Марион Дели
Между две души (12)

XII

Валдере току-що бе получила известие от своята приятелка Алис. Тъй като на следващия ден щяла да мине през Анжер, тя молеше госпожа Де Гилиак да й съобщи телеграфически дали може да се срещнат в Арнел, за да й представи своя съпруг и същевременно да се запознае с господин Де Гилиак.

Разбира се, Валдере беше щастлива при мисълта отново да види своята любима приятелка. Но тя изпитваше и скрита мъка, защото знаеше, че видът на семейното щастие на Алис ще съживи скритата рана в собственото й сърце.

Тя хвърли поглед към часовника. Беше вече късно, имаше време само да отиде да съобщи за бележката на господин Де Гилиак, ако искаше телеграмата да тръгне навреме. А за това трябваше да го потърси в неговия апартамент, където той работеше днес.

Същевременно щеше да използува този случай, за да му предаде една молба, на която поради своята доброта и деликатно милосърдие не можа да откаже. Преди малко тя бе посетена от една дама, вдовица, много почтена жена, препоръчана от свещеника на Вриниер, и от нейния син, който искаше да заеме службата втори секретар на господин Де Гилиак, тъй като настоящият титуляр възнамеряваше да се жени в чужбина. Луи Дюбие представяше най-добри референции, но неговото здраве, вследствие на мъчителни морални и материални изпитания, бе разклатено и бедното момче, онеправдано и от природата, имаше печален вид в своите чисти, но изтъркани дрехи. Господин Де Гилиак беше го изпратил учтиво, когато той се бе явил като просител. И сега нещастните бяха дошли да молят младата жена да им издействува това добре възнаградено секретарско място, което щеше да бъде щастие за тях.

Те не се съмняваха във възможността на Валдере да накара мъжа си да се откаже от своето решение. Пред техните настоявания, пред сълзите в очите на майката тя отстъпи и обеща — макар че това ходатайство щеше да й струва много и предварително да знаеше, че то е осъдено на неуспех. Господин Де Гилиак не се трогваше, неговите решения бяха неумолими и още повече недопустимо беше за един човек като него, който обичаше хармонията и красотата около себе си, да приеме това нещастно и грозно същество.

Но тя беше обещала, трябваше да изпълни обещанието. Писмото на Алис щеше да й послужи за повод.

Отправи се към работния кабинет на Ели, който бе свързан чрез отделна стълба с неговия апартамент на първия етаж. Тя не познаваше още тази част на замъка и наслуки почука на една врата.

След едно кратко „Влезте!“ Валдере отвори и се намери на прага на една стая с огромни размери, украсена и мебелирана в най-чист стил „шестнадесети век“. Навсякъде имаше цветя и тяхната упоителна миризма се смесваше с любимия парфюм на господин Де Гилиак и с миризмата на хубав турски тютюн.

Ели, лениво изтегнат върху нисък диван, пушеше, загледан в чудно изрисувания таван, в чиито ъгли се виждаха гербовете на неговия род. Той не извърна глава и малко подскочи, когато един плах глас каза близко до него:

— Извинявайте, Ели!…

Стана с толкова бързо движение, че негърчето, което дремеше върху килима, уплашено извика.

— Моля за извинение! Но мислех, че е слугата.

— Съжалявам, че ви безпокоя… но исках да говоря…

От топлата, наситена с парфюм атмосфера бузите на Валдере изведнъж пламнаха в червенина. И после — толкова беше мъчително да иска нещо от него!

— Вие съвсем не ме безпокоите. Заповядайте, седнете в това кресло… Бенаки, напусни!

Негърчето, още сънливо, не можа да разбере изведнъж. Неговият господар нямаше обичай да го изпъжда, когато приемаше хубави дами, които идваха да му правят комплименти. Но един много известен жест го накара по-бързо да разбере и Бенаки се измъкна навън, като се питаше защо хубавата добра маркиза го изгонваше по този начин.

— Аз съм на ваше разположение — каза господин Де Гилиак, като приближи един стол до креслото на Валдере.

— Дойдох да ви попитам дали бихте приели утре моята приятелка госпожа Вале и нейния съпруг, които ще дойдат чак дотук, за да ме видят и да се запознаят с вас.

— Но разбира се! Радвам се, че ще се запозная с тях. Поканете ги на закуска, на обед, даже да останат една нощ.

— В такъв случай ще телеграфирам на Алис. Тя ми дава адреса на своя хотел в Анжер.

— Има средство, много по-удобно. Тибо заминава след малко за Анжер. Дайте му една бележка до вашата приятелка. Аз ще изпратя кола да вземе и двамата в часа, който тя определи.

— Благодаря ви, Ели! Всъщност това ще бъде много по-приятно за тях… Сега искам да ви помоля за нещо друго.

Неприятното чувство, което я бе овладяло, когато влезе в тази стая, се засилваше. Тези парфюми бяха непоносими… и никога погледът не Ели не я бе смущавал така, както днес.

— Бих бил щастлив, ако мога да ви услужа… Касае се?…

— За един млад човек, който моли за секретарско място, едно бедно, болно, но много честно момче, което преди малко беше при мене заедно с майка си.

— На име Луи Дюбие? Наистина той ми носеше отлични препоръки в морално и интелектуално отношение, но каква физика! Това нещастно момче сякаш е излязло от гроба, наистина не бих искал да имам до себе си тази печална фигура. Той е намислил да се отнесе до вас?

— Да, неговата майка и той ме помолиха да ви накарам да промените вашето решение. Вярно е, че фигурата и облеклото на бедното момче не говорят в негова полза, но то има толкова почтен вид! При добра храна и душевно спокойствие неговото здраве несъмнено ще укрепне.

— Но ще остане все така непривлекателен и ниският му ръст не ще се увеличи с нито един пръст от това.

— О! Отдавате ли значение на толкова дребно нещо? Какво е то, когато се касае да се услужи на един нещастник, да се спаси от съкрушително отчаяние? Поне опитайте, аз ви моля за това!

Големите й очи изразяваха плаха молба, устните й леко трепереха, защото… О, да, решително много й струваше да проси нещо от него!

Той се наведе и тя видя съвсем близо до себе си блясъка на неговия поглед между тъмните клепачи.

— Вие имате красноречието на сърцето… и това на красотата. Не остава друго, освен да призная, че съм победен. Приемам вашата молба, обещавам ви да бъда търпелив… и да не го гледам.

Тя промълви:

— Благодаря ви… Вие сте много добър.

Почувствува зашеметяване, стана и тихо каза:

— Отворете един прозорец, моля ви!

Той се впусна към един прозорец врата и широко го разтвори.

Тя се приближи и като се опря на корниза, изложи лице на свежия съживителен въздух.

— Ще позвъня за вашата прислужница да ви донесе нещо разхладително — каза господин Де Гилиак с малко обезпокоен глас.

— О! Съвършено излишно е! Въздухът е достатъчен.

— Може би тази миризма на тютюн ви е неприятна? Имам лошия навик да пуша в своя кабинет, трябваше да ви приема в съседния салон.

— Но това е от цветята, от тези парфюми… Как можете да живеете в такава атмосфера?

— Не забелязвам това, уверявам ви! При това обикновено отварям прозорците. Но днешният ден беше един от моите мързеливи дни, затъпял в тази топлина. Това са моите часове на нирвана. Те не носят щастие… но щастието е химера. Да взимаме цветята на живота и да не мечтаем за непостижимия земен рай. Какво ще кажете вие, Валдере?

Замайването й премина, тя се съвзе и бързаше да се отдалечи. Никога не беше виждала в погледа на Ели това изражение на лека, предизвикателна ирония.

— Аз смятам, че съзнателното затъпяване винаги е грешка — отговори тя студено. — А що се отнася до търсене само цветята на живота, това е едно напълно езическо разбиране…

— Зная това добре! И жалко. Животът е толкова глупав с това време, което отминава! Един малък рай би ми харесал доста много. Наистина има хора, които ще ми кажат, че аз имам тук всички условия за него. Но това са наивници, които не виждат по-далеч от носа си.

Тя извърна очи и направи няколко крачки навън, на терасата.

— Ако искате да останете малко на въздух, ще отида да взема дреха, защото рискувате да се простудите, особено като излизате от тази затоплена стая — каза господин Де Гилиак, който вървеше след нея.

— Не, няма да остана. Замайването ми мина, ще отида да напиша една бележка за Алис.

— Не бързайте, Тибо ще почака колкото трябва. Що се отнася до вашето протеже, кажете му да дойде при мене тези дни.

Тя тихо поблагодари и се отдалечи. Господин Де Гилиак я проследи с очи, после влезе в своя кабинет, с нетърпеливо движение отстрани креслото, на което преди малко младата жена бе седяла.

„Тази антипатия решително е непреодолима — помисли той. — Какво има против мене? Смятах, че имам работа с детинщините на едно набожно дете, обзето от скрупули, исках да го накажа за това, защото то убиваше моето самолюбие и още — не можех да постъпя другояче с една млада жена, която ми заявяваше своята невъзможност да ме обича. Мислех, че скоро ще успея да я накарам да промени своето мнение и да се смята щастлива, че съм забравил казаните от нея думи. Но не! Човек би помислил наистина, че нейното недоверие към мене се увеличава! И за тази жена, която ме презира, аз извърших първата глупост в своя живот — неизказана глупост, защото това нещастно момче ми изглежда смъртно болно и неговата фигура ми е крайно неприятна. Но как да се противопоставям на такива очи… на тази душа, чудно милосърдна и добра? Само към мене тя е ледена, подобно белия като нея сняг. Ще ме обикне ли един ден? Но това положение не може да продължава безкрайно. Трябва да излезем от него, тя не променя своето отношение към мене, ще се постарая да анулирам този брак. Най-малкото ще я изпратя в О Сапен, няма да я чувам да говори повече за това, няма да виждам това същество, което ме прави глупав като юноша.“

Той се отпусна в едно кресло, запали цигара с трепереща ръка. Веждите му се свиха и придадоха малко сурово изражение на лицето му.

„Все едно, ето една жена, която случайно е забравила да бъде кокетка и чиято чистосърдечна простота трябва да призная, въпреки своя скептицизъм. Може би и затова й вдъхвам страх. Тя ме мисли за някакъв черен демон. Е, добре! Да й оставим тази вяра, да оставим това снежно валмо в неговото усамотение, а ние, добри ми Ели, трябва да се погрижим за себе си, защото сме наистина малко нездрави… малко полудели“ — завърши той с лек ироничен смях, който прозвуча в голямата стая, където студеният въздух отвън бе разпръснал упойващите парфюми.

На другия ден Валдере побърза на излизане от черква да отнесе хубавата новина на Дюбие.

Като избегна, дълбоко развълнувана, горещите им благодарности, тя се върна в замъка през парка. Вървеше бавно, замислена. Падналият преди два дни сняг скърцаше под краката й. Върху простата рокля, която си бе ушила сама с помощта на своята прислужница, тя носеше едно от своите кожени наметала, за което госпожа Де Ноклар с право казваше, че и кралиците биха могли да й завидят.

Чистият и студен въздух на тази зимна утрин бе освежил лицето на Валдере, уморено от безсънната нощ. Тя се чувствуваше тази сутрин уморена, неспокойна, натъжена. Вчера беше минало нещо над нея. Струваше й се, че животът — такъв, какъвто беше от един месец, ставаше невъзможен. Нейното недоверие, вместо да намалее, от снощи се бе изострило. Тя видя Де Гилиак в нова, смущаваща светлина. В душата й още стоеше дълбокото безпокойство, макар че предишната вечер той беше такъв, какъвто е бил всякога, може би малко по-студен.

Тя спря внезапно, силно изненадана: в една от алеите на парка господин Де Гилиак яздеше кон, пред себе си държеше Гюйемет, порозовяла от радост.

Преди няколко дни той беше влязъл неочаквано в белия салон, точно в момента, когато нервното и лесно възбудимо дете бе изпаднало в една от онези нервни кризи, толкова чести при него, които Валдере трябваше да разсее с много търпение и разсъдливост. Когато бащата влезе, детето престана да тропа с крака и цяло треперещо, с наведени очи, изслуша студения разгневен глас, който го осъждаше да бъде лишено от десерт и от разходка с кола през цялата седмица.

— Какво влияние имате върху това дете, което ви обича така дълбоко! — каза Валдере на своя мъж, когато малкото момиче излезе.

С тон на искрена изненада той отвърна:

— Тя ме обича, мене? Вие ме учудвате, защото, признавам, нищо не съм направил, за да получа този резултат.

— То е забелязало това, бедното дете. И така страда!

Той не обърна внимание на последните думи и насочи разговора към друга тема.

Но може би беше размислил и разбрал своята вина към детето.

Като се приближи до Валдере, той каза усмихнат:

— Ето едно малко момиченце, което срещнах в парка и откраднах от мис Ебвил. Имах нещо тайно да й кажа, за което тя вероятно ще си спомни. Хайде, Гюйемет, да слезем.

Той подаде момиченцето на Валдере и сам скочи на земята. Като водеше коня за юздата, Ели се върна към замъка заедно с жена си и дъщеря си. По пътя приказваха за очакваните гости, след което със свойствената си любезност той се осведоми за здравето на Валдере.

Когато Гюйемет остана сама със своята мащеха, тя се хвърли в прегръдките й, като едновременно плачеше и се смееше.

— Какво ти е, мила моя!

— Татко ме целуна!… И ме нарече своя мила малка дъщеря!

— Наистина! И ти си доволна?

— О, да, мамо! И при това татко ми се скара, той ми каза, че е много лошо, дето ви причинявам тревога със своя гняв, че ще ви разболея и че за да попречи на това, ще ме прати в пансион, далеч от вас, далеч от него, ако продължавам!

При тази перспектива Гюйемет се разплака.

— Добре, мое малко дете, ти знаеш по какъв начин можем да избегнем това нещастие, остава да го употребим и баща ти ще те обича още повече. Сега да се облечем, времето напредва, гостите ще пристигнат.

Господин Де Гилиак беше най-любезният домакин, когато искаше да бъде такъв.

Господин и госпожа Вале разбраха това този ден. Но Алис, която бе поразена от сдържания, почти стеснителен тон на писмата на своята приятелка, не се остави да бъде заслепена като своя мъж от очарованието на владетеля на замъка. Много сериозна, особено добре познаваща природата на Валдере, тя веднага интуитивно разбра, че младата маркиза, въпреки външния си вид, не беше щастлива. Но като не чу никаква изповед, тя не посмя да я запита и вечерта си замина обезпокоена, като пресече възторга на своя мъж със следните думи, произнесени с гневен тон:

— Да, той ви завъртя главата, мой мили Андре. Но аз се страхувам, че този господин е на път да направи моята скъпа Валдере нещастна!

След като изпратиха своите гости до автомобила, който ги отвеждаше до Анжер, господин Де Гилиак и Валдере се върнаха и останаха на терасата. Тази нощ беше чудно тиха, по безоблачното небе се виждаха звезди и лунният сърп хвърляше лека светлина върху моравите и върху сводовете на цветарниците, които се очертаваха в далечината.

Валдере се опря за момент на преградата. Близо до нея застана господин Де Гилиак, с поглед, отправен към финия профил, който прозираше през белия воал, с който младата жена бе увила главата си.

Едно космато телце изведнъж скочи върху преградата близо до Валдере. Това беше черна котка, която вероятно принадлежеше на някой от помощник-градинарите. Валдере извика уплашена и с едно леко движение назад се дръпна така внезапно, че се намери в ръцете, които нейният мъж инстинктивно протегна. За няколко секунди устните на Ели докоснаха нейното чело и тя почувствува върху клепачите си ласката на подстригани мустаци. Освободи се бързо, шепнейки:

— Извинявайте… тези животни всякога ми действуват неприятно…

Тя тръгна към салона, но той не я последва и остана по-дълго на терасата, по която се разхождаше надлъж и нашир с цигара в уста. Сама в салона, Валдере взе ръкоделието си, но иглата тази вечер не вървеше. Младата жена — нервна, възбудена — стана с намерение да се качи в стаята си.

— Отивате да си легнете?

Ели влезе, като произнесе тези думи с равнодушен глас.

— Да, уморена съм малко. Лека нощ, Ели.

— Позволете ми да ви задържа една минута. Трябва да ви съобщя за своето скорошно заминаване… вдругиден.

— Така ли? Много набързо сте решили това.

— Това е мой обичай. Мразя дълго обмисляните проекти. Ще прекарам няколко дни в Париж и оттам ще замина за Кан.

— Но в такъв случай… Бенаки… ще го вземете ли?

Усмивка на неизразима ирония полуразтвори устните на Ели.

— Ах, да, Бенаки е, който ви безпокои! Ще го взема, разбира се. Неговото религиозно възпитание ще бъде прекратено, но вие ще го продължите по-късно. Възможно е да ви изпратя това нещо, ако осъществя своя проект за една експедиция до Северния полюс.

— Една експедиция до Северния полюс! — повтори тя с очи, широко разтворени от почуда.

— Защо не? Ако успея, това ще бъде една знаменитост повече — ако оставя там своите кости… е, добре! Нещастието не ще бъде голямо, нали?

Той се изсмя с лек сарказъм, когато видя, че Валдере прави жест на протест и извръща очи.

— Моля ви, не се смятайте задължена да ми казвате противното! Предпочитам привичната ви простота. А що се отнася до мене, повярвайте, че без съжаление бих умрял там, далече от света, далече от всичко. Известно време из елегантните кръгове в Париж и другаде ще казват: „Бедният Гилиак, каква загуба! Такъв хубав човек! Такъв голям талант! Такова богатство! Какво безумие!“. После ще ме забравят, както всичко се забравя. Това ще бъде така до края на света. Лека нощ, Валдере.

Той взе ръката, която тя му подаде, без да я целуне, както обикновено правеше, и излезе с бързи крачки.

Валдере остана един миг неподвижна. После бавно се качи в стаята си, като знаеше предварително, че и тази нощ не ще заспи, защото много тревоги, много съмнения и колебания движеха духа й.

А господин Гилиак, като влезе в апартаментите си, каза на себе си с подигравателна усмивка:

— А така, безпокои се за Бенаки. Само за Бенаки. Прекрасно!