Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Entre Deux Ames, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 18гласа)

Информация

Сканиране
helyg(2010)
Разпознаване и корекция
МаяК(2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2014)

Издание:

Марион Дели. Между две души

Френска. Второ издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1992

Редактор: Румена Кюлиева

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-013-7

История

  1. —Добавяне

VIII

„Когато една потомка на рода Ноклар се жени в дъждовен или студен ден, тя ще бъде нещастна в семейния си живот.“

Старата Кретиен мърмореше тия слова, събуждайки се сутринта, когато щеше да се извърши брачният обред на Гилиак и на Валдере де Ноклар. Тази женитба не беше по вкуса на Кретиен и тя се стараеше да си спомни мрачни предсказания, които трябваше според нея да разкрият участта на младата годеница.

Госпожа Де Ноклар дойде да помогне на дъщеря си при обличането й. Ала победена от умората и вълнението, тя бе принудена да се оттегли скоро, за да си отпочине малко, преди да потеглят за църква. Марта остана при сестра си, за да й помогне да довърши тоалета си.

— Ето те готова, мила моя. Колко си красива, Валдере! Не ще съмнение, че господин Де Гилиак…

В този миг на вратата се потропа леко. Марта отиде да отвори и видя пред себе си госпожа Де Гилиак в строга елегантна рокля, избрана нарочно за тази сватба на село.

— Мога ли да видя вашата сестра, дете мое?

— Да, влезте, госпожо! — каза живо Валдере, пристъпвайки към бъдещата си свекърва.

Госпожа Де Гилиак й подаде ръка.

— Научих, скъпо ми дете, че майка ви е отишла да си отпочине малко и дойдох да видя дали нямате нужда от някои съвети за тоалета си.

— Колко сте добра, госпожо! — каза Валдере, трогната от държането на маркизата, която вчера беше постоянно студена и въздържана. — Благодаря ви от цялото си сърце, но както виждате, аз съм готова.

— Толкова по-добре, че сте точна, защото Ели не обича да чака.

Говорейки, тя се наведе и поправи нещо в прическата на девойката. Устните й се свиха малко, и в погледа й мина бегъл пламък, когато обгърна хубавото лице и видя тия кафяви, със златисти отражения очи, създадени, за да очароват и най-безчувственото сърце.

— Да, така ще е по-добре, дете мое… И ето ви много тъжна, нали, че трябва да напуснете семейството си и да тръгнете с тоя чужд за вас човек?… Защото вие почти не познавате Ели!

Под спуснатите си клепки тя следеше внимателно развълнуваното лице.

— Да, и тъкмо това най-много ме тревожи, госпожо, защото бих желала да изпълня по възможност по-добре всичките си съпружески задължения, а почти не познавам характера му, вкусовете му, какво би могло да му се хареса или да не му се хареса. Ако бихте желали да ми дадете някои съвети, да ми посочите някои характерни негови черти…

Лек трепет мина по лицето на маркизата, чийто поглед се отклони малко от хубавите свенливи и доверчиви очи. Валдере видя с изненада, че по лицето на госпожа Де Гилиак се изписа израз на иронично състрадание.

— Бедно дете, какво сте си наумили да искате от мене? Съвети, за да живеете с Ели? Но ако ви дам такива, ще ви отнема всички илюзии, защото вие сигурно си градите илюзии. Слушайте, какво наричате вие задължение?

— Но… да обичам мъжа си, да му бъда предана и подчинена във всичко, което е справедливо, във всичко, което не е в противоречие с моята съвест…

Госпожа Де Гилиак я прекъсна със сух смях.

— Предаността и покорността ще бъдат действително необходими. Но обичта… Добре ще е да я намалите във всеки случай, дете мое, ако не искате да страдате като тази, която ви предшествуваше.

— Да страдам?… Но защо? — прошепна Валдере.

— Защото вие не ще намерите никога взаимна обич у вашия мъж. Фернанда разбра това — тя, която беше лудо влюбена в него и в замяна на любовта й се отнасяха с нея с презрителна студенина, която отблъскваше всички нейни прояви на обич, и се дразнеха, когато тя биваше малко ревнива. Ели не я бе обичал никога, той се беше оженил за нея само защото нейният род беше равен на неговия и защото тя се обличаше с голям вкус и елегантност, което беше от голямо значение за него по онова време. Трябва да прибавя, че това не е вече така и че той ви е избрал тъкмо заради скромността ви, за вашето непознаване на всички светски суетности. Ели иска сериозна и достатъчно умна съпруга, която да не подражава на бедната Фернанда и да не смущава с голямата си привързаност пълната му независимост, на която той държи над всичко. Моят син има много деспотичен характер и дори когато беше дете, никой не можа да го накара да се огъне. Обаче той е щедър, великодушен и винаги джентълмен. Само че е неспособен да обича — сама съм изпитала това. В него господствува само мозъкът и нищо повече.

Тя говореше със спокоен и отмерен тон и лека горчивина пролича в последните й думи.

Валдере я слушаше с разтревожен, впит в нея поглед.

— Не ще и съмнение, че лишената от сантименталност и от чувства жена би могла да бъде доста щастлива при него — продължи госпожа Де Гилиак. — Достатъчно ще й бъде да приеме онова, което ще благоволи мъжът й да й даде, да не се меси никога в неговите работи, да не се безпокои за неговото отсъствие или пътешествия, както правеше Фернанда. Бедната жена сполучи да си навлече само неговата растяща антипатия, и то до такава степен, че за да не го безпокои, той измисли да напои апартамента си, та дори и автомобилите си с някакъв ориенталски парфюм, който караше Фернанда да бяга и да припада. Обаче една сериозна и благоразумна жена ще съумее да отбегне тия неприятности, които ще й навлекат напълно омразата на Ели. Тя ще съумее да разбере каква роля трябва да играе при него, който се е решил да се ожени повторно с надеждата, че ще има наследник. Раждането на дъщеря му беше за него истинско разочарование, което той не може да прости на детето. Ели не знае какво е бащинска обич, както и съпружеска любов. Предпочитам да ви кажа откровено всичко това, дете мое, понеже искате да ви дам сведения за него. Трябва също да ви предупредя, че той е неподражаем психолог и вижда в другите само странното състояние на душите им, забавното усложнение на характерите. След като е изследвал основно всички женски сърца, които го боготворят, може би той ще намери, за интересно да проучи вашата млада душа, може би ще му е угодно да породи у вас впечатления, които ще разследва по-късно най-подробно в идния си роман. Признайте, дете мое, че ще ви бъде много тежко да си градите илюзии, да мислите, че сте завоювали сърцето на мъжа си и да видите един ден, че сте били за него само обект на проучване, може би обект на негова прищявка и че той ще ви изостави, щом ви се насити.

Валдере, побледняла, отстъпи назад, шепнейки с разтреперан глас:

— Но тогава… аз не мога да се омъжа за него!… Не мога при тия условия…

— А защо, мила моя? Нима сте мечтали за друго нещо? Нима държането на Ели ви е карало да вярвате, че ще бъде нещо различно?

Наблюдателят би схванал тревожния оттенък в гласа на маркизата. Ала Валдере бе премного развълнувана, за да забележи това.

Внезапно кратката сцена вечерта, когато той се прощаваше с нея, изникна в паметта й. Тя чуваше топлия глас с почти нежни нотки, виждаше омайния галещ поглед, чувствуваше на ръката си милувката на устните му. В оня миг Валдере разбра, че опасенията й се бяха напълно изпарили…

Но според онова, което казваше госпожа Де Гилиак, тя е била за него само интересен „обект за проучване“ и за него е било може би забавление да накара сърцето й да затрепери?

О, не, не, това бе невъзможно! И все пак всичко, което й бяха разказали, бе в съгласие с по-раншното му държане — тъй студено и равнодушно! Този неин годеник, със загадъчното лице и скептичната усмивка, с неговото бащинско равнодушие и безразличие! Всичко това обясняваше също и недоверието, което изпита тя по отношение на Ели де Гилиак в самото начало.

Валдере прошепна в отговор на въпроса на госпожа Де Гилиак:

— Аз се надявах, че обичта ще се роди постепенно между нас. Но вие ми казахте, че господин Де Гилиак не ще ми даде никога своята обич и не ще приеме моята привързаност…

Хубавото лице, което се бе изчервило леко, побледня отново. Думите излизаха с усилие от пресъхналите устни на младото момиче.

— Да, но стига тази привързаност да бъде разумна и да не го ограничава в нищо. Съжалявам, че ви разтревожих така, дете мое — прибави госпожа Де Гилиак, хвърляйки бърз поглед на разстроеното лице. — Вие изглеждате много чувствителна, мила моя, и ще направите добре да се владеете, защото ще страдате много при Ели, който ненавижда чувствителността. Вярвайте в моята опитност, Валдере, успокойте сърцето си, приемете онова, което ще ви даде съдбата, без да мечтаете за несбъднатите си желания. Ели ще бъде добър съпруг, ако си останете винаги покорна и сериозна, той не ще ви смущава много, защото ще живее често в Париж или ще пътува надалеч и вие ще имате един много спокоен живот в замъка Арнел, който е цяло чудо.

Думите звънтяха в ушите на Валдере. Не беше ли тя жертва на лош сън? Но не, госпожа Де Гилиак беше тук, пред нея, много сериозна, видимо искрена. Тя я предупреждаваше от доброта, от състрадание към нейната неопитност, тя си спомняше за първата женитба на Ели.

Госпожа Де Гилиак сложи ръка на рамото й.

— Дали не е имало някакви романтични мечти в тази малка глава? — каза тихо тя. — Ще ми е чудно, ако кажете, че е било иначе, защото вие ще бъдете първата жена, която не е повече или по-малко влюбена в Ели. Не подражавайте на Фернанда, бедно мое дете, тя страда много. Запазете сърцето си, защото той не ще ви даде никога своето!

Гласът на Марта запита отвън:

— Готова ли си, Валдере?

— Да, слизаме — отговори госпожа Де Гилиак.

И хващайки малката, замръзнала под ръкавицата ръчица, тя прибави тихо:

— Вие няма да ми се сърдите, нали, скъпо мое дете, че по ваше искане ви отнех някои ваши илюзии?

Някои! Уви! Къде бяха нейните бедни малки илюзии, нейните боязливи надежди!

— Не, госпожо — отговори тя с разтреперан глас. — Напротив, аз ви благодаря, че ме осведомихте за ролята, която ще трябва да играя при господин Де Гилиак. Признавам, че тя не отговаря на представата ми за брака и ако знаех…

Тя не довърши, но устните й затрепериха по-силно.

Госпожа Де Гилиак не възрази нищо. Отваряйки вратата, тя излезе, последвана от Валдере. Когато влязоха заедно в салона, тих шепот на възхищение се разнесе сред събраното общество. Прекъсвайки рязко разговора си с княз Стеркин и с Ролан де Ноклар — най-големия брат на Валдере, Де Гилиак обгърна с продължителен поглед младата, толкова красива годеница в рокля с дълъг шлейф, която подчертаваше стройната й фигура, лекия воал идеализираше още повече чудно красивото лице. После той пристъпи към нея и хвана ръката й, за да я целуне.

— Какво има? Вие сте замръзнали!… — каза живо той. — И изглеждате неразположена…

— Не, благодаря ви… само малко изморена — отговори тя, стараейки се да затвърди гласа си и отвръщайки поглед.

Валдере се отдели и отиде да поздрави госпожа Де Тролен. След няколко мига тя седеше с баща си в шейната, подплатена с бяло кадифе и снабдена с великолепни кожени завивки, докарани в О Сапен.

По пътя господин Де Ноклар не й даде възможност да разсъждава, да събере тревожните си мисли. Той беше възбуден и неизчерпаемо словоохотлив. Валдере влезе като лунатичка в старата църквица под ръка с баща си. Малката селска църква бе потънала в цветя, донесени от Средиземноморието. Предишния ден господин Де Гилиак бе уведомил тъста си, че двамата негови градинари от Кан ще пристигнат с необходимите за украсата на църквата цветя. Това бе единственият разкош при тази церемония и тия бели, нежни и благоуханни цветя прикриваха падналата мазилка на стените, покриваха олтара, красяха хора и се спускаха в гирлянди до молитвения стол, където щеше да коленичи годеницата.

Ала Валдере не виждаше нищо. С глава, скрита в ръцете, тя отправяше към бога тревожния вик на измъченото си сърце. Какво да прави? Но ако това е вярно? Ако тоя човек е наистина отвратителният съпруг и баща, какъвто го бе описала госпожа Де Гилиак?

Сигурно всичко беше вярно. Тази почтена и умна жена не ще се унижи да измисля работи, които не представяха в изгодна светлина сина й. Впрочем всичко това беше много правдоподобно. Още от първия ден той й бе направил неприятно впечатление. Каква студенина по време на годежа им! Как се стараеше той да й покаже безразличието си! Може би Гилиак се е боял, че и Валдере ще се привърже към него като първата му жена? А тая ирония в думите и в погледа му? И най-сетне всичко, всичко друго…

Свещеникът се появи, предшествуван от децата в хора. Дъщерята на нотариуса от Сен Савиниен свиреше на органа една прелюдия, чиято сериозна интонация съответствуваше на тревожните мисли на Валдере. Благоуханието на цветята изпълваше църквицата. Валдере чувствуваше, че главата й се замайва, струваше й се, че пред нея се отваря много тъмен път, по който тя щеше да тръгне слепешком.

— Господи! Господи! Какво да правя? — молеше се тя.

Свещеникът започна речта си. Тя го слушаше като насън, обаче мозъкът й се стараеше да схване една дума поне, която да я облекчи…

„Вие трябва да обичате съпругата си, както Иисус Христос обича църквата си. А какво значи това? Не е ли обичал Иисус Христос всеотдайно тази мистична съпруга? Не бди ли той всекидневно над нея с нежна обич? Не е ли тя за него повече от всички богатства, по-красива от всички чудеса, събрани на земята и на небесата? И така, господине, вие трябва да обичате онази, която ще стане пред бога ваша другарка.“

Валдере вдигна неволно поглед към господин Де Гилиак. С вдигната глава той гледаше внимателно свещеника и никакво вълнение не се виждаше на това надменно и спокойно лице. Вероятно романистът изучаваше този селски свещеник, надсмивайки се в себе си на наивността на добрия човек, който го подканяше да обича жена си, да я обича предано, да я обича най-много на света след бога.

„А вие, скъпо мое дете, би трябвало да се привържете към вашия съпруг, както църквата е привързана към своя небесен господар… Трябва да му бъдете вярна в скърби и радости, да го обичате силно, християнски и да бъдете готова да му жертвувате всичко извън онова, което е във връзка със спасението на вашата душа!“

Да го обича!

Сега тя не би се осмелила да стори това! Страхът да бъде измамена, да намери у него само студено любопитство на психолог ще я смразява винаги, ще създава у нея вечно недоверие. О, защо й бе казала госпожа Де Гилиак всичко това?… Тя се бе помъчила чрез молитви и сериозни размишления да се подготви за новите си задължения, да разгледа със спокойствие дълга да се привърже към тоя непознат съпруг! А сега Валдере не знаеше вече какво да прави, съмнението и страхът измъчваха бедния й мозък…

Ако госпожа Де Гилиак не бе говорила, Валдере нямаше да подозира нищо, тя щеше да отдаде младото си доверчиво сърце…

„Какво да вярвам? О, какво да вярвам?“ — мислеше отчаяно тя.

— Е, Валдере?

Господин Де Гилиак се беше навел малко, шепнейки тия думи с леко учуден тон. Валдере трепна, виждайки, че е настъпил моментът да се приближи до олтара.

Тя измина няколкото крачки и се изправи до Ели. Облак мина пред очите й, стори й се, че цветята, светлините заиграха хоро около нея.

Ясният глас на господин Де Гилиак, който отговори с енергично „да“ на въпроса на свещеника, я изтръгна от това вцепенение. Свещеникът запита сега:

— Валдере де Ноклар, приемате ли за законен съпруг Ели Габриел Бернар де Ровейр де Гилиак?

В църквата бе настанала пълна тишина. Валдере чуваше сърцето си да бие със силни удари. Голяма тревога я обзе и я накара да изтръпне. Тя вдигна поглед към свещеника и добрият старец прочете в него мъчителен въпрос. Неговата малка заблудена овца го молеше за помощ. Но защо?

Валдере почувствува върху себе си и погледа на господин Де Гилиак. Около нея всички чакаха. Още един миг и присъствуващите щяха да се учудят на това странно колебание.

С малко прегракнал глас тя изрече най-после думата, която я свърза с Ели де Гилиак.

Свършено бе, тя беше негова жена. Той хвана ръката й, за да й сложи брачната халка. Но тази малка гореща ръчичка трепереше толкова силно, че той трябваше да я хване здраво, за да й сложи халката на пръста.

Всички забелязаха разтревоженото лице на младата жена и когато тя излизаше от църквата под ръка с господин Де Гилиак, шепотът: „Колко са красиви!“ бе последван от: „Колко е бледа!“.

Де Гилиак помогна на жена си да се качи в шейната, загърна я в кожената завивка и седна до нея. По пътя, който беше кратък от църквата до О Сапен, те не размениха нито дума. Валдере отвърна глава, за да се скрие от този поглед, който чувствуваше да тежи над нея изпитателен и изненадан. А сърцето й биеше още по-силно.

Валдере не забрави през целия си живот тази сватбена вечеря. Докато цялото й същество бе изтерзано от тревогата, която растеше от минута на минута, тя бе принудена да разговаря, да се усмихва и да бъде предмет на внимание от страна на всички. Тя чувствуваше, че силите й я напуснаха, когато вечерята свърши и всички станаха, за да излязат от трапезарията.

Господин Де Гилиак се наведе към нея:

— Време е да се приготвите за заминаване, Валдере — каза той тихо.

Неспособна да изрече нито дума, тя кимна утвърдително с глава. После се измъкна от трапезарията и отиде в гостната.

О, да остане най-после сама, далеч от всички, далеч от него преди всичко, чийто поглед тя бе чувствувала постоянно устремен към кея по време на вечерята! Да може да размисли най-после… и да си каже, че не е била права, че е извършила грешка…

Защото не беше ли грешка, че бе казала „да“, когато в същия момент бе обзета от непреодолим страх, от страшното съмнение, че между нея и нейния годеник съществува морална пропаст?

Тя бе отстъпила в момент на залисия, която се дължеше на присъствието на всички ония, които изпълваха църквата, отстъпила бе пред страха, който щеше да предизвика отрицателният й отговор, пред мисълта за страшния гняв на баща си и от всички последици на подобна постъпка…

Тя беше казала „да“ и с тая дума Валдере бе обещала да обича мъжа си. Тя бе принудена да стори това въпреки всичко. Но как ще може сега да изпълни обещанието си с това недоверие, с тоя ужас в сърцето?

В съседната стая, чиято врата бе останала отворена, твърди и пъргави крачки накараха паркета да скръцне. Валдере трепна от уплаха, когато видя мъжки силует на прага. Тя отстъпи с инстинктивно движение до нишата на прозореца.

Господин Де Гилиак се спря за миг. Лека сянка мина по лицето му. После той пристъпи към жена си, заявявайки със студена ирония:

— Наистина, аз като че ли съм плашило за вас, Валдере! Ще ми бъде ли позволено да узная причината?

Гореща червенина замести сега бледнината, която бе заляла преди малко лицето на Валдере. Победена от нуждата да бъде откровена, тя заяви с треперещ глас:

— Извърших голяма грешка… Разбрах, че не бях права, като отстъпих под натиска на моите родители, тъй като изпитвах към вас само страх и никаква симпатия. Преди малко, слушайки свещеника да говори за задълженията на съпругата християнка, почувствувах, че не ще мога… по отношение на вас…

Тя не смееше да го погледне, но говореше смело, казвайки, че бе длъжна да му изкаже своите чувства.

— О, това са дребни скрупули на младо набожно момиче! Понеже този добър свещеник ви е казал, че трябва да обичате мъжа си, а вие се чувствувате неспособна да изпълните това си задължение, ето че се измъчвате! Успокойте се, аз не съм толкова придирчив като него и тъй като не ми правите честта да ми дадете вашата обич, ще мина и без нея, без да ви осъждам за това, вярвайте ми.

Той произнесе тези думи с тон на саркастична студенина, която подчерта още повече иронията на това изявление.

Валдере почувствува студени тръпки да минават по тялото й. И вдигайки поглед, срещна неговите очи, чийто израз — смесица от насмешка, раздразнение, надменност — беше доста трудно да се определи.

— Странни схващания имате вие за брака! — каза тя, стараейки се да затвърди гласа си.

— Извинете, това не се отнася до мене! Вие ми правите признанието — много неласкателно за мене впрочем, — че ви вдъхвам отвращение. Е, добре, мъдростта ми налага да ви отговоря така, както направих! Надявам се, че не сте мислили, че ще ме отчаете с това разкритие?

О, не, тя не бе мислила никога подобно нещо, бедната Валдере! Но не бе очаквала и тая студена ирония след думите и погледа в навечерието на сватбата.

— … А що се отнася до моето гледище по отношение на брака, не зная дали то е по-лошо, отколкото това на една девойка, която се съгласява да я принудят да се омъжи за мъж, когото не може да понася и едва след брачната церемония се сеща да съобщи на мъжа си истинските чувства.

— Господине!

Лека червенина се появи по матовото лице на Ели.

— Извинете, ако съм ви оскърбил, но вие самата ми признахте…

— Че съм отишла много надалеч в синовната си послушност. Аз се надявах, че обичта ще се породи между нас и бях решена, вярвайте ми, да изпълня всички мои задължения. Едва преди малко разбрах, че не съм била права, че не ще мога никога…

— Малко късно, струва ми се! Работата е вече свършена, ние не можем да се върнем назад… Освен ако поискате да разтрогна принудителния ни брак.

— О, да! Да!

Възклицанието беше искрено. Иронична гънка повдигна устната на Де Гилиак.

— Толкова ли сте храбра, че бихте могли да си представите, без да потреперите, какъв ще бъде вашият живот тук след развръзка от този род?

Тя прошепна със страдалчески тон, навеждайки дългите си златисти мигли, сякаш да прикрие измъчения си поглед:

— О, не разбирате ли, че бих предпочела да понеса всичко, само да не бях произнасяла думата, която ме свърза с вас за целия ни живот!

Господин Де Гилиак се дръпна малко. Лицето му бе страшно неподвижно, а очите му бяха потъмнели дотолкова, че изглеждаха почти черни.

— Пред една толкова явна антипатия мой дълг на джентълмен е да се преклоня — каза студено той. — Но аз не искам публична раздяла. В очите на света вие ще си останете маркиза Де Гилиак. А всъщност ние ще живеем разделени, всеки запазвайки своята независимост. Ще имам честта да ви придружа до Арнел, където, надявам се, ще искате да се занимавате с Гюйемет, според нашите условия. А сега позволете ми да ви напомня, че ни остава само четвърт час, за да напуснем О Сапен.

— Оставете ме тук… Това ще бъде много по-разумно — каза с разтревожен глас тя.

— Но трябва ли аз да ви напомням думите на свещеното писание: „Жената трябва да последва мъжа си“? Освобождавам ви от всички задължения, които смятате, че имате към мене, с изключение на това.

Тя пристъпи към него със сключени ръце и трогателно умолителен поглед.

— Моля ви, оставете ме тук!

Той отвърна малко погледа си и отговори студено:

— Решението ми по този въпрос е непоколебимо! Благоволете да съблечете тази рокля, ще ви чакам в салона.

Той отвори една врата пред нея. Валдере излезе от приемната и се запъти към стълбата. Но преди да тръгне по нея, тя бе принудена да се спре, защото краката й почти се огъваха.

Една ръка се докосна до рамото й и гласът на брат й Ролан прошепна:

— Какво има, Валдере?

— Изморена съм малко, мили. Нищо особено.

— Кога ще се видим пак, Валдере? Ще те остави ли господин Гилиак да идваш често?

Той я гледаше нежно. Ролан беше най-обичният й брат, защото те се бяха разбирали винаги много добре.

— Моли се за мен, Ролан — прошепна тя.

Валдере извърна поглед и тръгна бързо по стълбата, защото чувствуваше, че риданията щяха да я задушат. А тя не искаше да знаят нейните страдания тези същества, за които се бе пожертвувала.

Валдере бе убедена сега, че поне по една точка госпожа Де Гилиак бе казала истината: Ели де Гилиак бе студен, егоист, лишен от сърце.

И тя знаеше вече положително — той й го бе казал доста ясно, — че обичта на неговата жена не бе важна за него.

Как би предпочела тя гневни изблици пред тази ледена ирония, пред този учтив сарказъм!

А достатъчна щеше да бъде една дума — дума, изказана с доброта, със снизхождение към младата жена, която се обвиняваше искрено за грешката си, за да се изпари съмнението, да се разпръсне страхът!

А сега?

Тя се съблече и облече машинално. След като бе готова, Валдере гледа дълго наоколо си тази голяма стара стая, мебелирана само с най-необходимото, почти бедна, където я бяха налегнали толкова грижи през последните години, но където тя не бе изпитвала никога страдания от рода на тези, които понасяше сега. Валдере коленичи пред разпятието, сложено над леглото й, сключи ръце и се помоли:

— Господи, ако съм сгрешила, смили се над мене, имай предвид моята неопитност и подкрепи ме в пътя, по който тръгвам днес.

— Готова ли си, Валдере? Господин Де Гилиак ме изпрати да ти кажа, че е време за тръгване — каза отвън гласът на Марта.

— Да, ето ме, мила.

О, този момент на заминаването! Снощи той не й се бе видял толкова страшен, но днес!

Валдере се сбогува със своите, сдържайки скръбта си. Тя обеща да пише често, много често…

— Ще дойдеш да ни видиш, нали, Валдере?… Вие ще й позволите, Ели? — запита госпожа Де Ноклар, която разглеждаше с трепет разтревоженото лице на младата жена.

— Но когато пожелае! Валдере ще бъде напълно свободна да пътува, когато поиска! — отговори Де Гилиак, който се поклони в този миг, за да се сбогува с тъща си.

Докато той се сбогуваше с новото си семейство, Валдере излезе първа във вестибюла. Тя сякаш бързаше сега да бъде далеч от О Сапен.

— Дъще моя, ще се моля на света богородица за тебе. Струва ми се, че не ще ти върви по вода в новия ти дом.

Застанала във вестибюла, Кретиен произнесе тези думи с пророчески тон.

Валдере се наведе и целуна набръчканите ръце на старата жена.

— Довиждане, Кретиен. Да, моли се за твоята Валдере.

И тя избърза да излезе на двора, защото риданията я задушаваха сега.

Шейната, която ги отнесе, пристигна след четвърт час на малката гара. Едновременно с тях заминаха и госпожа Де Гилиак, която отиваше в Кан, госпожа Тролен, Д’Есил и княз Стеркин, които се връщаха в Париж.

Ели настани жена си в едно купе, запазено за него, и след като се увери, че нищо не й липсва, се залови да разглежда пощата, предадена от лакея му. Валдере можа да поплаче тихо, с чело, опряно на стъклото, виждайки да изчезват заедно със силуетите на нейните скъпи планини и нейното моминство, често пъти сурово, но смекчено от обичта на братята и сестрите й.

А сега тя се намираше във властта на оногова, който ще бъде за нея винаги чужд човек.