Христо Радевски
Учителката

Аз често си спомням дена,

когато отидох в школото.

Събра ни на двора жена,

дошла бе за нас тя в селото.

Тя каза ни:

                „Мили деца,

ний с вас сме сега на учение!“

И нашите малки сърца

туптяха от сладко вълнение.

И още от първия ден

научихме песничка малка —

(звучи и до днеска тя в мен)

как билки събирала Лалка.

И ден подир ден след това

тя кротичко ни запознаваше

със букви, числа и слова,

изслушваше ни и поправяше,

когато неволно сгрешим.

Но беше и нежна, и строга,

когато в немирство шумим,

кога си не знаем урока.

Как чудно разправяше тя

за разни страни и народи!

И виждахме как по света

умело и смело ни води.

Как нейната топла ръка

ни сочеше:

                „Тази пътека!“

И ние растяхме така

и виждахме все по-далеко.

И ето сега съм баща

и моят син днес ученик е.

И радостен съм с радостта

на наште строежи велики.

Но често ме хваща тъга

за нея, която я няма.

И аз си я спомням сега,

тъй както си спомням за мама.