Марион Дели
Между две души (13)

XIII

През това топло юнско утро Валдере се връщаше с бавни крачки през пътечките на гората в Арнел, придружена от госпожа Ванг, жената на лекаря във Вриниер. От известно време тя беше в много близки връзки с тази млада жена, която бе срещнала до леглото на болните бедни, които и двете посещаваха. Свещеникът мълком ги бе сближил, като си мислеше, че обществото на тази сериозна и благородна личност, добра християнка, ще бъде от полза за младата маркиза в Арнел, толкова самотна в своя великолепен замък. Разликата в положението не им попречи веднага да се харесат и сега двете тихо вървяха към още по-голяма близост.

Три месеца бяха минали от заминаването на господин Де Гилиак. Този път той пишеше всяка седмица на жена си, като й изпращаше ту книга, ту ноти. Даваше й съвети около четивото и я молеше да му съобщава своето впечатление от дадено произведение или от някакъв исторически факт. Кореспонденцията в този тон беше лека и за двамата и Валдере, много по-свободно, отколкото в своите разговори с него, показваше своите изтънчени морални качества и редки интелектуални способности. В замяна тя получаваше от тези писма, каквито Де Гилиак умееше да пише, шедьоври на остроумие и гъвкав стил, които биха радвали литераторите. Тази литературна кореспонденция и честите пратки цветя, захаросани плодове и различни лакомства, доколкото ги имаше в Кан, очевидно представляваха това, което Ели смяташе за свой дълг към жена си.

Тя имаше възможност да види в едно светско списание неговата прекрасна вила, заобиколена с градини, да прочете сведения за празненствата в Кан, Ница и Монте Карло, на които той е присъствувал и където блестеше хубавата маркиза. По-късно неговият прием в Академията беше изпълнил цялата преса, всички периодични списания. Такова заседание никога не е имало. Под купола се тълпял народ и когато се появил новоизбраният член, „всички сърца трептяха, всички очи бяха отправени към него“, пишеше хроникьорът на едно елегантно списание.

Валдере прочете и препрочете речта на Ели. Това беше едно прекрасно произведение и тя разбра впечатлението, произведено от тази реч, произнесена с онзи топъл и вибриращ глас — неговия глас, който беше удоволствие за ухото.

Този ден тя неволно повтори една дума, която господин Д’Есил прошепна на жена си с тръпен страх:

— Той е страшен чародеец.

Скоро след това тя научи едновременно от едно писмо на своя мъж и от вестниците за заминаването на маркиз Де Гилиак за Норвегия на борда на своята яхта. Това беше вероятно прелюдия към неговото пътешествие до Северния полюс. Валдере можа да го види по този случай фотографиран в облекло на яхтсмен, застанал на моста на своя чудесен кораб.

Кога ще се върне в Арнел? Валдере не знаеше това. Мисълта отново да го види й причиняваше непреодолима болка. От друга страна обаче, това изоставяне на всички изглеждаше необяснимо и оскърбително. В известни моменти Валдере се питаше какво ще бъде нейното бъдеще. Както й беше казал един ден свещеникът от Вриниер, това положение не можеше да продължава безкрайно. Сега тя го разбираше. Но при всички начини на разрешение, които господин Де Гилиак би дал, неизбежно я очакваха страдания, мислеше си тя с тревога.

Видът на доктор Ванг и неговата жена — така единни, така щастливи в своята посредственост — й внушаваше меланхолични разсъждения. И като виждаше нежността на доктора към децата си, неговата грижа по физическото им и морално възпитание, тя неволно я сравняваше с бащинското безгрижие на Де Гилиак.

Но трябваше да се признае, че в това отношение имаше известно подобрение. Господин Де Гилиак се осведомяваше в своите писма за здравето на дъщеря си, за нейния характер. Веднъж й изпрати една чудесна кукла от Норвегия, от която Гюйемет в своето възхищение не се разделяше и по цял ден я целуваше.

Валдере трябваше да признае, че не беше направила нито крачка в опознаване характера на своя мъж, че сфинксът си оставаше непроницаем, по-обезпокоителен от всякога. Молитвата единствена внасяше примирение и покой в нейната измъчена от съмнения и страдания душа. Молитвата, благотворителността, грижите й около Гюйемет, която я обичаше горещо — това беше нейният живот. Единственото удоволствие, което й носеше завидното й положение на маркиза Де Гилиак, беше да прави добро около себе си. Всички бедни и нещастни в областта познаваха младата благородница, която знаеше да дава не само злато, а и нещо от себе си, от своето сърце, от своя чар, и чиято сладка усмивка развеселяваше и най-тъжните къщи.

От петнадесет дни Валдере не беше получавала писмо от мъжа си. От вестниците узна, че той е в Париж, където продължаваше да води своя светски живот. Една малка комедия, написана от него, се играла в салоните на един дворец във Фобур. Между актрисите, които носеха стари френски имена, тя прочете името на контеса Де Тролен и на баронеса Де Брейл. Последното име й беше известно. Това беше една приятелка от детинство на Ели и на мадам Де Тролен, за която господин Де Гилиак беше говорил по време на един разговор с господин Де Ноклар, който познавал барон Де Брейл.

Очевидно Ели нямаше намерение скоро да се върне в Арнел. Светският сезон беше в своя разгар. И после, ако мисълта за експедиция до Северния полюс още владееше духа му, той би бил зает с нейното организиране.

Гюйемет и нейната приятелка Терез Ванг тичаха по горската пътека пред двете жени, като си играеха с кучето на доктора — едно дебеличко сиво и много лудо паленце. То изведнъж остави момиченцата и започна да лае, като се впусна по една странична пътечка.

— О! Ето Оден! — извика Гюйемет. — Но това е татко!… Да, ето го, мамо!

Господин Де Гилиак наистина се яви, предшествуван от своята хрътка и последван от Бенаки — но от един преобразен Бенаки, защото неговото облекло на малко диваче бе заменено с европейски костюм.

Изненадата на Валдере беше толкова голяма, че тя неволно се спря.

— Вие, Ели!… В този час! Но няма влак!

— А защо са направени автомобилите? — отвърна той със смях.

Валдере изведнъж се овладя, подаде му ръка и го представи на госпожа Ванг, за която той беше почти непознат, защото го беше виждала само отдалече по време на своето пребиваване в Арнел. Жената на доктора беше настроена срещу него поради държането му към Валдере, която тя уважаваше и обичаше. Още повече че владетелят на Д’Арнел минаваше за скептик, подигравателен, много студен и мъчнодостъпен за обикновените смъртни човек. Затова беше много учудена, когато се намери пред един висок благородник, много непринуден и любезен, който каза деликатно ласкави слова за нейния мъж, направи й комплимент за здравия вид на малката Терез и вдигна на ръце Гюйемет, за да я целуне и да й каже весело:

— И ти също какъв хубав вид имаш, моя мила! Вижда се, че имаш предана и грижовна майка.

Това необичайно обръщение на ти слиса Гюйемет. Малкото й личице, сега почти винаги розово, просия от радост.

Госпожа Ванг се сбогува и се отдалечи с дъщеря си.

— Сега, Бенаки, ела да поздравиш госпожа маркизата — каза господин Де Гилиак, като повика негърчето, което стоеше настрана. — Валдере, вие ще видите какви успехи е постигнал той. Дюбие, от когото мога само да се похваля, го научи да чете и се зае с неговото религиозно възпитание. Не ви остава друго, освен да го кръстите.

Радостна светлина блесна в очите на Валдере.

— О, Ели, много добре сте направили, като сте продължили започнатото дело! Да, ти скоро ще бъдеш покръстен, мой малък Бенаки — прибави тя, като помилва рунтавата глава на детето, чиито добри възторжени очи се вдигнаха към нея. — Значи вие сте доволен от Дюбие, Ели?

— Много доволен. Той е отлично, интелигентно момче.

— Свикнахте ли с фигурата му?

— Много лесно. Впрочем той не е вече така слаб и сега изглежда по-добре. После, както вие мъдро казахте, тези подробности нямат значение… Откъде идвате така?

Те вървяха по пътечката и говореха. Господин Де Гилиак се усмихваше на плахо сияещия поглед на своята дъщеря, извика я до себе си, хвана я за ръка като баща, който е много щастлив, че след дълго отсъствие отново вижда своето дете.

— Ходихме заедно с госпожа Ванг да посетим едно бедно семейство. На връщане се поразходихме, докато децата се забавляваха.

— Тази млада жена изглежда очарователна. Но тя не е от вашия кръг.

— Не е от моя кръг. Признавам, че това съображение не ми пречи да я считам за приятелка, тази прекрасна в морално и физическо отношение жена.

— Не търсете в моите думи някакъв упрек, моля ви се — каза той живо. — Това беше просто една забележка, аз съм напълно съгласен с вас. Вашата душа е много благородна, за да изпадне в дребнавости от този род.

Лека червенина покри лицето на младата жена. Гласът на Ели имаше сериозни вибрации, които тя не познаваше.

— Имате ли нови познанства сега, когато околността започна да се заселва? — попита той след кратко мълчание.

— Не… Видях само на два пъти госпожа Д’Убини, един път госпожа Орнет. Не държа да си създавам други връзки…

Тя отново почервеня. Всъщност не можеше да му каже, че положението, в което я поставяха неговите отсъствия и отдалечаване, правеше връзките й с чужди хора, чието жадно любопитство тя предугаждаше, много мъчителни.

Разбра ли той нейната мисъл? Веждите му се свъсиха, за няколко мига бръчка преряза челото му.

— Ако не обичате висшето общество, то сигурно ще бъдете много нещастна! — каза той с полусериозен, полуироничен тон. — В края на август ще започнат, за да свършат до края на ловния сезон, гостуванията в Арнел. Предстои ви да направите първите опити като господарка на замъка.

Тя не можа да задържи едно движение на уплаха.

— Ах! Вие се шегувате! Как искате?… Аз бих била неспособна…

Тя всъщност знаеше от това, което госпожа Д’Убини и жената на нотариуса й бяха казали, какво значи ловен сезон в замъка Арнел: една непрекъсната редица от тържествени приеми, от светски забавления, от най-различни спортни състезания, които събираха в Арнел най-аристократичното и най-елегантното общество.

— Аз не съм на това мнение — възрази той спокойно. — Аз зная, че вие сте отлична домакиня, че ръководите с твърда ръка домакинството, че във вашия дом всичко върви в чуден ред. Ще бъде същото и когато гостите дойдат, в това не се съмнявам. Впрочем домакинът, управителят и икономката ще улеснят вашата задача с опита, който имат в тези приеми. Моята сестра, която ще дойде да прекара два месеца с нас, на драго сърце ще ви помогне, а за малките подробности на светския протокол, които биха ви смутили, аз ще бъда на ваше разположение.

Тя го гледаше с такава видима уплаха, че той не можа да се въздържи да не се разсмее.

— Е, Валдере, сякаш ви разказвам най-необикновени неща!

— Но това е така. Аз не познавам светския живот. Няма да знам как да посрещам вашите гости.

Той отново се засмя.

— О! Това съвсем не ме безпокои! Вие сте родена благородница и за два месеца аз ще направя от вас и светска жена, не такава като празните глави и дребнавите души, които ще се въртят около вас, а такава, каквато аз я разбирам — нещо съвършено друго.

Валдере скоро разбра тънкия смисъл на тези думи.

Решението на нейния мъж, предстоящата промяна в живота й, за която той говореше така просто, я хвърлиха в истински смут.

— Но какво ще каже вашата майка, ако… — каза тя плахо.

— Моята майка знае много добре, че от момента, в който съм женен, моята жена трябва да управлява моя дом и да посреща моите гости. Не се безпокойте за това. Всичко ще мине отлично, аз съм сигурен в това. Ще трябва да се погрижите и за вашите тоалети.

— Ще отида в Анжер при…

— Не, аз ще ви заведа в Париж при шивача на моята майка. В същото време ще си изберете цялото бельо и всички допълнителни подробности. Това ще направим след петнадесет дни. Кажете ми сега нещо за вашите.

— Получих тази сутрин писмо от Ролан. Всичко върви добре, майка ми се съвзема. Но той, бедното момче, е отчаян.

— Защо?

— Моят баща решително отказва да му позволи да постъпи в семинарията.

— Ах, да, той ми беше говорил за това. Разбирам, че той не би бил доволен от такава професия на големия си син.

— Но той има и други синове! И даже да нямаше, тъй като Ролан се чувствува истински призван да служи на бога, тази жертва е не само негов дълг, а и негова чест.

— Вашият баща вижда нещата в друга светлина. Надявам се, че работата на Ролан ще се нареди. Той ми се видя прекрасен, много симпатичен. Кажете му, че разчитам на него през септември, както и на вашия баща, защото за съжаление вашата майка не може да пътува. Обаче в спален вагон може би?

— Не вярвам. Само мисълта да мръдне от О Сапен ще я разболее. После животът тук би бил уморителен за нея и опасен за децата, особено за Марта, която лесно би се поддала на лукса и суетността.

— О, моля ви се! Много естествено е да искам да ви доставя удоволствието да бъдете заобиколена от своите близки. Но тъй като вие смятате това за невъзможно, ще уредим нещо друго… Виж, Рейни е отворена. Струва ми се, че госпожа Де Брейл ми казваше, че ще прекара там няколко дни, за да направи някои неотложни поправки.

— Ах! Значи Рейни принадлежи на госпожа Де Брейл!

— Да… Вижте, ето я!

По засенчения път идваше английска двуколка, карана от млада жена. Под белия тюл на воалетката две очи трескаво се впериха във Валдере.

Ръцете, които държаха поводите, спряха коня с нервен жест, когато колата стигна до маркиза и неговата жена. Роберта отговори с най-любезна усмивка на поздрава на господин Де Гилиак и на представената й Валдере.

— Вие идвате за вашите поправки, Роберта? — попита Ели.

— Трябваше! Каква досада за една жена! Но вдругиден се връщам обратно. Уредих всичко така, че да бъда в Париж за премиерата на „Новата Сафо“. Ще ви видя там, нали?

— О, какво ме интересува „Новата Сафо“! Арнел е прекрасен по това време на годината и аз смятам да не го напускам до началото на зимата.

Тези думи, изглежда, изумиха госпожа Де Брейл, ако се съди по израза на лицето й и по жеста на изненада, който тя не можа да скрие.

— Ще останете в Арнел?… По това време?… В разгара на светския сезон?

— И защо не? Светският сезон не ме интересува, уверявам ви. Може би ще отида за няколко дни в Австрия при Клод и същевременно да хвърля поглед на имотите си там. Но това пътуване е малко вероятно. Предпочитам да си остана в Арнел, който ми харесва безкрайно много и където имам много работа.

Устните на Роберта нервно се свиха.

— Колко сте сериозен! — каза тя с пресилена усмивка. — Мислех, че не понасяте селото.

— Не е ли позволено човек да измени вкусовете си, особено когато позастарее?

Роберта леко се изсмя.

— И вие говорите за старост! Никой не би ви дал даже тридесет години!… Но Гюйемет е пораснала и се е променила! Никога не бих я познала!

— Валдере прави чудеса — каза господин Де Гилиак, като погали розовата бузка на малкото момиче.

Искра блесна под клепачите на госпожа Де Брейл.

— Виждам това… А какво е това? Вие ли, госпожо, сте променили така Бенаки?

— Не, не съм аз — отговори Валдере с усмивка. — Моят мъж с право е помислил, че е време вече да махне дивашките труфила.

— Още повече, че скоро ще го направим християнин — прибави господин Де Гилиак, като плесна приятелски детето по бузата. — Но ние ви задържаме, Роберта… Ще ви видим ли в Арнел, преди да заминете?

— Да, утре ще дойда да ви видя… ако госпожата няма нищо против…

— Напротив, ще бъда много щастлива да се запозная по-отблизо с вас — каза грациозно Валдере.

— И така, довиждане.

Тя подаде ръка на Ели и на Валдере и подкара малкия си екипаж. Чертите на лицето й се свиха под напора на скрит гняв и тя изведнъж промърмори през стиснати зъби:

— Не мислех, че е толкова хубава! Какви очи! Какъв незабравим поглед! Той е влюбен в нея, разбира се. И трябва да е много силно влюбен, за да се погребе на село, по това време. И е ревнив, щом я затваря тук… Но не, той я беше оставил толкова дълго време сама… Нищо не разбирам! Комедия ли играе? Умен е този, който би могъл да го разбере! Но има някаква промяна у него… и аз съм уверена, че той я обича! — довърши тя, като удари с камшика своето пони, което подскачаше, като разтърсваше гривата си сякаш в знак на протест срещу обноските, с които не бе свикнало.

По това време господин Де Гилиак питаше жена си:

— Как намирате госпожа Де Брейл, Валдере?

— Хубава жена и изглежда любезна и интелигентна.

— Хм… хубава! — каза той презрително. — Има много пикантна физиономия, това е всичко. Що се отнася до интелигентността й, тя е много повърхностна — както и нейната любезност впрочем. Суетност, предразсъдъци, прекалено кокетство, това е Роберта — и за съжаление много други приличат на нея. Да, вие ще имате интересни наблюдения в този непознат за вас свят, Валдере. Вие ще видите техните дребнавости, техните съперничества, лошите им интриги, скрити зад любезна външност. Ще мога да ви ги разкрия в тази посока, защото съм обръщал и преобръщал всички тези марионетки, които нямат тайни за мене.

Тя го погледна сериозно.

— В такъв случай защо още обичате това така мизерно под блестящата си външност общество?

— Да го обичам ли? О, не, разбира се! Изпитвал съм само удоволствие да го изучавам, да разсичам празните души на мъжете, нищожните или жестоки души на жените, прочел съм у едните и другите странни суети, отчаяни сметки на самолюбието, прониквал съм в тайниците на блестящи, завидни съществования. Да, светът е бил за мене забавление и поле за изучаване. Но що се отнася до обич — никога! Познавам го много добре, за да го обичам.

— Вие ме плашите! — промълви Валдере. — Защото това е обществото, с което искате да ме запознаете.

— Да, ще ви запозная с него, защото вие не сте призвана да водите затворен живот, защото е необходимо да бъдете в контакт с него. Но аз ще ви ръководя, за да ви показвам неговите примки, за да ви предпазвам от неговите уловки, защото вие сте още много млада, много…

— Много незнаеща! — довърши тя с лека усмивка, като видя, че той се поколеба.

— Да кажем незнаеща, ако искате.

Госпожа Де Брейл дойде на другия ден в часа за чай. Валдере, която я прие на терасата, й предложи да отидат при господин Де Гилиак, зает в този момент с даване нареждания на главния градинар относно една от неговите оранжерии.

— Нищо повече не бих искала, защото никога не бих се уморила да разглеждам градините на Арнел. Господин Де Гилиак обича цветята и малко владения биха могли да съперничат с него в това отношение.

Те тръгнаха из градините, като продължиха да приказват. Пред тях вървеше Гюйемет.

— Ах, ето прочутите рози с чудно белите, лъскави, напръскани с бледорозови петна цветове.

— Те са, изглежда, единствени в света. Господин Де Гилиак има един вид култ към тях, той ги раздава много рядко, само на скъпи гости. Никой не би се осмелил да откъсне от тях. Спомням си, че веднъж Фернанда и аз имахме тази смелост. О, нямам желание да повторя това, защото когато е недоволен, той има особен начин да ви гледа, без нищо да ви каже… О, без нищо да ви каже! Той е прекалено много джентълмен, за да смъмри жена заради едно цвете. Но ние знаехме какво да направим и предполагам, че Фернанда не е късала оттогава от „Дукеса Клод“.

Гюйемет, която се беше приближила до Валдере, вдигна глава към госпожа Де Брейл.

— О, сега татко позволява да ги късаме! Преди малко мама сложи много от тях в салона, той пожела тя да вземе всичките, но мама каза, че би било жалко и че по-добре да останат няколко на стеблото.

Тръпка мина по лицето на Роберта, погледът й, в който блестеше омраза, спря върху младата жена, която вървеше до нея с гъвкава походка, несравнимо елегантна. Слънцето хвърляше златни искри във великолепната й коса, то осветяваше гладък розов тен, подобен на петната на любимите на маркиза рози. Неизказан чар се излъчваше от това младо същество, облечено просто, в дреха от сребърносив воал, украсена с дантела.

Ръката на Роберта се сви под дръжката на чадъра.

— В такъв случай неговото въображение е променило обекта си — каза тя с небрежен тон. — Маркиз Де Гилиак има капризи на хубава жена, въпреки неговото презрение към нашия пол. Защото за него — надарения със способности, далече над тези на обикновените смъртни, жената е долно същество, способно да очарова най-много за един миг неговия поглед. Един ден той ни направи такова изявление — или нещо приблизително — и то най-сериозно. Това беше, доколкото си спомням, по времето на Фернанда. Тя протестираше енергично — без да успее да го разубеди. Ах! Ние сме наистина нищожества, госпожо, пред мъже от този вид!… И когато един от тези мъже попадне на съвсем млада жена, още дете, с леко, но любящо сърце — какви недоразумения в перспектива! Тъжни неща има в живота!

— Да, много тъжни! — каза спокойният, но сериозен глас на Валдере. — Но извинете, госпожо, аз мисля, че е по-добре да тръгнем по тази алея, тя ще ни отведе направо към оранжериите.

— Ето и татко! — съобщи Гюйемет.

Господин Де Гилиак ускори крачки, като забеляза младите жени. Очите на Роберта получиха онзи особен блясък, който имаха в негово присъствие.

— Лобик успя да получи един нов вид орхидея, който, струва ми се, е истинско чудо — каза господин Де Гилиак, като се приближи. — Трябва да му дадем име. Ние ще го наречем „Маркиза Де Гилиак“ във ваша чест, Валдере.

Устните на Роберта изведнъж леко се свиха и отново се отпуснаха.

— Само да не я забравите като „Дукеса Клод“.

— Как така? — запита Ели.

— Но да! Изглежда, че сега не държите много на нея, щом я раздавате.

— Раздавам е силно казано, Роберта. Намерих, че подредени във вазите на белия салон от ръцете на моята жена, с нейния артистичен вкус, аз се радвам много повече на тези цветя, отколкото, ако ги оставя на стеблата им. Това по-скоро е егоизъм от моя страна и съвсем не доказва, че по-малко обичам своите рози — напротив.

Известната на Роберта подигравателна искрица блесна в очите на маркиза. Тя наведе очи, обуздана, както винаги, от студената ирония на този човек, пред когото пропадаха всички кокетства, всички тънки женски интриги. Тя отново насили устните си да се усмихнат, да произнесат любезни думи за хубавата млада жена, която вървеше отдясно на Ели — за това ужасно същество, към което нейната омраза растеше всяка минута.

Белият салон беше станал предпочитаната зала на Валдере. Тя знаеше да даде на този много луксозен за нея апартамент интимен и сериозен характер. И тези бели цветове, които убиваха и най-хубавия тен, образуваха несравнима рамка за нейния.

Роберта забеляза това веднага — както и изтънчената грация на младата кастеланка в нейната роля на домакиня на къщата. При това тя изглеждаше забележително интелигентна, говореше много добре — с изключение на чисто светските теми, които, изглежда, й бяха почти съвършено чужди.

Госпожа Де Брейл забеляза това и побърза веднага да насочи разговора натам, за да нанесе поне няколко малки рани на самолюбието на тази много очарователна маркиза. Но тези лоши тънкости бяха загубен труд с господин Де Гилиак. В един миг той насочи разговора към по-привична за Валдере област и по навик го ръководеше по своя воля, правеше му видимо удоволствие да изтъква изтънчената интелигентност на своята жена.

Днес той изглеждаше особено весел. Беше ли щастлив от това, че е близо до Валдере? Възможно… макар че човек би попитал защо по-рано не си е доставил това удоволствие. Но той също така се и забавляваше — Роберта познаваше това изражение на тази толкова позната физиономия: той се забавляваше с нейната бясна ревност, която предугаждаше зад любезния й вид.

Той си играеше — както е правил всякога — с тази любов…

Да бъдеш предмет на забавление за него… и да виждаш пред себе си тази чудна маркиза, която може би имаше щастието да бъде обичана от него! Това беше непоносимо. Роберта съкрати посещението си, като отказа поканата да остане за обед, под предлог, че има важни работи за уреждане преди заминаването си.

Докато господин Де Гилиак я изпращаше до колата й, Валдере влезе в салона и седна до своята работна маса. С един машинален жест нейните пръсти докоснаха прочутите рози „Дукеса Клод“, които разцъфтяваха в една севърска ваза, а замисленият й поглед се отправи към стола, на който преди малко седеше баронесата. Тази госпожа Де Брейл не й беше симпатична и Ели може би беше прав в своята строга преценка за нея тази сутрин. Нейните намеци за фантазията на господин Де Гилиак и неговото разбиране за жената, за неговите недоразумения с Фернанда издаваха съвършена липса на такт.

Във всеки случай те събудиха у Валдере скритата тъга, както винаги, когато известно обстоятелство изтъкваше по-ясно пред очите й това, което тя знаеше — уви! — абсолютният егоизъм и безсърдечието на това същество, така чудно надарено в друго отношение.

Обаче сега, изглежда, той обичаше дъщеря си. Вчера и днес се бе показал внимателен към нея, интересуваше се от това, което неговата жена му съобщаваше за здравето на детето, за неговата будна интелигентност и за подробностите в нейния характер. А и по отношение на себе си Валдере намираше известна промяна, която веднага й направи впечатление. Нямаше предишната студенина, нито иронията, нито онази бегла и подмилкваща се любезност, която преди я смущаваше. Не, сега нямаше вече това. Той беше сериозен, сдържан без студенина, дискретно любезен и досега не беше направил нито една от своите привични иронични забележки. Ако продължаваше така… да, наистина животът би бил възможен…

Той влезе в салона. Върху килима лежаха няколко листа от рози и едно току-що разтворено цвете, което разсеяните пръсти на младата жена бяха изпуснали преди малко на земята. Господин Де Гилиак се наведе и го вдигна.

— Жалко е да увехне на земята! — каза той, като го втикна в бутониерата си.

И като притегли едно кресло, седна до Валдере, която бе взела работата си.

— Тази покривка за олтар е истинско чудо. Откъде сте взели модела?

— Аз си я измислих по една стара гравюра, която намерих в библиотеката.

— Не знаех, че имате този талант! Вие наистина сте артист във всичко. Този рисунък е чудно хубав. За кого е предназначено това ръкоделие?

— За моята бедна черква в Сен Савиниен. Надявам се, че ще го свърша за празника „Св. Богородица“.

— Ще ми позволите ли да ви посъветвам да пощадите очите си. Тази работа трябва да е много уморителна и освен това какво друго сте направили? Харесахте ли последните книги, които ви изпратих?

Веднъж поставен на тази плоскост, разговорът отстрани всички пречки между им и продължи дълго. Ели живо се интересуваше от тънките преценки на своята жена за прочетените книги, а Валдере слушаше с тайно възхищение блестящата и дълбока критика, която господин Де Гилиак правеше върху тях.

Не ставаше вече въпрос за Северния полюс. Маркиз Де Гилиак, както беше казал на госпожа Де Брейл, се настаняваше за лятото и есента в Арнел, за което свидетелствуваха пристигането на целия му персонал, на колите и конете.

Той се зае с подреждане на своите мемоари, които искаше да публикува с едно предисловие и коментар. За тази работа Валдере, изглежда, му беше необходима, тъй като нито един от неговите секретари не можеше като нея да разчита избледнелите ръкописи и този стар, понякога неточен старофренски език. Младата жена беше помолена да прекарва по няколко часа всеки ден в неговия кабинет библиотека, изложен на слънце, много топъл през този сезон. Омразният й парфюм беше изчезнал, нямаше и силно миризливите цветя.

Всеки ден тя сядаше до него в голямата стая, където свалените завеси поддържаха приятна свежест. Четенето на ръкописите не запълваше всичките часове. Господин Де Гилиак говореше с жена си върху много други неща и главно върху романа, чийто план изготвяше. Той го показа на Валдере и тя трябваше да даде своето мнение и да направи своята критика. Никога досега не бе ставало подобно нещо. Да иска съвет от една жена — той, гордият Гилиак! И да приеме едно дете на деветнадесет години да преценява неговите идеи, едно дете, което само искрено считаше себе си за невежа!

Но това дете имаше най-чудно изразителните очи на света и от малката прелестна уста излизаха дълбокомислени думи, тънки и благородни преценки, които вероятно изглеждаха достойни за вниманието на господин Де Гилиак, защото ги искаше и щателно ги събираше.

Неговото държане от първите дни не се промени. Неговата любезност сега имаше нюанс на кавалерско усърдие, сериозният му поглед, когато се спираше на Валдере, получаваше мистериозна дълбочина, от която тя тръпнеше не от страх, както по-рано, а от малко тревожно вълнение. Предишното стеснение беше почти напълно изчезнало пред това ново отношение, което преобразяваше господин Де Гилиак. И това беше много хубаво, защото отношенията им ставаха по-близки. Това бяха непрекъснати разходки, посещения в замъците из околността, музикални сеанси, уроци по езда и по спорт, които той сам даваше на младата жена, чиято гъвкава ловкост възхищаваше този безподобен спортист.

Валдере се поддаваше на всичко с мила грация. И това, което в началото беше само подчинение на желанията на своя мъж, ставаше удоволствие, защото тя беше млада, здрава, свикнала на упражнения и на умора от своя живот в О Сапен, всякога готова за дълги разходки на кон из живописните пътеки на гората в Арнел или за игра на тенис под старите вековни дървета сутрин, когато нощната роса освежаваше въздуха.

Една голяма изненада бе запазена за нея скоро след връщането на Ели по повод кръщаването на Бенаки. Господин Де Гилиак съвършено просто заяви, че той ще бъде кръстник, а жена му кръстница. Целият Вриниер беше смаян. И свещеникът, поканен да се запознае с този необикновен енориаш, когото бе виждал само отдалече по време на неговите пребивавания в Арнел, го намери така различен от това, което мислеше, толкова мил и сериозен, че изведнъж стана негов обожател.

— Невъзможно е да не успеете да се разберете с него, госпожо — каза той на Валдере, когато я видя скоро след това. — Не отричам, че той има вина спрямо първата си жена, спрямо дъщеря си и спрямо вас. Но у този човек има и известна честност, той притежава качества, които вие трябва да откриете, недоверието ви изстудява, мое бедно дете, опитайте се по християнски да го превъзмогнете, за да изчезне всяко недоразумение между вас.

Да, недоверието още съществуваше. И действителната промяна у Ели само увеличаваше смута в душата на младата жена. Тя виждаше неговото внимание към Гюйемет, неговата доброта и благородство по отношение на Дюбие, грижата да даде на Бенаки достатъчно образование и добро морално възпитание. Той водеше всяка неделя жена си и дъщеря си на черква… Какво чувство го караше да върши това?

Към края на юли Де Гилиак я заведе в Париж, за да й поръча тоалети. Никой нямаше по-сигурен вкус от неговия и по-голямо отвращение от баналното и условното. И никой не хранеше в такава висока степен любов към елегантността и хармоничната красота, към сдържания лукс и великолепието. Този път Валдере имаше лични впечатления за това. Чудеса бяха поръчани за нея. В началото тя беше възхитена, даже малко зашеметена — защото най-сетне и тя беше жена, и тя имаше остър вкус за красотата и елегантността. Но доброто християнско чувство, така дълбоко у нея, отново взе връх и тя се уплаши от лудите разходи, които се правеха за нея.

Един ден тя намери в своя апартамент кутийка, в която имаше огърлица от перли, необикновено големи и чудно бляскави. Вечерта, като му поблагодари, тя каза:

— Ели, наистина ли са необходими толкова неща? Признавам, че това ме плаши малко.

Той започна да се смее.

— Какъв странен въпрос от страна на една жена! Не обичате ли тоалетите, украшенията, всички тези неща, за които толкова същества погубват душите си?

— Обичам ги до известни граници, но вие ги преминавате, Ели. Тази огърлица е безумие.

— Аз не мисля така. Щом като мога да ви я предложа, без да ощетявам никого и без риск да наруша равновесието на нашия бюджет, аз не виждам къде е безумието.

Той се усмихна весело, но без ирония.

— Да, защото ще ми бъде мъчително да нося украшение, чиято цена би облекчила толкова страдащи — отговори тя сериозно.

— Но, Валдере, трябва да мислите и това, че нашият лукс, нашите разходи дават препитание на известна категория работници.

— Приемам това. Но когато този лукс е прекален, той извиква омраза и завист — нещо повече, той размеква тялото и душата. Смятам, че известна умереност е необходима.

— Златната среда винаги! Тази ужасна среда, така мъчно постижима. Вие сте там — вие, Валдере, но не и аз, уви!

Той се смееше весело, като предлагаше ръка на младата жена, за да я отведе в трапезарията, чиято врата лакеят бе вече разтворил. Този светски егоист беше ли разбрал изразеното от нея чувство? Валдере се съмняваше. Във всеки случай той желаеше да успокои скрупулите на своята жена, защото на другия ден, когато тя влизаше в салона, в който той я чакаше, за да я отведе с автомобил до Фонтенбло, Де Гилиак й даде един портфейл със своя герб, като каза:

— Държа да се извиня за това, което вие наричате мои лудости. Изхарчете бързо за вашите бедни тези дребни банкноти, които се намират вътре, и възможно по-скоро ми поискайте други.

Когато тя се опита да му изрази своята признателност, той живо каза:

— Не, без благодарности! Виждам в очите ви, че сте доволна и това ми стига.

Постъпки от този род, извършени с добра воля така просто и така кавалерски, трогваха Валдере. А защо още това съмнение в душата й? То отразяваше живота, то поддържаше преградата между Ели и нея.

По това време висшето парижко общество започна да бяга към други небеса. Господин Де Гилиак, освободен от светски задължения, използува това, за да покаже на своята жена артистичния Париж. Той се оказа най-любезният и най-осведоменият чичероне и Валдере забравяше часовете, като гледаше шедьоврите и слушаше топлия вибриращ глас, който така добре посочваше всичките хубости. Навсякъде Валдере беше обект на възхищение, което много притесняваше нея, но извикваше блясък на доволство и гордост в погледа на господин Де Гилиак. Младата жена забеляза това един ден и с тревога се попита дали новото държане на Ели не се дължеше просто на обстоятелството, че нейната хубост ласкаеше неговата гордост и той изпитваше удоволствие да се краси с нея, да я изтъква чрез изтънчената елегантност на обстановката, в която я поставяше. И за да укроти младата непокорна провинциалистка, той се показваше сериозен и любезен, скрито усърден…

Валдере се бунтуваше срещу тази мисъл, която често я навестяваше, откакто беше в Париж. Но тази мисъл се явяваше отново всякога, когато й се струваше, че долавя в очите на Ели онова изражение на горда радост, което й бе направило впечатление, или още повече, когато го виждаше да избира с внимание някое от тези прекрасни украшения, предназначени да подчертаят красотата на тази млада жена, която той пренебрегваше преди.

Когато петнадесетте дни, които господин Де Гилиак бе определил за престоя в Париж, минаха, една вечер той попита жена си:

— Валдере, искате ли да останем още няколко дни в Париж?

— Не държа много и бих била даже щастлива отново да видя малката Гюйемет, за която времето минава бавно. Искате ли да прочетете последното й писмо, Ели?

Той взе листа, изпълнен с несръчен почерк, набързо го прочете и каза с усмивка:

— Е, добре, да се върнем в Арнел! Това е и моето желание. Ще използуваме за работа времето, което ни остава до пристигането на нашите гости.