Силвия Кристъл
Покойникът от Нашвил (5)

5

Гого се бави, но за момента това изобщо не ме притеснява. Стискам в прегръдката си русото създание и се чувствам щастлив. Толкова щастлив, че ми идва да заплача.

— Сутринта видях жена ти. — Красавицата бърше нос и усещам, че и малкото ми добро настроение е на път да се изпари.

— Не мога да разбера кога е успяла да си създаде този неприятен навик. Да цъфва тук без предупреждение.

— В началото всички идват. С времето обаче се отказват от това изтощително упражнение — успокоява ме създанието.

— Стори ми се ядосана… — подхвърля небрежно спътницата ми.

— Това е обичайното й състояние. Заслугата е изцяло моя — бързам да се похваля.

— Какво си й направил?

— О! — махам театрално с ръка. — По-скоро трябва да попиташ какво не съм й причинил.

— Толкова ли е дълъг списъкът с прегрешенията ти?

За първи път се замислям за греховете си.

— Истината е, че не съм светец — признавам чистосърдечно.

Красавицата облизва устни.

— Разбрах за катастрофата — изрича тя и навежда подпухналите си от рев клепачи.

— Не знаех, че гробището разполага със собствена информационна агенция. — По всичко личи, че не мога да владея нервите си, когато разговорът се завърта около скромната ми личност.

— Нищо сензационно — бързам да охладя интереса й. — Най-обикновен сблъсък. С фатални последици.

— Кой беше виновен?

— Представям си, че той.

— Вярваш ли, че ще го накажат?

Въздишам и поглеждам създанието със снизхождение.

— Какво, няма ли да го подведат под отговорност?

— Нямам представа — повдигам рамене.

— Искаш да го видиш да плаща, нали?

— Не искам да го виждам изобщо повече пред очите си.

Ако ме беше попитала преди няколко дни, със сигурност щях да заявя, че единственото достойно наказание, е да се окаже на мястото, на което се намирам в момента. Сега обаче чувствам, че тази моя увереност е дълбоко разколебана.

— Докога ще висим тук? — питам с раздразнение и се оглеждам нервно. Не че имам спешна работа, но спокойно мога да кисна и в собствения си гроб, вместо по чуждите.

— Да ти покажа ли децата? — подхвърля спътницата ми и веднага надушвам, че ми предлага алтернативен вариант за развлечение.

— Какви деца? — бръчкам вежди.

— Тези, които паднаха от моста.

Вестта изпарява мигновено желанието ми за нови разкрития.

— Не, благодаря. Нека го оставим за друг път.

— Ела, съвсем наблизо са — дърпа ме красавицата. И както се случва напоследък, чувствам, че ми е трудно да й откажа.

Газя смирено в калта, докато нерайдата пърха край мен и докосва леко безплътното ми тяло.

— Ето — сочи тя два малки буренясали гроба.

Извръщам глава, защото усещам, че засега моята собствена трагедия и тази на създанието до мен задоволяват напълно нуждата ми от разтърсващи изживявания.

Поглеждам с неохота натам, накъдето сочи спътницата ми и забелязвам две внушителни каменни могили върху изоставените гробове.

— Какво е това? — питам, изумен от гледката, която се разкрива пред погледа ми.

Красавицата се усмихва. Доволна е, че е успяла да поразбуди любопитството ми.

— Близките на оня малчуган всеки ден хвърлят камъни върху двата гроба…

— Защо го правят? — мигам неразбиращо.

— За да покажат, че гневът им не е затихнал…

Продължавам да не разбирам, а създанието до мен се наслаждава на неведението ми.

— Какво ги е довело до това състояние? — Допреди минута не исках да чуя нито дума повече за когото и да било. Сега задавах задъхано въпроси и чаках напрегнато спътницата ми да благоволи да ме просветли.

Русокосата прелест въздъхва тежко. Малките й гърди се повдигат и тя отвръща с печална нотка в гласа:

— Тия двама нехранимайковци, които лежат под камъните, причакали една вечер момчето. Направили опит да му отмъкнат колелото, но детето се вкопчило в него и за нищо на света не искало да се раздели с подаръка си. Премазали го от бой. Помислили, че са го убили и го хвърлили в реката. — Красавицата замълча. — Експертизата показала, че Венко е бил жив, когато са метнали тялото му през моста.

Опитвах се да подредя събитията в логичен ред.

— Значи, тези двамата тук са злодеите, а не жертвите? Как тогава са попаднали на това място? — Не крия, че нямам търпение да науча продължението. Спътницата ми се привежда към ухото ми и изрича задъхано:

— Вендета.

Присвивам очи. Вижда, че се затруднявам да й повярвам.

— Роднините на Венко решили да не чакат Темида да си свърши работата. Пък и всички знаем, че често я върши през пръсти.

Кимам и напрягам слух, защото красавицата говори едва доловимо.

— Една вечер близките на Венко издебнали на същото място онези малки злодеи, докато те се състезавали с колелата и…

— И… какво? — питам, защото ми е трудно да предвидя развръзката.

— И… инсценирали трагичен инцидент. На другата сутрин полицията намерила дървените перила на моста отчупени. Предният ден валяло и реката придошла. Водата завлякла труповете на километри.

Чувствам, че очите ми се разширяват от удивление, дишането ми е учестено, а създанието до мен за пореден път успя да ме хвърли в музиката.

— Никой ли не се е усъмнил?

— Предположили, че онези двамата са се сдърпали за нещо. Завихрила се схватка, перилата поддали и побойниците полетели към буйните води.

Поемам дълбока глътка въздух и се взирам в купчините камъни върху гробовете.

Ако правосъдието продължава да действа по всеизвестната схема за раздаване на справедливост, скоро Темида ще остане съвсем без работа.

— Жалко за момчето — изричам с въздишка и оглеждам земята наоколо. Търся камък, който да захвърля с ярост върху могилите на гнева насреща.

— Имаш ли планове за следобеда? — пита неочаквано спътницата ми и веднага надушвам, че е намислила да ме въвлече в нова авантюра.

— Смятам да почета. След това ще потичам по алеите за здраве. А привечер ще си отворя някоя бира и гледам мача по телевизията. — И двамата се разсмиваме на поплесенясалото ми чувство за хумор.

— Ако нямаш какво да правиш, можем да се опитаме да зърнем Видението…

В съзнанието ми светкавично започва да мига червена лампичка. Веднага си спомням, че дебненето на видения е акт, който се наказва строго от законите на гробището. Поне така твърдеше онази колоритна личност, която ни изненада в гръб, докато чакахме Железния пръст да се разкара от пътя ни.

— Не чу ли какво каза вещицата с пелерината? Да стоиш далече от виденията.

Красавицата цупи тънките си устни.

— Не й обръщай внимание! Мадам Фуска има навика да си придава излишна важност. Някога си е изкарвала хляба, гадаейки бъдещето на закъсали наивници. Животът й е минал сред кристални глобуси и тестета с карти. Свикнала е изпадналите в нужда да я гледат със страхопочитание. От години е тук, но още не може да се примири, че никой вече не дава пет пари за предсказанията й.

Давам си сметка, че професията на мадам Фуска е напълно ненужна за обитателите на тези места. Бъдещето ни тук е предначертано. И най-неприятното. Всеки от нас прекрасно знае какво го очаква.

Стъпвам предпазливо по алеята, като внимавам да не газя в локвите. След Железния пръст мадам Фуска е най-екстравагантната личност, която съм срещал. Затова смятам да запазя известна доза уважение към ексцентричността й. И да се съобразя с предупреждението да оставим виденията на нейните всеотдайни грижи.

— Това Видение кога точно се появява? — питам с половин уста, защото не искам да поощрявам желанието на спътницата ми да си бутаме носа в безславни приключения.

— Никой не знае. Ако обаче сме малко по-упорити, ще го зърнем.

Готвя се да се позаинтересувам защо ни е притрябвало да дебнем видения, които правят всичко възможно, за да останат незабелязани, когато до слуха ми долита стенание. Обръщам глава и съзирам само на крачка от мен масивно туловище, което се въргаля в калта и се гърчи в спазми.

Спускам се да помогна на нещастника, но красавицата ме дърпа за ръкава.

— Остави го!

— Не виждаш ли, че го е закъсал?

— Виждам. Да е мислил по-рано.

— С мислене не става! Трябва незабавно да извикаме доктор.

Спътницата ми се разсмива от сърце.

— Да не си представяш, че властите са ни построили здравни служби и са назначили лекари с различни специалности?

Никога не съм си представял подобно нещо. Единственото, което ме вълнува в момента, е да намерим спешна медицинска помощ.

— Знаеш ли кой е? — питам и гледам с искрено състрадание едрото гърчещо се тяло.

— Министъра. Отскоро е тук. Разправят, че умрял от преяждане.

Мъчителен край, мисля си и се оглеждам с надеждата да зърна покойник в бяла престилка.

— Ела да видим дали Гого се е върнал — побутва ме към алеята спътницата ми.

— Така ли ще го оставим? — питам ужасен, защото Министъра продължава да се държи за корема и да се превива от болки.

— Така или иначе, не можем да направим нищо за него — уверява ме създанието и ме завлича обратно към дома на Удавника.

По пътя погледа ми привлича изрядно подреден парцел с внушителни гробници от тъмен гранит и статуи от черен мрамор.

— Католическото гробище — обяснява красавицата.

— Ще ни пуснат ли да разгледаме? — питам, защото нямам представа дали всеки може да си щъка нагоре-надолу без разрешение.

Създанието се усмихва.

— Това да не е музей, че да разглеждаме? Освен това, какво си представяш? Че ще ни искат входни визи ли?

Явно още дълго време невежеството ми относно порядките на това място ще бъде обект на пиперливи забележки от страна на красавицата.

— Ще дойдем някой път — обещава тя и ме повлича към гроба на Гого.

— Няма го — отбелязва тъжно, когато приближаваме двата метра, засадени с цветя. — Може да е отскочил до вкъщи — изрича между другото и тази реплика кара дишането ми да спре.

— Какво искаш да кажеш? Че всеки може да си ходи вкъщи, когато си пожелае, така ли? — Искрено се надявам тези мои предположения да се окажат безпочвена измислица.

— Ами… — цупи бледите си устни създанието, — няма определен ден или час за посещение при близките, ако това те интересува.

Интересува ме да не взема да притичвам с повод и без повод вкъщи. От няколко дни душата ми тъне в покой и не бих искал да нарушавам с нищо това блажено състояние на духа.

— Ти… някога прибирала ли си се? — Давам си сметка, че въпросът ми, освен че е малко необичаен, е и твърде личен.

Красавицата клати глава.

— Не, защото нямам истински дом.

— Как така нямаш дом? — блещя се насреща й.

Тя прокарва пръсти по оклюмалите след пороя цветя.

— Родителите, които ме осиновиха, починаха, когато бях още в гимназията. После с Дани решихме да създадем семейство, но се случи онова нещастие със сърцето и не успяхме. Така че нямам място, където да се връщам…

Признанието ме поглъща до такава степен, че забравям напълно за коремните гърчове на Министъра и за бягствата на Удавника.

— Опитвала ли си да намериш истинските си родители? — питам, докато крачим бавно към храста от жасмин.

— Истинските ми родители са тези, които ме отгледаха — отсича със студенина в гласа създанието и веднага разбирам, че съм нагазил в забранени води.

— Права си — бързам да се съглася и приключвам набързо темата за произхода.

— В шест ще те чакам пред храста, за да издебнем Видението… — напомня ми красавицата. Разбирам, че е упорита жена и решавам да не й противореча още от първия ден.

— Тогава, до шест — изричам примирено. Виждам я да се отдалечава и махам с ръка.

— Май забрави да ми кажеш името си — провиквам се, съзирайки как дългата й рокля потъва зад храста. Красавицата подава глава зад клоните.

— Наричай ме Шели.

Шели. Необичайно име, но симпатично.

— Добре, Шели. — За първи път изричам името й и осъзнавам, че звучи красиво. Русата глава се скрива зад мокрите клони и се запътвам към парчето земя, определено за мен.

Нямам желание да дебна никакво видение. Нито да стоя в тъмното и да треперя от ужас да не изскочи отнякъде Железния пръст, Полковника или Мадам Фуска. Но по всичко личи, че на Шели й доставя удоволствие да се подвизава в компанията ми. Това, разбира се, ме озадачава. По простата причина, че жените никога не са си падали по мен.

Трябва да се чувствам поласкан от вниманието на красавицата, но единственото чувство, което ме владее в момента, е умората. Разполагам с няколко часа до шест, за да се отърся от това усещане. И да се подготвя за нощното приключение, което е замислила немирницата Шели.