Патрик Зюскинд
Парфюмът (40) (Историята на един убиец)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Parfum (Die Geschichte eines Mörders), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 189гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(22 юни 2007 г.)

Издание:

Издателска къща „Кибеа“, 2000

История

  1. —Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Парфюмът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Парфюмът.
Историята на един убиец
Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders
Издание на романа „Парфюмът“, 1986 г.
АвторПатрик Зюскинд
Създаване1949 г.
Първо издание1985 г.
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияХристо Г. Данов, 1988 г.
ПреводачЮрия Симова
ISBNISBN 978-954-330-077-8
Парфюмът.
Историята на един убиец
в Общомедия

„Парфюмът. Историята на един убиец“ (на немски: Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders) е роман от немския писател Патрик Зюскинд (р. 1949), публикуван през 1985 г. [1]

До 1985 г. Патрик Зюскинд е напълно непознато име в литературата. Днес той е един от най-споменаваните немски писатели, а книгата му „Парфюмът“ веднага след излизането ѝ е преведена на повече от двадесет езика. Сравняват я по въздействие и популярност с Името на розата на Умберто Еко. Но по-подходящо е сравнението с една по-стара „литературна сензация“ – през 1929 г. по подобен начин е приета от читателите и критиката по света друга немска книга: романът на Ерих Мария РемаркНа Западния фронт нищо ново“.

През 2006 година романът е филмиран от Том Тиквер под заглавието „Парфюмът: Историята на един убиец“.

Гласове

Приликата се подсилва и от сходната съдба на двете книги – и двата романа предизвикват крайно противоречиви оценки, простиращи се между пламенен възторг и също така пламенно отрицание. „Тъй изненадващ, тъй приказен и в същото време тъй ужасно страшен, пълен с фантазия и езиково изящество – това е вълнуващият първи роман на един високо надарен писател“ – може да се прочете в един немски критичен отзив за „Парфюмът“. А в Сан Франциско пишат: „Едно от най-смайващите открития през последните години. Пленително. Шедьовър!“ Френският Фигаро отбелязва: „По-различно от всичко четено досега. Феномен, който ще остане единствен в съвременната литература.“ А авторитетният Тайм пророкува: „Силен и увличащ роман. Въздействието му ще трае дълго.“

Наред с възхищенията обаче се появяват и гласове, които наричат романа мистификация, упрекват Зюскинд, че спекулира с ниските страсти на читателите, обвиняват го в епигонство, та дори в плагиатство, като се опитват да му отнемат авторството на основната идея.

Гениалното чудовище

А тя е наистина уникална: един човек, „едно от най-гениалните чудовища на осемнадесети век“, притежава необикновено силно обоняние и чудната способност да различава хиляди ухания. Единствената му амбиция в този живот е от „летливото царство на миризмите“, а именно: да композира парфюм, съставен от телесната миризма на множество красиви момичета, с който да се напръска и така да спечели обичта на хората. Защото – и това е ужасната цена за гениалността му – самият той е лишен от собствена миризма.

Чудовището Жан-Батист Грьонуй, роден под тезгяха на рибния пазар от проститутка и изоставен там, копнее за мириса на ония толкова рядко срещани люде, които вдъхват любов. И тъкмо те стават неговите жертви. Но стремежът му е да създаде парфюм с дъх не само на човек, а и на свръхчовек, на ангел – „така неописуемо хубав и живителен, че този, който го вдъхне, да се омагьоса и да възлюби от все сърце него – Грьонуй, носителя на този парфюм“.

Но – ето и поантата на романа – в мига на успеха онази магия, за която убиецът е копнял винаги – обичта на хората, – му става непоносима, защото самият той не ги обича, той ги мрази. И символично конципираният герой на Зюскинд – пак един диктатор и тиран – внезапно осъзнава, че удовлетворение би намерил не в обичта, а само в омразата, в чувството да мрази и да бъде мразен.

Културата на сетивата

Картина от Вато върху обложката на оригинала

Тази заострена фабула обаче е само външната обвивка на творбата. Същността ѝ е друга – иронично есе върху закърнялата култура на възприятията при човека, особено съвременния. Според Зюскинд парфюмите, които ни заобикалят, притежават такава убеждаваща сила, пред която бледнеят слово, поглед, чувство и воля. Покоряващата власт на уханието е неудържима, тя прониква в нас, както въздухът в дробовете ни, изпълва ни докрай и няма средство, което да я спре, защото не я осъзнаваме.

Сравняват образа на Жан-Батист Грьонуй с един или друг герой от съвременната литература, най-вече с прочутия урод на Гюнтер Грас от романа Тенекиеният барабан. Но всички тези „чудовища“ идат от романтичната традиция. Героят на Зюскинд – той е и физически безобразен – е по-сроден с Квазимодо на Виктор Юго и особено с персонажите от приказния свят на Е.Т.А. Хофман. А оттам пътят води назад към немската народна приказка, към ужасните разкази за изверги и фантастични зверства, събрани някога от Братя Грим. Дори стилът на „Парфюмът“ е издържан в духа на немското романтично повествование с характерната ирония и „изпадане от рамката“ на фабулата. Затова и романът добива особена идейна многозначност, която бързо го отделя от образците на „тривиалната литература“.

Бележки

  1. Зюскинд, Патрик „Парфюмът. Историята на един убиец“. Превод от немски Юрия Симова, изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2012-03-07 в Wayback Machine., използван с разрешение.

41

Ала в Грас имаше един мъж, който не повярва на мира. Наричаше се Антоан Риши, изпълняваше длъжността втори съветник и живееше в представителна къща в началото на улица „Дроат“.

Риши бе вдовец и имаше дъщеря на име Лаура. Макар да нямаше още четиридесет и да бе с несломима жизненост, на първо време не възнамеряваше да се жени повторно. Първо искаше да намери мъж за дъщеря си. И то не какъв да е, ами аристократ. Имаше един барон Дьо Буйон, притежаващ син и ленно владение край Ване, с добра репутация и трагично финансово положение, с когото Риши вече се бе споразумял за бъдещата венчавка на децата. След като Лаура застанеше пред олтара, самият той щеше да пусне женихските си пипала в посока към високоуважаваните фамилии Дрее, Мобер и Фонмишел — не защото бе суетен и мреше за аристократична съпруга в леглото си, а защото искаше да основе династия и да прокара път на наследниците си, който да ги изведе до най-висок обществен престиж и политическо влияние. За тази цел се нуждаеше поне от двамина синове, единият от който да поеме търговската къща, докато другият през юридическото поприще и парламента в Екс да се сдобие с благородническа титла. Такива амбиции с изглед за успех човек от неговото съсловие можеше да храни, само ако особата и семейството му са най-тясно свързани с провинциалната аристокрация.

Това, което изобщо му даваше основание за подобни свръхамбициозни планове, беше баснословното му богатство. Антоан Риши бе най-заможният буржоа в околността. Притежаваше много земя не само около Грас, където се отглеждаха портокали, маслини, пшеница и коноп, а също край Ване и към Антиб, която даваше на изполица. Притежаваше къщи в Екс, чифлици, дял от кораби, пътуващи за Индия, постоянна кантора в Генуа и най-големия търговски склад във Франция за благовония, колониални стоки, масла и лицеви кожи.

Ала най-голямото богатство на Риши бе неговата дъщеря. Тя бе единственото му дете, точно шестнадесетгодишна, с тъмночервени коси и зелени очи. Лицето й бе тъй прелестно, че посетители от всякаква възраст и пол се вцепеняваха на мига и не можеха повече да откъснат поглед от нея, ближеха я с очи, сякаш ближеха сладолед, приели при органолептичното си занимание присъщия израз на глуповат захлас. Дори Риши, щом зърнеше дъщеря си, се улавяше, че за известно време, за четвърт, за половин час може би забравя света, а с това и сделките си — което иначе не му се случваше дори насън, — разтапяше се изцяло в съзерцание на прекрасното момиче, а сетне не можеше да каже какво всъщност е вършил в това време. А напоследък — той изпитваше неудобство, — когато вечер я изпращаше да си легне или сутрин, когато отиваше да я буди и тя лежеше още в обятията на съня, като от Божия ръка положена, и изпод воалите на нощното й одеяние изпъкваха формите на ханша и бюста й, а от пазвата, където бе обронила глава, струеше диханието й, горещо и спокойно… — той усещаше как стомахът му се свива на буца и гърлото го стяга, и преглъща, и — пази, Боже! — проклинаше се, че е баща на тази жена, а не чужд, непознат мъж. И да лежи пред очите му така, както сега пред него, и той без колебание да легне до нея, върху нея, в нея — с цялата си жар. И потта се стичаше от него, и крайниците му трепереха, докато задушаваше в себе си това ужасяващо желание и се навеждаше над нея, за да я събуди с чиста бащина целувка.

Предишната година, по време на убийствата, не беше го спохождала такава неприятна съблазън. Магията, с която го омайваше дъщеря му — така поне му се струваше, — бе още магията на дете. Ето защо той никога не бе изпитвал сериозен страх, че Лаура може да стане жертва на оня убиец, който — както се знаеше не нападаше нито деца, нито жени, а само зрели девойчета. Наистина Риши подсили охраната на дома си, нареди да сменят решетките на прозорците на горния стаж, а на слугинята — да спи в една стая с Лаура. Но нещо в него се противеше да я изпрати надалеч, както сториха с дъщерите си, дори с целите си семейства хората от неговото съсловие. Той смяташе това поведение за унизително и недостойно за член на общината и втори съветник, който според него трябваше да е образец на своите съграждани за спокойствие, смелост и непреклонност. Освен това той бе човек, който не обичаше да му се месят в работите, още повече — тази изпаднала в паника тълпа и най-вече — някакъв си анонимен престъпник. И така, в тези ужасни времена той бе един от малцината в града, дето не се поддадоха на треската от страх и запазиха самообладание. Но странно, изведнъж всичко се обърна. Докато хората сякаш бяха окачили убиеца на бесилката, празнуваха края на неговите безчинства и скоро съвсем забравиха злощастните времена, в сърцето на Антоан Риши като върла отрова се промъкна страхът. Дълго време не искаше да си признае, че от страх отлага отдавна запланувани пътувания, излиза с неохота от къщи, съкращава визити и съвещания, само и само да се прибере по-скоро у дома. Извиняваше се пред себе си с разклатеното здраве и преумората, но все пак също си признаваше, че — както всеки баща — е загрижен за дъщеря си, нали е госпожица за женене, една съвсем нормална грижа… Мигар славата й на хубавица не се бе разнесла навън? Мигар хората не източваха шии от любопитство, когато в неделя отиваха на църква? Мигар господа съветниците не му даваха аванси — от свое име или от името на синовете си?…