерифе — каза Лий с най-примирения поглед, на който беше способен.
Фипс не изглеждаше съвсем убеден. Бе чул, че Слоусън пръв е посегнал към револвера си; освен това беше огледал много внимателно трупа с трите куршума в гърдите. Можеше да закрие дупките с дланта си.
Лий ужасно съжали, че Слоусън не му беше оставил време да го застреля в главата — щеше да е по-лесно да му бе пръснал мозъка и да твърди след това, че е било чиста случайност.
Но сега вече бе късно — помощник-шерифът го смяташе за опасен.
— Имам ферма за коне, мистър Фипс, не съм побойник. Добре се оправям с пистолета, ама не обичам да го използвам. Пък и в интерес на истината, онова приятелче беше мъртво пияно.
Това свърши работа. Дългокосият блюстител на реда изгледа продължително Лий, сетне кимна и си тръгна.
Лий се омете възможно най-бързо. По пътя отклони четири предложения за почерпка и избута встрани петима нахалници, които много държаха да го поздравят.
Излезе през летящите врати и вдъхна с пълни гърди прохладния нощен въздух. Навън бе тъмно, приятно и спокойно, въпреки че все още имаше каубои, които се мотаеха нагоре-надолу и подвикваха на приятелчетата си.
Лий започна да се отпуска от напрежението. Сякаш всичко, което се бе случило през последния час, бе само някакъв лош сън, кошмар, от който всеки момент щеше да се събуди.
Но не беше така. Всичко се бе случило наистина. Питайте Мики Слоусън!
Сега онази проклета съдържателка на публичен дом го държеше в ръцете си. Колко време щеше да мълчи? И пита за Розали, кучката! Когато спомена името й, той съжали, че не й бе прерязал гърлото. Единствено очите й го бяха спряли тогава — все едно да режеш главата на труп.
Лий прекоси мръсната улица към хотела на мисис Болтуит. Докато вървеше, забеляза, че няколко души го зяпат и се смушкват един друг.
Вече имаше проблеми — беше белязан. А беше само от няколко часа в този скапан град…
Мъжете от стълбището пред хотела се бяха махнали. Имаха си друга работа хората. На рецепцията нямаше никой. Лий посегна към редицата ключове и взе този от номер двеста двайсет и три. После се обърна и заизкачва стълбите. Не беше в настроение да приказва с Бап или с някой друг.
Когато стигна горе, отключи стаята си, влезе и отново заключи. Драсна клечка кибрит и запали газената лампа върху дървения шкаф до леглото. Стаята бе малка, но прясно боядисана и чиста. Спалното бельо и памучните кърпи явно бяха сменени скоро. Мисис Болтуит си знаеше работата.
Лий уморено приседна на леглото и събу ботушите си. После стана и се съблече, като подреди дрехите си на кухненския стол до леглото. Измъкна колта от кобура, изтърси трите използвани гилзи върху кревата и презареди пистолета. Провеси колана върху гърба на стола, дръпна завивките и се мушна под тях. Чаршафите бяха приятно студени.
През белите завеси на единствения прозорец се процеждаше лъч слаба светлина. Откъм задната улица долиташе приглушен шум — някакъв мъж пееше; в далечината излая куче.
Лий се помъчи да остане буден поне докато обмисли всичко, което му се бе случило, да разбере какви последствия можеше да има за него това убийство. Защо, по дяволите, тъпият ирландец не си бе гледал работата? И защо малката курва бе вдигнала такава врява?
И какво, за бога, да прави с Ребека Чейс и с нейния хубавец — убиец? Нямаше ли да е по-добре в този момент тя да беше мъртва, а Лий да бе на коня си, далече от тази проклета долина?
Заспа.
Сънува Док Холидей. Милият Док… Лежеше в тясно легло в малка стая в Денвър. Наричаха го санаториум, но „Къща за покойници“ щеше да е много по-подходящо име.
Холидей изглеждаше същият — само дето беше малко по-дребен и слаб. Но пък и той никога не е бил едър. Когато Лий влезе в стаята, той се провикна: „Дръж, копеле такова!“ И му хвърли бутилка старо уиски, която измъкна изпод чаршафите.
Говориха си два часа за неща, случили се преди много години. За Ут и братята, за хората на Клинтън в далечна Аризона. Док още съжаляваше, че не се бе бил с Джони Ринго през онзи ден в Томбстоун.
— Излез и се бий с мен, скапано копеле! — бе извикал Ринго, а Док му бе отговорил:
— Ще те направя за смях! — И щеше да излезе, ако Ърп не го бе задържал.
— Съжалявам, Франк — бе казал Док, обръщайки глава настрани, за да изкашля малко кръв в една кърпа. — Много съжалявам.
Бяха говорили за това. В съня си Лий отново седеше в същата стая, гледаше как Док съдира дробовете си от кашлица и му разправя, как е трябвало да убие ирландеца.
— Слоусън… Слоусън? Не познавам такъв — рече Док в съня му. — Как си носеше револвера? Вдясно, под мишницата, препасан?
Но дори и насън Док бе категоричен, че Лий е постъпил добре, като не е убил Ребека.
— Тя е просто една курва — каза му той. — Проститутка или монахиня, няма значение. За бога, Франк, човек не може да избива жени току-така. Иначе е загубен, за него няма вече никаква надежда. Няма нищо по-безобидно от една курва. Истинският мъж не може да убие жена. Освен случайно, както Джони Дюс уби твоята Розали.
Лий се събуди изведнаж, опипвайки наоколо за пищова си. От цялото му тяло течеше пот.
— Док, копеле такова! — възкликна той.
После си спомни, че Холидей умря преди три седмици. Санитарят, който се бе грижил за него, бе казал на Лий, че Док е умрял, смеейки се — много рядък край за онова заведение. Бе казал само: „Това е смешно…“ И бе издъхнал.
— Док, копеле такова — Лий седеше в тъмното. — Бедно старо копеле…
Беше хубаво, слънчево утро.
Слънцето проникваше през прозореца и като с прожектор обливаше в светлина варосаната стая.
Лий извърна глава, изпухтя във възглавницата и се опита да заспи отново. Сигурно щеше да успее, ако някой не беше заудрял по вратата му.
— Мистър Лий, ако искате да закусите, трябва да слезете в кухнята.
Мисис Болтуит явно не одобряваше хора, които спяха до късно.
— Добре — извика Лий.
Изтърколи се по гръб и за минута-две остана да лежи така, като си припомняше предната вечер, стрелбата в „Аркадия“ и Ребека Чейс.
Е, всичко бе вече минало. Сега не можеше да бъде просто един новодошъл собственик на ранчо в тази долина. Не и докато фипс обикаляше наоколо и слухтеше. Май ще трябваше да разкаже част от истината за себе си. Ако искаш хората да ти повярват на някоя голяма лъжа, най-добре им дай малко истина, примесена с нея. Можеше да им разкаже за Мексико, за мъжа, който работеше за Дон Игнацио, и вадеше пищова, за да си изкарва прехраната там, долу, под Патаморос; който купуваше евтини мексикански коне и ги откарваше на Север, за да ги продаде в Тексас.
Този човек беше известен като Фредерик Лий. Това щеше да обясни откъде е намерил парите за ранчото, както и умението да си служи с оръжие. Монтана беше далеч от Мексико. Пък и историята си бе вярна.
Само че не беше цялата истина.
Но Фипс щеше да е доволен от разказаното: един контрабандист изкарва достатъчно пари от търговия с коне, за да започне на чисто някъде, където не го познават. Никой не го търси за нищо. Поне в Монтана.
Това щеше да свърши работа, стига Ребека да си трае. Ако тя не изпълнеше обещанието си да мълчи, край на новия живот в долината Крий. В случай че се разчуеше кой е той всъщност, всички престъпници и убийци от трите щата щяха да се втурнат към Крий, за да видят на живо Бъкскин франк Леели. И да се опитат да го убият, ако се чувстваха големи късметлии, или ако бяха много пияни.
Лоша работа. Така щеше да е белязан отново, нямаше да има друг избор, освен да се върне отново към изпълнения с опасности живот на професионален комарджия, сводник и убиец.
Но имаше и по-лошо. Ако се разчуеше кой е и къде е, тексасците щяха да дойдат да го търсят. Първи щеше да е Бен Томпсън, а след него Уес Хардин. На единия бе убил брат, а на другия — приятел. А пък нито Томпсън, нито Хардин бяха от онези, които прощаваха.
Лий седна на кревата и се пресегна за чорапите си. Една баня щеше да му дойде добре — все още носеше по себе си мръсотията от дългия път.
Докато се обличаше, той обмисли възможността някой от тексасците — или техен приятел като Джек Оманхундро, или Клей Алисън — да се появи един прекрасен ден. Какво щеше да прави тогава?
С Оманхундро щеше да се справи без проблеми. Беше го виждал как се бие. Той бе смел и нападателен като петел, но много лош стрелец. Веднъж бе стрелял по някакъв мъж в другия край на стаята и го бе уцелил само с два от общо четири патрона. При това, после човекът стана и си излезе. Този не беше страшен.
Алисън бе странна птица. Лий го беше виждал както трезв, така и пиян. Алисън бе висок, хубав, любезен стопанин — заможен собственик на ранчо с хубаво семейство. Истински джентълмен — или поне толкова близо до това понятие, колкото може да е един текеасец.
Но Клей Алисън беше благовъзпитан само трезвен. Пиян, той ставаше друг човек. Лий го бе виждал такъв само веднъж — в Уако. Тогава той се бе държал повече като дяволско изчадие, отколкото като човек. И въпреки че Лий се бе показал особено внимателен, пак щеше да се стигне до стрелба, ако онзи изведнаж не бе прехвърлил вниманието си върху някакъв друг нещастник — местен адвокат или поземлен агент на име Боб Брайс.
Беше тъжна сцена — клатушкащият се пиян Алисън сипеше обиди след Брайс, жена му и дъщерите му, като през цялото време очакваше горкият човечец да посегне към пистолета си.
Накрая Брайс не бе имал избор. Трябваше или да стреля, или да си събере нещата и да се махне от града с цялото си семейство. Беше се опитал да се измъкне, да се разберат с думи, но Алисън само се бе изсмял и казал:
— Пълзи тогава, Брайс, гъзоблизец такъв! Излез оттук с пълзене или ще те застрелям на място.
Бедният Брайс бе посегнал към пистолета си. Не беше лош опит. Дори успя да стреля веднъж, след като онзи го бе прострелял два пъти. Но после получи още три куршума — Алисън го направи на решето, направо му изкара червата.
Това си беше чисто убийство. Ала никой блюстител на реда от Уако не се осмели да приближи Сегаро, след като се разбра кой е убиецът. Много просто. Даже половин дузина шерифи да бе тръгнала по петите му, пияният Алисън само щеше да е доволен от възможността да ги поразиграе. При това със сигурност щеше да пречука двама-трима от тях, преди да го пипнат.
Хората на закона от Уако бяха решили да минат цялата работа като честна престрелка, а Лий и Алисън се разделиха приятелски на следващия ден, без Клей да обели и дума за убийството от предната вечер. Може и да не си спомняше нищо за това.
Какво ли щеше да стане, ако Клей Алисън и Бъкскин Франк Лесли се срещнеха в открит двубой?
Лий не знаеше. Може и да се окажеше малко по-бърз от Алисън. Съвсем малко. Но това не значеше нищо. Маниак от типа на Джекил и Хайд, Алисън нямаше да се спре след първия куршум. Не, Лий можеше само да се надява, че ще повали противника си с първите няколко изстрела, преди той да го е направил на решето.
А пък Алисън, дори и пиян, не бе чак толкова добър стрелец, колкото Томпсън или Хардин. За тези двамата той не хранеше никакви илюзии. Томпсън бе по-зрелищен, а Хардин — по-бърз от него. По дяволите, Хардин бе по-бърз от всекиго. Който и да е от двамата можеше да го пречука като едното нищо.
Лий облече елека и закопча колана си. Тази сутрин щеше да си почисти оръжието, дори трябваше да го е направил предната вечер.
Хотелската кухня, която явно се използваше за столова, бе обляна в светлина. Лий срещна двама мъже в коридора. Предишният ден ги бе видял на стъпалата пред входа, но сега те минаха покрай него, измърморвайки едно „добро утро“, без да вдигнат очи. За една нощ се бе превърнал в страшилището на град Крий. „Добро утро“ им отвърна той с меден глас, но те побързаха да се махнат.
— Крайно време беше! — каза мисис Болтуит, която не се впечатляваше така лесно. На светло беше още по-грозна, отколкото на светлината на газената лампа. Беше облечена в спретната синя домашна рокля на точки и голяма, колосана бяла престилка. Изглеждаше точно както трябва да изглежда една уважавана хазяйка.
А престилката бе все още снежнобяла, понеже Тим Бап вършеше цялата работа. Явно вече беше приготвил закуската за другите гости, защото сега шумно търкаше и миеше мръсни чинии в голям цинков казан, пълен със сапунена вода. Без съмнение мисис Болтуит си взимаше полагаемото за уроците по готварство.
— А, ето те и теб — каза Бап на Лий. — И сега сигурно искаш да си зарежа работата и да ти поднеса закуска, въпреки че е вече пладне.
— Точно така — потвърди мисис Болтуит. — Мистър Лий е наш гост. Приготви му шунка с яйца, бисквити, картофи и кафе. И гледай да не прегориш шунката — прасетата не растат по дърветата.
Лий започваше да харесва мисис Болтуит.
— И после напълни отново казана, та да се изкъпе. По панталоните му има мръсотия, а ръцете му са оцапани с кръв. — Тя подсмъркна. — То вярно, че горкият Мики си търсеше белята, ама… — И изхвърча от стаята, шумейки с полите и престилката си. Бап въздъхна.
— Добре, майка му стара, само да свърша с проклетите чинии. — Той погледна косо към Лий. — Не знам дали още я искам тази работа, ако ще трябва да се трепя така. — Започна да вади чиниите от импровизираната мивка и започна да ги бърше с една опърпана кърпа. — Но едно знам със сигурност — и Бап отново метна кос поглед към Лий, — никак няма да ми е скучно!