Силвия Кристъл
Покойникът от Нашвил (8)

8

Взирам се невярващо в буквите и се чувствам дълбоко измамен. Под онази плоча не лежи никаква Шели. Поне според издълбания в гранита надпис. Чудя се дали милата ми приятелка ще е в състояние да ми представи някакво прилично обяснение за заблудата. Или изобщо няма да си направи труда да скалъпи оправдание. И докато прехвърлям в главата си разговора, който се готвя да проведа с нея, Шели изниква пред мен, по-свежа от всякога.

— Здрасти, Фил! — чурулика бодро тя и мигновено забравям колко съм сърдит.

— С друг ли делиш гроба? — соча черните букви върху плочата, за да се върна към реалността. Надписът пред мен известява, че тук е погребана някоя си Ребека, двадесет и осем годишна, усмихната и безгрижна, според лика в позлатената рамка.

— Не, защо? — чуди се на желанието ми да се заяждам Шели.

— Защото в бързината са сбъркали името ти…

— А — разсмива се красавицата. — Нищо не са объркали. Просто мразя това име Ребека. Нищо хубаво не ми се случи с него. Предпочитам да ме наричат Шели. С новото име сложих и ново начало.

Веднага разбирам, че и задгробният живот има своите привлекателни страни. Прави възможни и най-смелите човешки мечти.

— Всъщност, би могла и приживе да промениш името си. Въпреки че, ако питаш мен, Ребека е едно прекрасно име, което всеки би изричал с удоволствие.

Давам си сметка, че никой за нищо не ме пита, затова млъквам и се заглеждам в полюляващите си от вятъра клони на дърветата.

— Ако толкова настояваш, можеш да ме наричаш Беки. Въпреки че, с това име изобщо не бях щастлива.

— Докато с Шели си на седмото небе… — Усещам, че хуморът ми е доста черен и се ядосвам на способността си да развалям доброто настроение на хората.

— Наричай ме, както ти харесва — разрешава ми великодушно Шели и разбирам, че се готви да ми прости това вандалско нашествие в личния й живот.

Красавицата промушва малката си длан под лакътя ми и пита звънко:

— Какво ще правим днес?

Истината е, че нямах никакво намерение да прекарвам деня в компанията на заклета лъжкиня като Шели. Толкова бях сърдит, че страдах от неудържимото желание да я накажа, като я лиша от присъствието си. Сега обаче осъзнавам, че съм се готвил да накажа себе си. Защото не мога да си представя как би минавало времето, ако изобщо времето е някакъв фактор тук, без компанията на това немирно създание.

— Цяла нощ не мигнах. Не ми е до разходки — продължавам да се дърпам, защото не искам да призная, че само преди минута се държах кретенски.

— Какво ще кажеш да отскочим до Невъзвращенеца? Напоследък е доста потиснат. Злите езици говорят, че близките му го били изоставили напълно.

Въздишам тежко. Може би най-после настъпи моментът, в който се налага да й обясня, че тук всички сме невъзвращенци.

Шели се взира в лицето ми, опитвайки се да отгатне какво се крие зад каменната ми физиономия.

— След като не ти е приятно да виждаш никого, можем да съзерцаваме птиците в небето.

Никога не бих се сетил за подобно безсмислено занимание.

— Щом толкова настояваш, да отидем при онзи Невъзвращенец — приемам с неохота. — Виждам, че ролята на Самарянина ти допада.

Щели подскача от радост и ме стиска още по-здраво с малките си пръсти.

— Имай предвид, че понякога е доста мрачен — счита за необходимо да ме предупреди тя. — Животът му е бил истинска голгота. Можеш ли да си представиш! Близките му още не са му простили!

— Какво точно трябва да му простят? — питам, съзирайки с крайчеца на окото си как каменните могили на гнева върху гробовете на онези двама невръстни убийци са станали още по-внушителни.

— Как какво, Фил? — въздиша Шели, защото забелязва, че се разсейвам. — Малко ли е това, което са преживели?

— Какво ги е сполетяло?

— Тотален терор.

Стряскам се и си налагам да следя по-отблизо разговора.

— Помисли си само! — ококорва светлите си очи Шели. — Техен близък е избягал от страната!

— Може би трябва да ти напомня, че през последните десет години, освен техният близък от страната избягаха още три милиона, скъпа.

— С тази разлика, че той го е направил във време, когато подобни прояви са се считали за предателство. И са се наказвали жестоко.

Преизказното наклонение, което използва приятелката ми, ме навежда на мисълта, че самата тя е живяла в по-добри времена.

— Близките му са изгубили всичко. Работата си, имотите си, спокойствието си. Затова сега оставят гроба да буренясва…

— Не можеш да ги виниш.

Шели сбръчква тънките си вежди.

— И все пак, човекът също е преживял немалко. Стоял е по лагери. Блъскал се е като бездомен пес за парче хляб. Работил е какво ли не, за да има подслон над главата си.

— Въпрос на избор — отсичам безкомпромисно.

— Изобщо не става въпрос за избор. Трябвало е или да доносничи за колегите си и да си ляга вечер с мръсна съвест, или да си плюе на петите. Избрал е по-достойното съществувание.

Мълчанието ми поражда у Шели логично любопитство:

— Ти какво би направил в подобна ситуация?

— Бих си плюл на петите… — отвръщам след кратък размисъл.

Шели ме поглежда със светнал поглед.

— Виждаш ли? И ти ни би правил компромиси със съвестта си!

Виждам как се издигам стремглаво в очите й, затова бързам да разпръсна грешното впечатление, което може би съм оставил:

— И все пак, човек трябва да си дава сметка за последствията от постъпките си…

— Ти даде ли си сметка, когато се сблъска с оня камион, Фил? — бърка безмилостно в раната скъпата Шели.

— Бих дал какво ли не, за да бях избегнал сблъсъка…

Шели гали утешително рамото ми, защото разбира, че е прекалила с назиданията.

— Бъди любезен с него — съветва ме тя, когато приближаваме неподдържан гроб, потънал в бурени.

Съзирам Невъзвращенеца да седи върху плесенясал камък и да гледа в празното.

— Как си, приятелю? — Човекът се стряска от звънкия глас на Шели. Усмихва се сдържано и спира тъжните си очи върху мен.

— Това е Фил — представя ме спътницата ми. — Отскоро е тук, но от първия миг спечели доверието ми.

Усмихвам се глуповато и се чудя, дали това, да спечелиш доверието на Шели, е добра атестация.

Оглеждам се и сядам върху гладък камък в края на алеята. Чудя се дали се налага да подхвана някакъв безсмислен разговор или е по-учтиво да не накърнявам безметежността, в която се е потопил домакинът.

— Вчера за мен беше много труден ден… — нарушава мълчанието Шели и с облекчение установявам, че красавицата ще ме избави от необходимостта да се правя на словоохотлив.

— На гроба цъфна Дани. Не за да ми довери колко му липсвам, а за да заяви, че е решил да се ожени за Лора. — Спътницата ми изрича признанието на един дъх, но чувствам, че не й достига въздух. Думите й карат човека до мен да се размърда.

— Истината е, че не знаех какво да му отговоря — продължава монолога красавицата, без да я е грижа, че и останалите си имаме достатъчно проблеми.

— Бях убедена, че трябва да го спася от необходимостта да прекара остатъка от живота си с пепелянка като Лора. И точно тогава Фил ми отвори очите.

Въвличането ми в разговора ме кара да изпъна гръб.

— Този прозорлив човек тук, — Шели ме сочи с пръст, — беше така добър да ми обясни, че спасението на Дани е единствено в неговите ръце.

Забелязвам, че след споменаването на брилянтната идея, която съм подхвърлил, Невъзвращенеца губи напълно интерес към разказа. Погледът му отново се рее в празното, а челюстите му са стиснати до скърцане.

— Мен пък жена ми ме обвинява за всичко, което съм направил или не съм успял да свърша приживе. — Нямам навика да се изповядвам пред непознати, но си давам сметка, че Шели ме домъкна тук не за да мълча, а за да всея малко утеха в душата на домакина.

— Сърдита му е дори за това, че някакъв ненормалник е навлязъл в насрещното движение и се е ударил челно в тойотата на Фил — бърза да подкрепи твърдението ми Шели.

Истината е, че никога не съм споменавал пред Шели за тойотата. Но явно красавицата има собствени и доста надеждни източници на информация.

Невъзвращенеца ме поглежда със смесица от безразличие и безмерно отегчение. Дори трагедията на магистралата не е в състояние да го изтръгне от летаргията, в която се е потопил.

— А, забравих да ти кажа най-интересното! — възкликва Шели и пляска с ръце. — Вчера с Фил зърнахме Видението!

Човекът ни поглежда равнодушно. Убеден е, че единственото ни удоволствие е да досаждаме на останалите.

— Ние ще тръгваме — обявявам на висок глас, за да успокоя човека, че най-после ще го оставим на мира.

— Ще наминем отново — чурулика Шели и виждам как Невъзвращенеца отминава с отегчена гримаса обещанието й.

— Направихме много добре, че го навестихме — шепне тя, хвърляйки бърз поглед през рамо.

Радвам се, че е доволна. За мен посещението беше пълен провал, но сега не е време да й го казвам.

— Реших да те послушам, Фил. — Това признание ме изпълва с тревога. — Ти си по-мъдър, по-опитен и по-далновиден.

Чудя се кой й е наблъскал главата с подобни небивалици. Откъде изобщо е изградила за мен представа, която е толкова далече от действителността.

— Няма да се бъркам в решенията на Дани. След като иска да се ожени за Лора, нека го направи. Може пък да е щастлив.

— Твоят Дани цъфна на гроба с надеждата да му покажеш правия път, а не да го оставиш да се лута като заблудена овца. — Спирам насред алеята и размахвам заканително пръст.

Шели ме наблюдава с недоумение. Самият аз съм изненадан от страстта, с която се съпротивлявам на решението й.

— Не разбирам какво ти става — тропа с крак тя. — Ти ми каза да го оставя да се дави в заблудите си, не помниш ли?

Помня, как да не помня. Само че не вярвах, че ще вземе думите ми за чиста монета.

Промяната в отношението към годеника започва да ме плаши. Не вярвам да го е отписала с лека ръка. И все пак чувствам, че ако си отворя устата, ще се скараме. Затова си стискам здраво езика зад зъбите. Установявам обаче, че това не е лесна работа за човек, обхванат от гневно настроение.

— Може пък да си права. Това ще е най-заслуженото наказание за твоя скъп Дани. Да прекара живота си в гнездо, наблъскано с пепелянки.

Шели примигва и веднага разбирам, че не е очаквала от мен подобна безсърдечност. И за да я довърша напълно, подхвърлям нехайно:

— Забравих да ти кажа… Снощи размених няколко думи с Видението…

Спътницата ми ме поглежда объркано.

— Голям шегаджия си — опитва се да се засмее тя и очаква от мен да направя същото. Аз обаче съм безкомпромисен:

— Помоли да ти кажа, че нощните ни преследвания са й ужасно неприятни…

Шели облизва устни.

— Сигурен ли си, че не си сънувал?

— Мъртвите сънуват ли? — интересувам се, за да не смесвам реалността на небитието с нереалността на сънищата.

— Какво точно ти каза? — отминава въпроса ми тя.

— Точно това. Да я оставим на мира и да си гледаме нашата работа.

Шели почесва върха на вирнатия си нос.

— Как е разбрала, че я следим?

Това, че вписва и мен в списъка на преследвачите, ме притеснява леко, но решавам да издебна по-подходящ момент, за да й намекна, че мисията си е само нейна.

— Явно не сме достатъчно опитни в работата, с която сме се заели. — Опитвам се да посмачкам самочувствието й, но Шели не се отказва лесно от славата си.

— Глупости! — тропва с крак тя. — Някой ни е натопил.

— На кого му е притрябвало да върши нещо толкова… непочтено? — Веднага се сещам за поне пет-шест обитатели на квартала, които на драго сърце биха разкрили пред Видението естеството на заниманията ни.

— Съществуват толкова злобни хора, Фил… — клати глава събеседницата ми. — Някой видя ли ви да говорите?

— Самоубиеца.

— Добре, че не ви е зърнала лудата Фуска — отдъхва си Шели. — Отдавна се опитва да хване спатиите на Видението, но не й се отдава.

Долавям злоради нотки в гласа на спътницата си и се чудя защо се е вкопчила така здраво в тази история.

— Тихо! — дърпа ме изневиделица за ръкава тя. — Пристига Любовника.

Снишавам се до нея и забелязвам внушителната осанка на изискано облечен тип, който крачи с наведена глава по алеята. Новодошлият е пременен в скъп тъмен костюм, бяла риза и дълъг шлифер. Излъскан е от глава до пети, все едно е тръгнал на опера, а не към гробището.

— Идва почти всеки ден — смята за необходимо да ме осведоми Шели.

— Какво го влече насам?

— Раздялата с любимата…

Шели ми прави знак да замълча и двамата следим със затаен дъх как новодошлият оставя огромен букет от градински ружи във вазата до кандилото. След това пали малка свещ, като внимава вятърът да не изгаси пламъка.

— Какво се е случило с любимата му? — шептя едва чуто.

От гърдите на Шели се изтръгва въздишка.

— Самолетна катастрофа — обяснява тъжно тя. — Този красавец живеел в чужбина. Любимата му се качила в самолета, за да отпразнуват заедно рождения й ден, но за зла участ двигателите отказали в най-неподходящия момент.

Случват се такива неща. Ако човек гледа световните новини, подобни трагедии са почти ежедневие.

— Как идва всеки ден, след като живее в чужбина? — Давам си сметка, че въпросът ми е глупав, но Шели трябва да свиква с идеята за умствения ми потенциал.

— Дочух, че е изоставил всичко, за да е близо до любимата си.

Мисля си, че хората са странни същества. Не правят подобни жестове, докато са живи, а се сещат колко държат на някого едва когато го изгубят.

Мъжът с шлифера докосва с върховете на пръстите си снимката и виждам, че по бузата на спътницата ми се търкулва самотна сълза.

— Каква любов! — бърше очите си тя. — Страстна, отчаяна, невъзможна…

Мъжът присяда на ръба на пейката. Чувствам се като натрапник, затова завличам Шели зад близкия храст.

— Съпругът й минава насам веднъж на три месеца, докато този клетник страда тук почти всеки ден…

Изведнъж нишките на историята се заплитат и съзнанието ми отказва категорично да им хване края.

— И съпруг ли има? — питам, като се надявам да не съм чул добре.

— И съпруг, и деца — разпръсква всичките ми очаквания красавицата.

— Мъжът й знае ли за съществуването на любовника?

— Два пъти се засякоха на гроба…

— И какво?

— И нищо. Съпругът се усъмнил кой е този тип, поразровил вещите й и открил писма, снимки, любовни послания.

Разтърквам слепоочията си и се чудя кой вариант е по-неприятният. Да узнаеш, че жена ти си има любовник, докато е още жива? Или да откриеш истината, когато вече я няма и не можеш да чуеш от устата й нито едно прилично обяснение?

— Мадам Фуска твърди, че видяла съпруга и любовника да влизат заедно в ресторанта отсреща. Пили бира и разговаряли спокойно.

— Какво толкова. Нали няма какво повече да делят…

Забележката не се харесва на приятелката ми и тя изрича с въздишка:

— Представи си колко тайни изскачат след смъртта!

Пожелавам си никога да не се окажа в подобна ситуация. Да открия нещо, което е трябвало да узная приживе.

Любовникът се привежда и гали снимката. Явно се готви да си върви. Шели поема след него, като за момент забравя напълно за съществуването ми.

— Като се върна, ще ти доверя нещо, което научих сутринта — обещава през рамо тя.

Искам да я уверя, че не изпитвам никаква необходимост да зная всички тайни на гробището, но Шели е литнала напред и нямам желание да я гоня.

Приживе винаги съм бил привърженик на правилото, че колкото по-малко знае човек, толкова по-добре. Шели обаче се ръководи от коренно различни принципи. Може би тъкмо затова толкова си допадаме.

Клатя скептично глава и се запътвам към храста от жасмин. Преди обаче да доближа, дочувам рева на Полковника, притискам ушите си с длан и сменям рязко посоката.

В следващия миг разбирам, че пътят, който съм избрал, изобщо не води в правилна посока.