Марион Дели
Между две души (17)

XVII

Валдере седеше до един от прозорците на салона, който беше до нейната стая, и замислено гледаше към потъмнелите дървета в парка.

Коварните думи на госпожа Де Брейл след първото впечатление от тях не бяха оставили следа в душата й. Ели може би имаше недостатъци и вини, но не можеше да бъде виновен за това престъпление, никога!

Сега тя го очакваше. Чувство на страх и едновременно сладост изпълваше сърцето на Валдере при мисълта за тази среща.

Ето че той влезе и бързо се приближи до нея, като човек, комуто времето се е сторило дълго.

Той седна до Валдере на малкото канапе и взе ръката й, като я погледна с онзи сладък и дълбок поглед, с който я гледаше от известно време.

— Не, по-добре е да си починете. Обществото не заслужава да губите здравето си заради него. Сега ще ви кажа нещо много приятно. Тази сутрин имах дълъг разговор с вашия баща. Заклех го и той ми обеща да не пипне вече карти. И още, изтръгнах от него без големи трудности съгласието Ролан да се отдаде на своето призвание.

— Вие успяхте! О, колко ще бъде щастлив моят мил Ролан! Как ще ви се отблагодаря, Ели?

— Ще ви кажа, Валдере — каза той с дълбока нежност. — Снощи, когато влязох в салона, в който бяхте заедно с майка ми и госпожа Де Брейл, веднага разбрах по вашето изражение, че са ви говорили нещо сериозно… против мен вероятно. От вас искам само едно — да ми засвидетелствувате пълно доверие, като ми кажете това, в което ме обвиняват, защото аз имам право да се защитавам.

— Вие имате право и аз също съм длъжна да ви кажа. Госпожа Де Брейл ми говореше за отвратителните слухове, пръснати… по повод смъртта на вашата първа жена — добави тя, като инстинктивно сниши гласа си.

— А вие какво помислихте? — Той се понаведе, като насочи твърд и прям, малко тревожен поглед към големите тъмни развълнувани очи.

— О, аз не повярвах нито за миг! Никога, Ели! Никога!

— Благодаря ви, моя мила! — каза той с чувство. — Всичко бих понесъл, но не и вашето съмнение в моята честност. Но кажете ми една дума… една само дума! Валдере, можете ли да ми кажете: „Обичам ви“?

Пред безкрайната нежност на поглед, който я молеше, последните мъгли на съмнението изчезнаха. Прекрасната глава се наведе към рамото на господин Де Гилиак и Валдере прошепна:

— Обичам ви, Ели!

Те останаха дълго така, опиянени от щастие. Големите радости са дълбоки и мълчаливи. И целувките на Ели бяха по-красноречиви от думите в тези първи минути, в които чувствуваха, че сърцата им бият в унисон.

— Едва от няколко дни насам вие позволявате да чета в скъпите ви очи — промълви Ели. — По-рано не знаех дали наистина имам щастието да бъда обичан.

— Обичам ви отдавна… от самото начало, струва ми се. Но… О, кажете ми, Ели, защо се държахте с мен така, защо ми говорихте така първия ден след сватбата? Зная, че бях виновна този ден. Но ако бяхте помислили за моята младост, моята неопитност…

— Да, аз съм виновен за това, единствено аз, моя скъпа! Моята гордост беше накърнена тогава и тя заглуши вика на любовта — защото и тогава ви обичах, Валдере, и трябваше да ви кажа това още този ден. После, единствено моята гордост ми диктуваше това държане към вас. Не протестирайте! Беше ужасно от моя страна да ви оставя, толкова млада, да страдате само защото моето мъжко самолюбие не искаше да се превие и да проси обяснение. Най-сетне разбрах своята вина и се върнах при вас, Валдере, за да ви покажа, че имам сърце — това, в което вие може би се съмнявате.

— Дълго време се съмнявах, Ели, казвам ви откровено.

— Давам ви право. Но лъжа ли се, като мисля, че има и нещо друго?… Че вие сте били предубедена към мене?

Тя почервеня, но не извърна поглед от този на Ели.

— Да, представиха ви пред мене в много черни краски, като най-лош егоист, неспособен и за най-слаба привързаност, който вижда в мене само интересен сюжет за психологическо изследване…

Ръцете на Ели притиснаха по-силно младата жена и тя видя в очите му искри на страшен гняв.

— Осмелили са се да ви кажат това! Малка моя жена! Разбирам сега страха, недоверието, което съм ви вдъхвал. Но кой е авторът на това коварство?…

Валдере почервеня още по-силно.

— Моля ви, Ели, не ме питайте за това. Не мога да ви кажа.

Очите на Ели отново пламнаха и той каза полугласно:

— Не, нищо не питам… сега зная.

Тя разбра по тона и по израза на лицето, че той беше разбрал всичко и че гневът бушува в душата му. С тон на молба тя каза:

— Вие няма да кажете нищо, Ели! Трябва да забравяме и да прощаваме. Аз правя това с удоволствие, уверявам ви, защото сега съм много щастлива.

Той целуна косите със златните оттенъци.

— Не съм толкова добър, моя Валдере. Да забравя и да простя това!? Не, не!

— Трябва да забравите, Ели!

— Може би след време… Не искайте това сега от един несъвършен човек като мен, моя скъпа — прибави той с лека усмивка в очите. — Обещавам ви нищо да не казвам, това е всичко, което мога да направя. И още — защото въпреки всичко, трябва да запазя синовно уважение. Що се отнася до Роберта, това е друга работа…

— И нея оставете, Ели!

— Невъзможно. Когато човек срещне отровна змия, трябва да я смаже. Не се занимавайте с това, Валдере! Сега кажете ми: изчезнало ли е цялото недоверие към мене, вярвате ли ми напълно?

— Вие имате моето пълно доверие, скъпи Ели, защото ми дадохте възможност от известно време да преценя добротата и чистотата на вашето сърце… и защото аз съм уверена, че ме обичате. Толкова много страдах от съмнения! Вие бяхте една тайна, много тревожна за едно малко, неопитно дете като мене…

Той я прекъсна със смях.

— Аз съм такъв за всички, даже и за родителите и за близките си. Но вие, моя първа и единствена любов, вие трябва да ме познавате с всичките ми недостатъци и качества — защото смятам, че имам такива, въпреки всичкото лошо, което говорят за мене!

И той заговори за себе си просто, откровено. Описа детето с горещо сърце и очарователна хубост, малкия, уважаван от всички суверен, ласкания и вече скептичен юноша, който вижда слабостите на хората и безмилостно ги подиграва. Тази наклонност се засилва у него, когато — още много млад — станал идол за висшето общество, което забравяло безмилостния сатирик пред пленителния благородник и писател с вълшебен стил. Този скептицизъм втвърдил сърцето му и дал първо място на разума.

— Сега аз трябва да ви говоря за своята първа женитба, моя скъпа Валдере — продължи той. — Защото смятам, че по тази точка аз съм провинен. Тя беше това, което са всички други, особено в нашето общество: един съюз по спогодба — от моя страна поне. Аз бях на двадесет и две години, Фернанда на деветнадесет. Тя беше светска жена, знаеше да се облича и да приема. Познавах я от детинство, знаех, че е лекомислена, слабо интелигентна, но кротка и лесно податлива на внушение. Като смятах любовта за ненужна досада в живота — измених това свое мнение, когато ви срещнах — тази женитба по разум ми се видя достатъчна. Но страшно нещо. Младата жена се оказа по-капризна и по-дребнава, отколкото като младо момиче. И аз се запознах с цялата гама от най-безразсъдни изисквания, нервни кризи и сантиментални прекалености. Не искам да отрека и своята вина. Липсваше ми търпение и снизхождение към едно екзалтирано същество, което ме обичаше истински. Но тези непрекъснати сцени ме отчайваха и ме доведоха до антипатия към нея. Тази женитба беше грешка от моя и от нейна страна. Тя я изкупи по-жестоко от мен, бедната, защото обичаше. Но на смъртното си легло тя осъзна, че сама бе разрушила живота си и в агонията няколко пъти повтори: „Аз се излъгах! Ели, аз се излъгах“.

— Извинете, Валдере, че засегнах въпрос, който не трябваше да се повдига между нас — продължи след кратко мълчание Ели. — Но трябваше да ви го изясня. Имах вина аз, но и тя също. Бог сам ще съди отговорностите. Сега да говорим за вас, Валдере. Знаете ли, че една млада жена ми направи дълбоко впечатление от първия миг, в който я видях в О Сапен?

— О, Ели, вие бяхте толкова студен!… И даже след годежа…

— Моя скъпа, прости! Моята глупава гордост се бунтуваше при мисълта за влиянието, което — чувствувах това инстинктивно — бихте упражнявали върху мен, щом дам воля на сърцето си. Защото вие, Валдере, вие имате ум и душа, каква душа! Вашата красота не би била достатъчна да ме победи, ако не беше така чудно допълнена… Хайде, не се червете, моя мила! Трябва да позволите на своя мъж да ви каже истината. И ще трябва да го научите да ви подражава малко, за да стане по-добър, моя малка фея. Това ще бъде лесно със сърце като вашето! Вие ще ме направите много щастлив! Искам да бъдете щастлива! Вие ще уредите нашия живот по своя воля.

— Ще позволите ли той да не е толкова светски? — каза весело Валдере.

— Той ще бъде такъв, какъвто вие го пожелаете, повтарям това. За мене е достатъчно да ви имам до своето огнище, другото не е важно. Вие не сте пригодена за светски живот, Валдере. Поставих ви на това изпитание, за да разбера дали съкровището, което притежавам, е наистина от чисто злато. Видях, че останахте същата пред изкушенията на лукса, на кокетството, на суетата, които вашето положение можеше да ви внуши. Видях ви равнодушна пред примамката на удоволствието и светските забави, които занимават другите жени. Валдере, колко ще трябва да бъдете търпелива, докато стана достоен за вас! — И те продължиха да си говорят така, сърце до сърце, до часа за чай.