Силвия Кристъл
Покойникът от Нашвил (7)

7

Винаги съм смятал, че много по-важно е как ще живееш, отколкото как ще умреш. Напоследък обаче съм склонен да преосмисля това доста спорно схващане. Вече трети час слушам как Полковника вие като ранен звяр и се чудя дали ако изскоча насреща му и се озъбя, ще ме стисне между челюстите си. Или ще подвие опашка и ще се прибере в леговището.

Не мога да заспя и започвам да обикалям съседните алеи с надеждата Полковника да се изтощи и най-после да се усмири. Нямам представа дали в отвъдното времето е величина, с която мъртвите се съобразяват. Истината е, че по принцип времето е нещо много измамно. Състезаваме се с него и винаги ни побеждава. Затова решавам поне тук да не обръщам внимание на бесния му бяг. Така и така се намирам във вечността. Защо да падам в клопката на общоприетите заблуди?

Забелязвам, че доста съм се отдалечил и решавам да потърся обратния път, когато съзирам над главата си синкава мъглявина, която се спуска ниско и ме обгръща. Никога през живота си не съм виждал кълбовидна мълния, но съм сигурен, че изглежда точно така. В миг кълбото добива съвсем реални очертания и с изненада установявам, че се намирам лице в лице с Видението.

Зяпам с отворена уста изящните черти на непознатата и единствената мисъл, която блуждае в съзнанието ми, е увереността, че жената насреща е неземно красива.

— Слязох, за да ти кажа нещо, Филипе.

Пуля се от удивление, когато чувам да произнася името ми. Това, че знае как се казвам, ме кара да се запитам, дали пък не сънувам. И понеже не съм наясно дали мъртвите притежават изобщо способността да сънуват, решавам да приема сцената за безспорна задгробна реалност.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо? — изричам мазно и се стряскам от благия тембър на собствения си глас.

Видението пърха над главата ми и ме наблюдава отвисоко.

— Кажи на твоята приятелка Шели да престане да се мъкне след мен! Изобщо не й влиза в работата къде ходя и какво правя.

Напълно съм съгласен с това твърдение. Шели трябва да престане да си бута носа навсякъде.

Видението май се готви да отлети и да ме остави насаме с въпросите, които породи в главата ми.

— А, и още нещо — подхвърля създанието и докосва рамото ми. — Не се оставяй да те заблуди. Името й изобщо не е Шели…

Това, че Шели не се казва Шели, ме озадачава, но гледката как Видението се отдалечава поглъща изцяло вниманието ми.

— Какво зяпаш с отворена уста? — Гласът долита зад гърба ми и само след миг пред мен цъфва Самоубиеца.

— Не мога да заспя — махвам с ръка.

— Много гадна нощ — сумти Самоубиеца и се оглежда мрачно.

— Нощ като всяка друга — изричам неопределено.

— Като всяка друга, но не съвсем — опитва се да ми противоречи новодошлият.

Повдигам нехайно рамене и се готвя да го освободя от присъствието си.

— Защо се изнизваш на пръсти?

Свеждам поглед към краката си и виждам, че съм стъпил здраво на земята.

— Имам предвид…, защо се правиш, че не съществува проблем? И изобщо, докога смятате да търпим прищевките на Полковника? — Веднага надушвам, че Самоубиеца търси съюзник за някаква съмнителна кауза. Между другото, милата Шели, или както й е там името, ме предупреди. Човекът излиза нощем на лов за наивници.

— Надявам се все някога да му писне да се самоизтезава — подхвърлям примиренчески. Онзи се изсмива в лицето ми.

— Личи, че си новобранец. На Полковника никога не му писва да се гърчи в страдания.

Колкото и да нямам търпение да сложа край на този разговор, вестта все пак ме разстройва. Ако Самоубиеца казва истината, всяка нощ от тук нататък се очертава да е бурна. Или по-точно, гадна, както цветисто се изрази събеседникът ми.

— Шели е добро момиче — казва след кратка пауза той и разбирам, че човекът цъфна в тъмното, за да ми подхвърли няколко горещи теми за размисъл.

— Чух, че името й не било така…

— К’во ти пука? Тук всеки може да се нарича, както си иска. Няма полиция, тайни служби и доносници, за да следят за тия неща.

Вестта разведрява настроението ми. Изкушавам се да попитам кой се грижи за реда, но решавам да не обсъждам този проблем с човек като Самоубиеца.

— Понякога е малко странна, но иначе е разбрана…

Сепвам се, напрягам мисълта си и се сещам, че разговорът се върти около Шели.

— Трябва да я убедиш да не се отдава на опасни намерения…

Не схващам какво точно има предвид, но явно човекът срещу мен знае нещо, за което нямам и най-малка представа.

— Не е ли по-добре да й го кажеш лично? Мнението ти със сигурност ще е с по-голяма тежест от моето.

— Това пък откъде ти хрумна? — пита озадачен Самоубиеца. — Тук никой не дава пет пари за мнението ми. Всички се държат с мен като с прокажен.

— Извинявай, че ти го казвам направо в очите, но сам си си виновен за това отношение…

— Откъде накъде? — сопва се събеседникът ми.

— Ами, по простата логика, че самоубийството е вид убийство.

— Да се блъснеш челно с камион и да се озовеш тук пък е вид самоубийство — удря ме по слабото място човекът насреща.

— Истината е, че исках всячески да избегна удара…

— Някога и аз исках да избегна трагичната развръзка. След това обаче отчаяно се нуждаех от бягство. Знаеш ли каква е разликата между нас двамата? Че аз съм осъществил желанието си, а ти не си успял…

Дързостта на този тип няма граници. Опитва се да ме изкара и неудачник.

— Знаеш ли кое е забавното? — пита той без капчица свян.

Не откривам нищо забавно нито в ситуацията, в която се намираме, нито в обстоятелствата, които са я предизвикали.

— Забавното е, че и двамата сме се озовали тук. Независимо от волята, желанията и целия онзи ненужен духовен багаж, който с толкова усилия мъкнем на гърба си…

Ако остана още малко в компанията му, като нищо ще реша, че е прав. Човекът се опитва да ме убеди, че и да се съпротивляваш, и да се оставиш на течението, винаги свършваш тук.

— Какво ти каза Видението? — пита ненадейно той и веднага съжалявам, че не си тръгнах преди разговорът да е задълбал в тази посока.

— Нищо конкретно… — махам с ръка.

— Не знам за останалите, но нейното определено си е драма… — Събеседникът ми въздиша дълбоко и се чудя, дали знае нещо или просто ми подхвърля стръв с надеждата да изплюя камъчето.

— Няма да намери покой, горката, докато не открие онова, което търси…

Самоубиеца продължава да ме зарибява, но аз мълча упорито и това буди подозренията му.

— Шели успя ли да научи нещо? — интересува се той и ме поглежда под вежди.

— Нямам представа — повдигам рамене.

— Къде, според теб, е заровена тайната на Видението? — питам, придавайки си незаинтересован вид.

Самоубиеца се усмихва лукаво.

— Много бързаш, приятел. От два дни си тук, а искаш да ти поднесем на тепсия отговорите на всички заровени по тези места загадки.

Не искам нищо подобно. Истината е, че изобщо не ми пука за глупавите мистерии на умрелите. Чудя се какво толкова съм се вживял в чуждите проблеми. В края на краищата, имам си и свои. Вноските на децата за частното училище не са платени. Семейството ми се готви за свирепа съдебна битка, при която адвокатите ще изсмучат и последните спестявания на съпругата ми. Къщата плаче за ремонт. Децата още не са се съвзели от шока.

— Извинявай, но ми писна от този разговор — изричам троснато и се отправям към храста, без да се сбогувам. Ревът на Полковника става все по-отчетлив и разбирам, че съм наближил мястото, отредено за вечния ми покой. Ако изобщо човек може някога да намери покой на това пренаселено с всякакви досадници гробище…