Рой Лебо
Реката на смъртта (12)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Лий се събуди късно на следващата сутрин. Вече бе почти обяд. Стаята бе обляна в слънчева светлина, а на масичката до леглото имаше ваза със свежи цветя. Камбанки и шипков цвят.

За момент той остана да лежи, без да мърда, припомняйки си вчерашната битка. След това отметна завивките и седна на ръба на леглото. Беше гол и всеки път, когато си поемеше дълбоко въздух, остра болка прерязваше гръдния му кош. Лий протегна напред ръце и размърда пръсти. Кокалчетата му бяха подути, зачервени и разранени на местата, където зъбите на англичанина се бяха врязали в плътта му, когато го бе удрял в устата. Ръцете го боляха, но иначе им нямаше нищо. Освен това усещаше лицетоси изтръпнало.

Той се изправи и сковано отиде до мивката, за да се погледне в огледалото над нея. Изглеждаше много зле — лицето му бе подуто, цялото в синини, особено вляво, там, където бе попаднало мощното дясно кроше на Ащън.

Носът му обаче не изглеждаше счупен, въпреки че бе силно отекъл.

Лий оголи зъби. Те също бяха здрави, никой дори не се клатеше. Като цяло пораженията не бяха големи — особено за такава битка с подобен великан. При това противникът му със сигурност беше взимал уроци при професионалист.

Фипс сигурно бе дълбоко разочарован. Пък кой знае, може да бе доволен да ги види как се пребиват от бой взаимно, без значение кой е крайният победител.

Вратата се отвори и Лий се извърна да види кой идва; беше онова момиче, Беатрис. За секунда той се огледа наоколо за нещо, с което да прикрие голотата си, но после се сети че тя е проститутка и се отказа.

Въпреки това момичето явно се смути и извърна глава настрани.

— Бях взела дрехите ви — каза тя. В едната си ръка държеше изпраните и изгладени дрехи, а в другата — вече чистите му, направени на топка чорапи. Сложи всичко на кревата и се обърна да си върви. — Добре ли се чувствате? — попита Беатрис. Все още не смееше да го погледне. Какво странно момиче.

— Чувствам се отлично — отговори Лий. — Много благодаря за всичко, което направи за мен снощи — ти си чудесна медицинска сестра.

— Няма за какво. Беше ми приятно да се грижа за вас — тя излезе и затвори вратата.

Лий започна да се облича, но изведнъж се сети да потърси пушката си. Тя си беше в калъфа и висеше на кревата. Когато бе вече облечен, Лий се опита да си припомни съня от предната нощ. Беше нещо за баща му и… Джеймс. И двамата лежаха някъде там, под земята. Какво пък, такъв беше животът. И двамата бяха убити през войната.

Такъв бе животът.

Лий свърши с обличането, закопча колана си и слезе долу. На площадката срещна Ребека Чейс.

Тя му се усмихна широко:

— О, здравейте, мистър Лий! Как се чувствате тази сутрин?

— Достатъчно добре съм — отговори Лий. — Благодаря ви за гостоприемството.

— О, няма нищо. Сигурно разбирате, че вече сте много известен човек. Всички смятаха, че мистър Ащън няма съперници тук.

— Размина му се доста леко. — Лий се опита да мине покрай нея, но тя се пресегна и го хвана за ръката.

— Аз винаги спазвам дадените обещания — каза жената с променен глас. Това раздразни Лий. Тя още се боеше за онзи неин важен любовник.

— Аз също — отговори той и продължи да слиза по стълбите.

— Чуйте — извика му тя през перилата — можете да закусите в кухнята, ако искате…

Това звучеше добре. Лий заобиколи стълбището долу, мина през коридора и се отправи през тъмнината натам, откъдето се чуваха женски гласове. Докато вървеше, разкършваше ръце, за да ги раздвижи.

Кухнята представляваше една просторна, огряна от слънцето, стая. Старата индианка и приказливият барман стояха до печката и пържеха яйца и шунка. Миришеше прекрасно.

Около голямата маса бяха насядали няколко момичета. Бяха поне десет или дванадесет. Лий позна полуиндианката и нейната любовница, Филис. Беатрис Морган седеше накрая и пиеше кафе.

Когато той влезе, всички момичета вдигнаха поглед към него. Те приличаха на букет от ярки цветя в своите весели, жълти, сини и зелени рокли, изпъстрени с цветни шарки и райета. Бяха много хубави жени, по-красиви от повечето проститутки. Ребека ги бе подбрала добре.

Докато го гледаха, за момент Лий се почувства неудобно. Той добре знаеше колко по домашному може да изглежда кухнята в един такъв дом. За работещите в него това бе място, където можеха да се отпуснат и да си отпочинат от грижите и неприятностите.

— Добро утро — поздрави ги той.

— Добро утро — отговориха момичетата. Барманът до печката само кимна и продължи да пържи яйцата. Лий реши, че мъжът още се чувства виновен за случилото се в бара предния ден.

Без какъвто и да било коментар момичетата се сместиха малко, така че да направят място на Лий да седне до Беатрис Морган в края на масата. Това го поядоса, но той все пак отиде и зае предоставения му стол, за да не унижава малката пред приятелките й.

— Добро утро — поздрави го тя. — Гладен ли сте?

— Като мечка гризли — отговори Лий. Тя се изправи и отиде до печката. Лий я чу да го-вори нещо на старата индианка, като заедно с бармана потракваше с тиганите, приготвяйки някакво ястие.

— Добре ли се чувствате вече? — попита едно от момичетата. Тя беше дебеличка жена със закръглено лице, облечена в жълта, силно набрана рокля.

— Ами да — каза Лий.

— Божичко — продължи тя, — как само изглеждахте след битката!

— Сигурно не съм бил приятна гледка.

Беатрис се върна при масата и му донесе чаша силно, чисто кафе. Обикновено той го пиеше със сметана, но нямаше на масата.

— Искате ли сметана? — попита Беатрис.

— Ако имате.

Тя отиде до един страничен шкаф и му донесе пълна каничка със сметана.

Всички момичета около масата го запяха над чашите си с кафе.

— Как само му дадохте да се разбере на онзи надут пуяк Ащън! — възкликна дебеланата.

— И на Мики Слоусън също! — допълни една едра, кривогледа проститука.

Жените приказваха, пиеха си кафето и го зяпаха.

Лий вече се канеше да става и да си ходи, когато Беатрис пристигна със закуската му. Имаше чиния с три пържени яйца, цяла купчина пържени картофи, четири бисквити и дебело парче шунка. Когато Беатрис седна на мястото си до него, останалите момичета престанаха да им обръщат внимание и се заприказваха за техни си неща, като от време на време се кискаха шумно или правеха някоя остроумна забележка за клиент от предната вечер, който бе искал някаква по-специална услуга. И при всяка по-пикантна фраза се обръщаха към Лий, за да видят какво впечатление са му направили.

Лий не бе вярвал, че ще е в състояние да изяде толкова много храна, но не само че се справи с всичко, но изяде и една намазана с масло бисквита с втората си чаша кафе. „Аркадия“ знаеше как да се грижи за стомасите на хората си.

Беатрис седеше до него и с крайчеца на очите си го следеше как се храни. Тя не говореше много; само от време на време правеше по някоя забележка за това, колко бързо минава лятото и колко красиво е сега в планината.

— Имаш ли си кон? — попита я Лий.

— Не. Миналата година имах, но той се разболя — тя се замисли за животното. — Казваше се Скокльо — момичето въздъхна. — Понякога Ребека ни води да по-дишаме малко чист въздух с една каруца…

Лий се нахрани, изтри устата си с една карирана червена салфетка и се изправи.

— Благодаря ти — каза й той. — Закуската беше чудесна.

Лий искаше пак да й благодари за грижите, които бе положила за него, както и за това, че бе изпрала дрехите му, но някак си не можа да се реши да го направи пред толкова много хора. Така че просто каза още веднъж „благодаря“, кимна на останалите момичета и излезе от кухнята.

Зад него се чу луд кикот.

Навън денят беше прекрасен. От планините на север подухваше приятен, разхлаждащ лек ветрец.

Докато пресичаше улицата към хотела на мисис Болтуит, забеляза табелата на магазина на Мартин. Лий промени решението си, качи се на тротоара и се запъти към магазина. Гърдите го наболяваха, особено когато тръгна да изкачва стълбите към вратата — явно при движението се опъваше някакъв мускул.

Той се наведе да надникне през стъкления прозорец на вратата и видя дребничкия мъж с жабешкото лице да стои зад щанда и да говори с някаква селянка с широкопола шапка.

Звънчето лекичко иззвъня, когато Лий влезе в магазина.

— Басма, басма, басма! — тъкмо казваше дребосъкът. — Вижте, мисис Симънс, не казвам, че имате нужда от тънък ленен плат или даже от муселин! Но не можете да не опитате димитеното платно! Все пак става дума за сватба, нали така? Това е особено събитие!

Старата селянка не изглеждаше особено убедена.

— Божичко, Сара, предавам се! Ако смяташ после да нарежеш плата за ризи на този твой Ралф, то по-добре си купи направо дънково сукно.

— Това е добра идея — отговори жената. — Но май няма да е особено подходящо за роклите на шаферките?

Дребничкият мъж махна на Лий за поздрав.

— За бога, Сара, ти направо ме съсипваш! Разбира се, че няма да е подходящо! Момичетата ще приличат на плашила в тях! Но все пак ти си решаваш. Не ме слушай мен! Какво ли знам аз! Само дето съм роден и отгледан в един от най-изтънчените и богати кръгове в Ню Орлиънз. Нищо не разбирам от дрехи и официално облекло! Ама нищичко!

Старата жена явно започваше да се колебае.

— Но ще мога ли да го използвам после за ризи?

— Да, Сара, ще можеш! Тя въздъхна.

— Ами добре тогава, май ще трябва да го купя.

Дребосъкът се извърна към рафтовете зад себе си и взе един топ бял плат.

— Сара — каза той, — ти си голяма глупачка. Този твой Ралф е от хората, дето само вземат и никога не дават. Заслужава да избягаш в последния момент с някой, който ще те оцени по достойнство!

Тази идея явно се хареса на Сара.

— Говоря сериозно — каза мистър Мартин, като отмери парче плат, отряза и повтори операцията. — Ето, това трябва да стигне даже за твоите три дебелани, скъпа. Защо, за бога, не се опиташ да ги накараш да отслабнат малко! Никой уважаващ себе си мъж няма да ги погледне втори път такива!

— Обаче пък никога не боледуват — отговори селянката.

— Това не е най-важното нещо в тоя живот, Сара. И съм сигурен, че жена с твоя опит добре го знае.

Тя се изсмя със странно младежки смях, плати му и си прибра малкия пакет, който й бе приготвил продавачът.

— Всичко най-хубаво, господин Мартин — каза жената, хвърли срамежлив поглед на Лий и си излезе.

— Е, какво ще кажете за това, което току-що видяхте? — попита Лий дребосъкът. — Сигурно смятате всичко това за женски глупости? — Лий не знаеше какво да отговори, затова просто си замълча. — Трябва да ви кажа, че именно тези „женски глупости“ ще спомогнат за цивилизоването на този пущинак много повече от вашите пушки!

Лий се усмихна:

— Сигурно имате право.

— Разбира се, че имам — каза мистър Мартин. — Сега какво мога да направя за вас? Не продавам мъжко облекло, но мога да ви предложа някоя кърпичка или панделка, с която да украсите вашата синя риза. Не е лоша, но трябва да прибавите нещо към нея…

— Не, благодаря. Исках само да ви благодаря за снощи и да разбера колко ви дължа за услугите.

Дребосъкът го гледаше, опулил учудено очи като голяма дървесна жаба.

— Чудесата нямат край! — възкликна той. — Много рядко ми се е случвало да ме питат колко ми дължат, без аз самият да повдигна въпроса — той се вгледа внимателно в Лий и после примигна. — Да кажем, че сметката е уредена от хубавия тупаник, който хвърлихте на онова надуто аристократско копеле. Знаете ли, че Ащън е племенник на графа на Лейчестър?

— Чувал бях нещо подобно.

— Племенник на лейчестърския граф и син на почитаемия Уинслоу Манинг Кук.

— Виж ти! — Лий не знаеше какво друго да каже.

— Ами да! Много важно семейство, един от най-старите родове в Англия. А виж сега последната им издънка! Въздух под налягане. Пет пари не давам за такъв! Нищо, че е Лейчестър.

— Разбирам — каза Лий.

— Вижте го господинчото — продължаваше мистър Мартин — отива в Хелена да го лекува някакъв тъпа-нар, който може и да има диплома, ама разбира от медицина колкото да навреди още повече на нараненото му око. Почистване, превръзка и почивка — това е всичко, от което има нужда окото му! Ама няма да го получи! — Той се обърна към рафтовете с плат и започна да подрежда нещо по тях. — Приятен кестеняв цвят — каза дребосъкът. — Бедната стара глупачка! Цар на плъховете, такъв си е избрала! — той въздъхна.

— Красив е този, който върши добри дела. Каквото човек сам си направи, никой не може да му го направи.

— Мартин измъкна топ черен плат. — Ще ви дам един ярд от това, за да си направите кърпа за врата. И кажете, на онова момиченце Беатрис да направи двоен подгъв навсякъде. Аз знам толкова за шиенето, колкото онова хлапе никога няма да научи, дори и цял живот да се опитва!

Лий посегна да извади пари да плати, но човекът махна с ръка:

— Можете да го смятате за сватбен подарък — каза дребосъкът и се облегна на щанда, като опря ръце в брадичката си. Гледаше Лий, без да мига — точно като сънена жаба.

Когато Лий заизкачва стълбите към вратата на хотела на мисис Болтуит, завари там насядала обичайната тълпа мъже, чакащи обяда в един часа. Обедите на мисис Болтуит — неизменно пържено пиле или пържола, приготвена в тиган — бяха дори по-популярни от вечерите й.

Конярите и търговците на уиски го разгледаха внимателно, докато минаваше покрай тях. Познат му беше този поглед… добър стрелец… а сега и опасен боксьор… Е, пак добре, че само преби Ащън — можеше и да го убие. А не трябваше да забравя какво бе сторил със сестрата на същия този човек.

Мисис Болтуит някак си беше успяла да се напъха зад малкото бюро във вестибюла. Когато Лий влезе, тя вдигна поглед към него.

— Чудя се дали се чувствате така, както изглеждате, мистър Лий?

— Е, не чак така.

— Вие сте голям късметлия — каза тя. — При мен дойде бележка от господин Уолкър, дето работи в банката — тя му подаде сгънатото парче хартия и го загледа как я отваря и чете.

— Паричният ми превод е пристигнал — обяви Лий. — Банката работи ли по обяд?

— Отворена е през целия ден.

Лий се извърна да излезе и тя извика след него:

— Да ви запазя ли стая за през нощта, мистър Лий?

— Не — отговори той и тръгна надолу по стълбите.

Седящите пред входа побързаха да се махнат от пътя му. Лий се отправи по тротоара към банката; инте ресно дали Дон му беше изпратил пълната сума? По-вероятно бе старият обирджия да му бе отпуснал само част от парите, заедно с извинителна бележка към тях.

Но този път старият човек бе играл честно. Уолкър, банкерът, извади чек от хиляда долара, пуснат в банката на Ел Пасо, разгледа го внимателно, после го прие за депозит с право на теглене.

Уолкър изглеждаше много странно за банков служител. Притежаваше нива в края на града и набитото му, силно тяло, както и работническите дрехи, го караха да изглежда някак си не на мястото си в този облицован с дъбово дърво офис. — Мисля, че всичко е наред — каза той на Лий. — Въпреки че тези проклети тексаски банки се появяват и фалират за отрицателно време!

Парите бяха много важни за Лий — с тях трябваше да изкара зимата. Сега нямаше да му се наложи да продава някое от малките кончета, за да си набави зърно и продукти.

— Мистър Уолкър, трябва ми някой от тукашните фермери да засади овес и тимотейка горе, в ранчото ми. Може би някой, който няма достатъчно земя тук, в долината. Ако се съгласи на такава уговорка, ще делим двамата реколтата и така ще мога да изхранвам конете си.

— Това е странно предложение — каза Уолкър. Острите му сиви очи измериха Лий от главата до петите. Погледът му сякаш питаше: „Какъв човек си ти, дявол да те вземе? Побойник, грижовен стопанин, кое от двете все пак?“

— Идеята не е лоша. Може и да познавам фермер, готов да приеме сделката, ако намери подходяща поляна горе, при вас. Трудничко се отглежда посев в планината. То и в долината не е лесна работа, ама…

— Но горе слънцето грее по-дълго, отколкото в долината.

— Така е — каза банковият служител. — Но това не е чак толкова важно. Все пак ще кажа на Върджил да намине в неделя, в случай че сте си вкъщи.

— Ще бъда там.

— Върджил Пейсън. Добър човек е, пък и си разбира от работата. Знам, че търси още земя, така че може и да се навие.

— Добре, много съм ви задължен.

— Е — каза мъжът, — отдавна съм се убедил, че е хубаво да свързваш хората, когато става дума за бизнес. Накрая банката все някак си печели от това — и той се усмихна едва-едва.

Когато напусна банката, Лий вече имаше сметка в нея, възлизаща на хиляда четиристотин седемдесет и три долара. Освен това си бе оставил за харчене двадесет, които сега се мъдреха в портмонето му. Уважаван гражданин, стабилен собственик на хубав имот и мъж, на чиято съвест лежаха едно убийство, изнасилване и страхотен побой — това бе той.

Какво беше казала Ребека Чейс? — Дивият Запад…

Наистина бе такъв.

Докато отиваше към конюшнята, Лий все още усещаше парещата болка в гърдите си. Две момчета вървяха с него известно време, като копираха походката му, овладените му движения.

Той не ги окуражи и след малко те се махнаха. И той бе правил подобни неща навремето — дори му беше харесвало, докато бе млад. Даже се бе забавлявал да показва на разни хлапаци хватки с оръжието, например как да вадят най-бързо дървените си пушки от калъфите им. Сега дори само споменът за това го караше да се чувства кръгъл глупак.

Конюшнята се намираше на една странична уличка зад хотела на мисис Болтуит. Държеше я жена — костелива стара мома на име Макфий. Мери Макфий. При нея работеше и един полуидиот, Алфред, чиято задача бе да чисти яслите и да помага във всичко останало. Някога Макфий бе имала нещо като съпруг или годеник, който обаче бе убит от някакво индианско племе в платото. Опитът на Лий показваше, че много често, когато се говореше, че някой е пречукай от индианците, човекът чисто и просто бе починал от шарка или друга болест, която причиняваше не толкова романтична смърт.

— Боже милостиви! — възкликна мис Макфий. — Онзи англичанин трябва бая да се е изпотил, за да нареди така един американец! — имаше предвид лицето на Лий.

— Така си е! — отговори той и отиде до мястото, където бе завързан неговият жребец. Едрото животно явно бе щастливо, че вижда стопанина си, защото изцвили и започна да го побутва с муцуна.

— Хубав кон — каза мис Макфий.

— Да. Имате ли нещо за продан, мадам?

— Само не ми казвайте, че искате да продадете този жребец!

— Не. Но търся да купя едно хубаво пони — Лий потупа коня по носа. Голямото животно рядко бе толкова приятелски настроено. — За един приятел е.

— О, имам даже няколко — всички са прекрасни коне. Аз не държа лоша стока.

„Как не, помисли си Лий, разбира се, че не ги държиш жа себе си — само ги продаваш.“

— Ами тогава покажете ми ги, мис Макфий.

Те се запромушваха между двуколките и прашните, раздрънкани каруци за даване под наем, за да стигнат до ограденото място зад конюшнята. Миришеше на стара кожа и конски тор.

— Ето ги моите красавци! — каза мис Макфий. — Къде ли се е скрил онзи полуидиот Алфред! Сигурно пак е отишъл да залага. Ако Господ праща такива като него в ада, то той ще пристигне там, яхнал състезателен кон.

В малкото заградено място няколко коня се разхождаха свободно. Три от тях си бяха абсолютен боклук — напълно изтощени от дългите години непосилен труд. Четвъртият бе здрав, як кон за работа на полето, в който май имаше примесена и малко белгийска кръв. Освен тях наоколо се въртяха две понита и дребна, но стройна сива кобилка с черни „чорапки“.

— Колко искате за младото пони?

— О, прекрасно животно! При това чистокръвно! — отговори мис Макфий. — Едно на хиляда в тези краища.

— Колко?

— О, боже, не мога да се разделя със Светкавица за по-малко от триста долара. Но за вас, като за приятел, нека бъдат двеста седемдесет и пет.

— Това е добра цена. Като нищо щях да ви дам парите, ако бях Анди Карнеги. Обаче не съм, така че ще платя седемдесет и пет долара и нито цент повече.

— Боже милостиви! — възкликна мис Макфий. — Голям шегаджия сте, мистър Лий!

Препираха се още известно време, докато Лий се съгласи да плати деветдесет и седем долара и петдесет цента като в цената влизаше и една стара юзда.

— Нещо друго ще искате ли? — попита мис Макфий, забелязала бързите погледи, които Лий хвърля на кобилата. — Истинска красавица, нали? Мануела Райън — жената на капитана от лагера на дървосекачите, нали я знаете, тя доведе при мен това великолепно животно за продан. В момента Мануела е бременна и затова съпругът й не й разрешава да язди. Той, както чувам, не й дава да ходи много-много по разходки изобщо. При това здрав мъж като него, ирландец с такава страхотна физика, би могъл да си вземе много по-добра жена от някаква си мексиканка, дето хабер си няма от домакинска работа. Ама такива сте вие мъжете…

Лий прескочи оградата, за да разгледа кобилата отблизо, при което гръдният кош го заболя още повече. Животното беше извънредно дружелюбно, добре възпитано — личеше си, че е била любимка на господарката си. Срамежливо подскачайки, конят се приближи до Лий и протегна муцуна към него, за да бъде погален.

Той прокара ръце по тялото й, но не намери никакви белези от камшик, нито следи от прекаран шап или подути ставни връзки. Малките й копита бяха здрави като камъни.

— Давам ви двеста долара за нея — каза той.

— Много обичам мъже с чувство за хумор — отговори мис Макфий.

Малко по-късно, обеднял с деветдесет и седем долара и петдесет цента, към които се прибавиха и двеста четириисет и три долара и седемдесет и пет цента за хубавата кобила, — тригодишна, с юзда и ремък плюс едно поизносено странично седло — Лий подаде на мис Макфий чека за осребряване на договорената сума.

— И да знаете, че ще искам да ми върнете парите обратно, ако-някое от животните се окаже калпаво, мис Макфий.

Тя въздъхна, но се съгласи. Лий получи обещанието, че Алфред ще доведе жребеца и понито, готови за път, при хотела на мисис Болтуит и че след това полуидиотът ще занесе на Беатрис Морган бележка, с която тя да бъде известена, че вече разполага с прекрасна кобилка за езда на име Берта, екипирана със всичко необходимо.

Половин час по-късно Лий вече бе извън града, яхнал отпочиналия си, пълен с енергия, кон и повел със себе си малко по-тромавото пони. Гърдите го боляха ужасно, въпреки плавните движения на жребеца и здраво пристегнатата превръзка. Лий спря за момент, колкото да се извърти малко настрани на седлото, така че да облекчи натоварването на счупеното ребро.

Денят беше адски горещ — това май бяха най-високите температури, откакто Лий бе дошъл в долината. Слънцето ярко огряваше крайпътните храсти и зелената трева. Дори и през шапката си Лий можеше да усети парещата мощ на слънчевите лъчи.

Лий се обръщаше назад от време на време, за да провери как се справя понито. Малкото конче имаше хубава, равна походка, но вдигаше прекалено високо крака, докато вървеше. Хубаво животно — в сравнение с коня на младия индианец. При това Лий бе в правото си тогава да застреля не само жребеца, но и самото момче.

Кобилата за момичето също бе чудесна.

Е, за последното можеше и да съжалява някой ден. Беатрис сигурно щеше да приеме много лично подаръка. Май че се бе охарчил излишно, но конят си го биваше.

Когато излязоха извън пределите на града, Лий отпусна поводите и остави жребеца си сам да намери пътя нагоре из ширналите се поляни. Животното се справяше чудесно, въпреки че бе минавало по тези места само няколко пъти, така че на Лий му се наложи да се намеси и да го върне в правилната посока само в един-два случая. Добър кон.

Ято яребици, проскубани като пилета, излетяха от храстите, когато Лий мина покрай тях, насочиха се косо нагоре и пак веднага се спуснаха да се скрият в гъсталака. Някога Лий би стрелял по тях, та макар и да беше със счупено ребро, франк Леели обичаше да се поддържа във форма. И сигурно щеше да уцели поне една яребица.

Лий отново се замисли за това, че може би вече не бе така бърз стрелец като едно време. Е, все пак още го биваше, след като бе успял да се справи с такъв опитен убиец като Мики Слоусън.

И все пак не се ли надценяваше? Така и не се бе опитал да уцели Слоусън в главата, а пък що се отнася до Том Смол, то той изобщо не се бе настроил за престрелка, толкова зает беше да си придава важност.

Но дори и да беше по-бавен от времето, когато, двадесет и три годишен, бе убил Боб Траут и онези двама мъже, какво толкова?

Всичко, което искаше сега, беше да се установи завинаги в тази долина.

Освен това можеше и да се ожени, въпреки че дори само мисълта за това го караше да се чувства неудобно. Всеки път, когато се замислеше сериозно дали да не предприеме подобна стъпка, той неизменно виждаше усмихнатата Розали. Е, ако се решеше, нямаше да вземе жена от долината. Никой от местните фермери и дребни собственици не би се съгласил да даде любимата си дъщеря за съпруга на един убиец и скандалджия; дошъл неизвестно откъде. Не, ако решеше да се ожени, а ранчото Ривър щеше да става потискащо със самотата си място, с течение на времето — ако го стореше — трябваше да си намери съпруга отдалече.

Може би не беше лошо да отиде до Хелена и да провери как стоят нещата с превоза на добитък по дърварската железопътна линия. След няколко години той самият щеше да се нуждае от нея за конете си. Но беше по-разумно да вземе назаем от банката пари, за да сключи договор за наемането на вагони за превоз на животни през следващите пет години. Така всички собственици на ранчо в долината, а дай боже един ден и всички фермери, щяха да зависят от него.

Но Уолкър първо трябваше да се съгласи да отпусне подобен заем. Пък и самата железопътна компания вече може и да се е сетила да подеме такъв бизнес. Дано да не беше… Все пак хората, работещи там, горе, бяха обикновени дървари, които нямаха усет за подобни неща.

Имотен бизнесмен в красива долина. Какво ли би казал Боб Траут за това? Ами горкият Холидей, каква ли щеше да е неговата реакция? Сигурно и двамата щяха да решат, че е много смешно.

Бе дал двеста четирийсет и три долара и седемдесет и пет цента за проклетата кобила!

Лий вече бе стигнал реката, когато видя индианците. Вероятно бяха от племето крий. Ловяха риба.

Бяха всичко на всичко десетина, при това — част от тях — жени.

Лий можеше просто да обърне коня си и да ги заобиколи. Един самотен ездач с два хубави коня представляваше твърде голямо изкушение за бедните индианци. Тъкмо смяташе да направи точно така, когато чу крясъците на някакви деца.

Едва ли щяха да рискуват да си навличат неприятности, ако хлапетата им бяха наблизо. Лий се насочи към тях.

Имаше хиляди теории за това, как трябва да се отнасяш с дивите индианци, когато се срещнеш с тях. Тези съвети може и да бяха полезни в случай, че си имаш работа с наистина диви племена, но Лий не бе виждал такива от времето, когато, преди петнадесе-тина години, бе налетял на група полуголи команчи на излизане от Мексико. Но подобна среща не се бе повторила никога вече.

Сега повечето индианци изобщо не можеха да бъдат наречени диви — просто бяха напълно разорени хора без късмет.

Жребецът му нагази в буйните, но плитки речни бързеи и Лий премина на другия бряг, като теглеше след себе си и не особено очарованото пони.

Четирима индианци седяха около накладен огън и опушваха нарязана сьомга и пъстърва в жаравата. Единият мъж имаше пистолет марка „Уебли“, затъкнат в колана му. Явно някой канадец се бе оказал твърде невнимателен преди известно време и си бе изпатил за това.

Индианецът, който седеше най-близо, имаше къса пушка, сложена на земята до него: нищо особено едноцевка, но човек трябваше да я има предвид.

Лий закара конете до едно дърво и ги завърза за него. Налагаше се да почакат малко, въпреки че сигурно щяха да се оплетат взаимно в поводите си.

Той кимна на индианците. Някаква жена се бе вторачила в него изпод заслон, направен от клоните на една върба. Май не се радваше особено, че го вижда. Лий й се усмихна и скочи от коня си, като внимаваше да не докосва револвера си. Играещите край реката деца дори не го погледнаха.

Лий раз върза закачената за седлото му торба, бръкна в нея и извади един от пайовете на мисис Болтуит, малко натрошен от носенето. Тя му го беше дала, за да напомни на стария Бап как изглежда истинския пай. Всъщност пайовете бяха два, но единият бе с равен, тъй че Лий предположи, че индианците ще харесат повече другия, който бе приготвен с праскови.

Той разви прасковения пай от дебелата кафява хартия, в която мисис Болтуит го беше опаковала, и го сложи на земята до огъня. Лий помаха на жената, после посочи към двете момиченца, играещи си до водата, и след това към сладкиша.

Накрая той седна и зачака рибата да стане готова.