Силвия Кристъл
Покойникът от Нашвил (3)

3

Човекът с железния пръст е нещо средно между чудовище от касов екшън и митичен герой от скандинавския фолклор. Крачи тежко и земята се огъва под стъпките му. Раменете му са широки, мускулите — издути, главата е малка, кръгла и бръсната до блясък. Не виждам железния пръст, но съм сигурен, че е някъде там, в края на яката жилеста длан.

— В тази гробница ли живее? — питам със задавен глас. Ако е така, трябва незабавно да се изнасяме от вечната му обител.

Красавицата клати мократа си глава.

— Ще отмине — отвръща вещо тя. — Добре би било все пак да не ни забележи…

Съгласявам се напълно с мнението й. Нямам никакво желание да се изправям очи в очи с това страшилище. Само след миг обаче осъзнавам, че събеседницата ми не е предвидила правилно намеренията на новодошлия.

Гигантът плюе шумно встрани и избърсва с длан сплескания си нос. Толкова е близо, че въпреки мрака, успявам да различа дълбокия белег върху челото му.

Великанът стоварва раницата си върху лъскавата мраморна плоча и започва да рови с настървение. Давам си сметка, че едва ли ще се яви по-подходящ момент да си плюем на петите.

— Винаги се разхожда с оръжие — обяснява жената до мен и чувствам как този факт затвърждава желанието ми да се разкарам час по-скоро от пътя на здравеняка.

— Тези дни не го свърта на едно място…

Изкушавам се да отбележа, че няма вид на човек, който по принцип стои мирно, но запазвам забележката за себе си.

— Наоколо плъзна мълвата, че онзи, дето го е тикнал зад решетките, също се е преселил тук…

Дъждът се лее като из ведро, мокър съм до кости, но въпреки това усещам как по гърба ми пълзят ледени тръпки.

— Човекът с железния пръст обикаля гробището като освирепял и го търси под дърво и камък. Явно имат стари сметки за уреждане…

Събеседницата ми е неумолима в желанието си да ме довърши. Взирам се в охранения врат на хищника и единственото ми желание е да не се налага да попадам в лапите му.

— Докога ще висим тук? — питам малко троснато, за да накарам красавицата да се размърда.

— За къде си се разбързал? — сопва се тя и продължава да притиска мокрото си тяло към моето. В следващия миг улавям суровия поглед на затворника да обхожда онова парче от мрака, в което сме се спотаили с прелестната ми спътница.

— Ако не престанеш да се държиш хлапашки, ще разбере, че сме тук… — шепне създанието, което се гуши в ръцете ми.

Не съм наясно дали мъртвите виждат онова, което наблюдават и живите, затова съм склонен да подвия опашка и да чакам. Все някога Железния пръст ще се разкара. Поне така твърди инцидентната ми приятелка.

— Тръгва си. — Въздишка на облекчение се изтръгва от гърдите на новата ми познайница. Съзирам как чудовището нарамва раницата и тъкмо когато си мисля, че опасността е отминала, чувам дрезгав вик, който кара кръвта да замръзне в жилите ми. Ако изобщо в жилите ми е останала кръв. И ако не е замръзнала още при онзи идиотски сблъсък на магистралата.

— Ето къде са се скрили гълъбчетата!

Железния пръст е само на крачка от мен. Но явно не е единственият натрапник в този час на деня. Извръщам бавно глава и съзирам в края на пътеката екстравагантно същество, което ни наблюдава злорадо.

— Какво правите тук, пиленца? Защо не сте вече в леглата? — Жената прилича на зла магьосница от филм на ужасите. Навлякла е раздърпана пелерина от черно ламе. Косата й е в катранен нюанс и въпреки дъжда, стърчи във всички посоки. Пръстите й са изкривени от дългогодишен артрит. В края на всеки от тях виси остър изпочупен кървавочервен нокът. Кожата й е жълта и напукана като древен пергамент. Устните й отдавна са изгубили свежестта си и са изрисувани не особено умело в мъртвешка окраска.

— Какво? Да не си глътнахте езиците? — Кикотът на новодошлата кара тишината да потрепери. Суровият поглед на затворника се впива безпощадно в мен и долавям там непреодолимо желание да ме сграбчи в яките си длани и да ми извие врата. Железния пръст обаче решава тази вечер да не се занимава с натрапници. Плюе с презрение и отминава, клатейки заканително глава.

— Няма да ви пусна да си тръгнете, докато не ми кажете какво правите тук! — По интонацията на жената в черно разбирам, че изобщо не се шегува.

Напрягам отчаяно съзнанието си да измисля някакво прилично обяснение, но спътницата ми ме изпреварва:

— Чакаме да се появи Видението… — Не съм убеден, че признанието й е пропускът ни към свободата, но нямам друг избор, освен да се съглася.

Жената в края на алеята прави неуспешен опит да намали разстоянието, което я дели от нас. Трудно й е да се издигне над земята, затова затътря подутите си крака върху плочите.

— Колко пъти трябва да ти казвам да оставиш онази нещастница на мен! — Гласът й е груб и заплашителен.

Не съм чувал нищо за Видението, а и искрено се надявам тази вечер да нямам честта да го срещна. Най-съкровеното ми желание в момента е красавицата да си затвори устата и да се освободим от присъствието на новодошлата. Но спътницата ми изобщо не споделя това мое желание.

— Откъде накъде си присвояваш правото да се разпореждаш със съдбите на мъртвите? — пита разпалено тя и разбирам, че словесният двубой набира скорост.

— Недей да се репчиш, малката, защото ще ме ядосаш и тогава не знам какво може да ти се случи…

— Веднага ще ти кажа какво ще се случи. Ще дооскубя и без това проскубаната ти перушина и ще издера злобните ти недовиждащи очи.

Трябва да призная, че малката си я бива. Онази насреща обаче е решена да не се дава, затова нанася без капчица милост поредния удар:

— Помисли си какво ще стане, когато полковникът узнае кой така нагло нарушава покоя му…

Никога не съм присъствал на женски двубой и със задоволство забелязвам, че размяната на словесни крошета е доста интересен спорт.

— Престани да зяпаш доволно, да не пламне и твоят задник! — Вещицата размахва кривия си пръст само на педя от лицето ми и благоразумно отстъпвам назад.

— Време е да си вървите! — отсича тя и загръща с достойнство проядената от молците пелерина.

— Да се махаме оттук! Не ми се разправя повече с тази изкуфяла нахалница… — С радост установявам, че спътницата ми понякога е в състояние да проявява и здрав разум.

— И не се навъртайте повече тук! — дере гърлото си жената с пелерината. Убеден съм, че оттук нататък този глас ще ме стряска дори насън.

— Ти също стой далече от храста с жасмин! Да не те сполети някоя беда — хвърля поредната отровна стрела новата ми познайница.

Питам се каква по-голяма беда може да сполети човек от онази, която го изпраща в гробището. Допреди час нямах и най-малка представа, че и в небитието дебнат опасности. Представях си, че тук всичко е мирно, тихо и спокойно. Прелестната ми спътница обаче се постара още в самото начало да ми покаже колко дълбока и лесно изкоренима е заблудата ми.

— Мисля, че достатъчно се позабавлявахме — прекъсва мислите ми красавицата. — Най-добре да се прибираме, преди да ни е надушил полковникът…

Тук вече е права. Затворникът и вещицата са ми напълно достатъчни за тази вечер. Полковникът спокойно може да почака до утре.

Русото създание докосва с върховете на прозрачните си пръсти цветовете на жасмина и се усмихва загадъчно.

— Радвам се, че се запознахме, Фил.

Името ми излетява в пространството, забулено в приятна интимност. Истината е, че никой досега не ме е наричал така. Пък и не помня да сме се запознавали.

— Имах нужда от приятел след посещението на онази… пепелянка…

Пепелянката явно е шеметното създание, което се домъкна на гроба на красавицата.

— Не разрешавай да омотае и теб в мрежите си! Жената е истински дявол!

Пристъпвам от крак на крак и се чудя дали наистина дъждът ще се лее до утре сутринта.

— Няма такава опасност — отвръщам нехайно. — Нежните създания не си падат по типове като мен.

— Това е, защото са глупави — вирва чипия си нос събеседницата ми и стъпва на ръба на гранита.

Приемам думите й като комплимент и се усмихвам свенливо.

— Лека нощ, красавице! — изричам тихо и докосвам бузата й.

— Лягай веднага, за да имаш време да се наспиш! Утре ще те разходя из гробището.

Предложението не изглежда кой знае колко примамливо, но пред перспективата да се излежавам сам в калта, звучи като истинска авантюра.

— Преди да се разделим, искам да ми обещаеш нещо… — Говоря почти шепнешком, за да не събудя спящите в парцела.

Красавицата впива в лицето ми доверчивите си светли очи.

— Не искам да плачеш повече…

Тя се усмихва тъжно.

— Докато онази натрапница се навърта наоколо, ще ми е трудно да удържа на думата си…

— Защо не й покажеш, че ти е неприятно да те навестява.

Нерайдата подсмърча и изрича едва чуто:

— Защото ми е необходима…

За пореден път се убеждавам, че никога няма да вникна в смисъла на женската логика. Преструвам се, че разбирам и кимам, почесвайки замислено тридневната си брада.

— Ако мога да направя нещо за теб, трябва да знаеш, че не бих се поколебал…

Създанието слага пръст върху устните ми, за да спре излиянията.

— Утре ще те събудя, преди слънцето да е изпълзяло зад камбанарията.

Нямам представа къде се намира камбанарията, нито кога точно слънцето започва да пълзи там, затова пъхам безгрижно ръце в джобовете и поемам по пътеката. Изведнъж ненадейно прозрение прорязва задрямващия ми мозък.

— Чакай! — извръщам се рязко. — Какво слънце в този порой?

Оглеждам трескаво мястото около храста, но от красавицата няма и следа.

Дали наистина има намерение да се разхожда в компанията ми? Или просто има навика да ръси голи обещания? След няколко часа ще разбера.

Отправям се към дървения кръст, върху който малко нескопосано е изписано името ми. Засега единственото хубаво нещо тук е лошото време. Ако обаче красавицата е била искрена с мен, утре ме чака истинско приключение. Среща с жителите на квартала.

Усмихвам се и внимавам да не газя в локвите. Колко ли други изненади крие това място? И дали е по силите ми да се изправя лице в лице с всяка една от тях?

Истината е, че нямам търпение да узная…