Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бъкскин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rifle River, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vens(2007)

Издание:

Издателство „Калпазанов“, 1994 г.

First published 1984 by Dorchester Publishing Co.

История

  1. —Добавяне

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Мисля, че не съм загубил парите — каза Лий. — Уолкър може да ми ги смени с други банкноти и после да изпрати тези в Денвър, а оттам да получи нови — той сгъна доларите и ги пъхна в джоба на елека си.

Лий изпи и последната глътка кафе и стана да върви, но като видя лицето на Беатрис, се спря и каза:

— Ще опитам да се разберем с думи — цялата работа е такава дивотия!

Той излезе от кухнята, без да я целуне, прекоси коридора и стигна до стълбите към втория етаж. Беатрис го проследи с поглед, докато можеше да го вижда.

Лий се качи в стаята си, седна на кревата, извади старите патрони от револвера си и ги замени с новите, които бе купил от магазина на Кимбъл. Оръжието бе в пълна изправност, така че той не загуби време да го почиства, или да го смазва отново. Бе открил, че е по-добре, преди битка да не се занимава много с него. Пък и вече не се упражняваше да стреля както преди. А бе имало време, когато тренираше точна стрелба и бързи реакции по седем, че даже и осем часа на ден — стига да можеше да си позволи да хаби патрони за това.

Така беше преди много години — сега вече нямаше нужда да го прави; всичко ставаше с мълниеносна бързина — първо в главата му, а после и в действителност — мускулите му сякаш сами следваха мисълта му.

Вероятно старецът все още беше в добра форма. Още по-важно бе, че Индия Ащън беше успяла да му предаде голямата си омраза към Лий. Интересно дали съзнанието, че заслужава да бъде убит за това, което бе сторил, щеше да попречи на стрелбата му. Най-вероятно не. Лий никога не бе виждал престъпник да умира за това, че е лош.

Добре, че Фипс не беше тук, а в Бат. Дали пък помощник-шерифът нямаше да се радва, че е пропуснал тази престрелка? Едва ли, та този човек все пак беше работил за Хикок, а той умееше да надушва страхливците отдалече и сред хората му никога нямаше такива.

Лий стана от леглото, разкопча панталоните си, напъха хубаво ризата си в тях и ги закопча отново. Веднъж бе видял как загива един мъж само защото пистолетът му се оплете в краищата на измъкналата се от панталоните риза; това бе станало в Ню Мексико. И все пак, глупаво беше да се притеснява за подобна дреболия. Той си спомни израза на лицето на Индия Ащън малко преди тя да си тръгне — в него се четеше безпощадна омраза. Смол можеше да й бъде баща…

Лий си сложи колана с кобура, намести го на хълбоците си и излезе от стаята. Слезе по стълбите и мина покрай кухнята. Надникна вътре — Беатрис миеше чиниите; не погледна към него. Лий отиде отзад до тоалетната и се изпика.

Какъвто и да бе изходът от битката, щеше да му се наложи да напусне долината — още стрелба, в която да е замесен той, щеше да се окаже прекалено много за местните хора и със сигурност щеше да е капката, дето да прелее търпението на Тод Фипс.

Когато пресече улицата в посока към „Аркадия“, Лий забеляза, че вече се е смрачило. Някакви деца все още играеха на улицата — гонеха се нагоре-надолу с малко жълтеникаво кученце. Лампите в салона щяха да бъдат запалени, а това бе нещо, което трябваше да се има предвид. Не знаеше защо, но бе открил, че когато светлината е колеблива и има много сенки, стреляше съвсем малко вляво от целта: половин-един инч встрани. Нямаше никакво обяснение за това.

Лий изкачи няколкото стъпала към летящите врати. Вътре вече имаше хора, които говореха и се смееха. Дано сред тях да нямаше някой от Фишхук. Той бутна вратите и влезе.

Веднага видя стареца. С тази бяла коса нямаше как да го сбърка. Седеше на една от страничните маси и говореше с някакъв търговски агент, облечен в жълт костюм. Старецът явно тъкмо разказваше някаква шега, защото човекът срещу него клатеше глава и се смееше. И пред двамата имаше халби бира.

Смол веднага видя Лий и приятелски му кимна, сякаш през цялото време го бе чакал да пийнат заедно. После каза нещо на събеседника си, изправи се и заобиколи масата, така че да застане на около тридесет фута от вратата. Гледаше Лий с поглед на човек който истински се забавлява от развоя на събитията. Далече в другия край на бара имаше някакви каубои, сред които май нямаше хора от Фишхук, поне не и такива, които Лий да познава вече. Освен тях край барплота седяха и играеха на карти още двама дървари.

Лий тръгна към стареца, като внимаваше да държи ръцете далече от оръжието си. Когато се приближи достатъчно, че да не трябва да вика, той каза: — Мистър Смол…

Старият човек поклати глава, сякаш за да го смъмри за неприличното му поведение, и извади пистолета си.

Бе много бърз.

Направи го по един изпипан, старомоден начин, какъвто Лий не беше виждал от години. Веднъж Бил Лонгли бе извадил оръжието си по същия начин по време на един кучешки бой в Бейтън Руж, на който беше присъствал и Лий.

Ръката му описа бърз, правилен кръг, след това се върна назад, като при това отметна краищата на черното сако, спусна се надолу към пистолета, извади го, без да прекъсва движението и го вдигна на височина за стрелба.

Не бързаше — всичко стана със светкавична скорост, но въпреки това много плавно.

И все пак Лий го изпревари. Простреля стареца в гърдите, високо горе, и той заотстъпва, клатушкайки се, по пода назад.

Но колтът на Смол вече бе готов за стрелба. Чу се гръм и куршумът уцели Лий в мускула на лявото рамо, като го накара да се завърти около оста си.

Това завъртане спаси живота му, защото старецът, все още отстъпвайки назад, стреля още веднъж.

Лий чу свистенето, когато куршума мина на сантиметри от лицето му. Ако бе останал на мястото си със сигурност вече щеше да е мъртъв.

Той стреля ниско в корема на стареца и така успя да го повали.

С цялата бързина, на която бе способен, Лий отскочи встрани. Сигурно изглеждаше като паникьосан глупак, но добре че реагира така, защото онова отровно старо копеле отново стреля, така както си лежеше на пода. Лий усети как куршумът удари капака на десния джоб на елека от еленова кожа.

Сега можеше да направи само едно — и Лий се хвърли на земята — нещо, което бе го спасявало хиляди пъти през последните десет години.

Джордж Смол стреля отново!

Куршумът го уцели в прасеца. Лий простреля стареца за трети път и сега вече го уби. В „Аркадия“ настъпи дълга, изпълнена с напрежение тишина.

Никой не промълви нито една дума.

Лий бавно се претърколи и с мъка се изправи на крака. Раната в рамото го караше да се чувства много зле. Гадеше му се. Куршумът го бе уцелил лошо.

Беше силно замаян и кракът го болеше от одраскването. Старото копеле го бе направило на решето. Какъв ли стрелец е бил в младостта си, по времето, когато беше обикалял Мисурската граница!

Какъв мъж!

Лий докуцука до тялото на стареца, проснато на мръсния под. Изглеждаше ужасно, като всички убити — някак дребен и свит. В момента на смъртта той бе извърнал глава встрани и сега изплезеният му език лежеше в прахта.

Лий отскочи към плювалника до барплота, наведе ее и повърна. Чувстваше се отвратително.

Никой от хората в „Аркадия“ не направи коментар.

В хотелската стая мистър Мартин извади куршума от рамото му. Не го боля много, понеже дребосъкът действаше бързо. Лий усещаше раната си все още силно изтръпнала. Кракът го болеше повече.

— Раната ви е от тези, които писарушките доктори наричат „повърхностни“ — каза мистър Мартин, опулил очи като жаба. — А това значи, че много скоро ще започне да ви боли адски силно, но няма да окуцеете, понеже костта не е счупена. Но ако не внимавате и раната се възпали, като едното нищо може и да си умрете от нея — той проми мястото с пергаментов разтвор. — Вече втори път трябва да се грижа за вас след подобни жестокости — каза дребосъкът, като попиваше раната с парче изварен памук. — Май ви стана навик.

— Извинете за безпокойството — Лий чувстваше устата си пресъхнала.

— Ха, на мен нищо ми няма — аз само си упражнявам занаята — мистър Мартин покри раната с малко памук и се пресегна за бинт. — Трябва да ви предупредя, че помощник-шерифът Фипс пристигна в Крий тази вечер и че направо побесня, като научи за случилото се — явно движен не само от справедлив гняв към закононарушителите, но и от причини от личен характер. Чувам че ви нарича „опасен човек“.

Мистър Мартин хубаво затегна превръзката и отряза още малко плат, който провеси от рамото така, че да се пъхне в него лявата ръка на Лий.

— Благодаря, докторе!

— Повече модист, отколкото доктор съм аз! — отговори Мартин, но изглеждаше доволен въпреки всичко. — Сега ще ви дам малко приспивателно, не прекалено, няма да попречи на дишането ви, така че ще се събудите утре сутринта — с много силни болки в рамото, но въпреки това по-добре.

— Трябва ли да му дам нещо за ядене? — попита Беатрис, която през цялото време, докато мистър Мартин бе почиствал раната, не се бе отделила от леглото, макар че трепереше цялата.

— Може да му дадете чаша градински чай или нещо подобно, преди да заспи. За тази вечер това ще е напълно достатъчно. Ако иска, утре може да хапне малко супа.

Мистър Мартин започна да прибира инструментите си в плетената кошница, с която бе дошъл.

— Помощник-шерифът може и да е прав за вас, господин Лий — каза той. — Мис Ащън трябвало да заведе горкия Ащън чак в Чикаго — за момент той се концентрира върху прибирането на нещата си. — Бедният Найджъл! — мистър Мартин въздъхна. — Вече е сляп с лявото си око — той затвори капака на кошницата си и отиде до вратата. — Нещастен глупак, който си бе въобразил, че е нещо повече от другите! И ето как завърши всичко! — Мистър Мартин затвори вратата след себе си.

Беатрис направи на Лий чаша чай и през цялата вечер седя до леглото му, като му говореше за ранчото, Тим Бап и неговите пайове, както и за старата вражда между мистър Мартин и Кимбъл. Нито веднъж не спомена името на Джордж Смол, нито пък каза какво мислят хората от града за неговото убийство.

През нощта Лий сънува коне.

Не апалузци, а кавалерийски коне: дорести, червено-кафяви и черни на цвят.

Препускаха в стадо и до един бяха оседлани и с юзди. Бе нощ и те лудо галопираха напред — звукът напомняше гръмотевици през буря.

Знаеха къде отиват — и трябваше да стигнат до сутринта. Бяха по-умни от обикновените коне и имаха цел, която трябваше да постигнат.

Бяха стотици. Не! Хиляди! Всички тъмни на цвят — той виждаше тъмните им гърбове да се издигат и спускат над малките възвишения по пътя.

Високата трева покриваше неравния терен; бе много тъмно. Сега той висеше във въздуха над земята и ги гледаше от високото. Докъдето поглед стига, всичко беше покрито с бягащи коне — хоризонтът бе почернял от тях.

Конете се отдалечаваха от него, а той искаше да ги следва.

Когато се събуди, вече бе следобед.

Дълго време просто тихо лежа в леглото. Рамото го болеше — именно това го бе събудило.

Лий се замисли за Джордж Смол и за стрелбата от предния ден. После се сети за Индия Ащън, която сега бе в Чикаго с брат си, за да се консултира с разни доктори за окото му. Дали си беше дала труда да телеграфира до Крий, за да провери дали Смол е заработил парите си, като го е убил? Но как щеше да пусне телеграма с такъв текст? Може би щеше да пише до някой приятел и да прибави накрая. „Някакви новини напоследък в града?“ Нещо такова. Ако изобщо я интересуваше. Той си припомни лицето й под себе си, разкривено първо от гняв, после от удоволствие.

Мисълта за това го възбуди.

Смол май беше прав — Лий заслужаваше да умре.

Но той бе жив — лежеше и си мислеше за всичко това, докато Смол най-вероятно вече бе затворен в дървен ковчег. Джордж Смол повече никога нямаше да види изгрева на слънцето. Нито пък щеше да вдъхне свежия планински въздух. Край на земните удоволствия за него.

Човекът бе защитавал една благородна кауза, а сега лежеше в ковчег. Такъв беше животът!

През целия ден Беатрис идваше да го навестява. Рано привечер мистър Мартин дойде да види как е раната му.

— Заздравява чудесно и „не мирише“, както би казал някой хирург от времето на дядо ми — той извади чиста превръзка от кошницата си и смени стария бинт. — В онези дни, разбира се, никой хирург не би и помислил да поздрави с кимане на глава дядо ми, ако го срещне на улицата. Никое уважаващо себе си семейство в града не би се унижило да си има работа с един прост лекар. Не ги считаха за по-добри от бръснарите. Човек ги вика, когато има нужда от тях, и толкова — той свърши да превръзва рамото му.

Мисис Болтуит надникна през вратата:

— А, мистър Мартин — каза тя. — Стори ми се, че ви видях да влизате. За вечеря има пържола и пържени картофи, ако смятате да оставате.

— Може и да остана, защо пък не…

— Мисис Болтуит — намеси се Лий. — Пишете вечерята на мистър Мартин на моята сметка. И прибавете допълнително парче пай към нея.

— Е, не е необходимо — каза Мартин. — Въпреки че това е добра отплата за такъв аматьор-доктор като мен. Мария, за бога, къде намери тази рокля?

Мисис Болтуит изглеждаше поласкана от въпроса.

— О, тя е много стара, господин Мартин. От едно време, от дните в Сейнт Луис.

— Скъпа ми Мария! — каза Мартин. — При цялото ми уважение към онези времена в Сейнт Луис, трябва да ти кажа, че днес модата е съвсем друга — той се приближи, за да разгледа роклята по-добре. — И ако ми позволиш тази забележка, зеленото никога не е било твоят цвят, каквото и да са те излъгали в Сейнт Луис. Боже мой, колко много дипли!

— Ами да, на това аз викам изпипана дреха! — възкликна тя.

— Не желая да чуя и дума повече! — заяви мистър Мартин. — Изглеждаш като плашило в тази рокля и явно някой трябва да ти го каже — по-добре да е стар приятел като мен!

Докато той говореше, тя почервеняваше все повече и повече, докато накрая излезе от стаята и тръшна вратата след себе си.

— Има златно сърце, но вкусът й е като на някой пиян черноработник! — заяви мистър Мартин.

На следващия ден Лий се чувстваше много по-добре. Стана точно както бе предвидил Мартин — рамото все още го болеше — особено когато се опитваше да движи лявата си ръка, но иначе всичко бе наред. Драскотината от куршума върху глезена му бе хванала коричка и не го притесняваше изобщо.

Искаше да стане от кревата. Следващият път, когато мистър Мартин дойде да смени превръзката и каза, че раната заздравява добре затова няма да маха бинта през следващите два-три дни, Лий го попита кога ще може да се изправи.

— Утре. Нито час по-рано преди това — отговори Мартин.

Когато продавачът на платове си отиде, Беатрис се качи при Лий и му почете от „Харпърс Уикл“. Вестникът бе само отпреди два месеца.

— „Да ловиш риба на река Пушкуохатен“ — четеше тя, — „е едно от най-приятните занимания в късен летен ден…“

Когато свърши със статията, Лий се опита да я накара да легне в леглото при него, но Беатрис само се засмя и каза, че е шокирана от подобно предложение, идващо от устата на инвалид като него.

После го накара да й разкаже за Мексико.

Лий й разправи някои неща — каза й за малките градове, чиито въздух бе изпълнен с мирис на обработена кожа, за това колко резки и неприветливи изглеждаха очертанията на планините там, описа й кротките хора с кафяви кожи, които обитаваха онези места и не пречеха на никого.

Не спомена нищо за убийствата, които бе извършил по нареждане на стария Дон. Беатрис и той напоследък се бяха нагледали на подобни неща.

После, когато момичето отиде в стаята си, Лий остана буден още малко, за да почете вестника. В него имаше статия за това, как Югът излиза от кризата след войната. Той си помисли, че не само Югът, но и цялата страна има да се оправя с последствията от тази война.

Дочете статията, после се наведе настрани, за да духне пламъка на лампата, и внимателно се намести на дясната си страна. Трябваше да внимава да не нарани рамото си сега, когато вече заздравяваше.

Тази нощ Лий не сънува нищо, или поне не си спомняше.

Когато сутринта стана от кревата, в първия момент Лий загуби равновесие, но това веднага премина. Извади ризата си от гардероба и видя, че Беатрис е зашила дупката от куршума на рамото така, че тя почти не личеше.

Момичето влезе точно когато Лий се опитваше да си обуе ботушите и се наведе да му помогне.

— Снощи Тод Фипс отиде до лагера на дърварите — каза му тя. — Ще се върне утре.

— Умори ли се да се грижиш за мен, Беатрис?

— Мислех си да те откарам с каруца до ранчото ти днес…

— И да ме измъкнеш от града — той й се усмихна. — Кога каза, че трябва да се върне фипс?

— Май че утре следобяд.

— Тогава ще си тръгна сутринта, става ли?

Тя кимна и му обу и левия ботуш. За момент остана коленичила с ръка върху обработената кожа, стоеше и го гледаше. Докато се бе мъчила да го обуе, от дългите й кафяви коси се бе измъкнал един кичур, който сега свободно висеше надолу.

Лий се наведе и нежно я целуна по устата.

— Благодаря ти, Беатрис, за всичко!

После те слязоха за закуска.

Пасторът, за който бе споменала мисис Болтуит, вече бе седнал в кухнята, за да хапне. Освен него там имаше още двама търговски пътници. Единият бе сложил куфарчето с мострите до стола си.

Лий им каза „Добро утро“ и в отговор получи кимване с глава от единия търговец. Другите двама мъже предпочетоха да замълчат.

Закуската се състоеше от бекон, палачинки и малини с мед. Известно време те само ядяха, без да си говорят.

Мисис Болтуит влезе и отиде до печката, за да смели и приготви още кафе.

След това пасторът — дребен плешив мъж с прашен костюм — сложи вилицата в чинията си и със скърцане избута стола си назад.

— Няма да седя на тази маса повече — високо каза той и излезе от стаята. Търговският пътник с куфарчето стана и го последва. Другият мъж остана на мястото си и свел глава над чинията си, продължи да яде.

— Заради мен губите клиенти — обърна се Лий към мисис Болтуит.

— Да вървят по дяволите! — отговори тя, но червеното й лице изразяваше силно безпокойство.

— Кажете ми — обърна се Лий към нея — какво се говори в града за последното убийство?

— Никой не му обръща внимание — побърза да каже Беатрис.

— Кажете ми! — настоя Лий, като гледаше мисис Болтуит.

— Божичко! — възкликна тя, сложи кафето на печката. — Защо трябваше този Джордж Смол да е толкова стар…

— Разбирам… — каза Лий.

— Той беше един мръсен убиец! — вметна Беатрис.

— Така е, миличка — съгласи се мисис Болтуит. — Сигурна съм в това. Чух, че идвал от Мисури, сигурно е приятел на онова животно, Куантрел. Но хората тук не обичат в техния град толкова често да стават убийства.

— Лий утре се връща в ранчото си и няма да безпокои никого повече — каза Беатрис.

— Това ще бъде най-доброто — мисис Болтуит дойде при тях и им наля прясно кафе. Тя и Лий се спогледаха над главата на Беатрис. Този поглед идваше сякаш от миналите дни, от предишния живот, който и двамата познаваха добре. И в него се четеше само едно — „Внимание, неприятности!“

На Лий му се щеше да се поразходи с Беатрис след закуска — може би да отидат до реката и да почетат там, или пък да си устроят малък пикник. Вместо това обаче той се качи пак в стаята си и прекара остатъка от деня в леглото, четейки останалите стати в „Харпърс Уикл“.

Не слезе в кухнята нито за обяд, нито за вечеря.

Беатрис му донесе храната в стаята. Тя му каза че пасторът не дошъл за обяд, но че мисис Болтуи приготвила любимия му пай с равен за вечеря; той не устоял на изкушението и се появил в кухнята, за да си хапне.

Тази вечер, след като отнесе чиниите, Беатрис се върна в стаята на Лий, съблече се и легна при него. Това беше най-хубавата им нощ заедно въпреки болките в рамото му.

На сутринта Лий се събуди рано, нетърпелив да си върви. Тревожеше се за ранчото и конете. Бе отсъствал цели три дни. Бап и останалите сигурно вече се тревожеха и се чудеха какво да правят. Оттук нататък щеше да се наложи някой от тях да ходи до града за продукти и изобщо за всичко, от което имаха нужда. Няколко месеца Лий трябваше да стои настрана от Крий. Ако направеше така, то може би след време шумът щеше да поутихне и след няколко години хората щяха да са забравили за какво е била цялата дандания.

Стана толкова рано, за да избегне срещата с Фипс. Не хранеше никакви илюзии за него — ако му се наложеше да се бие с помощник-шерифа, това щеше да бъде краят му — какъвто и да е изходът от борбата. При това не беше сигурно, че Лий ще спечели. Вярно, че дясната му ръка беше цяла — но всичко останало по него не беше наред.

А ако все пак спечелеше… Е, тогава щеше да се наложи да се омете от града колкото се може по-бързо, иначе жителите му щяха да го пипнат и да го обесят.

Така че сега трябваше да побърза. Той събуди Беатрис с целувка, изми се на мивката и започна да се облича. Момичето стана и му помогна първо да си обуе ботушите, а после да си закопчае колана с револвера. После слезе в кухнята, за да запали печката и да направи кафе.

Слънцето тъкмо изгряваше, когато Лий слезе долу. Къщата още спеше. Никой от обитателите й — мисис Болтуит, пасторът, търговските пътници — още не беше станал.

Беатрис вече бе сложила кафето и тигана с пшеничените питки на печката, когато Лий влезе и седна на масата.

Двамата закусиха в мълчание. За Лий фактът, че просто седи с Беатрис и хапва напоени с кафе пшеничени питки, беше напълно достатъчен, за да се чувства доволен.

Когато допи кафето си, той се изправи и се протегна, за да раздвижи схванатия си гръб, като при това внимаваше да не пренатовари болното си рамо.

— Беатрис, искаш ли да се качиш за малко с мен в ранчото? Можеш да поостанеш с нас няколко дни.

Тя го погледна:

— О, да! С удоволствие бих дошла!

— Тогава върви си събери необходимите неща. Сигурно ще ти трябват още дрехи, освен синята рокля. Но не взимай повече, отколкото може да носи Белита.

— Да, разбира се — каза тя, скочи и хукна към вратата, но изведнъж се върна, за да го целуне, и после вече излезе от кухнята на бегом.

— Какво, за бога, му става на това момиче? — попита мисис Болтуит, която тъкмо влизаше. Беше облякла китайски пеньоар и нощна шапчица, завързана с връзки под брадичката.

— Заминаваме за ранчото — двамата — обясни Лий.

— Така ли? — тя го погледна изпитателно и подсмръкна. — И сигурно никой не е споменал нищо за сватба…

— Ами не — каза Лий.

— Значи си по-голям глупак, отколкото те мислех.

— Още кафе?

Мисис Болтуит наля на себе си една чаша и дойде да седне при него.

— Предполагам, че споделяте мнението на стария Мартин за роклята ми от Сейнт Луис.

Лий трябваше да се замисли, за да се сети за какво говори тя. Отново седна на стола си, за да не изглежда груб.

— Не, аз не съм съгласен с него. Според мен изглеждате добре в зелено.

— Е — мисис Болтуит определено беше доволна от отговора, — предполагам, че една дама трябва да има предвид мнението на мъжете за това, как изглежда — после тя продължи с известна неловкост. — И все пак не може да се отрече, че мистър Мартин има добър вкус и изобщо разбира от тези неща. Веднъж той каза на мис Ащън, че прилича на тапициран диван в костюма си за езда от виненочервен плат. И, знаете ли, тя никога повече не го облече.

— Ами, той има право за повечето такива неща, но със сигурност направи грешка за вашата зелена рокля, това е моето мнение — каза Лий.

— Знаете ли, господине, мисля, че сте прав — съгласи се мисис Болтуит. — През нощта светлината в тези стаи е много подвеждаща. На слънце роклята има съвсем друг зелен цвят, а аз я нося предимно денем…

— Е — каза Лий и отново се изправи, — отивам да си събера багажа — той се наведе и целуна мисис Болтуит по бузата. — И благодаря, че се държите толкова мило с Беатрис.

— Хайде пък вие сега! — възкликна мисис Болтуит, след което се пресегна, хвана го за главата, придърпа я към себе си и го целуна по устата. — Да бях десетина години по-млада…

Лий отиде в стаята си, прибра четката за коса и несесера с принадлежностите си за бръснене, откачи револвера си от рамката на кревата и излезе, тръшвайки вратата зад себе си.

Беатрис вече бе слязла по стълбището и го чакаше. Бе си приготвила една торба с дрехи и малко въже, за да я прикрепи към седлото. Явно беше бързала да свърши, защото от края на чантата стърчеше някакъв бял плат, който не бе успяла да натика вътре.

— Готова съм — каза тя, останала без дъх.

— Това май не е достатъчно — Лий погледна към малкото й багаж. — Ако има още нещо, което искаш да вземеш, върви го донеси. Ще го разпределим върху двата коня.

— Не, не! Това е всичко, от което имам нужда. Хайде да тръгваме!

— Добре — съгласи се Лий, като видя колко е притеснена. — Да вървим.

Те излязоха от хотела на мисис Болтуит и тръгнаха по тротоара към градската конюшня. Беатрис трябваше да подтичва, за да върви в крачка с него, така че Лий забави малко хода си.

— Тежи ли ти чантата? — попита я той.

— Не, никак.

По улиците вече имаше хора, които отиваха на работа в магазините или взетите под наем офиси.

Лий видя, че Ребека Чейс стои на тротоара пред банката малко по-надолу от тях. Говореше с някакъв мъж, яхнал изкалян кон. На главата му се мъдреше цилиндър и беше облечен в жълто палто.

В следващия момент Лий забеляза, че това е Тод Фипс.

Трябва да бе яздил цяла нощ, за да се върне толкова бързо от дърварския лагер.

— Да се връщаме? — промълви Беатрис.

— Не — каза Лий. — Само ще прекосим от другата страна на улицата. Не поглеждай към тях.

Докато слизаха от тротоара, той видя, Че Ребека се взира в тях. Бяха стигнали средата на улицата, когато Фипс изкрещя:

— Хей ти там, Лий! Чуваш ли ме, дявол те взел!

Лий се спря и се обърна, Фипс бе слязъл от коня си. Палтото му също бе окаляно. Лий чу Ребека да го моли: „Недей, Тоди!“

— Лий, Лий, арестуван си за убийство! — викаше Фипс. — Вдигни ръце и ела тук!

Хората по улицата бяха спрели и гледаха. Някакъв мъж се опитваше да набута една жена в близкия магазин.

— Стой далече от мен — нареди Лий на Беатрис и я изблъска настрани от себе си.

— Смол започна пръв, Фипс! Той първи извади оръжие срещу мен!

— Горе ръцете, дявол да те вземе! — изкрещя в отговор Фипс и тръгна към Лий.

— Махам се вече от града, мамка му!

Фипс още не бе стигнал до Лий, а вече заметна палтото си назад, за да му е подръка оръжието.

— О, Тоди, Тоди, недей! — изкрещя тогава Ребека. — Това е Франк Лесли! Бъкскин Франк Лесли! Той ще те убие! Ще те убие, Тоди!

Фипс спря — беше на около четиридесет крачки от Лий. Стоеше насред улицата, заметнал палтото си назад, и зяпаше Лий така, сякаш никога преди не го беше виждал.

Някакъв мъж извика нещо в далечината.

— Спокойно, Фипс! — изкрещя му Лий. — Не искам да си навличам неприятности с теб — това беше краят.

През следващите петдесет години, всеки път, когато видеха Лий и Беатрис, хората щяха да казват:

„Ето го онзи гаден убиец и неговата курва!“

Страшно му се искаше да убие Ребека Чейс на място.

— Лий… — лицето на Фипс бе побеляло.

— Отивам си от долината, Фипс. Няма защо да се биеш с мен…

Фипс само стоеше и го зяпаше. Бедното копеле не знаеше какво да прави. Всички го гледаха.

Лий бавно се обърна, направи няколко крачки, хвана Беатрис за ръката и полека започна да се отдалечава. Лявото рамо адски го болеше, въпреки че не бе мърдал ръката си изобщо, дори не я бе измъкнал от превръзката.

— Франк Лесли! — изкрещя някакъв мъж надолу по улицата. Наоколо хората бягаха напред-назад едни се опитваха да се скрият, други искаха да се приближат, за да виждат по-добре.

Вероятно именно това накара Фипс да се реши.

Ребека изпищя.

Лий избута с всичка сила Беатрис настрани и се извъртя наляво, за да се отдалечи възможно най-много от нея. Когато отново се обърна, я видя, че пада на земята.

Всичко това отне време.

Първият куршум профуча покрай гърдите му и го остави без дъх. Лий застана лице в лице с Фипс.

Фипс стоеше много изправен, с протегната напред ръка; държеше го под прицел, но това не му помогна.

Лий го простреля в корема, като даже чу тъпия звук на проникващия в човешката плът куршум.

Фипс направи крачка назад, но не го изпусна от прицел и стреля. Куршумът профуча покрай ухото на Лий.

Помощник-шерифът се целеше в главата му.

Лий пак стреля в корема на Фипс, но не уцели. Разстоянието беше прекалено голямо.

Той се хвърли на земята, като удари рамото си лошо. Помощник-шерифът стреля отново. Куршумът мина над главата на Лий и разби витрината на магазина отзад. Чу се характерният, силен звук от счупено стъкло.

Лий се прицели внимателно и пак стреля право в корема на Фипс.

Фипс не беше като Джордж Смол.

Той изпищя като жена, хвърли револвера си и се обърна. Пристъпяйки едва-едва, Фипс тръгна към тротоара, където стоеше Ребека. Държеше се за корема и крещеше. Вторият куршум го бе разпрал. Между пръстите му се виждаше нещо розово и синьо — червата му.

Когато стигна до тротоара, Фипс седна в прахта. Вече не вдигаше никакъв шум.

— Лий! — това беше Беатрис.

Лий й махна да си стои на мястото и пресече улицата.

Надвесена над Фипс, Ребека скимтеше и пищеше.

Когато видя приближаващия се с пистолет в ръка Лий, тя се хвърли пред Фипс като птица, която брани малките си, и започна да пищи, извила заплашително пръстите си с остри нокти.

Лий пъхна револвера си под мишницата, която го болеше, хвана жената за косата и я блъсна в прахта. След това пристъпи към Фипс. Помощник-шерифът ококори очи срещу него като бебе. Вътрешностите му се бяха изсипали в скута.

Лий мина покрай Ребека Чейс — тя лежеше, без да мърда; очите й гледаха с празен поглед.

Препъвайки се, Беатрис тръгна да го пресрещне.

Докато вървеше, Лий презареди револвера си.

— Да вървим — едва промълви момичето. — Да се махаме оттук! — лицето й бе бяло като брашно.

— Сега трябва завинаги да се махна оттук.

— Да — отговори тя — да вървим.

По тротоарите стояха мъже, които ги гледаха. Скоро някой от тях ще се сети да отиде да си вземе пушката, помисли си Лий. Време беше да напусне този град.

— Върни се в хотела на мисис Болтуит, отивам за конете и ще дойда да те взема.

Тя се опита да каже нещо, но Лий я прекъсна:

— Прави каквото ти казвам.

Беатрис направи няколко крачки и се обърна, за да го попита пак:

— Ще дойдеш да ме вземеш, нали?

— Да — каза той, — върви сега — тя се обърна и прекоси улицата.

Лий я проследи с поглед, а после тръгна към банката. Хората го гледаха, но никой не смееше да каже нищо. Двама мъже стояха до тялото на помощник-шерифа, а една жена бе коленичила в прахта до Ребека.

Той изкачи няколкото стъпала към входа на банката, отвори вратата и влезе вътре. Банковият чиновник седеше до гишето, а Уолкър бе застанал пред кабинета си. И двамата изгледаха Лий по един много странен начин. Нищо ново — и преди го бе виждал този поглед.

Страхуваха се от него.

— Мистър Уолкър — каза Лий и в същия момент му хрумна, че те може би мислеха, че ще им ограби банката. — Искам да дам някои разпореждания във връзка с ранчото ми, както и да сменя малко скъсани банкноти.

Уолкър прочисти гърлото си и каза:

— Какво по-точно имате предвид?

— Продадох ранчото и конете си, а също така прехвърлих сметката си на друго име. Искам да узаконя и продажбата, и прехвърлянето.

— Добре — отговори Уолкър. — Тогава по-добре влезте в кабинета ми.

Докато Уолкър и помощникът му приготвяха документите, Лий гледаше през прозореца какво става навън. Няколко души занесоха тялото на Фипс в дърводелската работилница. Мистър Мартин и една жена се бяха навели над Ребека. Още никой не се бе сетил да си вземе пушката, но и това скоро щеше да стане.

— Ето, готово — каза мистър Уолкър и прочете документите:

„В замяна на получения от мен един щатски долар, аз продавам и прехвърлям цялото си имущество, известно като Ривър Ранч, както и принадлежащите към него животни и земя. Към тях следва да се прибави и сметката ми в Крий Банк, като всичко изброено дотук става собственост на мис Беатрис Морган, живуща тук, в областта на град Крий, Монтана, подписано днес, двадесет и трети август, хиляда осемстотин осемдесет и седма година.“

— Сега трябва да се подпишете, мистър Лий, ние ще ви бъдем свидетели… макар че, трябва да ви предупредя… — Уолкър изглеждаше много притеснен. — Вижте, по дяволите, та това са много пари!

Лий подписа документите с името „Уилям Франклин Лесли, известен също като Фредерик Лий.“

— Това задоволява ли закона? — попита той.

— Да, напълно — отговори мистър Уолкър.

Лий видя един продавач да се приближава по тротоара. Носеше двуцевна къса пушка.

— Това е вашето копие — каза Уолкър. — Подписано пред свидетел и заверено. Ще изпратя скъсаните банкноти до Денвър и после ще й дам сумата.

— Довиждане, мистър Уолкър — Лий се наведе над бюрото, за да стисне ръцете на банковия агент и неговия помощник.

— Ще… ще се опитам да наглеждам момичето вместо вас — лицето на Уолкър бе аленочервено.

— Ще съм ви много задължен — отговори Лий.

Лий излезе от банката през задната врата и тръгна към конюшнята. Срещу него се появиха двама дървари. Единият имаше пистолет, затъкнат в колана си. На главната улица се чуваха мъжки гласове, които викаха нещо един на друг.

— Ей, ти! — единият от дърварите се затича срещу него. — Вярно ли, че помощник-шерифът бил застрелян?

— Да, вярно — отговори Лий, — убит е.

— Мамка му — възкликна мъжът. — И кой го направи?

— Аз.

— О, така ли? — каза дърварят. — Ти, значи?

Той отстъпи назад и застана до приятеля си. Лий мина покрай тях към конюшнята.

— Какво ще кажеш за този? — чу той да пита единият от мъжете.

— Излъга те — отговори приятелят му.

Лий плати два долара на мис Макфий за престоя и храната, оседла коня си и го изведе навън. Чудеше се дали да спре за малко в ранчото. По-добре, не. Ако направеха хайка след него, щяха да го търсят първо там.

Той се метна на седлото. Рамото го болеше ужасно, пък и гърдите го пареха там, където го бе одраскал куршумът.

Лий пришпори коня си и тръгна по улицата в посока към реката и пътя, водещ извън града.

Нощта вече бе паднала, когато той се изкачи в планините, край далечния бряг на Райфъл Ривър. Беше минал покрай границата със земите на ранчото, но не я пресече. Застанал на едно възвишение над западния хълм, реши, че вижда един от апалузките коне, може би кобила, да тича по пасището точно под него. Но може и да грешеше — вече бе много тъмно.

Бап, Сандбърг и Том Кук. Знаеше, че ще работят добре за Беатрис. Тя разбираше от коне.

За една малка, тъмноока курва нямаше никакво бъдеще с убиец като него.

Изгряващата луна се издигаше над Скалистите планини като блестящо парче сребро. Скоро бялата й светлина щеше да огрее цялата долина. Лий спря на една естествена издатина в скалите и се загледа. Мина почти час, докато луната се издигна достатъчно високо.

Подобно на мляко, изливащо се в огромна тъмнозелена чаша, лунната светлина заля долината.

Коя песен бе пяла Беатрис, макар и малко фалшиво, докато бе в Ривър Ранч? Веднъж „Шенандоа“, а друг път — „Последната роза на лятото“.

„Последната роза на лятото цъфтеше сам-сама…“

Лий дръпна юздите на жребеца си, смушка го в хълбоците и препусна напред.

Край
Читателите на „Реката на смъртта“ са прочели и: