Силвия Кристъл
Покойникът от Нашвил (4)

4

Първата изненада изскача пред мен още докато спя. И както може да се очаква, проваля напълно плановете ми за деня. На гроба пристига жена ми. Както вече споменах, смъртта ме връхлетя малко ненадейно, така че със съпругата ми нямахме време да уточним графика на посещенията.

Продължава да ръми и се чудя, откъде й е хрумнало да прави жестове на добра воля в това противно време. Отминавам догадките и за първи път от много години я оглеждам с интерес.

Облечена е според правилата. Строг траур, придружен с огромен мъжки чадър и безупречни пластове грим по безизразното лице. Забелязвам, че чадърът не е мой, но сега не е моментът да си задавам безсмислени въпроси, на които така и няма да намеря отговор.

Никога не съм бил добър в предвижданията, но този път съм сигурен какво се крие зад неочакваното посещение на съпругата ми. Готов съм да се обзаложа, че не е изминала толкова път, за да демонстрира уважение към паметта ми. Нито се е домъкнала тук в тази киша, за да се погрижи за успокоението на душата ми.

Неприятно ми е да се оказвам прав, но както приживе, така и в отвъдното никой не те пита какво ти е приятно и какво не. Любимата ми захвърля малко грубо неугледен букет цветя върху пресния гроб, изкривява изрисуваните си устни и разбирам, че е готова да разкрие истинската причина за посещението си.

Прекрасно знам какво ще ми каже. Затова изобщо не си правя труда да се напрягам да уловя нишката на мислите й. Още не може да ми прости, че не успях да се размина с онзи проклет камион, който се изпречи пред мен на магистралата. Водачът бил прескочил трапа и щял да живее. Съобщи ми тази вест като обвинение, от което трябва да се срамувам. А аз съм се сврял под купчина мокра пръст и не давам пет пари за проблемите, пред които е изправено семейството ми.

Разбирам какво се опитва да направи. Да ми внуши смазващо чувство за вина. Не искам да си кривя душата, затова тайничко признавам, че е права. Можех да не се правя на такъв запален почитател на правилника за движение по пътищата. Ако не бях отделял толкова голямо внимание на някои основни означения, сега можеше и да съм жив. А онзи да лежи в този прекрасен гроб. Но понеже както животът, така и смъртта са неизвестни в уравнение, на което още никой не е намерил верния отговор, повдигам рамене и продължавам да слушам разсеяно тирадата.

Наясно съм, че на жена ми й дойде малко нанагорно. Свикнала е друг да се грижи за всичко, а тя само да изказва недоволства и несъгласия. Новата ситуация стовари върху плещите й куп отговорности, с които по всичко личи, че не е в състояние да се справи. Явно любимата ми ме смята за отговорен не само за смъртта ми, но и за всички несгоди, които ще изскачат в нейния бъдещ живот. И както може да се очаква, дори не й минава през ума да ми прости онази нелепа издънката на пътя.

Чудя си колко време ли е предвидила да прекара тук. И дали е замислила да цъфва през ден или смята да излее наведнъж цялата насъбрала се в душата й горест. А след това да ме остави на мира.

Колкото и да е странно, след осемнадесет години брачен живот жена ми все още е в състояние да ме изненада. Тръгва си по-бързо, отколкото съм очаквал. Изтръсква чадъра, намества нервно забития накриво дървен кръст, изрича едно от любимите си предупреждения, което винаги звучи като закана, и тръгва уверено по пътеката. Толкова е доволна, че ми е натрила носа, че не се сеща да извърне глава за един последен поглед през рамо. Любопитното в цялата история е, че дори мъртъв успявам да й вдигна кръвното.

Опитвам се да прогоня неприятния вкус от посещението и се питам кога ли облаците най-после ще се разкъсат и кога слънцето ще изскочи зад камбанарията. И докато чакам търпеливо това да се случи, през главата ми притичва неясна мисъл.

Ами ако красавицата е надала ухо и е разбрала какви чувства храни към мен благоверната ми? Като нищо вече се е отказала от дръзката идея да се явява в обществото с неблагонадежден и безотговорен тип като мен.

Решавам да изчакам, докато слънцето изпълзи зад облаците. Ако и тогава русото създание не даде признаци на живот, ще се разходя сам. Какво толкова? Няма цял живот да съм заложник на чужда воля!

Изглежда няма да съм съвсем сам. На съседната пейка се е настанила жената, която ограбиха пред очите ми. И на която не си мръднах пръста да помогна. Не защото нямах желание, а защото обстоятелствата ме принудиха да кротувам.

Гледам я как чисти следите от погрома на пороя. Горя от желание да й помогна, но не знам дали е по силите ми. Съседните гробове изглеждат като опустошени от вражеско нашествие. Гледката ме навежда на мисълта, че на това място трябва да чакаш някой друг да свърши вместо теб мръсната работа.

— Ставай! Ще те водя при Удавника…

Вестта ме стряска и се оглеждам страхливо. Надигам се с неохота и съзирам русото създание да пърха по алеята. Изглежда различно. Прибрала е косата си назад. Краката й са боси. Облякла е феерична рокля.

Оглеждам неодобрително мокрите си поизмачкани дрехи и се чудя дали облеклото ми е достатъчно представително за премиерното ми появяване пред отбора на мъртвите. Прокарвам пръсти през сплъстената си коса и свеждам поглед към подгизналите обувки.

— Изглеждаш прекрасно — лъже ме в очите красавицата и ме дърпа нетърпеливо навън.

Стъпваме върху централната алея и русата прелест пъха малката си длан под лакътя ми. Толкова е доволна, че ще се разхожда в компанията ми, че почти забравям за неугледния си вид.

Истината е, че се чувствам като слепец, на когото са изритали бастуна. Срещу мен се задава възрастна двойка и галантно отстъпвам встрани, за да направя път на опечалените. Красавицата се киска в шепите си и ме наблюдава със смесица от детинска насмешка и майчинско умиление.

— Какво? — питам сърдито и дърпам края на сакото си с надеждата да го поизгладя.

— Да можеш да се видиш отстрани колко си смешен!

Не искам да се гледам отстрани, защото със сигурност ще изпадна в следсмъртна депресия.

— Радвам се, че скромната ми личност е в състояние да те развесели — изричам с тон, от който става ясно, не само че изобщо не се радвам, но дори съм на път да си взема шапката и да се върна обратно в пресния гроб.

— Защо реши, че точно днес трябва да се срещам с удавници? — питам троснато и избързвам напред. Красавицата ме настига и промушва отново ръката си под лакътя ми.

— Защото Гого е един от най-свестните хора тук — обяснява тя. — Хвърлил се е във водата, за да спаси свой приятел.

— Чакай! Не ми разказвай продължението! Мога да се досетя и сам. Приятелят в момента се наслаждава на удоволствието от живота, а твоят Гого е принуден да прекарва времето си с мърляви същества като мен. Които на всичкото отгоре са в отвратително настроение.

Красавицата ме зяпа с отворена уста. Не знае, че житейският опит е майката на всяко прозрение.

— Приятелят наистина е жив — въздиша тя. — Тъжното е, че от погребението изобщо не е стъпвал тук.

Усмихвам се тъжно. Малката е още зелена. Няма представа, че както в живота, така и в смъртта, всеки гледа да спаси единствено собствената си кожа.

Изведнъж изпитвам неудържимо желание да се срещна час по-скоро с този Гого. Близките му сигурно никога няма да му простят онзи безумен скок във водата. Приятелят ще се опита да задраска случая от паметта си, за да не се гърчи под тежестта на излишни терзания. Затова пък аз се заричам да направя всичко възможно добрият Гого да не изглежда като глупак не само в собствените си очи, но и в очите на другите.

Красавицата кривва встрани и спира пред засаден с теменужки гроб.

— Няма го — отпуска рамене тя. — Гого има навика да зачезва. — Спътницата ми кацва върху гранита и присвива очи.

— Ще чакаме — отсича твърдо тя. — Рано или късно ще се върне.

Сядам на ръба и подпирам ръце върху коленете.

— Теб каква сила те домъкна тук? — питам и се стряскам сам от нетактичността си.

Събеседницата ми заобикаля грижливо поддържания гроб и застава на смущаващо разстояние.

— Слабо сърце — отвръща простичко тя.

Признанието й ме изненадва до такава степен, че вдигам рязко глава и оглеждам изпитателно крехкото й тяло. След това се взирам натрапчиво в гърдите, за да се уверя, че не ме будалка.

— Голяма шегаджийка си! — Почти съм убеден, че всеки миг хитрушата ще избухне в смях и ще ми каже в лицето какъв съм наивник.

— С тези неща човек не се шегува — клати мъдро глава тя и започвам да си мисля, че може и да казва истината.

— Ти имаш най-здравото сърце, което някога съм срещал. — Опитвам се я накарам да смени диагнозата, за да й докажа, че не съм такъв шаран, за какъвто ме смята.

— Много мило от твоя страна, но сърцето ми наистина е болно… — продължава да държи на своето красавицата. Поставя малката си длан върху рамото ми и шепне на педя от ухото ми:

— Освен това, лекарите ме бяха предупредили да внимавам… — Погледът й се рее между клоните на дърветата и разбирам, че връща лентата на събитията назад, за да стигне до фаталния миг.

— Трудно ми е да повярвам, че си извършила нещо неразумно.

Красавицата ме поглежда под вежди.

— Представата ти за мен е отчайващо повърхностна. И… малко идеализирана.

Тя приглажда прибраната си коса и спира светлия си поглед върху натежал от дъждовните капки клон.

— Би било несправедливо да виня когото и да било…

Присвивам очи, защото губя нишката.

— Чакай! Но все пак ти се иска някой да поеме своята част от вината…

Спътницата ми вдига ръка и разклаща клона, така че капките се изсипват върху главите ни.

— Не откривам смисъл в закъснелите присъди… — прошепва тя и бърше с длан стичащата се по страните й дъждовна вода.

— Смисълът на присъдите е в тържеството на справедливостта.

Нерайдата подава глава зад мраморната плоча и пита унило:

— Абсолютно наложително ли е да ровим в миналото?

— Какво друго можем да направим, за да ни заболи?

— Нищо — съгласява се тя и сяда до мен. Зная, че е безплътна, въпреки това чувствам топлината на тялото й. Сплита малките си ръце върху скута и се вглежда в калта под краката си.

— Всички бяха толкова въодушевени от идеята за онова изкачване… — Изрича думите глухо и не отмества синия си поглед от разровената земя.

— Какво изкачване?

— На върха. Планираха го от месеци.

— Ти какво общо имаш с върха?

— Тръгнах с останалите нагоре.

— С други думи, не можа да седиш мирно, така ли? — Давам си сметка, че говоря като обвинител, който иска на всяка цена да изтръгне признание от обвиняемия.

Красавицата въздиша тежко и продължава да гледа неподвижно напред.

— Истината е, че не държах толкова да участвам в онази безславна авантюра…

Долавям нотка на разкаяние и решавам да увелича натиска.

— Защо тогава не си наляга парцалите?

Усещам как гневът ме връхлита. Размърдвам се върху камъка и се чудя какво съм се напушил толкова. Така или иначе, пътят, върху който се намираме, е еднопосочен. Една насила изтръгната изповед няма да промени нищо. Само ще запълни времето, докато висим пред гроба и чакаме Удавника да се появи.

— Всички ме убеждаваха, че катеренето е безопасно. Че няма да се случи нищо фатално…

— Кои са тези всички, по дяволите? — почти крещя и се оглеждам, за да видя дали не съм привлякъл вниманието с изстъпленията си.

— Всички — тръсва глава русото създание. — Приятелите. Годеникът ми. Всички.

Този годеник, който изскочи изневиделица върху сцената, се заби като трън в очите ми. Примигвам, но не мога да го извадя оттам.

— Годеникът ти не беше ли посветен в истината за състоянието ти?

— Беше. Но беше убеден, че не съществува реална заплаха.

— Аха. Бил е убеден. Лекар ли е? — извръщам рязко глава и забивам свирепия си поглед в лицето на красавицата.

— Не — отвръща смирено тя. — Археолог е.

— И откога, ако не е тайна, археолозите отговарят за сърцата на хората? — Изправям се и бъркам нервно в джобовете. Започвам да крача напред-назад, без изобщо да ми пука, че газя до глезени в калта.

— Искаш ли да не говорим повече за това? — опитва се да ме успокои спътницата ми, но не знае с кого си има работа.

— Не искам — отсичам грубо и продължавам да марширувам в локвите. — Значи, първият виновник е налице — преглъщам с усилие и размахвам показалец. — Негова светлост Годеникът. Кой друг е замесен в онзи грозен заговор?

Красавицата скача и съзирам с ужас как малките й чисти крака потъват в калта. Тя протяга ръка и докосва лакътя ми.

— Не е заговор. Просто каприз на съдбата.

Разсмивам се язвително на глупостта й.

— Никаква съдба. Всичко е организирано от низки злобни същества. Които трябва да си получат заслуженото. — И понеже съм се вживял прекалено в ролята на следователя, питам, без да ми мигне окото:

— Онази змия, която изпълзя на гроба ти, и тя ли е от заговорниците?

Спътницата ми навежда глава и се бави с отговора.

— Знаеш за кого говоря. За усойницата с дългата черна коса.

Красавицата отваря уста, но изпреварвам лъжите, размахвайки заканително пръст:

— Недей да отричаш, защото те чух да плачеш, веднага след като онази си тръгна…

Събеседницата ми извива детските си устни и се усмихва тъжно.

— Обикновено мъжете я сравняват с нещо по-красиво. С газела, например.

Сбръчквам вежди и решавам за нищо на света да не признавам, че първото нещо, което изплува в съзнанието ми, след като зърнах посетителката, беше образът на грациозна газела, която тича волно в степта.

— Виждаш ли, и ти си си помислил същото! — Създанието сочи намръщената ми физиономия и се питам, да не би пък на това място мислите да се изписват върху челата на покойниците.

— Нямаш представа колко грешиш! — отричам, без да ми мигне окото. — Веднага разбрах, че е червей. От онези, които разяждат най-здравите плодове.

— Много слаб лъжец си — опира върху гърдите ми малката си длан създанието.

— В момента не говорим за мен, а за онзи твой годеник, който по всичко личи, че е негодник от класа! — Чувствам, че се задъхвам от гняв. — Даваш ли си сметка какво е направил? Тласнал те е в пропастта! Захвърлил те е в лапите на смъртта. — Млъквам за миг, след това изричам възбудено:

— Извършил е нещо чудовищно! Трагично! Непоправимо!

— Не си го виждал, затова говориш така. Дани е самата невинност.

— Дани, значи… Дяволът с ангелско лице.

Сравнението развеселява спътницата ми до такава степен, че започва да се превива от смях и се хваща за сърцето. В същия миг ме обзема паника, защото нямам представа каква помощ се оказва на човек, изпаднал в сърдечна криза.

— Дани е наивен. Доверчив. И чистосърдечен — бърше бликналите в очите си сълзи красавицата. Допреди секунда вярвах, че плаче от смях. Сега виждам, че смехът е само маска.

— Тъкмо затова попадна в ноктите на Лора…

— Коя е Лора?

— Газелата, която тича волно в степта.

Не се опитвам да изглеждам изненадан, защото не съм. Ако събеседницата ми ме беше оставила още малко да се поровя в случая, сам щях да стигна до тази развръзка.

— Перфектно замисленото престъпление — отсичам вещо, сякаш цял живот съм си имал работа с безскрупулни злодеи. — Чисто, без свидетели и без следи. Без пръстови отпечатъци и разобличителни улики. И най-невероятното. С доброволното участие на жертвата.

По сълзите, които се стичат върху бледите бузи на красавицата срещу мен разбирам, че съм преминал границата. И вместо да прекъсна начаса този набързо инсцениран съд, бъркам безмилостно с пръст в раната.

— Няма да им се размине, обещавам ти! — Притеглям безплътното тяло към себе си и го притискам към мокрите си гърди. Риданията разтърсват крехките рамене и хлиповете потъват в поизмачкания ревер на сакото ми.

Чувствам се прероден. И за първи път от много години насам намирам смисъл в стремежите си. Да накажа негодниците! Да ги навра в миша дупка. Да ги накарам да съжаляват, че изобщо съществуват на онази земя.

Усмихвам се победоносно и галя мократа руса глава. Предвкусвам сладката тръпка на отмъщението. И си мисля какви чудеса прави смъртта! И как от равнодушни зрители ни превръща в изпълнени с дързост герои.