Марион Дели
Между две души (18)

XVIII

От един час госпожа Де Брейл се мъчеше да оправи сметките си. Но както и да ги обръщаше, тя се блъскаше в една ужасна реалност: насъбрани дългове, ипотекирана рента и там, върху масата, куп писма от заплашващи кредитори. Това, което й бе оставил барон Де Брейл, би стигнало на жена с прости и сериозни вкусове, а не на жена с нейните светски изисквания. Напоследък тя се бе обърнала към госпожа Де Гилиак, която изглеждаше по-добре разположена към нея. Сега всички възможности бяха изчерпани. Роберта се намираше пред срамно разорение.

Тя се облегна на креслото в положение на съвършена отпадналост. Пред нея всичко се рушеше. Защото от смъртта на барона тя бе живяла с надежда, че един ден ще спечели сърцето на Ели. Втората женитба на маркиза я съсипа, животът й стана безцелен. Напразни се оказаха и всичките усилия да причини страдания на младата маркиза с коварни клевети поради факта, че Ели много добре я разбулваше и непрекъснато бдеше над жена си. Този факт я отчайваше и изостряше до крайна степен всички лоши сили в душата й.

— Трябва да изляза малко на въздух, да походя! — каза си тя изведнъж. — Тези сметки запалиха мозъка ми.

И тя тръгна към гората на Вриниер. Вървеше бавно по една странична пътека, потънала в една мисъл, в един образ, винаги един и същ, безчувствена към чара на това есенно утро. Изведнъж се спря и се загледа в далечината. По широкия път, успореден на пътечката, по която вървеше, се приближаваше една двойка. Той, навел малко гъвкавата си снага, говореше на младата жена, която се опираше на ръката му с доверието на любяща съпруга, която се чувствува обичана. Лицето на господин Де Гилиак беше така преобразено, че Роберта не можа да го познае.

Тя затвори очи за момент, като се задържа за едно дърво. Жестока болка я притисна и я вцепени. Когато отвори очи, тя видя, че те се бяха спрели по средата на пътя. Господин Де Гилиак целуваше дълго ръцете на своята жена, после двамата продължиха по пътя, осеян с мъртви листа под бледата светлина на есенното слънце.

Роберта ги гледаше, като притискаше разтуптяното си сърце. Те си отидоха, опиянени от своето щастие… А тя беше една развалина, от която всеки би извърнал поглед…

Как гледаше той тази Валдере, която победи там, където всички бяха претърпели неуспех! Какво блаженство да бъдеш обичана от него! И то да бъдеш така обичана!

Треска на отчаяние и гняв я разтърси. Тя тръгна с бързи крачки през гората, докато с изчерпани сили стигна пътя за Рейни.

— Господин Де Гилиак току-що дойде и чака госпожа баронесата в малкия салон — каза прислужницата, която й отвори.

Тя трепна от изумление. Някаква важна причина го води тук по това време, помисли си тя.

Спря се за момент с ръка върху дръжката на вратата. После я отвори и бавно влезе в салона.

Господин Де Гилиак стоеше прав пред един прозорец. Той се обърна и тя почувствува върху себе си погледа на тези тъмни и строги очи, от които се бояха всички.

— Искам да ви кажа нещо, госпожо — каза той студено.

Тя промълви:

— Разбира се… аз съм на ваше разположение… Седнете, Ели…

— Няма нужда. Няколко думи ще бъдат достатъчни, още повече, че вие се сещате за причината на моето идване.

— Не, съвсем не.

— Не хитрувайте с мен, напразно е. Вие разбирате, че съм потърсил причината за мъчителното чувство на моята жена, така очевидно, както и лошото ви и възбудено лице и притесненото държане на майка ми, когато влязох в малкия салон във Воглери. Валдере ми каза всичко. Няма да се учудите прочее, ако ви помоля, госпожо, да не пристъпяте вече прага на моята къща.

Зачервеното лице на Роберта изведнъж побледня.

— Вие… ми затваряте вашата врата? — каза тя най-сетне с пресипнал глас.

— От известно време вие сама подготвяте всичко това. Вие сама сте виновна за това, което става.

Той направи крачка към вратата. Но тя се приближи до него и сложи ръка върху неговата.

— Ели, това е невъзможно! Не ще сложите край на едно толкова дълго приятелство…

Нейната ръка трепереше и в погледа й имаше унизителна и страстна молба.

Господин Де Гилиак се отдръпна с едно високомерно движение.

— За мен е от значение само фактът, който щеше да причини голямо страдание на моята жена, ако тя не беше ми се доверила. Тя ви прощава, но аз не и нищо не ще измени моето решение.

И той излезе с кратък поздрав… Роберта остана в средата на салона, унищожена, с пламнали бузи, като продължаваше да чувствува върху себе си неговия презрителен поглед.

Пред един от цветарниците той срещна майка си.

— Не сте ли днес на езда? — попита го тя, като му подаде ръка.

— Не, днес се поразходих пеша. Гората на Вриниер беше прекрасна. Вие сте си набрали цветя?

— Да… исках да откъсна розова перуника, но не е останала нито една. Жермен ми каза, че Валдере ги откъснала всичките, за да ги занесе в черквата. Това ме учуди много, защото зная, че вие не позволявате да се обират така редките ви цветя.

Той отговори спокойно:

— Да, в черквата утре има празник. Валдере е свободна да прави каквото си иска и знае по-добре от мен да си служи с тези цветя. Ако държите да имате от тези перуники, не остава друго, освен да й поискате, тя още не ги е отнесла в черквата.

— Не, благодаря! Ще мина и без тях — каза тя сухо.

Тя тръгна по една алея към замъка, а господин Де Гилиак тръгна с нея.

— Имам да ви кажа нещо, майко — каза той със студен тон. — Вие сте били свидетелка на мизерните клевети на госпожа Де Брейл вчера пред моята жена. Аз й забраних да идва у дома.

Госпожа Де Гилиак направи лек жест на изумление.

— Вие направихте това, Ели!… За Роберта, която познавате от толкова дълго?

— Бих сторил това и със сестра си, ако се опита да ме очерни пред очите на моята жена — каза той твърдо. — И аз държа да се знае, че всички опити да ни разделят един от друг, съвършено излишни впрочем, ще срещнат моята съпротива.

Ръцете на госпожа Де Гилиак потрепериха.

— Не отричам, че Роберта, заслепена от своята любов към вас, се опита да руши вашия съюз, но Валдере е достатъчно разумна и ви познава добре, за да не вярва на злословия от този род.

— Да, сега тя ми вярва. Но не е било така в първия ден на женитбата.

Блуждаещият поглед на госпожа Де Гилиак срещна този на нейния син. И тя разбра, че той знае всичко.

— Какво искате да кажете? — попита почти машинално.

— Вие знаете и по-добре е да не засягаме този въпрос. Държа само да знаете, че Валдере не е издала личността, която добре ме е представила пред нея, и че аз сам я отгатнах, защото познавам по интуиция вашите чувства към моята жена. Ако примерът на Валдере ме направи един ден по-съвършен, ще се опитам да забравя. Дотогава обаче винаги ще си спомням, че моята майка е направила всичко, за да ме раздели от една млада жена, виновна само защото е много хубава, много добра и способна да направи от мен щастлив и полезен човек.

— Ели! — промълви тя със задавен глас.

— Свършено е, майко! — каза той със същия леден тон. — Не мога да ви кажа нищо повече. Вие ще бъдете всякога добре дошли тук, при условие че всички интриги около Валдере престанат.

Той се поклони и се върна назад към цветарника.

Госпожа Де Гилиак продължи да върви машинално. Внезапна мъка прободе сърцето й. От известно време тя чувствуваше студенина в държането на Ели към нея. Особено снощи… Тя разбра, че е станало нещо, когато Ели и Валдере влязоха радостни и щастливи в салона за чай… Всичко, което в своята ревност тя се бе опитала да направи, свършваше с пълното тържество на омразната Валдере. И какво пълно тържество!… Този път Ели де Гилиак беше намерил по-силен от себе си човек в лицето на тази жена, пред която неговата гордост и властна воля се прекланяха.

 

 

Към Коледа Ели и неговата жена след един кратък престой в Париж отидоха в Жюра заедно с Гюйемет. О Сапен видя сега една щастлива Валдере. Старата Кретиен беше изненадана от неочаквания развой на един брак, започнал с толкова лоши предзнаменования. Този безупречен съпруг, този прекрасен любезен зет беше ли същият онзи хладен годеник, който отвлече Валдере де Ноклар?

— И все пак сняг заваля в деня на сватбата им! — казваше старата прислужница, като ги гледаше да се разхождат из градината, нежно прегърнати.

И не само Кретиен се учудваше. Под благотворното влияние на тази прекрасна, високо издигната и набожна другарка Ели беше станал друг човек. Висшето общество с изумление виждаше маркиза да се занимава с религиозни и обществени работи. Тайно, без да се отчайват от неуспеха и неблагодарността, Валдере и той вършеха благодеяния, единни в милосърдието, както бяха и във всичко. Те представляваха образцово семейство и хубавата маркиза Гилиак, която изпълняваше с добро желание, но без ентусиазъм своите светски задължения, служеше за пример на младите жени.

— Е, всичко това няма да продължи дълго — казваха някои, които се ядосваха от това спокойно щастие, основано върху дълга и християнската любов. — Цветята увяхват, розите капят.

Херцог Де Версанж, който бе дочул тези думи, ги предаде един следобед, когато се намираше в замъка Де Гилиак. В хубавия прост и светъл салон Валдере току-що бе приспала малкия Габриел, чието раждане бе издигнало Ели до върха на неговото щастие. Седнал до своята жена, с ръка над къдрите на Гюйемет, господин Де Гилиак наблюдаваше сина си.

При думите на стария херцог той вдигна очи към Валдере, двамата размениха усмивка на нежно доверие и дълъг поглед, изпълнен с любов. После, като се обърна към чичо си, господин Де Гилиак каза весело:

— Позволете ми, драги чичо, да ви отговоря с тази фраза на госпожа Суечин: Жената — роза избледнява, но не увяхва.