Марион Дели
Между две души (16)

XVI

Валдере, изправена пред голямото огледало, хвърляше последен поглед към своя тоалет. Тази вечер в замъка във Воглери имаше вечеря, последвана от соаре, по време на което щеше да бъде представена една пиеса от господин Де Гилиак. Тази малка, духовита, прекрасно написана комедия той бе сътворил с помощта на Валдере.

Роклята от бяло моаре със сребърни оттенъци падаше на великолепни гънки около младата жена.

— Мечта е да ви гледа човек, госпожо! — извика прислужницата с възторг.

Валдере се усмихна леко. Погледът й се спря върху розата, откъсната тази сутрин за нея, която тя бе оставила на малката маса. Тя я взе между пръстите си и дълго я разглежда.

Той я беше откъснал за нея! Ако трябваше да съди по постъпките му, той мислеше само за нея, търсеше случай да й се понрави, да отстрани от нея всички грижи. И всичко в него — неговите постъпки, неговият поглед — й казва, че я обича.

Но защо тя още се страхуваше? Защо изведнъж си спомняше за тревогата на поета: „Ах, кой ще разгадае неговата мисъл? Уви, отчаяние…“.

Тя се приближи до един рафт, на който стоеше мраморна богородица, и потопи розата в кристална ваза, после отиде в стаята на Гюйемет, която пазеше леглото от няколко дни заради коленете.

— О, мамо! Колко сте хубава — извика детето, като плесна с ръце. — Останете по-дълго при мене!

— Трябва да бързам, за да не карам баща ти да ме чака.

— О, татко нищо не ще ви каже, мамо! Баба вчера казваше на леля Елеонор: „Тя може да го накара да чака два часа, той не ще й каже нито дума“. И баба имаше сърдит вид. Защо, мамо?

— Това не е твоя работа. Казвала съм ти и друг път, че добрите момичета не повтарят това, което големите казват помежду си. Хайде сега да си кажеш молитвата.

— Господи — започна детето, — дай покой на мама Фернанда на небето! Направи баща ми да ме опознае и обикне.

И изведнъж то извика:

— Но ето и татко!

Господин Де Гилиак влезе във вечерно облекло.

— Закъсняла ли съм, Ели? — попита Валдере.

— О, много малко! Автомобилът скоро ще навакса изгубеното. А как е ранената?

— Много добре. С малко почивка всичко ще мине, надявам се, благополучно.

Ели се наведе над леглото и детето обви ръце около шията му.

— О, татко, аз ще сънувам мама! Тя е толкова хубава. Ангелите едва ли са по-хубави от нея!

— Дете, истина казваш. Валдере, въпреки вашата ненавист към комплиментите, трябва да приемете този на нашата малка Гюйемет.

Валдере леко почервеня и се наведе да вземе вечерното манто. Господин Де Гилиак й помогна да го облече и след като целунаха Гюйемет, те излязоха.

Ако някога Валдере е желала да задоволи своето самолюбие, тази вечер тя стигна върха на щастието. По мнението на всички тя никога не е била по-прекрасна. И за никого не беше тайна — господин Де Гилиак държеше всички да знаят, — че тя е била сътрудничка на своя съпруг в прекрасния малък шедьовър, който се играеше в театъра във Воглери.

Това беше триумфален успех за младата владетелка на Арнел, която приемаше просто и скромно ентусиазираните комплименти.

Госпожа Де Гилиак присъствуваше с яд в сърцето на това тържество на своята снаха. Това, от което се боеше толкова много, стана: младата маркиза постави в сянка тази, която така дълго време беше носила скиптъра на елегантността и красотата. За какво й бяха блясъкът на тоалета, изкуствените средства, предназначени да поддържат илюзията за младост, диамантите, с които се бе накичила? Прочутите диаманти на семейството! За какво й беше всичко това до тази Валдере, която носеше също така царски украшения, беше безподобно хубава и притежаваше чар, пред който всички се прекланяха, а отгоре на това сега получаваше отблясък от литературната слава на своя мъж.

Но тя имаше нещо още по-ценно, по-рядко от всички скъпоценности — любовта на Ели.

Ревнивата любов на лекомислената и славолюбива майка не можеше да понася това. Всеки момент при нея идваха хора да й говорят ласкателства за снахата. Уморена, със сърце, пълно с гняв, тя се оттегли в един малък, по-слабо осветен салон.

Тук нямаше никой, но пет минути след като бе влязла, госпожа Де Гилиак чу шум на коприна, който й подсказваше, че някой идва да смути покоя й. Лицето й пламна от гняв, когато видя да влиза Валдере, придружена от граф Сербек.

— Ах, вие сте тук, мамо? И вие ли търсите малко по-свеж въздух?… Благодаря ви, Карл. Сега ще си почина, защото това главоболие се усилва страшно много.

— Да уведомя ли Ели?

— Няма защо. Ще постоя тук на спокойствие при тази умерена светлина.

— Много сте непредпазлива, госпожо! Искате ли да умрете като майката на Гюйемет?

Тя се обърна при звука на този пеещ и ироничен глас. Госпожа Де Брейл стоеше на прага на салона. Тя влезе и седна до младата маркиза. Валдере посрещна погледа й, в който имаше лош блясък.

— Фернанда умря по много банален начин — продължи тя. — Това било на едно утро в испанската легации. Тя танцувала много, сгорещила се и неразумно застанала пред един отворен прозорец. Увлечена в разговор, тя не обърнала внимание на това, както и никой около нея… не забелязал опасността, на която била изложена… даже и нейният мъж, който стоял до нея. След няколко дни едно възпаление на белите дробове отнесе бедната Фернанда. Както виждате, много обикновен край…

— Много обикновен, но и много тъжен, защото нещастната жена остави дете.

— Да, и то с един баща, който се грижеше повече за своето любимо куче, отколкото за него… Мога ли да ви помоля, госпожо, да затворите прозореца? Нямам желание да си отида като Фернанда! Тя, бедната, имаше много разклатено здраве поради грижите, които бяха нейна съдба от деня на женитбата й!…

— Нещастната Фернанда — каза старата маркиза — беше неспособна да вдъхне на Ели даже и най-слаба привързаност, която той би дал на друга, по-умна и по-изтънчена жена.

— Затова и се пръсна онзи глупав, невероятен слух…

Но госпожа Де Гилиак веднага се изправи на стола си.

— Мълчете, Роберта! Не ми припомняйте тази отвратителна салонна интрига.

— Една смешна интрига всъщност. Никой не повярва. Такъв е светът, госпожо! Достатъчно беше да се знае за недоразуменията между господин маркиза и Фернанда, за да се разпространи слухът… че той забелязал опасността, на която била изложена жена му.

— Не разбирам, госпожо, защо повтаряте пред мене тези злословия — извика Валдере, като я изгледа с горд и тревожен поглед.

— Но да, прости злословия, които не намалиха преклонението и уважението към господин Де Гилиак. Изглежда, фактът човек да остане мълчалив и равнодушен, когато вижда, че студен въздух почти смъртоносно гали влажните рамене на една млада жена, не влиза в категорията на неизвинимите грешки.

— Роберта, млъкнете! — извика ядосано госпожа Де Гилиак.

— Да, госпожо, млъкнете! — каза Валдере с горд тон. — Най-елементарната деликатност би трябвало да ви забрани да повтаряте тази клевета пред майката и жената на маркиз Де Гилиак.

В този момент в салона влезе господин Де Гилиак. Неговият проницателен поглед се спря поред върху изкривеното от гняв лице на майка му, това на госпожа Де Брейл, червено и възбудено, и развълнуваното лице на Валдере.

Господин Де Гилиак се приближи до своята жена.

— Карл ми каза, че имате уморен вид и сега виждам, че не се е лъгал. Главоболието се е усилило?

— Да, много. Наистина се чувствувам зле.

Тръпка разтърси раменете й.

— Хайде да си вървим. Трябваше да ми кажете по-рано.

— Не исках да ви безпокоя.

Той бързо се сбогува с майка си, поздрави с едно високомерно движение на главата госпожа Де Брейл и излезе от салона със своята жена.

Когато напуснаха Воглери, господин Де Гилиак даде заповед на шофьора: „Тибо, карайте бързо!“. Валдере, щом влезе в колата, изпадна в един вид вцепенение. Тя не забелязваше, че един тревожен поглед не я изпускаше нито миг, като следеше и най-слабото потрепване на бледото лице. Тя имаше само едно неясно, но сладко усещане, че е заобиколена от нежна загриженост, че от време на време една внимателна ръка оправяше покривалото, което от движението на колата се плъзгаше.

Най-сетне стигнаха Арнел. Господин Де Гилиак отнесе Валдере на ръце до нейния апартамент, където я очакваше прислужницата й.

— Пригответе бързо топло питие! — заповяда Ели. — А вие, Валдере, легнете си веднага. Сигурно имате треска, ръцете ви горят и очите ви са бляскави. Ще повикам доктор Ванг.

— Шегувате ли се, Ели? За едно главоболие! Ще мине! — Тя се опита да се усмихне.

— Е, добре! Побързайте да си легнете и да починете.

Той държеше ръцете й в своите, тя чувствуваше върху си горещата ласка на този поглед. И изведнъж си помисли, колко сладко би било да опре болното си чело на рамото му и да му кажа това, което я измъчваше… а и да чуе това, което той трябваше да й каже.

Не! Не тази вечер… Но утре всичко трябваше да се изясни, тя предчувствуваше, че този път Ели ще иска да се обясни.

— Лека нощ, Ели — каза тя слабо.

Той се наведе, целуна продължително малките ръце, които потръпваха между неговите. И когато той стана, погледите им се срещнаха.

— До утре — каза той тихо.