Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Формулата на невъзможното (1)

Злополучната разходка

На обагреното в нежно-зеленикав цвят небе пламтеше непознато червеникаво слънце. Гората изглеждаше необитаема, на хоризонта се извисяваха зъбати кафеникави хълмове. Космонавтите се блазнеха от мисълта да изследват тази по-малка от Земята планета. Тук лесно се дишаше. Но „Юрий Гагарин“ се нуждаеше от сериозен ремонт, а екипажът му се състоеше само от шест души и Прошин, командирът, реши, че не може да отдели хора, които да извършат разузнаване.

На края на второто денонощие (денонощията тук продължаваха седемнадесет земни часа) от виолетовите храсталаци се показа отвратителна муцуна с дълга люспеста шия.

— Здрасти — тихо каза кибернетистът Новиков, който пръв забеляза госта. — Момчета, вижте този красавец.

Биофизикът Резницки протегна ръка към фотоапарата, но „красавецът“ изглежда не искаше да бъде сниман. Като продължаваше да преживя, той отстъпи заднешком и изчезна в храсталака. Оттам се чу пращене на съчки, след това отново настана тишина.

— Другарю командир — помоли Новиков, — не бъдете жестокосърдечен, позволете ми да се разходя по тази планета.

— Имаме си други задачи — отвърна Прошин. — Трябва да бързаме.

Резницки кимна в потвърждение на думите на командира. След това с пресекващ глас, приличащ на гласа на обидено дете, каза:

— Струва ми се, бихме могли да се поразтъпчем два-три часа.

Прошин погледна въпросително бординженера, но той само махна с ръка, сякаш искаше да каже: нека вървят, и сами ще се оправим.

— Добре — каза Прошин. — Вървете, Сергей Сергеевич. И вие, Алексей. Но точно след три часа бъдете тук. Преди падането на нощта.

* * *

Клатушкайки се по неравната почва, всъдеходът описа голяма дъга около края на гората и потъна между дърветата. На два пъти Новиков спира, за да вземе Резницки проби от пръстта и растенията. Скоро гората проредя, пред тях се откри голяма равна поляна.

Разузнавачите отвориха люка и се готвеха да излязат навън, когато ненадейно се чу силно трополене. На поляната, чупейки храстите, изскочиха зверове, като че току-що слезли от страниците на учебника по палеонтология. Пред амбразурното стъкло се мярнаха люспести кореми, назъбени като триони гърбове, дълги шии и малки глави със страшни муцуни. Цяло стадо гущери, влачейки тежките си опашки, спокойно премина край всъдехода. След тях вървяха други непознати животни. Те бяха по-малко на брой, на височина достигаха около три метра, а по форма телата им напомняха ракети за тенис. С разперени лапи, широки като гребни витла, те летяха, почти докосвайки тревата.

Новиков тихо подсвирна и погледна Резницки. След това затвори люка и включи двигателя. ИПДП — инструкцията за поведение на други планети — предписваше на разузнавачите при среща с неизвестни безпилотни устройства да се отдалечат от зоната на евентуалното съприкосновение на разстояние, съответствуващо на скоростта и посоката на тези устройства. Всъдеходът се заклати назад, но още преди да измине и двадесетина метра, рязко спря. Разузнавачите се разтърсиха, предпазните ремъци, с които бяха вързани, се опънаха до скъсване. Двигателят продължаваше да работи, гъсениците риеха почвата, но всъдеходът не помръдваше, сякаш пред него се издигаше непреодолима стена. Пред амбразурата се мярнаха две-три от летящите животни, приличащи на тенисни ракети.

— Ще ви дам да се разберете — злобно каза Новиков и се опита да завие наляво.

Но и вляво пътят беше затворен. Също и надясно. Само в една посока всъдеходът можеше да се движи свободно — натам, където бяха изчезнали гущерите.

Новиков спря мотора. В този момент някаква страшна сила притисна разузнавачите към седалките. Телата им се наляха с огромна тежест, сякаш кръвта им бе се превърнала в живак. Не за първи път космонавтите изпитваха такова претоварване, но най-малко тук бяха очаквали да се сблъскат с него.

— Близо дванадесет — изхриптя Новиков.

Той протегна ръка към лоста за движението и, превъзмогвайки пронизителната болка в ставите, успя да го включи. Щом всъдеходът се помръдна, претоварването изчезна. Но то възникваше всеки път, когато разузнавачите се опитваха да изменят курса. Тежестта гонеше всъдехода все напред и напред по следите на зверовете.

— Загазихме — каза Новиков. — Това е някакъв гравитационен капан.

— ИПДП препоръчва да се употреби оръжие само в случай на пряко нападение. Засега пряко нападение няма. Нека да почакаме.

Цялата нощ всъдеходът се движи напред, осветлявайки с фаровете си люспестите туловища на животните. Встрани проблясваха ту оцветени в розово езера, ту стъкловидни равнини, после местността стана хълмиста. Гущерите изглежда се умориха, те едва пълзяха и всъдеходът бавно се движеше след стадото, но невидимата стена пак му пречеше да свърне встрани. Утрото настъпи изведнъж. Пред всъдехода в кафявия склон зееше полукръгло отвърстие. Зверовете започнаха да влизат в него. Новиков погледна Резницки с възпалени очи.

— Достатъчно. Трябва да спрем. В тази дяволска дупка не ми се влиза.

— Да опитаме — съгласи се Резницки.

Той преметна през рамо ремъка на кинокамерата и взе бордовия дневник. Новиков провеси на гърба си портативната радиостанция и загаси мотора. След това, преодолявайки увеличаващото се налягане, затегна спирачките и излезе навън. Подир него изпълзя и Резницки. Претоварването веднага изчезна. Около всъдехода се струпаха няколко от летящите роботи. Новиков се усмихна накриво:

— Искат да го натикат вътре, но няма да могат. Дай кинокамерата.

Отнякъде долетя цяло стадо роботи. Те заобиколиха всъдехода и проточиха своите манипулатори, които приличаха на куки. Като ровеше пръста с блокираните си вериги, вдигайки кълба от прах, всъдеходът се затътри и изчезна в тъмния отвор на тунела, в който се спряха и зверовете.

На разузнавачите роботите не обърнаха никакво внимание.