Рой Лебо
Реката на смъртта (14)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тя бе будна. Застанал на прага, Лий видя очертанията на тялото й под грубите завивки, нежната белота на огряните й от меката лунна светлина ръце, шия и лице. Гледаше го.

Той мълчаливо приближи леглото, пресегна се и бавно издърпа чаршафа от нея. Тънката й долна риза бе бяла като кожата й.

Момичето лежеше и мъчително го наблюдаваше.

Той се наведе, подпъхна ръка под гъстите й коси и я хвана за врата. След това я прихвана под лакътя и я накара да се изправи, босонога и дребничка, пред него.

Когато Лий започна да съблича ризата й, тя вдигна ръце нагоре като послушно дете. Вече бе гола.

Той се отдалечи малко и я загледа.

Беатрис беше много слаба, с тесен ханш и бедра. Ребрата й се четяха под нежната бяла кожа. Имаше едри за ръста си, остри гърди, които бяха леко провиснали и съблазнително се клатеха всеки път, когато си поемеше дълбоко въздух. На лунната светлина те хвърляха тъмни сенки върху бледата кожа под тях.

Лий протегна ръце напред, хвана гърдите й започна да ги стиска — първоначално лекичко, а после все по-силно, като заедно с това нежно подръпваше зърната им. Тя залитна към него, но той продължи играта си, докато зърната й не се втвърдиха и уголемиха. После Лий я прегърна и лекичко прихванал я под дупето, я положи на кревата.

Той самият също се пъхна в кревата, коленичи над нея и положи ръка върху меките, гъсти косми между краката й. Дразни я с пръсти там, докато усети, че вече е напълно влажна. След това напъха средния си пръст в нея, за момент го остави неподвижен вътре, а после го извади, вдигна ръка към главата й и погали устните й с него.

Тя отвори уста и започна да ближе мокрия пръст, като дори от време на време лекичко го захапваше подобно на малко котенце.

— Това ти харесва, нали? — меко я попита Лий. — Не ти е за първи път, а?

Тя само вдигна тъмните си очи към него. Не каза нищо.

— Имам нещо друго за теб, малка курво — членът му бе набъбнал толкова много, че чак го болеше.

Премести се малко по-нагоре над нея, хвана я за косата и я привлече към слабините си. Тя вдигна лице нагоре и го пое в устата си, простенвайки тихо, сякаш страдаше за нещо, и започна да го ближе и смуче, без да я е грижа за звуците, които издаваше.

След малко Лий я бутна обратно на възглавницата. Момичето лежеше и го гледаше, като дишаше тежко.

— Много те бива за тази работа — каза той.

Тя му се усмихна, поклати глава и протегна ръце към него, измърморвайки тихо: „О, скъпи…“ Лий се вля в нея като пълноводна река.

Рано на другата сутрин те чуха приглушените гласове на Бап и другите мъже в кухнята, където приготвяха закуската си. После пристигнаха някакви коне и Бап заговори с неизвестния гостенин.

След няколко минути отново се чу тропот на коне и след това всичко пак утихна. Само песента на птиците и полъхът на вятъра в клоните на дърветата около къщата смущаваха тишината от време на време.

Те се любиха отново и отново, а в почивките, когато двамата задоволени лежаха в прегръдките си, Беатрис му разказа как е станала проститутка, какво е било семейството й и как е живяла досега. Освен това си призна, че се срамува от това, че понякога проституирането й доставя истинско удоволствие.

— Другите момичета казват, че мразят работата си и изобщо не им харесва това, което правят. Но за мен невинаги е така. Понякога се случва да съм с някой красив или пък мил мъж, някой, за когото съм мечтала. Тогава ми доставя удоволствие. Веднъж четирима мъже ме завлякоха в една стая и ме накараха да правя всичко, за което можеха да се сетят… И на мен ми хареса — тя започна да плаче. — Сигурно съм много лоша жена…

— Не и за мен — успокои я той, — или пък за който и да е друг истински мъж.

Лий обаче не й разказа нищо за себе си.

Е, каза й все пак къде е роден и в какво семейство, както и за работата си с коне по времето на ранната си младост. Спомена и за това, че е бил ловец и охрана през различни периоди от живота си, а също и за залаганията и комарджийството. Накрая й разказа за Мексико и как е бил наемен убиец за един стар мошенник.

Обаче не й каза, че е убил повече от тридесет души в открит двубой. Не издаде и истинското си име.

Те не закусиха с другите. Взеха малко бисквити и студено еленско месо, след което отидоха зад къщата и оседлаха конете си. Беатрис разбираше от тези неща, но Лий все пак провери дали ремъците на седлото са добре затегнати.

След това препуснаха към реката и плуваха в един вир до обяд. Леденостудената вода се пенеше край големите камъни, а слънцето безжалостно печеше.

Изядоха еленското и бисквитите край реката, след което прекараха остатъка от деня в обхождане на северната граница на ранчото. Земята тук бе покрита с гъсти борови гори. Лий показа на Беатрис мястото, където смяташе да построи малка колиба, в която да може да се преспива от време на време, и така стопанството да се оползотворява максимално пълно — а това щеше да им е особено нужно, когато нараснеше броят на конете. Възнамеряваше да изсече малък, почти невидим за непредубедено око квадрат насред гората и да използва дървения материал, за да построи на същото място така необходимата му хижичка с размери два на два метра.

Заприказваха се за различните видове колиби и начините им на построяване. Беатрис му разправи за дървената хижа, която баща й бе направил в младостта си само с брадва, тесла и двете си голи ръце. Имала идеални ръбове и всички дъски били съвършено огладени! После двамата препуснаха надолу през храсталаците. Малката кобилка весело подскачаше и летеше по склона с такава скорост, че караше Беатрис да се вкопчва уплашено в нея и да се смее на собствения си страх.

Когато минаха покрай мястото, където Лий бе изнасилил Индия Ащън, Беатрис усети промяната в него и го попита какво не е наред. Но той само сви рамене и те продължиха пътя си. Момичето реши, че е сгрешило в поведението си. Лий се умълча — мислеше за двамата Ащън — брат и сестра. Какво ли би казала Розали за Беатрис? Може би щеше да я хареса. Розали беше червенокоса и синеока, докато Беатрис бе брюнетка. Освен това Розали бе винаги засмяна, дори и ако нещо я болеше; притежаваше необикновена за една жена смелост. Беатрис беше някак по-мека, по-тъжна: смееше се единствено когато яздеше.

Не, не би я харесала. „Все се цупи за нещо, щеше да каже Розали, пък и я й виж краката… пръчки…“

Розали се бе смяла даже когато умираше:

— Да видим какво ще правиш сега! — беше казала тя. — Но не си мисли, че това е идеален повод да се отметнеш от обещанието си за женитба, Франки, изобщо не е толкова лесно!

Умря в ръцете му, като в някой роман.

О, с какво удоволствие уби Джони Дюс! Но дори да го бе пречукал неведнъж, а стотици хиляди пъти, пак нямаше да му е достатъчно.

Беатрис и Лий продължиха към подножието на западния хълм в пълно мълчание. Момичето повече не го попита какво му е.

Видяха Сандбърг, който поправяше оградата около горните пасища — той им махна, но те не се отклониха от пътя си.

Докато вечеряха, Беатрис беше много мила — разправяше им забавни истории от живота на дядо й Зебъдий, който бе управлявал лодка за превозване на свине по Мисисипи. Той познавал Майк Финк лично и казвал за него, че не е нищо особено като размери, но че обичал да хапе противника си по време на схватката. Когато видел, че започва да губи битката, твърдял дядо й, веднага се хвърлял да хапе като булдог. Веднъж няколко лодкари събрали пари и му купили за рождения ден каиш и нашийник, на който пишело: „Внимание, хапе!“

Дядото на Беатрис се бе срещал с Джим Бауи два пъти — нещо, което силно заинтригува Бап и Сандбърг. Бил висок, красив мъж с изискани маниери и черни бакенбарди; роден в Кентъки, но истински ню-орлианец по поведение, бе казал за Джим дядо й.

— Ами ножът му? — попита Бап.

— Дядо никога не го видял да вади нож. Приличал на бизнесмен, а не на убиец — отговори Беатрис.

— Как пък не! — възкликна Бап. — Този мъж си беше самият дявол в битка!

След като се навечеряха — плодовият пай на Бап нещо не беше станал както трябва: имаше солен вкус — всички излязоха на верандата, за да изпият кафето си. Том Кук се подпря на парапета.

Залязващото слънце заливаше планините в зелени, златисти и огненочервени багри.

— „И асириецът слезе при хората като вълк, погнал стадо овце“ — каза Беатрис, цитирайки една стара поема.

Всички останали, с изключение на Том Кук, довършиха цитата в един глас:

— „И колесниците му грееха в златно и пурпурно-червено.“

Точно като залеза.

Тази нощ бе не по-малко прекрасна от предишната. Лий и Беатрис се разбираха чудесно и той започваше да я харесва все повече и повече. От ден на ден чувствата му ставаха по-дълбоки, а това бе много сериозно.

На сутринта Лий попита момичето дали Ребека няма да й се кара заради това, че е пропуснала няколко работни дни в „Аркадия“.

— Изобщо не ме интересува! — отговори Беатрис.

През този ден Лий се върна на работа отново; Беатрис също бе с тях — помагаше им да натоварят отсечените от Лий и Сандбърг дърва за огради и да ги извозят надолу до пасищата. Тя имаше природна дарба да се оправя с животни, така че товарните коне не й създаваха никакъв проблем.

Те се трудиха неуморно през целия ден, защото най-високото пасище трябваше да бъде заградено, преди да пуснат кобилите в него. Том Кук бе забелязал мустанги близо до границата им с Фишхук, а Лий не искаше те да се смесят по никой начин с неговите кобили. Ако сред тях се окажеше, че има някой жребец, щяха да си имат проблеми с Шокан. Едрото апа-лузко животно бе осакатило един друг кон само месец, преди Лий да го купи.

Успяха да завършат южната страна преди мръкнало, след което хапнаха малко от студения, солен плодов пай на Бап, който не им се видя чак толкова лош, колкото предната вечер, и отидоха да си легнат.

Беатрис разтри гърба на Лий, после двамата се сборичкаха и се впуснаха в любовна игра. Счупиха леглото, дъските не издържаха на напора и се наложи да свалят матрака на пода.

Беатрис остана в ранчото Ривър още три дни и нямаше да си тръгне, ако на четвъртия ден, в петък, докато Бап и Сандбърг копаеха дупки за стълбовете около задното пасище, а Лий и Том Кук бяха коленичили в калта, за да удължат оловната тръба за водоснабдяването, не бе пристигнал един неканен гостенин от долината.

Беатрис тъкмо бе свършила с прането и окачваше на парапета на верандата роклята и долната си риза, за да съхнат. Сега тя носеше една от ризите на Лий и чифт негови панталони, с навити нагоре крачоли и пристегнати с въже около кръста.

Тя случайно погледна към долината и забеляза приближаващия се конник.

Беатрис извика на мъжете и Том Кук се измъкна от калния ров, за да се покачи на оградата и да огледа добре новодошлия.

— Някакъв старец! — извика той към Лий, който само кимна и продължи да работи. Може би беше фермерът, изпратен от Уолкър. Как му беше името? Май Виджил — Виджил някой си. Пейтън? Нещо такова.

Лий излезе от трапа и отри ръце в новата си кърпа на врата. Беатрис му я бе поръбила с иглата и конеца, които той пазеше за случаите, когато трябваше да шие някоя рана на конете. Лий й бе предал заръката на мистър Мартин и тя бе направила двоен подгъв.

Той тръгна да пресрещне фермера. Човекът бе доста над петдесетте. Бе облечен в прашен черен костюм. Под силно нахлупената му шапка се виждаха късо подстригани бели коси.

Лий се спря на място и се опита да си спомни по какъв начин може най-бързо да стигне до пушката си. Бе я оставил закачена на оградата, преди да започне работа.

Тази непредпазливост можеше да му коства живота, защото мъжът определено не беше фермер.

Старецът изчака да се приближи достатъчно, след това спря на около десетина стъпки от Лий и обърна коня си така, че да освободи дясната си страна. Сакото му бе разкопчано и отметнато назад, така че се виждаше дръжката на затъкнатия в кобура на кръста стар и много употребяван револвер. Кракът на мъжа бе изваден от стремето и висеше свободно надолу, за да не затруднява бързото вадене на оръжието.

Имаше кафяви очи.

— Вие трябва да сте мистър Лий — говореше с типичния за граничните райони провлачен глас.

Без съмнение, това беше самият Джордж Смол и никой друг.

Лий се чувстваше много странно. И преди си бе мислил, че може да го убият само че никога не бе смятал, че това ще стане при престрелка. Докато стреляше, нямаше време да мисли за нищо. Обикновено се сещаше за смъртта, след като всичко вече бе свършило. Но сега беше друго — старецът щеше да го пречука, без да му мигне окото. Щеше да убие и останалите — не биваше да оставя след себе си свидетели.

О, Беатрис, докарах ти само неприятности!

— Точно така — каза Лий. — А вие трябва да сте Джордж Смол.

Кафявите очи на мъжа проблеснаха мило като на добродушно старче. Той премести поглед към кръста на Лий, където би трябвало да се намира пистолетът му.

— Бялата коса те заблуди, нали?

— Да.

— Младежите в наши дни не се възпитават правилно — Смол поклати укорително глава.

Хвана се. Лий видя облекчението в погледа му.

— Добро утро.

Старецът замръзна.

Беатрис бе слязла при тях от верандата.

— Трябва да сте тръгнали от града много рано тази сутрин, господине — каза тя. — Моля, слезте от коня и елате да закусите с нас.

Смол трябва да я бе видял пред къщата, но сигурно не бе забелязал, че е жена.

Нямаше да я убие. Решението да не го прави се четеше съвсем ясно в очите му.

Щом нямаше да пречука жената, значи нямаше да убие и другите. Също и Лий.

Лий си пое дълбоко въздух. Утринният въздух имаше вкус на хубаво шампанско.

— Ами да — каза той на Джордж Смол — заповядайте да закусите с нас.

Старецът отметна глава назад и се разсмя като момче.

— Имате невероятен късмет, мистър Лий — той свали шапката си и се поклони на Беатрис. — И то за много неща, както виждам — усмихна се приятелски на Лий. — Нямам време да закусвам сега, затова, ако ме извините, мадам, бих искал да поговоря с мъжа ви по работа.

— Но, разбира се — каза Беатрис. — Сигурен ли сте, че не искате малко кафе, мистър…?

— Смол. Джордж Смол — той отново й се поклони. — Но все пак ви благодаря за предложението.

Тя му върна усмивката и се оттегли към къщата.

— Ако всичко това е заради брат ви, мистър Смол, трябва да ви кажа, че грешите. Той открадна мой добитък, а след това уби едно дете, което се опитваше да го спре.

— И на мен така ми казаха и трябва да си призная, изобщо не се изненадах — отговори старецът. — Том беше кофти хлапе и естествено от него излезе кофти мъж. Обаче бях много любопитен кой е успял да му свети маслото.

— Тогава защо сте тук?

Смол изглеждаше по-весел отвсякога:

— По работа. Май сте обидили една млада дама. Тя е богата и ме нае да поправя стореното й зло.

Той отново пъхна крак в стремето, закри дръжката на револвера с полите на сакото си и се обърна да си върви.

— Мистър Лий — каза му той през рамо — ще ви чакам утре в града. Не ме разочаровайте…

След което препусна напред — изправен като струна на седлото, свеж и бодър като росно цвете.

Лий не можеше да се бие с него. Не само че не искаше да убива стареца, но и не можеше да си мърси ръцете с още едно убийство — така само щеше да даде основание на Тод Фипс най-после да го вкара в дранголника. Ако Фипс все пак не го направеше, местните каубои щяха да сметнат неговата нерешителност за проява на страх и дните му на помощник-шериф бяха преброени. Не, Фипс никога не би допуснал подобно нещо.

Дали щеше да спечели, или да загуби битката — за Лий нямаше никакво значение: и в двата случая това щеше да значи край на живота му в долината. Всички щяха да го смятат за хладнокръвен убиец и нищо друго.

Старецът изглеждаше разбран човек — може би бе възможно да се споразумеят и без бой; ако се наложеше, Лий бе готов дори да плати колкото трябва.

Лий бавно се върна при оградата, откачи колана с револвера си и го закопча около кръста си.

— Неприятности ли имаш? — попита Сандбърг.

— Какво става? — обади се и Тим Бап.

В това време Том Кук изхвърча от спалното помещение, стиснал старата си пушка в ръка. Втурна се към тях, но когато видя, че старецът вече си е отишъл, забави ход, след това спря и се загледа след отдалечаващата се фигура на ездача, докато съвсем се скри от погледа му.

— Какво става? — попита отново Сандбърг.

— Мистър Пейсън няма ли да се заеме със сеното? — Беатрис явно беше запомнила името на фермера.

— Това не беше Пейсън — отговори Лий.

Той отиде до кухнята, за да си налее чаша кафе и да обмисли нещата насаме. Беатрис приготвяше плодов пай — Бап се бе съгласил на този компромис, защото според него правенето на сладкиши не бе сериозна работа.

— Тревожи ли те нещо? — попита го тя.

— Това беше братът на Том Смол.

— Божичко! — възкликна Беатрис и закри устата си с ръка. — Да не е пуснал хората на закона след теб? В Хелена има един федерален съдия-изпълнител…

— Не, не би било в неговия стил. Надявам се, че няма да сложиш сол в този пай…

— Не се безпокой, няма — тя разточваше тестото с една стара бутилка. — Искаш ли да се върна в града вече?

— Можеш да останеш тук толкова дълго, колкото искаш. Ти ми помагаш страшно много.

Момичето мачкаше тестото — събираше го на топка, а после го месеше и разстилаше с пръсти.

— Ще си вървя.

— Но няма да се върнеш при Ребека, нали? Освен ако не искаш…

— Не, няма да отида при Ребека — въздъхна тя.

— Ако се опита да ти причини някакви неприятности, Беатрис, само й кажи, че ще се разправя с мен.

Беатрис се усмихна и отново разстла тестото върху масата:

— Ребека не се интересува особено от това, което й нареждат мъжете, като изключим мистър Фипс, разбира се.

— Само й предай думите ми. Няма да те закача, ще видиш.

Беатрис сложи готовото тесто в тигана за сладкиши, като внимателно го оформи с пръсти по краищата. Лий си сърбаше кафето и я гледаше как взима стара консервена кутия, пълна с малини, изсипва плодовете в тигана и ги изравнява с ръка. След това тя ги поръси със захар.

— Така и не успях да се науча да правя такъв пай, без да го изсуша при печенето прекалено много — каза момичето.

— Можеш пак да дойдеш тук… след време… когато всичко се размине.

— Да говоря ли с мистър Смол? Изглеждаше ми много приятен стар човек. Той сигурно не знае истинските обстоятелства около смъртта на брат му.

Когато се върнеше в града, тя така или иначе щеше да разбере колко е грешила.

— Джордж Смол е лош човек, Беатрис. Наемен убиец. Два пъти по-опасен от малкото си братче…

Тя остави тигана на масата. Лявата й ръка силно трепереше. Явно беше нервна.

— Но той… — каза Беатрис задъхано — той можеше да те убие. Ти не беше въоръжен! Защо не го направи?

— Защото се появи ти. Сигурно е старомоден…

— Убеден ли си, че е толкова лош? Хората се променят…

Лий изпи последната глътка кафе и се изправи.

— Като сложиш пая в печката, ела навън, при оградата. Ще измъкнем онази стара тръба — искам ти да водиш конете.

Останалата част от деня мина както обикновено.

Лий накара Бап да спре да приказва за Смол и за случилото се сутринта и го впрегна здраво в работа. Не им беше лесно. Водопроводната тръба беше от добро качество — хубава, два инча дебела, чугунена тръба. Но бе дълга тридесет и пет фута — повече, отколкото човек — или дори четирима мъже и едно момиче — можеше да я вдигне, без да бъде сигурен, че няма да я изкриви или даже да я счупи.

Лий реши, че е била докарана до мястото с помощта на две каруци, които са били наети от дървар-ския лагер. Хората там често трябваше да се справят с подобни проблеми.

Той накара мъжете да изкопаят земята така, че да се образува наклон, водещ право към новия ров, в който щеше да стои тръбата, след това се разделиха на две групи — едните трябваше да извадят тръбата от старото й място, по този начин поемайки по-голямата тежест на работата, а другите просто щяха да я изтъркалят по наклона към приготвения изкоп. Никак не беше лесно. Наложи се и да изберат още два коня, които да впрегнат като товарни животни, за да могат да извършат операцията така, както я бе замислил Лий, а това им отне доста време.

Ако разполагаше с необходимите инструменти и човек, който да разбира от тези неща, можеше просто да разглоби тръбата на части, да ги пренесе където си иска и после да ги сглоби отново.

Но той нямаше нито инструментите, нито човека.

Нанакрая, след два погрешни старта, след всеки от коитр им бе необходим цял час, за да се приготвят да започнат отново, и тази работа бе свършена.

Водопроводната тръба бе поставена в улея, добре гурена по цялата си дължина — от помпата точно под къщата, през двора, та до хранилките на конете: закопана на два фута дълбочина, без каквито и да било нежелани чупки — в идеална права линия. Ако се вземеше предвид и изкопаването на новия ров предния ден, работата им отне два пълни дни.

Но Лий се бе трудил с удоволствие през цялото време. Правеше го съвсем съзнателно — сякаш знаеше, че неприятностите приближават и затова трябва да скъта дълбоко в себе си спомена за тези дни усилен труд в Ривър Ранч — за Беатрис и верните си приятели.

Той реши да отиде в града и да предложи на Джордж Смол хиляда долара, ако се съгласи да върне на Индия Ащън парите й. Тя сигурно не му беше платила повече от това, а най-вероятно много по-малко. — Така със сигурност щеше да му се наложи да продаде едно от кончетата — може би малката кобилка, Светулка, — за да изкарат зимата. Но това бе единственият начин да остане в долината като почтен собственик на ранчо, вместо опасен убиец, за когото да пишат в малките вестничета, като винаги изтъкват факта, че именно той е пречукал стария Смол. Ако изобщо го убиеше, естествено…

Трябваше да похарчи всичките си пари от Мексико, но пък нещата можеха и да се уредят — старецът изглеждаше сговорчив.

Радваше се, че е имал този хубав ден на тежък физически труд и че Беатрис го бе прекарала с него. Такива неща трудно се забравят.

След вечеря всички пак излязоха на верандата, за да изпият кафето си и да изядат плодовия пай на Беатрис.

— Хубав пай — заяви Бап. — Искам да го кажа пръв.

С нищо не отстъпва на моите.

След като другите отидоха да спят, Беатрис и Лий останаха още малко на верандата, за да погледат изгряващата над планините луна.

Час по-късно цялата долина бе огряна от сребърната й светлина.

Тръгнаха рано на другата сутрин. Лий яздеше едрия си жребец, а Беатрис, отново облякла синята си рокля, бе възседнала своята Белита.

— Какво ще правиш в града? — попита я Лий.

— Ще работя при мисис Болтуит, а може и мистър Мартин да ми позволи да му помагам в склада.

— Не може ли да продаваш заедно с него?

— Не — каза тя и спря коня си — дамите няма да си купуват платове, ако ги продавам аз.

— Беатрис…

— Не ми казвай нищо повече, защото ще започна да плача, а знам, че мразиш това — момичето пришпори кобилата си и препусна напред.

Когато стигнаха до брода в долното течение на реката, Лий спря и изчака да ги настигне Том Кук, който бе яздил малко след тях. Индианецът ги бе следвал през цялото време, затъкнал на седлото пред себе си стария си „Спенсър“. Лий погледна назад и видя ято подплашени от коня на Том черни птици да се издигат към небето от развълнувания храсталак.

Отне му доста време да убеди Том Кук да се върне обратно в ранчото, но накрая все пак успя. Момчето обърна понито си и изчезна във върбовата горичка над водата.

Лий и Беатрис пресякоха реката и препуснаха през високата трева към Крий.

Градът изглеждаше много тих, когато най-после навлязоха в него. Първо отидоха при мисис Болтуит. Тя ги посрещна в кухнята, очевидно зарадвана да ги види заедно.

— Най-после и вие да проявите малко здрав разум! — каза мисис Болтуит. — Беатрис, Ребека е направо бясна! Нейно Височество не е свикнала някое от момичетата й да я зареже просто така — тя погледна към Лий. — Знаете ли, че тази луда жена се опита да накара помощник-шерифа Фипс да погне Беатрис, сякаш е някоя крадла!

— Но защо? — възкликна Беатрис. — През живота си не съм откраднала нищо.

— Тя каза, че й няма една сребърна гривна.

— Не ме карай да се смея — каза Беатрис. — Каква нелепа история! Та тя продаде по една гривна на мен и на Сал и Бетс, като при това ни караше да й ги плащаме отново и отново всяка седмица. Платила съм й проклетата гривна най-малко двойно!

— И какво направи Фипс? — попита Лий.

— Миналата седмица трябваше да ходи до Бат, та това го спря — иначе веднага щеше да те подгони! Тези двамата са като дупе и гащи — където единият, там и другият! Истински престъпници! Сребърни гривни, как пък не!

— Няма да се върна на работа там — каза Беатрис.

— Алилуя! — възкликна мисис Болтуит и погледна Лий. — Дете мое, това е прекрасна новина. Ела да работиш за мен, хем ще си правим компания!

Беатрис заподсмърча и започна да си бърше очите, при което мисис Болтуит я прегърна.

— Имате ли нов гостенин в хотела? — попита Лий. — Белокос старец, много почтен на вид?

— Единственият старец тук е пастор Пиърс, но той, горкичкият, няма коса изобщо. Питайте в хотела на мисис Фостър. Реба веднага би приютила всеки, стига той да има поне два долара в джоба си.

Лий се изправи:

— Е, аз си тръгвам.

Беатрис го погледна, но не каза нищо.

— Ще приготвим стаята ви, мистър Лий — намеси се мисис Болтуит. — Аз и новата ми прислужничка! — и тя смушка с лакът Беатрис.

— Довиждане — каза Лий. Беатрис не му отговори нищо.

Лий тръгна по тротоара към банката. Изчака някакъв фермер да приключи на гишето пред него, после осребри чек за хиляда долара.

Лий поиска от банковия служител лист хартия и писалка и написа следната бележка:

„Господин Смол,

В писмото ще намерите приложени хиляда долара в брой. Мисля, че и за двама ни ще е по-добре да вземете парите и тихо и мирно да се върнете там, откъдето сте дошли. Фредерик Лий.“

След това сложи десетте стодоларови банкноти в сгънатия лист и поиска още малко хартия, за да завие писмото си в нея. Чиновникът запечата с восък така направения плик и му сложи печат.

На излизане от банката Лий срещна агента по продажба на недвижими имоти Колтроп, който само му кимна и отмина по пътя си. Явно още не му бе простил забележката за това, че много приказва.

Когато стигна в хотела на мисис Фостър, Лий попита за Джордж Смол.

— Господин Смол излезе — отговори мисис Фостър, която се оказа дребничка жена с едно сляпо, бяло като мляко око.

— Бих искал да оставя нещо за него. Но е важно да му бъде предадено лично.

Дребничката жена се наежи като таралеж:

— Ние сме почтено заведение, господине! Ако оставите бележка за някой от гостите на хотела то той ще я получи. Неотворена! — и тя погледна строго.

Той й даде писмото.

— Отседнал съм при мисис Болтуит — каза Лий. Еднооката дама само подсмръкна, като чу това! — Можете да ме намерите там, ако има някакъв отговор.

Лий отведе двата коня, които бяха оставили завързани пред хотела на мисис Болтуит, в градската конюшня.

Мис Макфий не беше там, така че той предаде животните на прислужника полуидиот.

— Изчеткай ги хубаво и после им дай да ядат — нареди му Лий.

Полуидиотът се ухили и усърдно закима с глава.

Стана късно следобед; Лий вече мислеше дали да не отиде до хотела на мисис Фостър и да провери дали Смол се е върнал и получил бележката и парите. Това бяха много долари — не можеше да ги остави просто така някъде и да ги забрави.

Лий седеше в кухнята, пушеше една пура, която му беше дал някакъв търговски агент, и пиеше кафе. Пурата бе направена в Алабама и се считаше за не по-лоша от Хаванските, но въпреки това имаше малко странен вкус.

Мисис Болтуит бе излязла някъде и Лий и Беатрис седяха сами в кухнята и си почиваха след обилната вечеря. Момичето още не бе измило чиниите.

Лий се изправи и отвори задната врата, за да изхвърли пурата. Точно в този момент там се оказа едно десетгодишно момченце, което тъкмо бе вдигнало ръка да почука. Детето — омърляно хлапе с навити нагоре крачоли на панталоните — се стресна.

— Какво мога да направя за теб, малкия? — попита го Лий. — Мисис Болтуит излезе.

Момчето не каза нищо, просто бръкна в джоба си и извади оттам бележката на Лий.

Лий я взе, но когато потърси малко дребни, за да ги даде на хлапето то се извърна и избяга на улицата.

Той се върна на масата, седна и отвори писмото.

Хилядата долара си бяха вътре, само че банкнотите бяха скъсани на две.

Най-отгоре на листа бе написано с молив:

„Младите мъже в наши дни не се възпитават правилно. Отивам в «Аркадия». Ако ти не дойдеш при мен, тогава ще дойда аз.“

Беатрис се надвеси над него и прочете бележката над рамото му. Тя се пресегна и докосна скъсаните пари с пръст. Ръката й трепереше.

— Предполагам, че трябва да отидеш и да убиеш това старо копеле, мили мой…