Марион Дели
Между две души (10)

X

Де Гилиак остана една седмина в Арнел. Той показа на Валдере замъка, градините и парка с всичките подробности, накара я да направи няколко посещения, много ограничени през това годишно време. И след като намери, че задълженията му са изпълнени, той потегли за Париж, оставяйки Валдере малко забъркана в това грамадно жилище, но привързана с цялата си душа към Гюйемет.

Една от първите грижи на младата жена беше да махне англичанката гувернантка, която не й харесваше никак. Господин Де Гилиак, комуто Валдере бе говорила за това преди заминаването му, й бе заявил, че има право да действува както иска по отношение на Гюйемет. Валдере писа в манастира, където бе получила образованието си, и помоли игуменката да й изпрати друга възпитателка. След известно време в Арнел пристигна една млада сериозна англичанка, която хареса веднага на Гюйемет и на самата Валдере.

Говорейки отлично английски, Валдере се залови да учи немски, за да може да следи по-отблизо Фрида в нейните отношения с детето. Това бе едно занимание, отвличащо я от тъжните мисли. Само работата и точното изпълнение на всички нейни задължения можеха да я спасят от дълбоката тъга и от скуката.

Всяка сутрин Валдере отиваше на литургия, после посещаваше някой беден, посочен от свещеника, за да му занесе помощ, някоя ласкава дума и съвети. Валдере не се стараеше да завърже връзки. Няколкото семейства, у които я бе завел Де Гилиак, дойдоха веднага да й върнат посещението, което показа с какво уважение се ползуваше името, което носеше Валдере сега.

Но въпреки поканите, които й бяха отправени, и макар че едно от тия семейства — Убини — й беше симпатично, тя не отиде да ги види. Колкото повече минаваха дните, Валдере все повече си даваше сметка, че продължителното отсъствие на господин Де Гилиак, самотата, в която бе оставил жена си, възбуждаше все по-голямо учудване и неблагоприятни коментари. За една нежна душа като тази на Валдере това бе ново огорчение и тя предпочиташе да се усамоти напълно, далеч от любопитството на тези чужди хора.

Господин Де Гилиак напомняше за себе си само с честото изпращане на книги и списания. Това бе впрочем най-доброто средство за Валдере да бъде в течение на живота, който водеше мъжът й, чието име литературните, както и светските списания споменаваха непрестанно, защото заемаше видно място сред литераторите и във висшето общество. По този начин тя можа да узнае за появяването на нова книга на мъжа й, за едно неотдавнашно пътуване на Де Гилиак в Испания, където той е бил приет в кралския двор като близък човек, и за сегашното му пребиваване в По. Тя знаеше също, че маркиз Де Гилиак, съвършен ездач, бе усърден играч на поло и обичаше лова на лисици. Валдере се възхити също от великолепния жребец, купен за огромна сума от Ели, който беше голям любител на конете. И обръщайки страницата, тя го видя — него — сред елегантна група, фотографирана на едно празненство, дадено от видна личност в Биариц.

Всичко това би я убедило — ако не беше вече предварително убедена — в пропастта, която съществуваше между този разглезен салонен човек и нея, скромната Валдере, която не познаваше развлеченията, ценени толкова от мъжа й.

За да се разсее, тя умножи посещенията си при бедните, раздавайки им големи според нея суми, намерени в писалищната й маса за лични нейни нужди. Домашните разходи бяха уреждани от интенданта на маркиза. За себе си тя вземаше само най-необходимото и никой в цялата околност не бе по-скромно облечен от маркизата.

Тези пари, които идваха от него, също и разкошът, който я обкръжаваше в това жилище, бяха тежък товар за нея. Тя дължеше всичко нему… и близките й в О Сапен живееха от неговата щедрост!

Понякога Валдере се запитваше дали не сънува, дали наистина бе станала маркиза Де Гилиак. От ден на ден положението й ставаше по-непоносимо, по-неприятно. Защо бе извършил господин Де Гилиак жестокостта да я изтръгне от О Сапен? За дъщеря си ли? Това бе невероятно предвид неговото безгрижие. Дали нямаше у него желание да си отмъсти на тая млада жена, която не се бе почувствувала щастлива, че ще носи неговото име? Може би той е искал да й наложи само волята си и по-късно ще позволи на Валдере да се завърне окончателно в О Сапен, като вземе и Гюйемет със себе си.

Но очаквайки тази промяна, тя страдаше. Измина цял месец, без да бе получила известия от господин Де Гилиак.

Един следобед раздавачът й донесе писмо от господин Ноклар. То бе изпълнено само с дълги хвалебствия за зет му, чиято царска щедрост позволяваше да върнат на О Сапен някогашния му вид.

„Не мога да разбера защо не придружи мъжа си в По — прибавяше той. — Боя се, мило дете, не ти ще досаждаш на Ели със своите скромни вкусове. Защото съм уверен, че той би желал да те въведе в светския живот — това бе доказано с неговите подаръци. Да не би да си въобразяваш, че ще го накараш да възприеме твоите вкусове? Това би било осъдителна грешка, която те моля да поправиш, ако не искаш да загубиш мъжа си!“

Сгъвайки писмото, Валдере се усмихна горчиво. В писмата си до О Сапен тя не бе говорила за своето положение. Те мислеха, че е щастлива и си въобразяваха, че тя иска да направи от маркиз Де Гилиак чифликчия аристократ!

Един слуга се появи в този миг, носейки закуската на Гюйемет, която идваше за нея винаги при скъпата си майка, както я наричаше вече.

— Господин маркизът току-що телефонира, че ще пристигне утре сутринта с влака в десет часа и заповяда да се предупреди госпожа маркизата — каза той.

Това известие предизвика силно смущение у Валдере. Не ще и съмнение, че ще й бъде неприятно да го види, но, от друга страна, тя няма да бъде смятана от другите за напълно изоставена жена.

Перспективата за това пристигане й причини безсънна нощ, след която тя стана в определения час, за да иде на църква. Валдере тръгна пеш, както винаги, защото никога не вземаше кола, дори когато времето беше лошо, както днес.

На връщане тя посети няколко бедни и се забави у единия от тях — стар парализиран човек, комуто оставаше малко време да живее. Когато излезе от бедното жилище, дъждът се лееше като из ведро. Валдере тръгна бързо към замъка и пристигна там съвършено измокрена, попадайки на господин Де Гилиак, когото автомобилът бе докарал от гарата.

Той се провикна леко:

— Откъде идете така?

— От селото. Забавих се малко и…

— От селото? Пеш по това време! Наистина аз…

Той замлъкна, хвърляйки бърз поглед към прислугата, която се намираше там.

— Идете бързо да се преоблечете, Валдере.

— О, в О Сапен съм виждала и по-лошо време! Впрочем наметката ми ме покрива много добре.

В смущението и вълнението си, че го вижда, тя забрави да му подаде ръка. Той хвана нейната и я целуна.

— Качете се бързо… Ще се осведомя след малко за вашите родители и за вас — каза той.

Валдере отиде да смени облеклото си и се забави в своя апартамент. Желанието й беше да го види по възможност по-късно. Най-сетне часът удари 11.30 и тя реши да слезе и отиде в библиотеката, където сядаше обикновено да работи. Тази стая, украсена с редки книги и всички най-добри литературни списания, й харесваше много. Нейните грамадни прозорци гледаха към езерото, зад което се простираха градините и паркът, и те наскоро щяха да излязат от зимното си вцепенение.

Валдере седна до високата камина, където пращяха весело дебели дървета, и взе едно ръкоделие, предназначено за благотворителна цел. Дните й минаваха така — между ръкоделието, разходките с Гюйемет, посещенията при бедните и четенето на добрите автори, представени в библиотеката на Арнел. Тя бе започнала отново да свири на пиано, което бе изоставила в О Сапен поради липса на време.

За щастие тя имаше пиано в стаите си, защото не би се осмелила да използува роялите в музикалния салон по време на пребиваването на господин Де Гилиак. Той бе заявил един ден по време на посещението им у баронеса Убини, че не може да понася бръмченето на любителите. А Валдере смяташе, че е такава, особено в сравнение с маркиза, за когото разправяха, че е забележителен музикант.

Иглата, с която шиеше Валдере, трепна в пръстите й. Господин Де Гилиак влезе, последван от дъщеря си.

— Гюйемет ми посочи вашето скривалище, Валдере. Вашите вкусове трябва да са много сериозни, щом предпочитате тази стая пред по-елегантните.

Той взе едно кресло и седна срещу жена си, а Гюйемет притиска нежно главата си към коленете на Валдере.

— Как се чувствувате тук? Не ви ли липсва чистият въздух на О Сапен? — запита той учтиво.

— Досега не съм забелязала това. Този климат, изглежда, е много добър.

— Казват, че е така. Но не трябва да вършите неразумни работи. Питам се: Защо маркиза Де Гилиак ходи пеш по калните пътища, когато има на разположение автомобил, кола и коне?

— Признавам, че не обичам да гледам млад здрав човек да върши благодеяние с кола.

— Добре, когато времето е приятно, но днес… Скромността и смирението са много хубави работи, но вие прекалявате с тях може би, Валдере.

— Свикнала бях на строг и суров живот и не страдам от онова, което за други би било неприятно — отговори тя студено и отвърна погледа си от тези очи, в които виждаше още същото иронично пламъче.

— Така е. Но вие ще свикнете бързо на друг вид живот и ще се питате после как сте могли да понасяте живота в О Сапен.

— О, не, не! Нищо не ще ми бъде по-скъпо от моето минало и моя О Сапен, където още бих желала да бъда!

Тези думи излязоха неволно от устата й. И веднага тя се изчерви от смущение. Господин Гилиак свъси вежди и стисна нервно устните си. После, облягайки се на креслото, той запита спокойно:

— Имате ли добри известия от вашите?

С глас, който се стараеше да укрепи, Валдере говори за здравето на майка си, което се подобрило малко, за баща си, който се бил подмладил според Марта, за децата, които не слушали по-малката й сестра.

После тя поиска сведения за госпожа Де Гилиак, за Д’Есил, за сестрите на господин Де Гилиак. Постепенно смущението намаляваше. Ели не бе сметнал за уместно да повдигне въпрос за думите на Валдере.

Младата жена продължи работата си. Господин Де Гилиак преглеждаше вестниците. И тия млади, тъй красиви хора, това момиченце, нежно сгушено до Валдере, образуваха великолепна семейна картина сред топлата атмосфера на тази чудесна стая.