Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Entre Deux Ames, 1918 (Обществено достояние)
- Превод отфренски
- , 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 18гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg(2010)
- Разпознаване и корекция
- МаяК(2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2014)
Издание:
Марион Дели. Между две души
Френска. Второ издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 1992
Редактор: Румена Кюлиева
Коректор: Ева Егинлиян
ISBN: 954-459-013-7
История
- —Добавяне
IX
Автомобилът на господин Де Гилиак се движеше по широкия, добре поддържан път, който водеше от гарата на Вриниер до замъка Д’Арнел. Валдере, малко изморена, гледаше разсеяно прелестната местност, която маркизът, седнал до нея, й показваше. Времето днес беше ясно и хубаво, свежият въздух влизаше през прозорчетата на колата, които Ели бе отворил по желание на Валдере. Тя понасяше с мъка странния парфюм, с който бе пропита колата.
Де Гилиак бе проявил голямо внимание към Валдере и не бе пренебрегнал нито една от любезностите, дължими на една жена от страна на добре възпитан човек. По време на пътуването той й беше донесъл вестници и списания, говорил беше с нея за посетените от него страни и пристигайки в Париж, където трябваше да прекарат един ден, преди да идат в Арнел, той се бе осведомил дали тя би желала да остане там по-дълго. Но всичко това бе казано със студена учтивост, с голямо безразличие. Тъкмо този тон трябваше да съществува между тях.
Валдере отказа да приеме предложението на мъжа си. Какво я интересуваше Париж! Тя бързаше сега да иде в Арнел, да сложи край на неприятното положение, в което бе поставен господин Де Гилиак, да остане най-после сама — сама в новия си живот и пред утешителната задача, която й задаваше малкото сираче.
Сломена от морална, а не от физическа умора, тя прекара деня в дома на Гилиак, в апартамента, който бе принадлежал на първата му жена. Въпреки относително краткия им годеж, Де Гилиак напълно бе преобразил жилището с един оттенък на спокоен и великолепен разкош, какъвто той бе наложил в цялата обстановка на своите дворци. И Валдере, която познаваше само О Сапен или скромните жилища на приятелите на семейството си, се чувствуваше крайно притеснена сред изтънченостите на този разкош и многобройната и добра прислуга.
Младата жена се видя с мъжа си само по време на храненето, когато те бяха сами. С всеки друг тия минути щяха да бъдат мъчителни, ала Де Гилиак притежаваше несравнимото изкуство да изглажда най-напрегнатите състояния със своя винаги интересен, макар и безразличен говор, с любезност, която не преминаваше никога границите на най-крайната студенина. Той не направи ни най-малкия намек за онова, което бе станало преди заминаването им. Очевидно бе, че този въпрос бе погребан за него.
Напускайки пътя, колата тръгна по една алея, украсена с вековни тополи. И маркизът каза внезапно:
— Ето Арнел, Валдере.
Зад едно открито пространство се виждаше оградата от великолепно ковано желязо с герба на семейство Ровейр. Възхитеният поглед на Валдере премина грамадния официален двор и спря на една великолепна ренесансова сграда, пред която се простираше небесносиньо езеро.
— Е, как намирате Арнел? — запита господин Де Гилиак, който я гледаше с дискретно внимание.
— Великолепен е! Описанията, които ми дадохте за него, далеч не отговарят на действителността.
— Толкова по-добре! Щях да съжалявам, ако ви бях разочаровал — каза той с полусериозен, полуироничен тон, който оставяше винаги събеседника му в недоумение за истинските му чувства.
Те изкачиха заедно голямата стълба, на чиято площадка се бяха изправили двама лакеи в ливреи, после влязоха в един вестибюл, царското великолепие, на който накара Валдере да затвори за миг очи. Какво ще прави тя в това разкошно жилище? О! Колко далечен и мил й беше О Сапен, нейната всекидневна тежка работа, нейните скъпи задължения към майка й и децата!
— Антоан, съобщете на госпожица Гюйемет, че я чакаме в белия салон. И кажете да ни се донесе веднага чай — заповяда Де Гилиак.
Той поведе Валдере през няколко салона и влязоха в една по-малка стая, тапицирана с бяла коприна, извезана с големи цветя в нежни тонове, мебелирана с чудесни мебели, украсени с художествени предмети, каквито Валдере не бе виждала никога и не предполагаше, че биха могли да съществуват.
— Ако тази стая ви харесва, бихте могли да я направите ваш частен салон — каза господин Де Гилиак, помагайки на младата жена да съблече палтото си. — Макар че това е една от най-хубавите стаи в замъка, майка ми и Фернанда не можеха да я понасят. Те уверяваха, че тази бяла коприна не отивала на цвета на лицата им. Но може би вие сте лишена от слабости от тоя род?
— Ах, ето ви, Гюйемет! — каза Де Гилиак рязко. — Приближете се и поздравете вашата майка.
Валдере пристъпи бързо към детето, прегърна го и го целуна по челото.
— Миличка Гюйемет, толкова съм доволна, че се запознавам с вас! Искате ли да ме целунете, мила?
Големите очи на детето, изненадани и изплашени, я изгледаха за миг. После бледите устни се докоснаха свенливо до бузата й.
И свитото сърце на младата жена се отпусна малко при мисълта за благородната задача, която й предстоеше да изпълни при това дете без майка.
Валдере я сложи на земята и хващайки я за ръка, се върна към маркиза, останал прав до камината.
— Тя е много мила, вашата малка Гюйемет, и аз ще я обикна много… Но какво трябва да кажеш на татко си, дете мое?
Гюйемет вдигна очи към баща си и Валдере видя в погледа на това дете боязлив и нежен израз, който я порази.
— Добър ден, татко — каза свенливият гласец.
Ели се докосна разсеяно с ръка до къдриците на детето и отговори студено:
— Добър ден, Гюйемет. Гледай да бъдеш винаги послушна към майка си… А сега иди при възпитателката си.
Лакеят влезе, носейки чая. Валдере запита свенливо:
— Ще позволите ли на Гюйемет да остане малко тук?
— Щом искате! — отговори той с равнодушен тон.
Докато Валдере снемаше ръкавиците си, Ели й каза, след като изпрати лакея да си иде:
— Мога ли да ви помоля да ни поднесете чай?… Ако не сте изморена, разбира се.
Тя отговори отрицателно. Валдере не бе изморена физически, но морално умората й беше голяма. Атмосферата на това жилище й се виждаше толкова тежка! И как би желала тя да се намира далеч от този голям аристократ, чиято безупречна любезност й се струваше като неприятна ирония!
Валдере поднесе чая, после се опита да накара Гюйемет да заговори. Но напразно — детето изглеждаше като онемяло.
Седнал срещу нея, господин Де Гилиак гледаше наоколо с разсеян поглед, който понякога се спираше на младата жена и на детето. Валдере не можеше да не забележи колко на място бе маркизът сред този аристократичен декор и колко странно впечатление трябва да прави скромната пътна рокля на младата маркиза и нейното неестествено държане.
— Оставете тази малка глупачка, Валдере! — каза внезапно той с нетърпелив тон. — Никога не ще можете да изкарате две думи от нея пред мене. Тя е смешна със своята диващина!
След тия думи той стана и сложи чашата си на чайната маса.
— Ще ми позволите ли да ви покажа вашия апартамент? Защото после ще трябва да се занимая с моята закъсняла преписка.
Тя се съгласи веднага и хващайки за ръка Гюйемет, го последва на първия етаж. Ако Валдере не беше толкова загрижена, тя щеше да извика от възхищение пред стълбата — едно от главните чудеса на това жилище, което съдържаше и толкова други, и пред апартамента, който й бе отреден — най-забележителния в замъка както поради чудната гледка, която се разкриваше от балконите му, така и заради изисканата му и разкошна обстановка.
— Това е било жилището на красивата херцогиня Клод — каза Де Гилиак. — Вижте върху мебелите и на тавана тия две съединени букви К. Те напомнят девиза: „Кандидиор кандидис“ — по-бяла от най-белите, който девиз е бил и на кротката кралица Клод де Франс, кръстница на майката на херцогиня Клод. Ако искате да направите някои промени в тези стаи, свободна сте да ги извършите или да си изберете в замъка друг апартамент, който би ви харесал повече. Вие сте тук у дома си, не забравяйте това.
Невъзможно бе човек да бъде по-любезен и да прикрива по-изтънчено своя егоизъм.
След като маркизът се оттегли, Валдере направи отново опит да заговори с Гюйемет и този път езикът на детето се развърза малко. Де Гилиак трябва да е бил прав, когато твърдеше, че неговото присъствие смущаваше много дъщеря му.
— Защо не говориш нищо на татко си, миличка? — запита я Валдере.
Устните на Гюйемет потрепериха.
— Татко не ме обича! — прошепна тя с такова отчаяние, че Валдере бе трогната до дъното на душата си.
Тя взе момиченцето на коленете си и го прегърна.
— Защо мислиш така, миличка?
— О, аз зная много добре, че е тъй. Фрида ми го каза най-напред…
— Коя е тази Фрида?
— Моята гувернантка австрийка. И после виждам, че другите бащи не са като него. Вуйчо ми Карл целува често момиченцата си, господин Д’Убини разхожда Гетан и Анриет с кола, не се мръщи никога, когато ги вижда да влизат или когато ги среща в парка… О, аз зная много добре, че татко не ме обича никак! — прошепна тя с въздишка.
— А вие обичате ли го, миличка?
Детето не отговори, но слагайки глава на рамото на Валдере, то зарида. И след като се поуспокои, през разкъсаните му фрази младата жена разбра колко страдаше тази детска душа, изоставена в ръцете на чужди хора, повече или по-малко предани. То можеше да очаква от светската си и студена баба само една много повърхностна обич, от страна на баща си — пълно безразличие, и въпреки това момиченцето изпитваше гореща обич към този почти непознат баща — обич потисната и боязлива пред леденото и презрително безгрижие на господин Де Гилиак.
„Бедно детенце, аз ще те обичам!“ — помисли си Валдере, притискайки Гюйемет към гърдите си.