Марион Дели
Между две души (2)

II

Гилиак взе бавно плика, който му поднесе слугата и на който позна от пръв поглед почерка на граф Д’Есил, и го отвори небрежно.

Ели се намираше в своя работен кабинет — грамадна стая, където всичко беше в стил Луи XV и говореше за изтънчен разкош и за елегантността на домакина. Нито едно парижко жилище не можеше да съперничи в това отношение с дома на Гилиак, със старото и богато жилище на прадедите на Ели, което той бе съумял да преобрази според съвременните изисквания, без да му отнеме благородния отпечатък.

Един сродник на баща му, австрийски благородник, му бе завещал някога цялото си богатство, т.е. няколко милиона доход, така че Ели, който беше много богат и по-рано, можеше да осъществява и най-скъпите си прищевки.

Странен и своеобразен човек беше той, както бяха заявили Д’Есил и жена му. Най-добрите му приятели, покорени от неговия чар и от големия му ум, неговите сестри, дори и майка му, към която проявяваше студена учтивост и любезност, го смятаха за неразгадана загадка. У него се срещаха най-изненадващите контрасти. Така например този човек, който даваше тон на мъжката мода и виждаше, че най-малката подробност в облеклото му бе копирана усърдно от елегантната младеж, този сибарит, който се обкръжаваше с нечувани изтънчености, беше предприел преди две години опасно пътешествие из една почти неизвестна част на Китай. Тогава той се бе проявил като най-енергичния, най-неуморимия, най-предприемчивия от всички свои другари, хора, свикнали на този род експедиции, и бе понесъл всички опасности и лишения. Ето че и вчера тоя скептичен светски човек се бе проявил като голям патриот пред учудения поглед на Д’Есил.

Жените го обкръжаваха с горещо обожание и той бе станал безчувствен към тях. Оставяше да го обожават с иронично равнодушие, забавлявайки се понякога да възбужда с кратковременното си внимание към някоя от тях ревността на другите. От време на време той се отдаваше на някой флирт, който не траеше повече от един сезон. Неговите приятели знаеха тогава, че романистът е намерил интересен тип за изучаване и наистина го намираха описан и представен майсторски в новия му роман. Изтънчената му ирония разкриваше с една дума всички слабости, всички забавни страни на сюжета и острите му насмешки, обвити в изящни форми, когато се отнасяха до жените, сееха страх у всички, защото смущаваха и най-самоуверените хора.

Такава беше тази странна личност, която госпожа Д’Есил с право намираше за крайно опасна.

В този миг Гилиак разглеждаше внимателно фотографията, която бе извадил от плика. Както бе казал Д’Есил, тя представляваше едно петнадесетгодишно момиченце, много слабо, с неопределени черти, с великолепни и сериозни очи. Гъсти коси увенчаваха младото чело, на което грижите бяха поставили своя отпечатък.

— Фотографията не означава нищо, особено когато е толкова лоша като тази — пошушна Ели де Гилиак. — Обаче лицето ми харесва. Очите са хубави, а в лицето това е най-важното нещо. Ще ида тия дни там и ще видим.

Той погали разсеяно Оден, голямото си куче английска порода, което се приближи и сложи свенливо продълговатата си муцунка на неговите колене. Негърчето, сгушено в нозете на Гилиак, хвърли завистлив поглед към кучето. Бенаки беше доведен от Африка, където Ели де Гилиак го беше купил от един пазар за роби. Негърчето споделяше с Оден благоволението на този капризен, нервен и все пак добър господар, който гледаше на детето като на мило и забавно зверче. Ели си играеше понякога с него и малкият Бенаки внасяше оригинален оттенък в пищния декор на неговия кабинет.

Един слуга влезе и съобщи:

— Баронеса Де Брейл пита дали господин маркизът желае да я приеме.

— Поканете я! — каза Гилиак.

Той сложи фотографията на писалищната си маса и стана, като бутна с крак Бенаки, както би сторил с Оден. Негърчето се скри в един ъгъл на стаята, а в това време неговият господар се упъти с небрежни крачки към посетителката.

Тя беше млада, руса, дребна и хубава жена, облечена с парижка изтънченост. Очите й, с променлив цвят — ту сини, ту зелени, бляскаха, когато му подаваше ръката си.

— Толкова се боях, да не би да сте излезли! А държах много да ви видя днес! Ще ви искам голяма услуга, Ели.

Роберта де Гранди беше приятелка от детинство на по-голямата сестра на Ели де Гилиак и на неговата първа жена. Съществуваше дори далечна родствена връзка между семействата на майка й и това на Гилиак. Роберта беше две години по-малка от Ели и в детинството си бе играла често с него. След като пораснаха, те яздеха често заедно, упражняваха всички видове спорт. Ели имаше в лицето на Роберта най-усърдната си почитателка и знаеше, че бе отдавна предмет на нейната любов. Обаче той сякаш не забелязваше това.

Когато на двадесет и две годишна възраст Ели се ожени за по-голямата дъщеря на херцог Де Мотекур, Роберта помисли, че ще умре от отчаяние. Тя отстъпи пред настояванията на родителите си, като прие да се омъжи за барон Де Брейл, когото не се постара да обикне и който я остави почти разорена вдовица след три години.

Следващата година Ели загуби жена си. Надеждата възкръсна отново у нея. Любовта растеше в душата на Роберта. Тя не пропускаше случай да срещне Ели, не скъпеше ласкателствата си, кокетираше и мислеше, че може да се хареса с всичко това на мъж като него. Напразни усилия! Ели си остана със своята иронична любезност, примесена с малко нахалство, както казваха най-мнителните, и която той проявяваше изобщо към всички жени, прибавяйки само за Роберта лека фамилиарност, която се дължеше на приятелството им от детинство.

— Услуга ли? И каква ще е тя, моля? — каза той, сочейки едно кресло срещу своето на младата жена.

Тя седна, шумолейки с копринената си рокля, и сне кожената си наметка.

— Нещо, което желая толкова много! Нали не ще ми откажете, Ели?

Тя се наведе малко и в очите й имаше молба. Ели се засмя.

— Трябва най-напред да зная какво ще е това нещо, Роберта…

— Ето за какво се отнася: госпожа Де Каброл дава идния месец едно благотворително празненство. Ще има и литературна част. Реших да дойда да ви поискам една малка пиеса в едно действие — само едно действие, Ели! Нашето празненство ще има нечуван успех само заради тоя факт!

— Много съжалявам, но това не е възможно.

— О, защо?

Маркизът навъси леко вежди. Той не обичаше да бъде питан за причините на отказите си, които не обичаше да отменя тъкмо заради това може би, че постъпваше така под влиянието на някоя прищявка.

— Невъзможно е, повтарям ви го! — каза студено той. — Ще намерите друг да го напише и вашето празненство ще има голям успех.

— Не, то няма вече да е същото! Публиката щеше да се надпреварва да купува билети, ако можехме да сложим вашето име в програмата! Оная едноактна пиеска, която бяхте съчинили за вашия празник миналото лято, беше толкова хубава!

— Е, добре, позволявам ви да я играете повторно.

— Но аз бих желала да имаме нещо ново!… Нещо, което вие бихте написали нарочно, единствено за… нас!

Ели де Гилиак се усмихна иронично.

— Ах, нещо нарочно за „вас“? — каза той, наблягайки на тази дума, а в това време насмешливият му поглед накара очите, които го молеха, да се наведат. — Ето кое би поласкало вашата суетност, нали, Роберта? Вие бихте могли тогава да кажете на всички: „Аз накарах господин Де Гилиак да напише това“.

Роберта вдигна поглед и каза тихо:

— Да, бих желала да направите това и за мене, Ели!

В продължение на няколко мига тъмносините омайни и деспотични зеници се спряха на нея. Този човек, който сигурно съзнаваше своята власт, изглеждаше, че изпитва удоволствие от пълната с обожание молба на жената, която се унижаваше да проси от него онова, което той винаги й бе отказвал.

Лека презрителна усмивка се появи на устата му, когато отговори студено:

— Много искате, Роберта. Повтарям ви, че ми е невъзможно да изпълня вашето желание. Обърнете се към Майи или към Корлие, те ще ви свършат добре тая работа.

Лека сянка на огорчение премина по лицето на госпожа Де Брейл. Тя въздъхна, шепнейки:

— Ще го направя по неволя! Но аз все се надявах… Простете ми, Ели, че дойдох да ви безпокоя.

Тя стана, слагайки кожената наметка на раменете си. В този миг погледът й падна на портрета, поставен на писалищната маса. В този поглед проблесна тревога, забелязана сигурно от Гилиак, защото лицето му доби весел израз.

— Напротив, възхитен съм от посещението ви — каза любезно той. — Ще ви видя ли тази вечер в английското посолство?

— Но да, сигурно! Мога ли да ви запазя един танц?

— Да, но предупреждавам ви, че ще дойда късно.

— Не е важно, вие ще го имате, Ели… А сега ще ви поискам още нещо — едно от ония великолепни цветя, които имате тук. О, не зная какво правят вашите градинари в Кан и в Арнел, за да получат тия чудеса!

Гилиак протегна ръката си и извади от една севърска ваза, сложена на масата му, грамаден бледожълт карамфил, който подаде на госпожа Де Брейл.

Младата жена сне веднага букетчето от пармски виолетки, затъкнато на роклята й, и го замести с цветето, което след малко щеше да възбуди завистта на добрите приятелки. След това то щеше да бъде скрито в някоя любима книга, където тази парижанка от двадесетия век, лекомислена и дръзка, но станала сантиментална чрез любовта, щеше да го гледа понякога, а може би и да го целува.

Докато ръцете й, облечени с бели ръкавици, затъкваха карамфила, погледът й се плъзна отново към фотографията, която наистина я интригуваше.

Ели я изпрати до вестибюла и се върна в кабинета си. Той взе повторно портрета и го гледа известно време…

— Тя трябва да е с благородна външност — помисли си той. — Това ми е достатъчно. А онова, което й липсва, аз ще й го дам, ще я оформя както си искам. Важното е, че ще бъде покорна и че е достатъчно умна.

Букетчето от виолетки беше оставено — съзнателно или не — на писалищната маса от Роберта. Ели го взе и го хвърли на хрътката.

— Дръж, Оден, забавлявай се малко.

Ели се отпусна в креслото си и гледа известно време с подигравателна усмивка кучето, което пръсна листенцата на килима. После той позвъни и заповяда на появилия се слуга:

— Съберете това, Селестен. И кажете да впрегнат колата с кафявите коне.

* * *

По същото време маркиза Де Гилиак отиде у госпожа Д’Есил. В салона се яви господин Д’Есил, който извини жена си, че не може да я приеме поради силното си главоболие.

— Не я видях снощи у госпожа Де Мотекур и дойдох да разбера дали не е болна — обясни госпожа Де Гилиак.

Господин Д’Есил благодари, мислейки си: „Какво ли ще иска от нас?“. Защото красивата и студена маркиза нямаше обичай да се безпокои за другиго. Те размениха няколко незначителни думи, после госпожа Де Гилиак запита ненадейно:

— Кажете ми, драги Жак, не познавате ли в провинцията, сред аристократическите семейства, някоя девойка от добър род, сериозна и скромна, която би могла да стане добра съпруга и добра майка?

Клепките на Д’Есил трепнаха под стъклата на очилата.

— Добра съпруга и добра майка ли? Слава богу, познавам няколко момичета, годни за тая хубава роля!

— Да, но тук се отнася до особен случай. Ели смята да се ожени повторно, Жак, и ми говори напоследък за това. Но ще му е нужна жена, която да не прилича на бедната Фернанда. Вие познавате неговия характер, знаете, че ще бъде напразно всякакво усилие от нейна страна да спечели любовта му. Той иска да сключи само брак по разум, за да продължи рода си и за да даде майка на Гюйемет. Не му е нужна светска лекомислена жена, нито интелектуалка или учена.

— Да, зная, че той се ужасява от подобен род жени.

— Ще трябва тая жена да приеме да живее през цялата година в Арнел, да гледа детето, да не смущава независимостта на мъжа си. Тя ще трябва да бъде достатъчно умна, защото Ели не ще се ожени никога за някоя глупачка.

— Разбирам… среден ум… Красива или не?

Докато Д’Есил задаваше този въпрос, лека насмешка мина в светлите му очи, които обгърнаха с бърз поглед красивата маркиза Де Гилиак — да, още красива и с младежка фигура, макар че вече имаше няколко внучета. Тънките й устни се свиха леко.

— О, преди всичко да не бъде красива! — каза живо тя. — В такъв случай тя ще бъде кокетка, а Ели не понася това. Но той не ще иска и някоя грозотия.

Леко съжаление прозираше в нейния тон. Лукавият израз в погледа на Д’Есил се увеличи.

— Разбира се! Контрастът би бил много голям — каза той, усмихвайки се. — Зная какво ви е нужно, Ермини… не, исках да кажа, какво е нужно на Ели. Но трябва да ви съобщя, че и той самият ми говори по този въпрос, и то вчера, и аз му посочих вече една девойка, която би могла да му се понрави.

— Наистина ли! Коя е тя? — запита живо маркизата.

Д’Есил й повтори онова, което бе съобщил вече на Ели относно Валдере де Ноклар. Госпожа Де Гилиак го слушаше внимателно. След като той свърши, тя запита:

— Нямате ли някоя нейна снимка?

— Изпратих я тази сутрин на Ели. Впрочем тя е отпреди три години.

— Не е важно, все пак би могло да се съди малко…

— Поискайте от вашия син да ви я даде, скъпа ми Ермини.

Лека сянка замрежи за миг погледа на госпожа Де Гилиак.

— Ели не обича да се месят в работите му — каза тя сухо. — Той не ме е натоварил да му търся жена и затова ще ви бъда много благодарна да не му говорите за тази моя постъпка. Но аз бих желала да го видя женен заради Гюйемет… и после, винаги се боя да не направи някоя женитба като първата. Има такива хитри жени! Роберта де Брейл например, която, между нас казано, се излага много с него, както ми отбеляза вчера госпожа Де Мотекур.

Д’Есил се усмихна леко.

— Успокойте се, Ермини, вашият син не е от тези, които биха отстъпили пред една кокетка. Трябва да признаем, че той е забележително разсъдлив, така че и най-ловката женска маневра не би имала успех при него. Тази бедна Роберта си губи само времето и което е по-важно — достойнството. За щастие тя има работа с истински джентълмен. Но какъв жалък мозък има тая жена! Не ще съмнение, че и аз не бих пожелал подобна съпруга за Ели!

Госпожа Де Гилиак се засмя, ставайки.

— Жалък мозък! О, не дотолкова! Ако оставим настрана любовта й към Ели, каква хубава мечта е да станеш маркиза Де Гилиак, след като си била принудена да живееш от подаяния!… Но, Жак, какъв изгоден брак и за вашата млада беднячка, ако стане жена на Ели!

— Да, бедното дете! О, това ще бъде добре за Ели! Тя не ще бъде салонна дама и вероятно не ще може дори да се облича по модата.

— О, това е без значение!… Нали ще живее на село!

Очите на Д’Есил блеснаха лукаво, когато отговаряше с едва забележима иронична кротост.

— О, без всякакво значение… съвсем без значение!

И докато придружаваше госпожа Де Гилиак до вратата, той повтори пак:

— Да, да, без значение наистина!