Рой Лебо
Реката на смъртта (13)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

По време на отсъствието му не се бяха случили никакви неприятности. Не бяха идвали никакви нека-нени гости от имението фишхук и като се изключат няколкото заблудени бика от съседното ранчо, които веднага били върнати в пределите на чуждата земя, нямало някакви други произшествия.

Сандбърг, Бап и Том Кук вече бяха научили за юмручния бой от един каубой на име Будро, които бе минал през ранчото. И сега Бап искаше Лий да му разправи подробно за всеки удар.

— Беше жестока работа, Бап, не ми се говори за това.

— „Жестока работа“! Само това ли можеш да кажеш? — Паят с равен не му хареса: — Е, хиляди благодарности за това, че си дал прасковения пай на онези индианци — ако е вярно, разбира се, а не си го изял ти самият! Паят с праскови е единственият, който тя приготвя що-годе прилично! И ти намери да дадеш точно него. Паят с равен става хубав само ако му се прибавят и ягоди. Всеки сносен готвач го знае…

Когато Лий попита Сандбърг как се справя с готвенето Бап, той внимателно обмисли отговора си и накрая каза:

— Човек още има нужда от нож, за да изяде бърканите му яйца.

Така че Лий обеща на Бап да му разкаже подробно за битката с англичанина в деня, когато той успее да приготви прилични яйца.

Първите три дни след завръщането на Лий бяха посветени на прочистването на гъстия храсталак при речния брод. Това бе трудна работа, която се оказа истинско изпитание за Лий с неговото счупено ребро. Наложи се да се откаже от сеченето с брадва, след като през първия ден едва издържа до мръкване, здраво стиснал зъби и с цената на обилна пот. Затова Лий отговаряше за извозването на отсечените клони с каруцата, теглена от двата товарни коня. Тази работа също му създаваше известни проблеми, но все пак можеше да я върши.

Харесваше му ритъмът на физическия труд; беше му приятно да използва ръцете си по този начин. Така, както бе тръгнало, нищо чудно да станеше приличен фермер някой ден в близкото бъдеще. Със сигурност щеше да намери добър пазар за апалузките си коне в Хелена. Те бяха особена порода, с впечатляващ външен вид и при това отлични за езда. Онези богаташи от рудниците със сигурност щяха много да ги харесат.

Лий с удоволствие забеляза, че Сандбърг вече се отнася много по-добре с Том Кук. Може и да не му харесваше много, че работи с един индианец, но поне не го показваше — двамата се разбираха прекрасно.

Това беше един от проблемите, които бяха притеснявали Лий, но очевидно поне той се беше решил от само себе си.

Том Кук бе харесал понито — пък и как иначе?

Късно следобед на третия ден се появиха признаци за дъжд, така че всички се върнаха в къщата по-рано от обикновено, като Лий откара двата товарни коня в обора.

Пред къщата бе завързан някакъв непознат жребец. Или по-точно кобила, която Лий скоро разпозна.

Беатрис Морган бе решила да ги навести.

Сега тя седеше в люлеещия се стол на верандата — същия, който бе използвала при посещението си и Индия Ащън.

Сандбърг и Том Кук вдигнаха шапки за поздрав и се отправиха към оградената ливада отзад. Бап остана, за да си поговорят.

— Как сте, мис Морган?

— Добре съм, мистър Бап — отговори му тя.

— Имате чудесна кобилка…-той слезе от коня си, за да огледа животното по-добре. — Да, това се вика хубава кобила!

— Благодаря — каза Беатрис. — Името й е Белита.

— Хубаво име. Много хубаво. — Бап потупа коня по краката: — Великолепни, здрави крака. Колко ви струваше?

— Тя ми е подарък, мистър Бап.

— Това се казва хубав подарък. — Бап хвърли един поглед към Лий и се запрепъва към оградената поляна зад къщата, за да остави коня си там.

— Добър вечер — поздрави Лий. — Много мило, че си решила да минеш да ни видиш.

— Но май не е особено редно — каза тя. Беше облечена в дълга синя рокля за езда; на коленете й стоеше сламената шапка. Без съмнение момичето имаше красиви тъмни очи. — Не е особено редно, но аз исках лично да дойда да ви благодаря за кобилата. Това e много голям подарък… — тя се наведе и задърпа панделката на шапката си. — Такъв подарък ужасно задължава… твърде скъп е за няколкото часа, през които се грижих за вас. Нямаше нужда — Беатрис отново вдигна очи. — Пък и вие сигурно се чувствате неудобно. Не трябваше да идвам — тя се изправи.

Лий слезе от капрата на каруцата и я остави някой друг да я прибере.

— Напротив. Радвам се, че си тук. А кобилата е заради усмивката ти преди юмручния бой, не заради грижите ти по време на болестта ми.

Тя се изчерви като дете. Какво, за бога, да я прави сега?

— Моля, заповядай вътре — покани я Лий. — Да видим какво имаме за вечеря.

Хапнаха по-рано от обикновено. За вечеря имаше заешко задушено с картофи и ябълков пай. Бап се бе постарал доста при приготовлението на сладкиша, и той беше съвсем приличен, макар и прекалено сочен.

— Чаят е прекрасен, мистър Бап — похвали го момичето.

— Наричай ме Тим — й отговори Бап.

Не говориха много, докато ядяха. Задушеното беше много добро. Рано същата сутрин Том Кук се бе погрижил да осигури необходимите за ястието зайци.

Когато свършиха да вечерят, Бап се зае да почисти чиниите, а Сандбърг и Том Кук пожелаха „Приятна вечер“ и си излязоха.

— Искаш ли да поразгледаш наоколо, преди да се стъмни? — попита Лий.

— С удоволствие — съгласи се Беатрис. — Баща ми отглеждаше коне. В ранчото ни в Илинойс имахме коне порода „Морган“. Хората се шегуваха, че мистър Морган, който отглежда коне „Морган“…

— Ела да ти покажа моите малчугани — каза Лий. — Ако обичаш коне, няма как да не те харесат.

Заобиколиха бараката, която служеше за спалня на останалите мъже в ранчото — чуваше се как Сандбърг пее любимата си песен: „Да танцуваме, хубавици“. Той имаше приятен, дълбок глас.

— Каква хубава песен — промълви момичето — За първи път я чувам.

— Това е мелодия за танци — обясни й Лий. — Когато бях малък, беше много популярна.

— Не и за нас — каза тя. — Моите родители не ни разрешаваха да танцуваме изобщо. Вкъщи майка ми ни даваше да пеем само църковни песни, освен по време на прибирането на сеното… — Известно време Беатрис вървя мълчаливо, като само повдигаше полите на дългата си рокля, за да не я изцапа в тревата. — Сигурно това ти се струва странно — проговори тя накрая. — Да съм израснала в такова семейство, а пък да стана такава… — Момичето го погледна. — Имам предвид начина, по който си изкарвам прехраната…

— Вече ти казах, че за мен това няма значение. Не е моя работа — каза Лий.

— Да, така е — отговори тя. — Повтарям го толкова често, за да не си го мислят хората тайно през цялото време — Беатрис се усмихна. — Като че ли изобщо е толкова важно…

Точно това Лий предпочиташе да не чува. Ако бе решила да го посети — добре. Нямаше нужда да му разправя защо е станала курва или пък какво, според нея, си мислеше той.

— Ето ги моите коне — каза Лий.

Мръкваше се много бързо. Двете малки жребчета и кобилката Светулка си играеха във високата трева — препускаха насам-натам, подскачаха и ритаха във въздуха като агънца. Следобедите прекарваха, като спяха или се разхождаха с майките си из поляните. Но вечер, когато захладнееше, те отново преливаха от енергия и започваха да се гонят едно друго като малки кученца.

Кобилката препускаше пред жребчетата. Тичаше и удряше с копита дупето си, вирнала високо във въздуха пухкавата си опашка.

— Колко е сладка! — възкликна Беатрис Морган. — Как се казва?

— Светулка.

Известно време просто стояха и гледаха бягащите коне.

— Има ли му нещо на окото? — попита тя, като посочи едното от двете жребчета. — Тръска глава и тича някак настрани.

Лий се загледа във високия кон с черна глава, когото смяташе да нарече Дългия Том. Няколко крачки животното пробяга нормално и тъкмо Лий да й каже, че не вижда нищо особено в него, когато забеляза, че жребецът тръсва глава така, сякаш го безпокои някаква муха. Направи няколко стъпки встрани, преди да се втурне да догонва останалите коне.

— По дяволите! — възкликна Лий. — Как така Бап и другите не са забелязали нищо досега! — той погледна момичето до себе си. — Разбираш от коне.

— Може и да не се окаже нещо тревожно — каза тя. — Просто драскотина от някое дърво.

Лий отиде до хамбара за въже. Когато се върна, водеше със себе си останалите мъже. Явно им бе наприказвал не особено ласкави неща, понеже Бап изглеждаше, така, сякаш си бе глътнал езика.

Лий примами кончето, завърза го с въжето и като му говореше успокоително, го привлече към тях. Двамата с Бап се наведоха над него. Понеже вече беше доста тъмно, се наложи Том Кук да отиде да донесе един фенер.

Лявото око на жребчето бе одраскано.

— Няма нищо страшно, мистър Лий — успокои го Бап. — Тази вечер ще го промия с малко солена вода и след няколко дена вече ще му е минало.

— Няма да е лошо, ако успеете да го превържете с муселинена кърпа през следващите ден-два — така окото няма да се възпали — каза Беатрис.

— Май няма да ни остави да го превържем — отбеляза Бап.

— Опитайте — нареди Лий.

— Ама…

— Казах да го направите.

— Може би смятате, че парче пластир ще е по-удобно, мистър Бап — каза Беатрис.

— Ами да — възкликна Бап, — точно от това имаме нужда.

— Добре — каза Лий, — да го закараме до хамбара и да приключваме с това.

Кончето не бе особено очаровано, но все пак остави Бап да му промие окото с мека солена вода и да привърже към болното място парче пластир. Бап извърши цялата операция на светлината на два фенера, закрепени в дъното на хамбара. Кончето най-много се притесняваше от това, че е толкова далеч от майка си и своите приятели. Беатрис стоеше до него, успокояваше го и помагаше на Бап да свърши по-бързо. Когато той приключи и превръзката бе готова, момичето го поздрави за добрата работа.

След това Том Кук отведе жребчето при останалите коне и го пусна да тича с тях.

Мъжете се върнаха в спалнята си, а Лий и Беатрис отидоха в къщата. И двамата не говореха много по пътя.

Явно тя възнамеряваше да прекара нощта в ранчото — иначе не би дошла толкова късно. Сигурно смяташе да спи с Лий, но той нямаше желание за това. Ситуацията, в която бе изпаднал, го караше да се чувства ужасно неудобно.

— Да направя ли малко кафе? — попита Беатрис, когато влязоха вътре.

— С удоволствие бих изпил една чаша.

Когато кафето бе готово, те седнаха на кухненската маса; никой не пророни и една дума. Беше необикновено тиха нощ — не духаше почти никакъв вятър и единственият звук в стаята бе лекото бумтене на вече изстиващата печка и ударите на някаква пеперуда в опушеното стъкло на газената лампа.

Момичето прочисти гърло и каза:

— Имате прекрасно стопанство, мистър Лий. Сигурно много се гордеете с него.

— Можеш да ме наричаш просто Лий, без „мистър“. Нали си моя гостенка…

— Добре.

— Първото ми име е Фредерик, но повечето хора ми викат Лий.

— Разбирам.

Постояха така още малко — докато първите лъчи лунна светлина проникнаха през прозореца и огряха кухнята. Беатрис се пресегна и угаси лампата — нямаше нужда от нея, в стаята бе достатъчно светло.

След няколко минути Лий се изправи:

— Време е за лягане — каза той. — Ти ще спиш в моята спалня, аз ще си направя легло в кабинета.

— Добре. Съжалявам, че ти създадох всички тези неудобства с късното си пристигане — на лунната светлина лицето й изглеждаше много гладко и бяло, а очите й — още по-дълбоки и тъмни.

— Не ме притесняваш — каза Лий и запали лампата, с която тя трябваше да се качи в спалнята. — Имаш ли нужда от нещо за през нощта?

— Ще спя по риза — отговори му Беатрис.

На следващата сутрин Лий се събуди от нейното пеене. Имаше приятен глас, въпреки че пееше малко фалшиво.

Когато облече ризата и панталоните си, той отиде в кухнята. Беатрис беше излязла на двора и сега переше роклята и долната си риза в един почернял стар казан, подпрян на четири високи камъка, които образуваха нещо като огнище, в средата на което гореше огън.

Момичето бе успяло да закрепи някак си одеяло около тялото си, като по този начин от него не се виждаше почти нищо. Лий видя и чорапите и бельото й — явно бе решила да изпере всичките си дрехи. Беатрис пееше и изглеждаше щастлива и весела като канарче.

Като се възползва от отсъствието й от къщата, Лий бързо се съблече, уми се на чешмата в кухнята и се преоблече в чисти дрехи в спалнята.

Тя бе спала там само една нощ, но стаята вече миришеше на жена.

Когато се приготви и отново се върна в кухнята, Лий завари Бап да приготвя закуската.

— Малко се поуспа тази сутрин, а, Тим?

Бап го изгледа лукаво:

— По-добре да съм закъснял, отколкото да съм подранил прекалено — каза той и наля малко олио в една тенджера.

Беатрис влезе в кухнята, понесла в ръце мокрите си дрехи.

— Имате ли въже за простиране и няколко щипки, мистър Лий?

— Само Лий.

— Лий?

— Ами не, май нямаме. В хамбара има чисто въже, но щипки изобщо не ползваме.

— А как тогава сушите дрехите си?

— Обикновено ги мятаме на оградата.

— Ще накарам Том Кук да ти опъне едно въже — каза Бап.

— Не, не, няма нужда! Просто ще ги сложа на оградата на верандата. Там слънцето ще ги изсуши много бързо.

Тя бързо прекоси кухнята към верандата, при което Лий мерна голата белота на крака й под одеялото.

— За закуска ще има шунка с яйца — обяви Бап.

— Яйца ли?

— Да, по дяволите, яйца! Какво им има на моите яйца?

— Хайде сега, не се засягай. Как е кончето?

— Одрасканото вече почти не се вижда. Не беше нещо опасно, пък и явно е от скоро — иначе щяхме да забележим, че нещо не е наред.

— Хайде бе!

Заради присъствието на Беатрис тази сутрин всичките му хора му смигаха съучастнически и закъсняваха за работа, явно за да му оставят повече време за любене… Ама че дивотия!

Сандбърг и Том Кук също закъсняха за закуска. Те поне се държаха прилично и не му подхвърляха разни многозначителни забележки като Бап.

Когато всички, включително и Беатрис, насядаха около масата, Бап започна да пържи шунката и яйцата в две отделнрт тенджери. Това му отне доста време.

— Тим — обади се момичето.

— Да, мадам?

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Казвай…

— Виж сега, аз обичам яйцата си малко рохки, така че би ли ми сервирал моите, преди да са напълно готови?

— Обичаш ги рохки, казваш?

— Ами… почти сурови, Тим.

Бап взе касапския нож, подпъхна го под две от яйцата, извади ги от тенджерата и ги сложи в чиния. — Не бяха особено рохки. После прибави парче шунка и две претоплени, напоени със сос, вчерашни бисквити.

— И аз искам моите не прекалено запържени — каза Лий.

Същото желание изявиха и Сандбърг и Том Кук.

— Айде, стига бе! Не може всички да ги обичате рохки! — възкликна Бап.

— Я, сервирай вече! — каза Сандбърг. — Сега съм готов да ям каквото и да било.

След закуската Лий и останалите отидоха да поправят старата дървена барака за инструменти. Дъските, от които бе направена, бяха заковани накриво и много изгнили в резултат на проливните дъждове.

Извадиха колкото пирони можаха, като започнаха от предната стена, след което привързаха верига за рамката на вратата и с помощта на двата товарни коня я издърпаха като развален зъб.

Вторият път обаче дъската се счупи и се наложи да я откъртят с чукове. Лий се уплаши, че ако не внимават, ще съборят цялата барака, която не бе в чак толкова лошо състояние и можеше да се използва още известно време.

Третата изгнила дъска излезе съвсем лесно — явно вече бяха хванали цаката на работата.

Беатрис дойде да види как се справят. Слънцето вече бе изсушило дрехите й и тя бе облякла отново синята си рокля. Изглеждаше много добре, но въпреки това Лий трябваше да намери начин да я попита кога смята да си ходи. Хубава жена беше; имаше само един недостатък — носът й беше прекалено голям.

Проститутка в ранчото.

Вярно, че прилича на дама, но нищо чудно да я спипаше в храстите с Том Кук някой ден, ако за момент я изпуснеше от очи…

Това бе много подла мисъл. Самият Лий не вярваше, че ще стане подобно нещо.

И все пак тя със сигурност бе падала на колене пред разни дървари, дошли да се позабавляват при Ребека. Така си беше. Как изобщо можеше да смята за дама момиче, което се продаваше за пет долара на сеанс!

Закачиха куката за следващата дъска, конете задърпаха, тя изскърца и със звук, подобен на пушечен изстрел, се изскубна от стената и падна в прахта.

— Това си го биваше! — извика Бап. Справяха се отлично.

— Искаш ли да пояздиш из ранчото, Беатрис? — попита я Лий.

— О, да, с удоволствие! Толкова е красиво! Но не искам да ви прекъсвам работата. Освен това трябва да се връщам в града.

— Е, една разходка наоколо няма да отнеме много време — каза Лий. — Момчетата могат да довършат тук и без мен.

Лий забеляза, че при тези думи Бап хвърли особен поглед на Сандбърг. Какво пък, да вървят по дяволите всички! Тяхната работа бе да се трудят за него — в крайна сметка нали за това им плащаше! Останалото не трябваше да ги интересува.

Малката кобилка бе чудесна за езда — изобщо не изоставаше от жребеца на Лий по равното и пъргаво, като заек, прескачаше изпречилите се на пътя й бабуни и храсти, докато Беатрис едновременно пищеше от страх и се смееше.

— Много я обичам! — възкликна момичето. — Какво безсрамно малко конче ми е тя! — Беатрис се наведе и я потупа по хълбока.

— Изглеждате чудесно заедно! — отбеляза Лий. Така си беше, нямаше защо да си криви душата.

Той не бе възнамерявал да се отдалечават толкова от къщата, но в крайна сметка прекараха заедно целия следобед и дори похапнаха малко студена шунка, бисквити и две парчета от ябълковия пай на Бап. Стигнаха чак до водопадите.

Бяха близо до мястото, където Лий бе обесил онзи каубой, а той не искаше Беатрис да го види и да започне да задава въпроси. Така че малко преди самите водопади Лий сви встрани и избра къде да спрат, за да напоят конете.

Беатрис събу високите си ботуши и чорапите, след което седна на брега и започна да пляска с босите си крака във водата.

После Лий й даде парчето плат, което му бе отрязал Мартин, за да се избърше.

— Божичко, какъв хубав цвят! — възхити се момичето.

— Беше ми продадено за кърпа за врата.

— Сигурно си го взел от мистър Мартин. Боже, какъв вкус има този мъж! Знаеш ли, че произхожда от едно от най-добрите семейства в Ню Орлиънз?

— Да, каза ми — отговори Лий. — Доколкото разбирам, той не се отнася с голямо уважение към семейство Лейчестър там, в Англия…

Беатрис се засмя:

— Да, наистина. Често говори за това. Май не харесва особено мистър Ащън, има му зъб за нещо — тя се изчерви.

— Вярно, така е. И, за бога, Беатрис, престани да се изчервяваш, та ти си проститутка все пак!

— Да — тя отново се заля в червенина и се разсмя. — Май пак го правя.

— Аха… каза Лий. — Е, мисля, че е време да се връщаме.

Когато стигнаха поляната над източния хълм, момичето изяви желание да се надбягват. Изравниха конете, преброиха до три и се втурнаха напред.

Малката кобила се управляваше лесно, пък и беше много бърза, така че отначало поведе тя. След това жребецът я изпревари. Лий го задържаше — не искаше да излиза прекалено напред. Профучаха по хълма в луд галоп. На пътя им се изпречи малка ограда и двата коня я преодоляха без затруднение, след което се спуснаха надолу по пасището към една от сградите на ранчото.

Том Кук бе навън, така че ги видя да пристигат. За момент момчето замръзна напрегнато на мястото си, но после ги позна и с облекчение нададе пронизителен индиански вик, за да ги насърчи.

Усетил близостта на финала, жребецът ускори ход още повече, така че Лий трябваше да приложи цялото си умение и да го задържи, при това така, че Беатрис да не подозре нищо. Хич не му беше лесно, но все пак успя и двата коня навлязоха в двора почти едновременно. Скоростта им беше толкова голяма, че трябваше да направят завой около сградата, преди да могат да спрат.

— Олеле! — задъхано извика момичето. — Ах, ти, мошеннник такъв, измами ме! Нарочно задържаше коня си — тя потупа кобилата си. — Няма значение, Белита, въпреки всичко ние се справихме чудесно!

Вечерята беше чудесна.

Докато кобилата си отпочине достатъчно, вече бе станало прекалено късно за връщане в града, преди да се стъмни. Беатрис искаше да си тръгне сама, но Бап предложи да я придружи — и без това трябваше да купи още брашно и яйца; пък и Лий бе забравил да вземе лекарството за коне последния път, когато бе в Крий.

Лий обаче беше против — край реката имаше индианци, така че бе по-добре за нея да пътува през деня. Бап можеше да отиде с нея и утре. Така че момичето отново остана да прекара нощта в ранчото.

Том Кук бе застрелял един елен, а Бап беше приготвил за вечеря кейк. Именно за него бяха отишли последните яйца и брашното. Бе приготвил сладкиша по памет — веднъж бе гледал мисис Болтуит, докато тя правеше кейк за рождения ден на Крис Насби. Старият Насби бе шеф на една бригада в Бент Айрън — много груб и дръпнат човек при това, — хората му бяха поръчали кейка за рождения му ден с надеждата, че така ще го смекчат малко. Така и стана. На следващия ден при мисис Болтуит бе дошъл един от подчинените му, за да й благодари лично. Старият мърморко бил толкова развълнуван, че чак се разплакал.

Именно този кейк се беше опитал да направи Бап.

Глазура нямаше — в ранчото не разполагаха със сметана, шоколад или ванилия, затова Сандбърг бе набрал малко къпини и малини за украса.

Еленското месо бе прясно и много апетитно, приготвено с пържени картофи и моркови, които бяха донесени от града заедно със запасите от фураж за животните.

Ястието бе много вкусно. Но Лий не можеше да си позволи да купува зеленчуци прекалено често — по-добре щеше да е Бап да започне да отглежда собствена зеленчукова градина.

След това дойде време за десерта.

На вид кейкът не изглеждаше особено добре — бе някак си хлътнал в средата. Размениха си многозначителни погледи над масата, но никой не каза нищо. Беатрис бе предложила на Бап помощта си, но той бе отказал решително.

Сега Бап отряза на всеки по парче. Лий пръв опита своето — не беше зле. Не приличаше много на кейк, по-скоро имаше вкус на голяма, силно напоена курабия. Въпреки това беше чудесно, особено с тези плодове, обилно поръсени отгоре му.

Беатрис заяви, че това е най-хубавият кейк, който някога е опитвала, и че Бап задължително трябва да си запише рецептата, за да не я забрави.

Така че вечерята се оказа истински успех. След това Сандбърг донесе своите фигурки за игра на дама: приживе синът му бе непобедим на тази игра. Тим Бап ги би всичките — явно това бе неговата вечер.

След като мъжете отидоха да спят в бараката си, Лий и Беатрис поседяха още малко в кухнята сами като предния ден. Не говореха много. Лий все още се чувстваше неловко в нейно присъствие. Дори самият факт, че бе сам с нея в стаята, го изнервяше по някакъв странен начин. Тя бе много странно момиче — никак не беше лесно да я разбере човек, пък и, като повечето жени, които познаваше, Беатрис изобщо не се стараеше да улесни нещата за него.

Лий трудно можеше да си я представи да взима пет долара и да върши някои от онези работи, които мъжете обичат. Явно играта й беше такава — да го накара да я възприема по много различен начин от това, което бе всъщност.

Когато се качиха горе да спят, момичето отиде отново в спалнята, където бе прекарала предната нощ, Лий се отправи към кабинета.

Никак не му беше ясно какво иска тя от него — да я остави да му погостува и да си върви като почтенно момиче или да спи с нея.

Той лежеше на твърдия диван и гледаше мърдащите сенки, които хвърляха върху стената тежките клони на боровете, надничащи през прозореца на кабинета. Приличаха на крилете на огромен орел — черни и могъщи в полета си.

Стоя така и ги гледа дълго време. След това престана да мисли за това, какво очаква тя от него, изправи се и се отправи към спалнята.