Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Entre Deux Ames, 1918 (Обществено достояние)
- Превод отфренски
- , 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 18гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg(2010)
- Разпознаване и корекция
- МаяК(2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2014)
Издание:
Марион Дели. Между две души
Френска. Второ издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 1992
Редактор: Румена Кюлиева
Коректор: Ева Егинлиян
ISBN: 954-459-013-7
История
- —Добавяне
I
Членовете на Жокейклуба току-що бяха отпразнували тази вечер неотдавнашното избиране в Академията на маркиз Гилиак, прочутия автор на изящни исторически проучвания и психологически романи, чиято висока литературна стойност бе призната от всички. В един от разкошните салони група, съставена от най-аристократичните членове на клуба, бе обкръжила новия „безсмъртен“, за да се сбогува с него, защото нощта напредваше и единствено ожесточените играчи на карти щяха да останат.
От всички мъже, които се намираха в клуба, нито един не би могъл да се похвали, че може да се сравни с Ели де Гилиак, с неговата хармонична красота и несравнима елегантност. Това лице с великолепни и мъжествени черти, с матова кожа, с изящна и иронична уста, с къдрава тъмнокафява коса, тия тъмносини очи, чиято красота беше толкова прочута, колкото и творбите на Де Гилиак, и високата стройна фигура, и цялата тази грация, надменна любезност, патрицианско благородство придаваха несравнимо очарование на този тридесетгодишен мъж.
Този чар въздействуваше на всички, които го обкръжаваха в тоя миг, ръкуваха се с него и отвръщаха — едни духовито, а други банално — на неговите блестящи слова, на най-изтънченото френско остроумие. Истинска наслада за слушателите, както заяви един от сродниците на Гилиак, граф Д’Есил, човек на възраст, с духовито и изтънчено лице, навеждайки се до ухото на един млад руснак, близък приятел на Гилиак.
Княз Стеркин кимна одобрително с глава и насочи сините си ясни и искрени очи към своя приятел, от когото се възхищаваше сляпо.
В този момент Гилиак пристъпи към Д’Есил:
— Имате ли кола, братовчеде?
Освен всички други качества, бог го бе надарил и с топъл приятен глас, който Гилиак умееше да използува отлично.
— Да, драги, чака ме такси.
— Не предпочитате ли да ви оставя у дома ви на минаване?
— Приемам с удоволствие, още повече, че обичам много вашите автомобили.
— Използувайте го тогава тази вечер… До утре, Мишел! Ще те чакам в 2 часа.
— Добре. Лека нощ, Ели! Моите почитания на госпожа Д’Есил, господине.
Младият славянин стисна ръка на графа и на Гилиак, които се отдалечиха и излязоха от салоните.
Навън една елегантна малка кола очакваше маркиз Де Гилиак. Той се качи в нея със сродника си, даде адреса на господин Д’Есил, после, потъвайки в копринените меки възглавници, прошепна с нетърпение и ирония:
— Какво глупаво задължение!
Д’Есил го тупна по рамото.
— Преситен на ласкателства, на тамян, на обожание! Ах, какъв човек!
Гилиак се засмя рязко.
— Преситен на всичко! Но ако искате, нека поговорим за сериозни работи, драги ми братовчеде. Понеже сме сами, ще ви поискам едно сведение… Не зная дали съм ви казал, че смятам да се оженя повторно?
— Не, но узнах по околни пътища, че херцогиня Версанж била много отчаяна, защото отстранявате безпощадно нейните кандидатки, избрани впрочем измежду най-добрите от нашата аристокрация.
— Те са отлични. Но какво да правя, аз си имам свой идеал!
Д’Есил хвърли учуден поглед на хубавото лице, върху което тъмните зеници блестяха с ирония.
— Вие сте имали идеал, Ели?
Маркизът се изсмя иронично.
— С какъв тон ми казвате това! Изглежда, че сте много изненадан и подозирам, че ме смятате за неспособен да поддържам в моя скептичен ум искрата на някакъв идеал. Обаче тази дума е неуместна тук, признавам това, защото се отнася просто до един брак по разум.
— Направихте ли вече избора си?
— Още не, драги братовчеде. Не съм намерил още… как да кажа?… Моята мечта?… Не, това е много неопределено, въздушно… Моя тип? Това е грубо… С една дума онова, което търся.
— Я гледай! Много сте придирчив, драги мой! Всички жени са във вашите нозе и вие знаете предварително, че щастливата избраница ще бъде предмет на ужасна завист.
— Не ще има за какво да завиждат на онази, която ще стане моя жена — отговори спокойно Ели.
Д’Есил го погледна леко смутен.
— Защо, приятелю?
Ели се изсмя отново иронично по навик.
— О, не мислете, че имам намерение да подражавам на Синята брада!… Макар че са разправяли много работи от тоя род във връзка с Фернанда — прибави той, повдигайки леко рамене. — Оставих ги да си говорят, защото беше много глупаво. Мисля, че днес не коментират вече по това… Но да се върнем на бъдещата маркиза Ели де Гилиак. Исках просто да изкажа мисълта, че нито на една от тия дами не ще й бъде много приятно да води строг, усамотен живот, какъвто готвя за втората си жена.
Смаяното лице на Д’Есил трябва да е било много забавно за събеседника му, защото Ели не можа да се въздържи да не се засмее — много младежки, много искрен смях, този път без смесица от ирония, което беше рядкост у него.
— Вие искате да се оттеглите от света, Ели?
— О, не, не аз! Говоря за жена си. Хайде, ще ви обясня всичко.
Той се облегна небрежно на възглавниците. Под нежната светлина на електрическата лампичка, покрита с бледожълто. Д’Есил виждаше да блестят дълбоките очи на Гилиак, засенчени от миглите.
— … Няма защо да ви разправям, че първият ми брак беше заблуждение. Никога два характера, като моя и този на Фернанда, не са били толкова неспособни да се разберат. Ние страдахме и двамата от това несъгласие… и аз си обещах да не правя никога вече нов опит от тоя род. Искам да си остана свободен. И все пак желая да се оженя отново, за да имам наследник на името си, защото аз съм последният от моя род. Това е главната причина. Освен това искам да дам майка на малката Гюйемет, чието здраве не е много добро и чиито възпитателки и гувернантки създават толкова неприятности на майка ми вследствие на постоянната им смяна.
— И тъй, Ели?
— И тъй, братовчеде, ето: искам една млада сериозна девойка, която да обича деца, да ненавижда светските развлечения, да се чувствува щастлива, че ще живее през цялата година в Арнел, и да се задоволи да ме вижда сегиз-тогиз, без да мисли, че има правото да иска повече от мене. Не искам суетност, големи интелектуални или артистични наклонности. Нужна ми е сериозна жена със среден ум, но със здрав разум — и да не бъде сантиментална! О, сантименталните, романтичните, екзалтираните жени! И техните сълзи, нервни кризи, сцени на ревност! Тия неприятни сцени, с които ме гощаваше бедната Фернанда винаги когато й хрумваше!
Неговият глас доби почти суров оттенък и в погледа му блесна раздразнителна искра в продължение на няколко мига.
— Но, драги ми приятелю, всеки би се обзаложил, че която и да е жена, колкото и сериозна да бъде тя, ще се влюби — и то много дълбоко — в мъж като вас — възрази усмихнато Д’Есил. — Това е неизбежно, бъдете уверен.
— Надявам се, че ако тя е такава, каквато я желая, ще мога да я накарам да разбере колко безполезно и опасно ще е едно чувство от тоя род към мен, което ще бъда неспособен да споделя — отвърна Де Гилиак. — Една разумна, а не сантиментална жена ще схване веднага какво искам от нея и ще може да намери известно удовлетворение в брак от тоя род. Но сега нека дойдем до сведенията, които ще искам от вас: нямате ли измежду вашите сродници и множеството ви провинциални познати някоя девойка, която да отговаря на моите желания?
— Хм, трудно ще е при такива условия! Знаете ли, драги мой, че ще е нужна жена почти със свръхчовешки разум, за да приеме да живее настрана от светския живот на мъжа си, да пребивава през цялата година в Арнел, когато би могла да бъде най-ухажваната жена на земята и да се наслаждава на всички удоволствия, каквито може да й достави богатство като вашето?
— Признавам това и всъщност почти не се надявам, че бих намерил подобно нещо. Ала случайността!… Може би някое много набожно момиче?
— Всяко набожно момиче би се поколебало да се омъжи за безбожник като вас, Ели.
— Възможно е. Обаче забравих да ви кажа, че държа особено много на това. Голямата набожност у жената е най-добрият страж и първата гаранция за мъжа й.
— Но не допускате ли, че тя би могла да иска взаимност? — каза графът с лека ирония. — Случва се често набожната и добра християнка да иска и от съпруга си същите чувства. А това ще представлява още по-голяма трудност за вас.
— Ах, вие ще ме накарате да се отчая! — каза Де Гилиак полушеговито, полусериозно, повдигайки рядкото цвете, което беше паднало от бутониерката върху коленете му. — Слушайте, припомнете си всички ваши познати. Моята братовчедка, и вие имате там във Франш Конте, в Бретан, по всички краища на Франция множество млади сродници, млади приятелки…
— Да, но нито една от тях не ми се вижда годна да осъществи вашите желания. Човек като вас не би искал да вземе една глупачка като Анриет д’Ерки…
— Не, не желая глупачки, братовчеде.
— Одет де Керини е грозна…
— Не е за мене.
— Държите ли на красотата?
— Не, напротив! Хубавата жена е почти по необходимост кокетка, тя ще иска да стане и светска дама… Не, не искам подобно нещо! Нужна ми е жена, която да не плаши хората с грозотата си, да има благородна външност преди всичко — на това държа най-много, добре възпитана и със спокоен характер, покорна…
— Драги приятелю, вашите искания са прекалени…
Д’Есил подпря чело на ръката си, като че ли се мъчеше да си спомни нещо. Ели мачкаше в пръстите си яркожълтия цвят. Приятна топлина цареше в колата, където се носеше странно благоухание, изтънчено и замайващо, което бе пропило всички лични вещи на Гилиак.
Д’Есил вдигна внезапно глава.
— Почакайте!… Може би… Способен ли сте да се ожените за една бедна, но в пълния смисъл на думата бедна девойка, дотолкова, че ще трябва да поемете издръжката на семейството й — баща, майка, шест сестри и братя, по-малки от нея?
— Паричният въпрос не съществува за мене. Но цялото това семейство ще ми бъде голям товар.
— Не особено по всяка вероятност, тъй като госпожа Де Ноклар, винаги болна, не напуска никога Жюра, където живеят всички в техния малък замък О Сапен в околността на Понтарлие. Валдере, най-голямата дъщеря, е кръщелница на жена ми…
— Валдере?… Госпожа Д’Есил ли й даде това име?
— Да, това е едно от имената на Жилберт, която е родом от Контоа, както знаете. Не ви ли харесва името?
— О, да. Продължавайте, моля.
— Тази девойка е била принудена още в най-ранна възраст да замести болната си майка, да се грижи за нея, да се занимава с братята и сестрите си, да води домакинството със средства, които постепенно намаляват, защото бащата, човек с празна глава, е загубил завидното си състояние още при женитбата си в хазартни игри и развлечения. Сега той води оскъден живот в О Сапен, без да има енергията да подири работа, която да може да отстрани приближаващата се черва мизерия. Той се е озлобил, огорчен е от живота и подозирам, че бедната Валдере не е много щастлива у дома си, между този вечно недоволен баща и тази изтощена болна майка, с постоянната грижа за утрешния ден и хиляди други работи по домакинството, които лежат на нея. Мисля, че там ще ви посрещнат като спасител, драги мой.
— Как изглежда тази девойка?
— Има три години, откакто не съм я виждал. По онова време тя беше 15-годишно момиче — нито хубава, нито грозна, с неоформени черти, малка, срамежлива, но с благородна външност. Великолепна коса, прелестни зъбчета и извънредно хубави очи. При това много сериозна, привързана до крайност към своите, много набожна, много свенлива, няма ни най-малката представа за света, но умна и достатъчно образована.
— Но това е тъкмо за мене! Подозирах, че ще намеря нещо у вас. От благороден произход ли е семейството?
— Старо контоазко семейство, чисто откъм неравни бракове.
Гилиак се замисли за миг, мачкайки с пръстите си неузнаваемото вече цвете.
— Според всичко онова, което ми разправихте, тя трябва да е едва 18-годишна — поде той. — Твърде млада е.
— По-лесно ще се огъне.
— Вярно. Най-сетне — щом е сериозна! Свикнала да живее на село, почти в бедност, Арнел ще й се вижда като рай.
— Разбира се. Мисля, че няма да е сантиментална. Вярно е, младите момичета не можеш да ги разбереш… Драги ми Ели, мога ли да ви помоля да уважите една от моите малки слабости, като престанете да измъчвате това бедно цвете?
— Извинете, братовчеде, забравил бях…
И отваряйки прозорчето на колата, той хвърли навън смазаните листчета. После се обърна към Д’Есил:
— Това се казва обич към цветята! Що се отнася до мене, тия земни продукти, тия сложни съчетания ми са съвършено безразлични. След като насладя погледа си на тяхната красота, аз ги унищожавам безжалостно. Истинското цвете за мене, онова, до което не съм се докосвал, без да се възхитя от хармоничната му красота, е смиреното полско и горско цвете.
Д’Есил разтвори учудено очи, което предизвика отново ироничния смях у Гилиак.
— Праведни боже! Бедни ми братовчеде, струва ми се, че ви разкривам тая вечер свои неподозирани хоризонти! Ели де Гилиак бил лиричен и сантиментален! Не можете да се опомните… и аз също впрочем. Но нека бъдем сериозни. Ние говорехме за госпожица Де Ноклар, а не за цвете… Но може би тя е нещо подобно?
— Полско цвете, Ели.
Ироничната уста леко се усмихна.
— В такъв случай бъдете спокоен, ще се отнасям към нея като с полско цвете. Но ще мога ли да видя фотографията й?
— Жена ми има една нейна снимка, но тя е отпреди три години. Ще ви я изпратя утре.
— С точния адрес, моля. Щом съм решил да се оженя отново, искам да свърша по възможност по-скоро тая неприятна работа. И тъй, ако лицето й ми се хареса горе-долу, ще замина за Жюра, за да видя тази млада дама. Но ще ми е нужен някой повод, за да се явя пред господин Де Ноклар.
— Ще ви дам едно писмо, в което ще му съобщя, че целта на вашето пътуване е желанието ви да разгледате старите хроники, които той притежава и за които съм ви говорил.
— Предвид едно мое ново съчинение. Много добре. Надявам се, че ще се сети да ми покаже поне дъщеря си?
— За повече сигурност жена ми може да ви даде някоя поръчка, някоя малка вещ, която ще трябва да предадете на госпожица Де Ноклар.
Де Гилиак кимна одобрително с глава.
— Много добре… Здрава ли е тази девойка?
— Много. В семейството няма наследствени болести, мога да ви уверя в това.
— Това е точка, която не бих могъл да отмина. Наистина може би ще намеря там онова, което искам.
Между тях отново настана мълчание. Де Гилиак си играеше небрежно с ръкавицата си. Неговият сродник го гледаше с крайчеца на окото си в недоумение и с любопитство.
— Значи нямате никакъв идеал, Ели? — каза внезапно Д’Есил, навеждайки се към него.
Наведените клепки на Ели се повдигнаха, тъмните очи блеснаха и Д’Есил видя в тях да минава пламък, който сякаш озари ненадейно цялото хубаво лице и то доби сериозен вид.
— Имам само един идеал: родината! — каза със спокоен тон Де Гилиак.
Бедният Д’Есил попадаше този ден от изненада на изненада. Впрочем Ели де Гилиак имаше обичая да поставя хората в недоумение със странните скокове — привидни или действителни — на своите идеи.
— Ах! Много добре! Много добре! — каза графът, стараейки се да се съвземе. — Това е един много благороден идеал, един от най-благородните… Но може би имате и други?
— Може би! Кой знае! Всичко става!
Внезапно скептикът се появи отново, погледът стана пак ироничен и непроницаем.
Автомобилът спря в този миг пред дома на Д’Есил. Той се сбогува с младия си сродник и с пъргави крачки се изкачи на третия етаж, където се намираше неговото жилище.
Влизайки у дома си, той видя през полуотворената врата тънка ивица светлина. Д’Есил се запъти нататък и влезе в спалнята на жена си. Госпожа Д’Есил си беше легнала и четеше. При влизането на мъжа си тя обърна към него студеното си благородно лице, чийто израз се смекчи от лека усмивка.
— Не сте ли заспали още, Жилберт? — каза Д’Есил, приближавайки се до нея.
— Невъзможно ми беше да заспя, приятелю. Как прекарахте вечерта?
— Отлично. Ели беше в особено добро настроение тази вечер и не можете да си въобразите какъв беше разговорът ни. Какво странно създание! Преди малко, идвайки насам — защото той бе любезен да ме доведе с колата си, — ме смути съвсем.
— Разкажете ми какво се е случило, ако не бързате да си легнете.
— О, никак! — увери я Д’Есил и се настани в едно удобно кресло до леглото. — Ах, вие не ще отгатнете никога какво научих преди малко! Може би вашата кръщелница Валдере де Ноклар ще сключи наскоро нечуван, великолепен брак!
Госпожа Д’Есил го погледна крайно учудена.
— Защо ми заговорихте толкова неочаквано за Валдере, когато въпросът се отнася до Ели де Гилиак?
Графът потри ръце, смеейки се лукаво.
— Нима не разбирате? Всъщност е много просто. Ели си търси втора жена и аз му посочих Валдере.
Госпожа Д’Есил го погледна смаяна.
— Вие сте луд, Жак! Какво означава тази шега?
— Шега ли? Нищо подобно! За доказателство, че не се шегувам, натоварен съм да му изпратя утре снимката на вашата кръщелница.
И Д’Есил предаде на жена си разговора си с Ели. След като свърши, тя поклати глава:
— Това би било великолепна участ за нашето дете… Но ще бъде ли тя щастлива в такъв брак? Ели е толкова особен, странен човек!
— Трябва да признаем, Жилберт, че не е имало повод той да бъде обвинен в нещо лошо в частния си живот.
— Това е така и ние трябва да го признаем. Ала въпреки всичко първият му брак беше много нещастен.
— Фернанда беше толкова празна жена, суетна и лекомислена кукла! Нейните сантиментални екзалтации, ревността й, претенциите й да се меси в работите на мъжа си трябва най-сетне да са дотегнали много на човек като Ели, който е въплъщение на егоизма и независимостта.
— Егоизъм — да, право казано. А неговото държане към дъщеря му, която едва познава и за която не се грижи? А неговият скептицизъм, неговите свръхсветски привички? И особено онова, което не знаем за него, онова, което той крие зад омайния си поглед, зад усмивката си, гласа си?… После, кажете ми, Жак, вярвате ли, че е много приятно за една жена да вижда мъжа си предмет на непрестанните хвалебствия на възторжени жени? Особено когато тя ще играе при него незначителната роля, определена от Ели за втората му жена?
— Естествено… естествено. Не казвам, че всичко ще върви като по вода в този брак. Но мислите ли, Жилберт, че бедната Валдере е щастлива в дома си, особено с непрестанната си загриженост за нужните средства? Нейната женитба с Ели ще подобри материалното положение на родителите й. И тя ще живее спокойна във великолепния замък Д’Арнел със задачата да върне майчината любов на едно дете, лишено от майка. Тя ще носи едно от най-хубавите имена във Франция, ще се радва на изтънчен разкош, с който Ели ще съумее да я обкръжи…
Госпожа Д’Есил го прекъсна, клатейки глава.
— Ако Валдере си е останала такава, каквато си беше, тя не е човек, който ще намери удовлетворение в предимства от тоя род. Перспективата да замести майката на Гюйемет ще бъде вероятно по-съблазнителна за нея, толкова предана на сестрите и братята си…
— Най-после, какво ще кажете, Жилберт?
Графинята се замисли за миг, потривайки чело с дългите си изящни пръсти.
— Това е крайно неудобно! Признавам ви, приятелю, че Ели ми се вижда малко странен за съпруг.
Д’Есил се засмя.
— Идете да кажете това на многобройните му почитателки! О, не ще и съмнение, че той винаги ще бъде господар в дома си, защото умее да кара да му се подчиняват! Но той е и истински джентълмен и съм убеден, че една добра и сериозна жена няма да страда никога от неговия много горд, много неотстъпчив, но лоялен и великодушен характер.
— И странен и… необясним всъщност, признайте, Жак. Ако бих имала дъщеря, дали бих му я дала за жена? Във всеки случай бих треперила много за нея.
— Хм, и аз също! И все пак струва ми се, че у него моралната стойност е много по-голяма, отколкото можем да съдим по външните му прояви. Можехте ли например да подозирате, че той е толкова горещ родолюбец?
— Никак, смятах, че по-скоро е равнодушен в това отношение.
— Но ето че той ми разкри това преди малко. Възможно е у него да има и други приятни изненади. Но най-сетне какво решавате за Валдере?
— Ние нямаме сериозни причини да не помогнем на този проект, Жак. При жалкото й материално състояние невъзможно ще е тази девойка да се омъжи. После — скоро те не ще имат вече нито троха хляб вкъщи. В такъв случай налагат се жертви пред едно толкова неочаквано разрешение, каквото ще бъде бракът с маркиз Де Гилиак. Ако Валдере е сантиментална, ако тя е мечтала като другите девойки, боя се, че ще страда при Ели, но възможно е тя да не е имала никога време да мечтае, бедното момиче! И да приеме много просто този брак по разум, този живот, изпълнен с жертви, и равнодушната любезност на мъжа си. В такъв случай би могла да намери удовлетворение в тая женитба, дори да би трябвало да види близките си спасени завинаги от мизерията, защото Ели ще се покаже много щедър, в това не се съмнявам… Само едно нещо ще бъде много неприятно за Валдере: безразличието на Ели към църквата и религията.
— В своите съчинения и слова той винаги е проявявал голямо уважение към религиозните чувства на другите и уверен съм, че неговата жена ще бъде свободна да се придържа към религията.
— Да, но една набожна девойка като Валдере ще иска нещо повече. Най-сетне, ако Ели се реши да обърне погледите си нататък, Ноклар и жена му ще поискат сведения за него и ще ни кажат какво мислят. Те са, които ще трябва да решат.
— Да, това е единственото разрешение на въпроса. Надявам се, че свекървата не ще ревнува този път сина си от младата маркиза, както ревнуваше от Фернанда, която беше доста красива светска жена и се обличаше чудесно — всички непростими недостатъци в очите на много красивата и винаги млада свекърва.
— Тя не ще има причини да ревнува наистина, ако Ели не се отклони от плана, който си е начертал. Щом снахата не се стреми да я засенчи и не е обичана от сина, когото тя боготвори, маркизата не ще я мрази.
— И тъй, ние ще изпратим снимката утре? А сега лека нощ, мила. Късно е вече. Постарайте се най-после да заспите.
Той целуна високото чело, на което вече се бяха появили няколко бръчки, и се отправи към вратата. Но там се обърна внезапно:
— Струва ми се, Жилберт, че Ели поддържа една утопия, като мисли, че ще може да убеди младата си жена да изпитва към него само умерена привързаност?
— Боя се, че е така. И тъкмо това ме плаши за Валдере. От друга страна, този брак ще бъде такова неочаквано щастие за семейството й!… Ах, не зная какво да кажа. Жак! Вашият своеобразен братовчед ми обърка съвсем главата и уверена съм, че не ще мога да затворя очи до сутринта. Изпратете снимката… не зная какво бих желала: дали Валдере да му се хареса или не.