Цончо Родев
Ръкописът на Клитарх (3)

Лимонадата не подхожда за сърдечни разговори

Първата ми работа беше да се снабдя с всички възможни ръководства по леководолазен спорт и да ги „изям“ от кора до кора. Това занятие благополучно ми отне три денонощия. Още три дни отидоха за изкачване на стълбите на различните заводи, проектантски организации, технически служби, болници, поликлиники, санаториуми и изобщо всички заведения, където можех с невинен вид да задам неизменните въпроси: „Тук ли работи инженер Климент Васев?“ или „Има ли тук един лекар на име Стефан Калинов?“. Някой път ще ви разкажа цялата си одисея в тези три дни, в които покрих нормата за „Покорител на върховете“. Тук ще спомена само, че в пожарната команда попаднах на един инженер Климент Васев, но не на моя познат рус гигант, а на едно беловласо старче, случайно забравено от службата по пенсиите, което ме накара час и половина да крещя в слуховия му апарат защо ми е потрябвал и накрая ме изпрати с думите, че „такива съмнителни типове трябвало да се предават на милицията…“

И най-сетне — на седмия ден от паметния ми разговор с Божилов — лекарят от здравния пункт на Централната столична гара си спомни, че имал един състудент Стефан Калинов. Разбира се, аз се улових за лекаря „като удавник за сламка“, както казват писателите с по-богато въображение. За съжаление любезният лекар не можа да ми помогне много. Той си припомни само, че Калинов бил „някъде от Черноморието“ (тук той ми изреди всички крайбрежни градове и села, които знаеше) и след като завършил университета бил назначен „някъде по Черноморието“ (и отново последва кратка лекция върху географията на крайморската част на страната). Но въпреки всичко аз бях безкрайно благодарен на лекаря за обърканите му обяснения — връзката на д-р Калинов с крайбрежието имаше огромно значение за мене! А да не говорим за географските познания, които този разговор ми донесе…

Няма защо да ви казвам, че следното утро ме завари да обикалям медицинските заведения на Варна. Но колкото и да е странно, аз открих следите не на д-р Калинов, а на инженер Васев. Хрумна ми (уви, пак едва на третия ден!) да надникна в Корабостроителния завод и да попитам за инженера. Разговаряхме по този въпрос с главния конструктор, когато изведнъж една мъничка техноложка възкликна до нас:

— Инженер Васев? Климент Васев? О, познавам го, разбира се. — Тя притвори очи мечтателно. — Висок като Мусала, с ласкави сини очи, прилични на планински езера, с могъщи гърди на гладиатор, гъвкав…

— Гъвкав като самокритика, мощен като „Трабант“, скромен като изпълнение на производствен план през януари, точен като питагоровата теорема, убедителен като цитат и мъдър като Десетте божи заповеди. Същият е! Кажете къде мога да го намеря!

Момичето се изчерви така, както са червени печките в сънищата на студентите.

— Инженер по фина механика в УДР — Бургас. — Тя произнесе инициалите „удере“.

— Говорете български, дявол да го вземе. Кой и кого ще одере в Бургас?

— УДР — повтори тя сломено. — Управление на държавния риболов.

В следващата минута аз вече тичах презглава към агенцията на ТАБСО. И точно в 12 часа на обяд бях „при часовника“ — онзи кръстопът в Бургас, където по традиция бургазлии си правят срещите.

Спрях за малко да обмисля положението. Но не стана нужда да мисля дълго — часовникът над главата ми показваше 12 и една минута, когато някой докосна рамото ми и един приятен бас заговори приятелски:

— Другарят Страхил Смилов, ако не се лъжа?

Обърнах се, после издигнах глава нагоре. Пред мене стоеше инженер Климент Васев и ми се усмихваше сърдечно. Хората, които ме познават, няма да повярват, но в този момент бях просто онемял. Цели десет дни бях кроил планове какво и как да кажа на Васев, а сега, когато бях до него, не можех да издам нито звук.

— Не се учудвайте, че съм запомнил името Ви след единствената ни среща — продължи той тактично и, така да се каже, „хвана бика за рогата“. — И да го бях забравил, то толкова нашумя напоследък, че щях да си го припомня. Впрочем отдавна очаквах да ме посетите. Дори по едно време се готвех да прескоча до София, за да Ви видя в редакцията. — Той отново се усмихна. — Не греша, като мисля, че сте тук заради мене, нали?

Кимнах. Самообладанието и говорът ми се връщаха твърде бавно.

— Искам да поговоря с Вас по повод ръкописа на Клитарх — успях да изрека най-сетне.

— Така и предполагах. Кой ли не говори сега за този ръкопис и… за Вас… Но в момента за съжаление нямам време. Свободен ли сте довечера?

Уговорихме да се срещнем вечерта в едно тихо ресторантче близо до морето. На сбогуване той отново се усмихна:

— Бъдете спокоен. Нямам никакво намерение да се укривам…

И без да го казвам, ще се досетите, че вечерта го чаках в ресторанта един час преди уреченото време. Но този следобед не мина напразно за мене. Аз хубавичко потичах (вече имах такава тренировка, че бих могъл да бия Куц на 10 000 метра!) и успях да се въоръжа с малко сведения за предстоящия разговор.

Инженер Климент Васев беше наистина специалист по фина механика и оптика, „царуваше“ в съответната лаборатория на УДР (ето как са прилепчиви пороците — започнах и аз да говоря с тези наши ужасни съкращения) и там си бе извоювал име на един малък технически гений. На възраст колкото мен, т.е. 30-годишен, ерген, с малко затворен и необщителен характер, той нямаше личен живот извън работата и лабораторията си.

Единственият човек, за когото можеше да се каже, че е приятел на Васев, беше другият герой на моята злополучна статия — доктор Стефан Калинов. В Бургас не срещнах човек, който да е в състояние да обясни какво може да свързва двама толкова различни по характер хора. Потомък на много поколения созополски рибари, Калинов за рекордно късо време се бе издигнал до пръв хирург на окръжната болница (въпреки прехвалената ни софиянска осведоменост едва тук научих, че няколко сърдечни операции на Калинов получили световна известност и признание), но бе запазил широтата, сърдечността и топлотата на всички онези, в кръвта на които е просмукан соленият лъх на морето. Той минаваше за весел и общителен човек, добър спортист, притежател на няколко купи, спечелени в по-млади години на разни плувни първенства, и на отлична колекция от препарирани черноморски обитатели, която издаваше страстната му привързаност към морето. Последното, което научих за него, беше, че през изминалата зима той станал жертва на някаква злополука, получил емболия и едва останал жив — прекарал една седмица в безсъзнание, после получил парализа на краката и едва преди един месец се оправил.

Климент Васев пристигна точно на минутата. Исках с вечерята да поръчам и нещо ободрително за пиене, но той отказа — бил въздържател. Това наложи да се задоволим с лимонада. Едва дочаках келнерът да се отдалечи, и заговорих оживено:

— Вижте, Васев. Вие си устроихте хубава шега с мене. Честна дума, бих се смял заедно с Вас, ако тази шега нямаше печални последици за мен. Без да говорим за това, че на всички езици името „Смилов“ стана синоним на „лъжец“, мен ме заплашва и съвсем конкретна опасност. След осемнадесет дни ще почукам на вратата Ви, за да търся работа…

— Не виждам основание за това, другарю Смилов.

— Бих искал същото да казваше и шефът ми.

— Но ръкописът на Клитарх съществува и аз го държа на разположение на неверниците — били те шефове, научни работници или журналисти!

— Добре, да приемем, че е така, макар че вече и аз искрено се съмнявам в истинността му. Но защо не ми казахте, че сте го изкопали под крушата в бащиното Ви лозе или сте го намерили зазидан в стената на старата си къща?

— Много просто — защото не е вярно. — Той се ухили. — При това нито баща ми има лозе, нито аз — стара къща.

Отпих няколко глътки от сладникавото питие и подхванах отново:

— Добре. От това излиза, че ръкописът наистина е намерен от Вас и д-р Калинов на морското дъно. Бихте ли ми казали на каква дълбочина е този кораб, за който ми бяхте съобщили?

— Точно на същата, която Вие писахте в статията — 540 метра. Мога да добавя, че този ръкопис не е единствен в товара на кораба.

— Добре — за втори път казах аз. Без да искам, гласът ми прозвуча нервно и напрегнато. — Тази дълбочина е почти недостижима за човека. Дори и най-модерните подводници не могат да я преодолеят. Наистина с някой от съвременните батискафи човек може да се спусне толкова дълбоко. Това приемам. Но не е възможно да се правят разкопки и да се вземе предмет през илюминатора на батискафа. Това може да извърши само човек, който не е затворен в плавателен съд и не е свързан с повърхността.

— Напълно вярно — съгласи се Васев. Лицето му беше сериозно, но очите му се усмихваха.

— Ето какво, Васев. Аз самият не съм леководолаз, но смея да кажа, че добре познавам проблемите на леководолазното дело. И затова смятам тезата за спущане на човек в подобни дълбочини за абсурдна. Позволете ми да изложа мисълта си.

— Говорете спокойно. Нищо не ни принуждава да бързаме.

— В края на краищата въпросите се свеждат до елементарна физика, аритметика и физиология — започнах аз. — От многото проблеми ще взема само един — дишането. Всеки леководолаз знае, че дишането под водата е възможно само ако се диша въздух или друга подходяща газова смес със същото налягане, каквото е налягането на водата в достигнатата дълбочина. В противен случай гръдните мускули не могат да преодолеят външното налягане и да отворят гръдния кош. Това ще доведе до задушаване и при разлика в налягането от няколко атмосфери — до смачкване на гръдния кош под тежестта на водата. Именно затова леководолазите разполагат с бутилки сгъстен въздух под налягане 150 или 200 атмосфери и специален автомат, който изравнява налягането.

— Така е — кимна Васев. — Досега между нас няма противоречие.

Признавам, че неговата самоувереност ми действуваше на нервите, но аз си наложих да запазя спокойствие и да говоря колкото може по-убедително.

— Щом няма противоречие, след минута ще Ви притисна до стената, Васев. Защото не можете да отречете простия закон от физиката, че под водата налягането расте с една атмосфера на всеки 10 метра.

— Признавам и това.

— Е, добре. Ако приемем, че един леководолаз с Вашите „скромни“ габарити на повърхността с всяко вдишване поема 2 л въздух, на 10 м той поема по обем пак 2 литра, но този въздух е сгъстен, по-плътен и по количество се равнява на 4 литра. На 20 м ще поглъща 6 л, на 30 м — 8 л и т.н. — Извадих молив и върху книжната салфетка направих една проста аритметична сметка. — Гледайте добре, Васев. На 540 м дълбочина налягането е 55 атм. Вие, който на повърхността поглъщате 2 л въздух с едно вдишване, на 540 м ще поглъщате по 110 л наведнаж. Един голям съвременен леководолазен апарат съдържа около 4000 л въздух. Ето, разделям 4000 на 110 и веднага става ясно, че цялото съдържание на апарата ще Ви стигне за тридесетина вдишвания, което прави по-малко от 2 минути престой, без да говорим за необходимия въздух за слизането и изплуването.

— И до какъв извод стигате? — попита спокойно Васев, когато свърших и го гледах победоносно.

— Че твърдението за Ваше лично спущане с леководолазен апарат до…

— Не — прекъсна ме той остро. — Не ми приписвайте думи, които не съм казвал. Аз твърдях и твърдя, че с Калинов сме слизали на 540 м дълбочина и сме извадили ръкописа на Клитарх, но не съм споменавал думите „леководолазен апарат“. Не искам да Ви обиждам, но тези думи се съдържаха и във Вашата статия, без да съм ги казал аз.

Последното изречение бе казано по такъв начин, че — ако имаше в него и едно „хм“ — бих повярвал, че го произнася Божилов.

— Но Вие се съгласихте с мене — продължих упорито, — че изследванията вътре в кораба могат да се извършат само от човек, който не е затворен в подводница или батискаф и който не е изобщо свързан с повърхността, понеже от каквото и да е направена, една тръба за въздух или ще експлодира в горната си част под страшното налягане в нея, или ще се скъса под собствената си тежест.

— Това приемам.

— Тогава?

Климент Васев не отговори. Той седеше неподвижно, съсредоточил поглед в жълтите отблясъци на лимонадата в чашата си.

— Защо мълчите? — подканих го аз.

— Защото това, което казвате, е вярно, но не по-малко вярно е и другото — че Калинов и аз действително слязохме на тази дълбочина.

— Би могло да се каже, че „и вълкът е сит, и агнето — цяло“, ако в София не ме чакаше съвсем недвусмислена заповед за уволнение…

Инженерът отново замълча. Една вена на сляпото му око пулсираше нервно. Погледнах часовника си. Наближаваше единадесет. Посетителите бяха оредели и келнерите дремеха по ъглите на ресторанта.

— Опитайте се да ме разберете, другарю Смилов — заговори най-сетне Васев. — Онова, което Ви казах в редакцията, е абсолютна истина. С моето съобщение аз мислех, че правя услуга на българската наука. Може и да съм се лъгал. Във всеки случай положително е, че съм нямал никакво желание да Ви създам лични неприятности.

— Тогава бихте могли да ми помогнете да изляза от тях — казах аз и мислено се проклех за сълзливите нотки, които прозвучаха в гласа ми.

— Там е нещастието, че ми е невъзможно. Поне засега. Повярвайте ми, това не е каприз. Съществуват непреодолими причини за моето мълчание. Напълно непреодолими! Но аз Ви давам мъжката си дума, че щом пречките бъдат премахнати — а това може би не е далеч, — ще Ви намеря и ще Ви дам възможност да се реабилитирате.

Замълчах. Изкушавах се да моля, да настоявам, да използувам всички средства, за да измъкна тайната на Васев, но бързо се отказах — човек като него можеш да убиеш, но не и да надвиеш.

— Е? — запита той. — Какво решихте? Ще чакате ли?

— Не — отговорих чистосърдечно. — Ще направя всичко възможно и невъзможно, за да открия онова, което Вие премълчавате.

— Ваша работа — вдигна рамене Васев и повика с жест келнера. — Все пак аз отново потвърждавам обещанието си да Ви разкажа всичко… когато това бъде възможно.

И така, от нашия разговор не излезе нищо. Защо? Не мога да отговоря точно, но съм склонен да обвиня лимонадата — тя не е подходящо питие за сърдечни разговори…