Силвия Кристъл
Покойникът от Нашвил (9)

9

Озовавам се пред група разярени граждани, пременени в траур, които бълват порой от цветисти изрази по адрес на някого, който закъснява. След минута разбирам, че този някой е покойникът. Катафалката се влачи по централната алея, докато опечалените пристъпват нервно от крак на крак и поглеждат нетърпеливо часовниците.

— Научих къде са настанили съдията. — Шели изниква зад гърба ми и ме откъсва от сцената на абсурда. — Онзи, заради когото Железния пръст обикаля наоколо като освирепял пес… — Усмихвам се, защото ми харесва, че красавицата се изразява за мъртъвците като за курортисти.

— За нищо на света, разбира се, не бих доверила на онзи негодник подобна информация…

Примигвам и присвивам очи. Изпитвам усещането, че имам халюцинации. По алеята се задава негодникът, за когото току-що спомена Шели. Пристъпва тежко и гледа страшно.

— За вълка говорим, а той… — Не успявам да довърша поговорката, защото Железния пръст изпъчва мускулестите си гърди на крачка от мен и впива малките си злобни очи в обърканото лице на спътницата ми.

— Убеден съм, че нямаш търпение да ми довериш онази малка тайна, която така безумно ме вълнува… — Гласът му е дрезгав. Шепотът му кара цялото ми същество да се скове от ужас.

Шели гледа като попарена. Клати напористо глава и е готова да се закълне, че няма нищо общо не само с малките тайни, но и с по-големите.

— Няма да се церемоня с тебе, малката. — Бившият затворник протяга жилестата си длан и колкото и да не ми се иска, чувствам, че трябва да се намеся.

Пристъпвам напред, за да предпазя крехкото тяло на немирницата Шели от яката хватка на натрапника. Чудя се, за какъв дявол й е притрябвало да затормозява бедното си съзнание с вредна информация като тази, къде се спотайва най-заклетият враг на страшилището с железния пръст.

— Разкарай се от пътя ми, нещастна отрепко! — Нелюбезното обръщение явно е отправено към мен. Онзи блъска рамото ми и чувствам как кръвта нахлува в главата ми.

— Настоявам да се отнасяш джентълменски с приятелката ми… — зъбя се насреща му.

Железния пръст ме поглежда тъпо.

— Ти пък откъде се взе, че и настояваш на всичкото отгоре? — пита съвсем основателно той.

— Пристигам от оня свят.

Разбирам, че гигантът изобщо не е склонен да оцени чувството ми за хумор.

— Нямам време за тебе, приятел — поглежда ме почти умолително той. След това обръща бръснатата си глава към Шели.

— Ще съм ти безкрайно благодарен, ако не ми губиш повече времето, малката.

Шели прехапва устни. Възхищавам се на решимостта й в критична ситуация като тази да пази така упорито чужда тайна.

— Страхувам се, че това, което ще споделя с вас, няма да ви хареса… — шепне на пресекулки тя.

— Аз пък се страхувам, че ако още малко ми полазиш по нервите, изобщо няма да ти хареса това, което ще направя с теб…

Шели схваща заканата и изрича с треперещ глас:

— Съдията… вече не е тук.

Белегът върху челото на Железния пръст се сбръчква и лицето му добива страховито изражение.

— Какви ги плещиш, красавице?

— Беше тук, но вече не е. Изровиха го преди две денонощия. — След набързо скалъпената лъжа гласът на Шели звучи значително по-убедително.

Моята приятелка определено си я бива. Възхищавам се, че умее да пази самообладание и да натиска въображението си да работи на пълни обороти.

— Кой го изрови? — пита с нескрито подозрение човекът с железния пръст.

— Вандали — отсича без капчица колебание спътницата ми.

Двамата с бияча се вторачваме в лицето й почти едновременно.

— На всеки може да се случи — повдига рамене Шели, без да се отказва от измислиците си.

— Нали знаеш, че за да ти повярвам, трябва да ми покажеш осквернения гроб…

Железния пръст не иска да го смятаме за наивник и е напълно в правото си. Желанието му кара лицето на Шели да смени рязко цвета си. Физиономията й става бяла като дълго стояло на слънцето платно.

— В момента е невъзможно — прави опит да се измъкне от затруднението тя.

— Защо?

— Защото край гроба кипи невероятно оживление. Близките са в паника. Ченгетата търсят виновниците. Не липсват и тълпи от любопитни, които нямат търпение да узнаят подробности около покушението.

— Ти май се гъбаркаш с мене, малката! — тръсва кръглата си глава Железния пръст. — Какво ми пука за близките на някакво съдебно нищожество!

— Защо не пораздвижиш мозъка си? — Намесвам се в разговора, не за да го полаская с убедеността си в наличието на сиво вещество в главата му, а за да дам възможност на Шели да се поокопити.

— Тези неща се правят нощем — отсичам и се потрисам от собствения си изблик на находчивост.

— В такъв случай, ще отидем в полунощ — одобрява безрезервно идеята ми биячът.

От гърдите ми се изтръгва глух стон. Единственото, което успях да свърша, беше да отложа часа на разплатата. Но и тази отсрочка не е за пренебрегване, като се има предвид нетърпението на мерзавеца да си разчисти сметките с представителя на правосъдието.

— Точно в дванадесет ще те чакам на същото това място, малката — размахва железния си пръст страшилището под самия нос на Шели.

Негодникът плюе с погнуса и се отдалечава. Няколко безкрайни секунди със спътницата ми стоим като поразени от мълния.

— Разполагаме ли с достатъчно време, за да се преселим някъде, където този симпатяга няма да е в състояние да ни открие? — Гласът ми вибрира в дразнещ фалцет, колената ми се тресат в нервни тикове.

— Как си представяш такова нещо, Фил? Да не искаш да се превърнем в скитащи души?

Не искам нищо подобно. И все пак перспективата за скитничеството определено е по-примамлива от нощната среща, която чукнах на оня здравеняк.

— Трябва да измислим нещо, за да го заблудим — хапе безцветните си устни красавицата.

Почесвам се по тила и се правя, че напрягам мозъчните си клетки.

— Какво ще кажеш да го заведем при мадам Фуска? — Лицето ми грейва от внезапно връхлетялата ме идея. Шели е така сащисана от случилото се, че не се сеща дори да ми забрани да си отварям устата.

— Ще помолим гадателката да хвърли едни карти и да увери Железния пръст, че съдията действително е отвлечен посмъртно. — Изричайки проблясъка осъзнавам, че съзнанието ми е на ръба на изтощението. Чувствам, че съвсем скоро ще изпадна в състояние на изпепеляване, което медицината определя като тотално емоционално изчерпване.

Шели клати глава.

— Нямаш представа каква проклетница е онази Фуска. Изобщо няма да си помръдне пръста, за да ни помогне.

Тя драска с нокти брадичката си.

— Виж какво ще направим — дърпа ме настрани красавицата. — Ти ще поемеш към западната част на гробището. Аз ще тръгна на изток, към Нашвил.

Примигвам тъпо и питам с половин уста:

— Към щата Тенеси ли имаш предвид?

От изражението върху лицето на спътницата ми разбирам, че изобщо не й е до кретенски въпроси.

— Нашвил е парцелът, в който сме настанени, Фил. Названието е съкращение на „нашия вилает“. Мислех да окача един огромен надпис между двете гранитни колони: „Добре дошли в Нашвил“, но проклетницата Фуска се разфуча и идеята пропадна.

Шели докосва челото си.

— Трябва да измислим как да се избавим от затворника. Неприятното е, че рядко копаят от предния ден…

Не схващам плана, който зрее в главата й, но това не ми пречи да се правя на съсредоточен.

— Точно така! — пляска с ръце Шели. — Ще проникнеш в черквата и ще хвърлиш едно око в графика. Можеш да свършиш тази работа, нали Фил?

Замисълът на красавицата изглежда съвсем непонятен, затова питам смирено:

— Какво точно искаш от мен?

— Много е просто — разперва ръце спътницата ми. — Ще се промъкнеш незабелязано в храма. Книгата с графика стои върху бюрото на свещеника. Офисът му се намира вдясно от входа.

Съзнанието ми упорито отказва да подреди в логичен ред подробностите, с които ме затрупва Шели. Единственото, което усещам почти осезателно, е растящият хаос в главата ми.

— Трябва да видиш къде се готвят да погребат нов мъртвец. Нужен ни е прясно изкопан гроб. Налага се да запомниш номера на парцела и алеята. Останалото е моя работа.

Усещам как мозъкът ми се завърта на бавни обороти.

— Намислила си да посочим незаетия гроб на някой неопят покойник и да убедим оня малоумник, че там е лежало изровеното тяло на съдията, така ли?

— Точно така, Фил. От теб искам единствено да не объркаш датата. Да научиш часа на погребението и да запомниш номера на парцела. За да успеем да се вместим в графика.

Не мога да разбера защо точно на мен се пада честта да върша тази отговорна работа.

— Би ли ми обяснила защо сме се залетели да пазим гърба на някакъв по всяка вероятност продажен съдия? — Ясно е, че бия отбой и Шели ме поглежда с укор.

— Първо, не сме сигурни, че е продажен. И второ… — Тя почесва върха на носа си. — Второ, същият този съдия е уредил Железния пръст с двадесет години зад решетките.

Зяпвам от удивление.

— Колко от тях е излежал?

— Нито ден.

— Как така? — опулвам отново очи.

— Ето така. Застреляли са го на излизане от съда.

Развръзката ме заварва напълно неподготвен.

— Как са го застреляли? — питам стъписано.

— Челно. От съседната сграда. Снайперист с тридесет и осем милиметров магнум.

Познанията на красавицата в областта на поръчковите убийства и хладните оръжия я издига светкавично в очите ми.

— За какво са се готвили да го тикнат в пандиза?

— За убийство, за какво друго?

Шели разглежда върховете на ноктите си. След това захапва един от тях и започва да го гризе с настървение.

— Мерзавецът твърди, че е действал без умисъл — обяснява тя, оглеждайки следващия нокът.

Захапвам долната си устна и се опитвам да сглобя историята. Чувствам обаче, че ми се губи най-важната част.

— Кого е убил този негодник?

— Едно шестнадесетгодишно момче.

Усещам неприятен бодеж в гърдите.

— Как малкият е попаднал в лапите на Пръста?

— Случайно. Момчето пристигнало на почивка заедно с приятели. Вечерта постояли в бара, където нашият човек си изкарвал хляба като платен бияч.

Шели се захваща със следващия нокът. Следя всяко нейно придихание.

— Когато младежите решили да се изнасят, някаква неврастеничка се разкрещяла, че й няма чантата. Железния пръст се спуснал към изхода и хванал момчето за гушата. Повалил го с един удар на земята. Младежът издъхнало на място.

Шели подсмърква и въздиша тежко.

— После се изяснило, че клетият младеж нямал нищо общо с въпросната чанта. Онази глупачка я изпуснала под масата. Бащата на момчето решил да не чака двадесет години, за да си получи Пръста заслуженото. Платил на професионалист, за да е сигурен, че работата няма да се изпорти. Килърът издебнал нашия човек на излизане от залата и с три куршума го изпратил в света на сенките.

Похвална постъпка. Аплодирана тайно от всички противници на грубата сила. Зрелищен край за един убиец, завършил дните си с публична екзекуция насред тълпата.

— Не мога да проумея как самите ние се забъркахме в тази каша. — Притискам длани към слепоочията си, защото чувствам, че ушите ми започват да бучат.

— Довечера ще приключим с тази история. Ще му покажем нечий празен гроб и ще го уверим, че там е лежал съдията. После ще се изнижем и ще внимаваме да не се мяркаме повече пред погледа му. — По всичко личи, че Шели е предвидила развръзката от срещата с убиеца да е щастлива.

Не искам да си представям как биха се развили нещата, ако онзи узнае, че сме се подиграли с доверието му.

— Време е да се захващаме за работа — побутва ме Шели и ме откъсва от мрачните предчувствия. — Внимавай да не разместиш нещо в офиса на свещеника!

Чудя се къде ли ще ни изведе цялото това безумие.

— Чакай! — спира ме спътницата ми тъкмо когато се готвя да запретна ръкави. — Виждаш ли ги ония двамата симпатяги?

Стърчащият й показалец сочи двама одрипани несретници, мъкнещи кирки и лопати на рамо.

— Къде мислиш, че са се запътили? — пита лукаво тя, без да откъсва поглед от гробарите.

— Не искам да те разочаровам, но може би не са се запътили заникъде, а най-вероятно се връщат.

Ентусиазмът й мигновено угасва.

— Прав си — признава с неохота тя. — И все пак смятам да разбера къде отиват…

Спътницата ми се спуска след гробарите и не ми остава друго, освен да я последвам.

Ония двамата спират и оглеждат пространството между два самотни занемарени гроба. Захвърлят инструментите на земята и се заемат да мерят разстоянието до алеята.

— Ударихме джакпота — шепне Шели и подскача от въодушевление.

— В полунощ ще довлечем онзи кретен тук, ще му наврем главата в дупката, която тези двама доблестни мъже се надявам да изкопаят, и ще оставим Пръста да се дави в заблудата за нерадостната задгробна участ на похитения съдия.

— Дано онзи закоравял престъпник наистина да е толкова наивен, колкото си представяш — не я оставям да предвкуси удоволствието от измамата аз.

— Всичко ще мине като по вода, Фил — уверява ме тя и страшно ми се иска да й вярвам.

— Защо се мотаят тия двамата? — кърши пръсти Шели и разбирам, че колкото и да се прави на безстрашна, сърчицето й подскача като на подгонен заек.

След минута и двамата си отдъхваме, когато виждаме как онези двамата плюят върху мазолестите си длани и размахват настървено лопатите. Купчината пръст расте пред очите ни и изпитвам безкрайна благодарност към тези двама несретници, задето се появиха в мига, в който Шели ме изпрати да крада поверителна информация от книгата с мъртвите.

— Не се тревожи, Фил, всичко ще мине като по ноти — повтаря Шели, повече за да вдъхне кураж на себе си, отколкото на мен.

Лошото е, че съм свикнал да се тревожа. А засега нещата се развиват твърде благоприятно. Този факт ме изпълва със смътни предчувствия. Но не ми се иска да се отдавам на мрачните си мисли, затова отвръщам с крива усмивка на безпочвения оптимизъм на спътницата си.

В края на краищата, до дванадесет има много време. Пък и гробарите си вършат така професионално работата. Шели е права. Трябва да захвърля черните очила и да погледна света през розови стъкла. Никога не съм го правил, защо веднъж поне да не опитам?

Моментът, разбира се, не предразполага към отглеждане на голи надежди. Но по-добре да се храниш с красиви илюзии, отколкото със зловещи предчувствия. Убеден съм, че няма човек на тази или на онази земя, който да вярва в противното.