Силвия Кристъл
Покойникът от Нашвил (2)

2

Сигурно изглежда подозрително, че се изразявам така възторжено за душевното си състояние, но през последните три нощи наистина спах добре. Не ставах да пия вода, нито да обикалям къщата като гламав. Не ме събуди тропота на колата, която събира боклука, нито алармата на паркиран под прозореца ми автомобил. Вярно, тук не разполагам със стени, които да зяпам по цели нощи, но за момента тази липса ме устройва напълно.

Сутринта е мрачна и за първи път намръщеното небе не предизвиква у мен тревожни предчувствия. По свода няма облаци, само безкрайна монотонна сивота, която се разстила ниско над гробището и похлупва целия град. По всичко личи, че всеки миг пороят ще се излее върху главите ни. Бурята се готви да ни връхлети без предупреждение. Без светкавици да прорязват смълчаната небесна шир и без стихията да вилнее в клоните на дърветата.

Засега всичко изглежда спокойно и напомня отчаяно на обичайното затишие пред буря. Нямам представа дали е делник или празник. Вероятно е делник, защото по алеите не се забелязва жива душа. Цветята по съседните гробове са оклюмали, само тук-там мъждука пламъчето на закътано в гранита кандило.

Колкото и да е странно, че не се чувствам изоставен. Доколкото виждам, наоколо също рядко идват посетители. По всичко личи, че гробището не е предпочитано място за разходки. Пък и хората са заети с делата си, на кого му е притрябвало да се занимава с мъртвите. Мъртвите са обект на желания, докато са живи. После делникът затлачва спомените и всичко потъва във водовъртежа на бавната, но неминуема забрава.

За да не създавам погрешна представа, трябва да отбележа, че по принцип рядко се отдавам на подобни мисли. Но през последните дни просто няма какво друго да правя, освен да размишлявам за повратностите в живота. И за неизбежната преходност на битието.

Опитвам се да съзра някакъв знак в небето, но сводът продължава да е тъмен и бездиханен. Ясно е, че ще вали, просто бурята иска да ни изненада. Да ни връхлети, докато се излежаваме и зяпаме безцелно пустеещите алеи.

Дочувам стъпки и се питам дали пък нямам халюцинации. Наоколо е толкова тихо, че долавям дори учестеното дишане на скитащ пес, който търси храна върху гранита. Опитвам се да се надигна, за да видя дали сетивата не ме лъжат. Примигвам и с изненада установявам, че някой се прокрадва зад храста от жасмин, който ме отделя от съседите вдясно. Напрягам взор и различавам издължения силует на самотна фигура.

Май няма да съм сам в дъжда. Някой е решил да ми прави компания. Не точно на мен, но в момента това е без значение. Напоследък изпитвам чувство на неосъзната близост към всяко живо същество, което се навърта наоколо.

Самотна светкавица раздира небето и стискам очи. Броя наум, докато чуя страховития тътен на гръмотевицата. Бурята е наблизо, но човекът зад храста като че ли не дава пет пари за заплахата. Стърчи до плочата и нито пали свещ, нито чисти изпопадалите от дърветата листа. Надничам между клоните и съзирам зашеметяващо създание с крака на газела, дълга до кръста черна коса и гордо изправени рамене. Не мога да зърна лицето, но съм убеден, че чертите също няма да ме разочароват.

Кучето рови с муцуна влажната пръст и ми пречи да видя какво точно прави новодошлата. Няма вид на съсипана от скръб вдовица. Нито на дъщеря, която се опитва да изтръгне прошка. Някаква по-разтърсваща страст е довела тук шеметното създание.

Жената стърчи неподвижно до плочата, вперила поглед в снимката върху гранита. Сигурен съм, че е дошла, за да каже нещо важно на покойника. Само че или говори прекалено тихо, или изобщо не си отваря устата, защото не долавям нито шепот, нито въздишки, нито стон.

Първите капки удрят камъка и вятърът се завихря в клоните. Стихията дърпа бясно дрехата на непознатата, но създанието като че ли нехае за прииждащия дъжд. Забива изящните си нокти в гранита и свива юмрук. Изпитвам неудържимо желание да я побутна, за да се откъсне от натрапчивите си мисли и да направи опит да се спаси от пороя. В следващия миг осъзнавам, че не е необходимо да се вживявам толкова в ролята на спасителя.

Дочувам кикот и докато се чудя какво точно става, виждам как раменете на жената се разтърсват от истеричен смях, в който прозира зла нотка. Тя отделя дланта си от мокрия камък, придърпва нервно дрехата си и тръгва забързано по алеята. Минава покрай мен, без изобщо да сведе поглед. Не проявява и най-дребно любопитство да прочете кой съм и откога съм тук.

Отминавам великодушно този акт на безразличие и проследявам отдалечаващата се между паметниците фигура. Сигурно оттук нататък ще трябва да свикна с всякакъв вид странности. Но не бива да крия, че това посещение разпали въображението ми. Ако не се страхувам, че дъждът ще ме измокри до кости, още сега бих притичал зад храста, за да видя кой е стопанинът на онзи гроб.

От няколко дни съм тук, но все още не съм разговарял с никого. Причината за тази временна социална изолация вероятно се крие във факта, че приживе говорех с прекалено много хора, с които нямахме какво толкова да си кажем. Винаги съм мечтаел за малко спокойствие и случайността изпълни тази моя дребна прищявка, дарявайки ме с вечен покой. Както казват мъдрите хора: Внимавай какво си пожелаваш!

Не искам да си пъхам носа, там, където изобщо не ми е работата, но съм любопитен да узная какво се крие зад онова необичайно посещение. Обикновено на гробището хората плачат, имат измъчен вид, въздишат тежко, вайкат се, молят се, пищят. Жената с дългата черна коса обаче нямаше вид на потънала в скръб. Напротив, излъчваше прекалено задоволство от развоя на събитията, отвели заровения в онзи гроб на това населено със сенки място.

Не споделям мнението, че трябва да кичим умрелите с ореола на светци. Напротив, смятам, че всеки трябва да си влачи кръста. И на тази, и на онази земя. Неприятно ми е, че ще деля парцела с личност, която предизвиква у живите злоба и злъч. Но както и в онзи живот, така и тук никой не те пита кои искаш да са ти съседите. Никой не дава пет пари дали ти лазят по нервите или ти бъркат в здравето. Никой не си мърда пръста да се погрижи нито за физическия, нито за душевния ти комфорт.

Ненадеен гръм разтърсва земята и виждам как към гробището пълзи кълбовиден мрак. След минути денят ще заприлича на нощ. Любимото време на вандалите, крадците и негодниците. Надявам се все пак тази вечер стихията да ги задържи далече от жилищата ни. И тъкмо когато се питам дали се намирам на достатъчно защитено място, дочувам хлипане, което напомня на смирено страдание. Искрено се надявам вятърът да отвее риданията, но дори тътенът на бурята не е в състояние да заглуши изливащата се зад клоните мъка.

В миг небето се разтваря и над главите ни се излива порой като из ведро. Очертанията на паметните плочи се размазват. От мраморните поставки започват да падат с трясък вази и саксии. Стихията повлича всичко по пътя си. Свисти в клоните на дърветата, завихря изсечените от гробарите клони, разпръсква пръстта върху алеите. Когато тайфунът отмине, гробището ще прилича на опустошен град. Единствената ми цел дотогава е да оцелея.

Небесният гняв поглъща цялото ми внимание и почти забравям за риданията зад храста. Плачът обаче продължава да долита на пресекулки, на моменти става досадно отчетлив и започвам да се питам, на кого, по дяволите, му е до рев в тази буря. Правя нескопосан опит да се размърдам, въпреки че изобщо не ми се изпълзява от леговището, в което съм се сврял. По всичко личи, че някой отчаяно се опитва да привлече вниманието ми. И с раздразнение установявам, че успява.

Изправям се внимателно, защото ме е страх да не се разпадна още при първото движение. Никога не съм си представял, че може да съм толкова лек. Винаги съм мъкнал на гърба си значително количество излишна телесна маса и сега за първи път чувствам как невъобразимата тежест се е смъкнала от плещите ми. Притичвам зад храста и се снишавам в клоните. Взирам се упорито в изрядно подредения гроб. В сравнение с този, моят представлява мизерна могила. Опитвам се да различа чертите върху снимката, но не успявам, тъй като водата се стича върху мрамора като водопад.

Размърдвам се неуверено и в следващия миг съзирам гледка, която кара дъхът ми да спре. Зад плочата се мъдри мокра руса глава, опряна смирено върху гранита. Надигам се на пръсти и виждам две тресящи се в ридания рамене, върху които дъждът се излива безмилостно.

Протягам ръка и отварям уста, но не зная дали мога да говоря. И дали създанието ще усети допира на пръстите ми. Отдръпвам дланта си и с ужас установявам, че насреща вече ме гледат две разплакани детински очи.

Обръщам гръб с неприкритото намерение да хукна обратно. Не искам създанието да се изплаши от присъствието ми и да разбуди тишината с писъците си.

— Чакай!

Подскачам, когато чувам отчетливо гласа и се подчинявам безропотно.

— Вчера наминах към теб, но ти спеше.

Непознатата изниква пред мен като нерайда и едва сега осъзнавам, че е неземно красива.

— Ти си новият от номер двадесет и шест, нали? — пита тя като любопитна хлапачка, оглеждайки ме дръзко от глава до пети.

Не се сещам дори да кимна. Толкова съм погълнат от сцената, която се разиграва пред очите ми, че забравям да участвам в нея.

— Не исках да те будя. Зная колко изнурителни са приготовленията около погребението. И цялата олелия по време на церемонията…

Преглъщам с усилие, защото още не мога да повярвам, че такова очарователно същество си губи времето в разговори с мен.

— Аз също съм отскоро тук… — обяснява красавицата, издигайки се на педя от земята. С възторг установявам, че създанието се рее във въздуха като мокра пеперуда.

— Ти какво, да не си глухоням? — засмива се тя и усмивката й разпръсква тъмнината наоколо.

— Не съм — отвръщам смутено и се стряскам, като чувам за първи път гласът ми да звучи като ехо в пространството.

Нерайдата се завърта край мен, оставяйки ме да зяпам в захлас мокрите коси и прилепналата към тялото прозрачна дреха.

— Защо плачеш? — питам, когато чувствам, че мълчанието става тягостно. Може би не трябва да бъркам с пръст в раната, но не се сещам за какво друго можем да си говорим, а не искам за нищо на света разговорът да замре или да се завърти около мен.

— Съжалявам, ако съм нарушила спокойствието ти… — Красавицата избърсва очи с малката си длан и се плъзга върху гранита. Прилича на русалка, която са измъкнали насила от морските дълбини.

— Така или иначе бях започнал да се отегчавам… — Казвам го единствено, за да потуша угризенията й.

— В началото всички се чувстват така. Скоро обаче осъзнават, че единственото усещане, което никога не изпитваш на това място, е скуката…

Толкова е прелестна, че в мен напира необходимостта да й повярвам.

— Видях жена ти — изрича изневиделица непознатата и се наслаждава на ефекта от думите си върху обърканата ми физиономия.

— На погребението… — уточнява тя, за да не започна да се давя в заблудата, че благоверната ми е наминала, докато съм спал.

— И аз я видях — опитвам се да покажа, че мога да се правя на интересен и двамата се засмиваме вяло.

Искам да я разпитам за толкова много неща, но някакъв вътрешен глас ми нашепва, че ако започна да я засипвам с въпроси, ще отлети и няма да я видя повече. Затова се опитвам да не обръщам внимание на калта, в която все по-дълбоко потъват краката ми и се наслаждавам на неловкостта, която цари по време на дългите паузи, накъсващи разговора.

— Как се оправяш със съседите? — Този въпрос ме човърка от самото начало и решавам, че е настъпил моментът да узная нещо повече за другите обитатели на парцела.

— Шшшт! — Създанието сграбчва ръката ми и ме тегли нагоре. С изненада установявам, че се справям с летенето не по-зле от красавицата. Тя ме завлича зад висока гробница от тъмен мрамор и наднича плахо под крилото на потънал в скръб черен ангел.

— Полковникът се сърди, когато някой се разприказва след осем.

Това е първата ценна информация, която научавам за порядките на това място.

— Това ли е вечерният час? — питам с изненада.

— Няма вечерен час. Просто човекът не е добре с нервите.

Създанието почесва леко вирнатия си нос и пита с трогателна наивност:

— Нощем спиш ли добре?

— Откакто ме настаниха тук, не мога да се оплача от нарушения в съня.

— Това е прекрасно! — възкликва нерайдата. — Полковникът броди като сомнамбул. Разказват, че чувал тътена на оръдията…

Кимам и се правя, че разбирам.

— Въпреки че, според мен, не тътенът го държи буден…

Красавицата е разочарована, че не захапвам стръвта, която ми подхвърля, затова се надвесва над рамото ми и пита приглушено:

— Можеш ли да пазиш тайни?

— Нямам представа — признавам чистосърдечно. — Никога не са ми доверявали нещо, което да заслужава да бъде държано на тъмно.

— Това, което ще ти кажа, обаче, трябва да остане само между нас двамата. Разбра ли?

Не съм наясно дали искам да узная нещо, което ще наруши блаженото спокойствие на съня ми.

Красавицата облизва бледите си устни и изрича задъхано:

— Мисля, че проблемът не е в оръдията…

Не искам да я разочаровам, затова питам с пресилен интерес:

— Къде е тогава?

— В жена му…

Признанието ме стряска. Искрено си пожелавам никога да не стигна дотам, да карам безсънни нощи заради моята любима.

— Какво е направила? — въздишам с поредната доза незаинтересованост.

— Идва тук с убиеца…

Прехапвам устни и се чудя дали трябва да продължа да си бъбря с русото създание. Или е най-добре да се сбогувам набързо и да се оттегля в ония два метра мокра земя, предназначени за вечния ми покой.

— Никой обаче не знае… — Създанието се оглежда плахо.

Мисля си, че в такъв случай е най-добре и аз да узнавам.

— Бурята като че ли започва да отминава… — В думите ми прозира явното желание да отклоня разговора към нещо по-неангажиращо.

— Дъждът няма да спре скоро. — Събеседницата ми вдига подпухналите си от плач очи към небето. — Вятърът ще вилнее до сутринта. Облаците ще висят над главите ни чак до утре на обяд.

По всичко личи, че новата ми познайница не е изпуснала нито дума от прогнозата за метеорологичната обстановка.

— Значи, най-разумното, което можем да направим, е да се оттеглим в жилищата си — предлагам неуверено, само и само, за да избегна разкритията около посещенията на убиеца.

— Имаш неотложна работа ли? — пита момичето и докато се усмихвам глуповато, оценявайки свежото й чувство за хумор, чувствам как малките й ледени пръсти се впиват в ръката ми.

— Не мърдай! — заповядва тя. — Не бива да ни види!

Снишавам се под крилото на ангела и се оглеждам като стрелян заек.

— Кой? — питам стреснато.

Събеседницата ми сочи нанякъде, но пороят ми пречи да различа очертанията дори на най-близкото дърво.

— Връща се — шепне тя в ухото ми.

— Кой? — Този път въпросът ми е значително по-настойчив, защото искам да разбера откъде точно ще долети заплахата.

— Човекът с железния пръст…

Чувствам как малката й длан трепери в ръката ми. В следващия миг разбирам, че убиецът, в чиято компания се явява жената на полковника, е образ смътен, далечен, непознат, дори нереален. Докато това страховито нещо, което върви към мен, е толкова осезателно, колоритно и реално, че за първи път изпитвам съжаление, задето съм мъртъв. В момента бих дал какво ли не, за да се мятам в широкото легло и да зная, че всичко е само кошмар. И че съвсем скоро ще се спася от призрака, като наложа волята си, отворя очи и се събудя плувнал в пот…