Силвия Кристъл
Покойникът от Нашвил (19)

19

Както отбеляза всезнаещата Шели, хубавото на това място е, че тук не остаряваш. Не се събуждаш със страха, че ще откриеш в огледалото как бръчките са станали по-дълбоки, а по слепоочията са се нароили нови снопове бяла коса. Тук дори след столетия не се превръщаш в мумия, а оставаш вечно на четиридесет и шест.

Тази нощ ме очаква изпитание. Да открадна бебето от леговището на мадам Фуска и да го предам на Видението. Не зная защо Шели реши, че съм най-подходящият мъртвец за тази работа, но така или иначе, поех ангажимента и ще се наложи да го изпълня, каквито и да са последствията от тази авантюра.

Луната се е притаила зад разпокъсан облак, така че наоколо не е съвсем тъмно. Ако сребристият кръг изплува, гробището ще се разстеле пред очите ми като на длан. Това ще улесни задачата ми, но от друга страна ще изглеждам като насекомо, осветено от неонов лъч.

Подготовката за акцията е повече от плачевна. Не разполагам нито с карта на района, нито с какъвто и да е ориентир. В бързината Шели забрави да ми набута в ръцете и някоя от онези гърмящи играчки, които има навика да размахва в критични моменти. Не че ще насоча пистолет към главата на мъртвец, но не бих имал нищо против да чувствам оръжието близо до тялото си. Просто така, за сигурност и авторитет.

Не съм наясно и защо трябва да давам бебето на Видението. Вярно, компанията на мадам Фуска не е най-доброто общество за едно новородено, но не можем вечно да си прехвърляме кречеталото от едни ръце в други. Трябва да го върнем там, където му е мястото. И където близките ще си го търсят.

Прокрадвам се между сенките. Притичвам безшумно между гранитните плочи и се моля някой разярен мъртвец да не изреве, че нарушавам покоя му.

Дочувам хрипливо хъркане и отстъпвам назад. Изчаквам три секунди, докато събера смелост и доближавам на пръсти гроба на Мадам Фуска. Съзирам в тъмното стелещата се върху пътеката парцалива роба на гадателката и искрено се надявам хъркането да излиза от нейната уста.

Надничам зад плочата. Както винаги, информацията на Шели е точна. Бебето лежи, захвърлено върху пръстта, а гадателката е проснала дебелото си тяло върху гроба и хърка непробудно.

Първата мисъл, която избуява в главата ми при тази гледка е, че трябва незабавно да грабна новороденото, преди Фуска да се обърне и да го задуши с мощното си туловище. Посягам към бебето новороденото и в същия миг дочувам пращене на сухи клони. Обръщам стреснато глава и съзирам зад гърба си сянката на капитан Малина.

Точно тази среща Шели със сигурност не е предвидила в плана за вечерта.

— Какви ги вършиш пак в тази тъмна доба, приятел? — пита с ледени нотки в гласа Капитанът.

Отдръпвам предвидливо ръката си и се моля бебето да не ревне с пълно гърло, защото освен Малина, на мястото на похищението ще долетят още куп любопитни натрапници.

— С теб имахме уговорка — измерва ме от глава до пети Капитанът и впива в лицето ми малките си злобни очи.

— Каква уговорка? — питам като страдащ от тежка амнезия.

— Не се прави на идиот. Още миналата седмица трябваше да си притичал в кабинета ми и да си ми разказал историята от начало до край.

— Коя история? — Този път изобщо не се правя на невменяем, а съм пределно искрен в неведението си.

Капитан Малина вдишва бавно влажния нощен въздух и почти съм убеден, че в следващия миг ще ме захвърли с един удар в калта.

Точат се няколко мъчителни секунди, през които не се случва нищо драматично и през които се чудя защо бебето не изпита възможностите на гласните си струни, след като вижда, че съм в беда.

Съзирам как изведнъж Капитанът опулва очи и се взира в нещо, което по всяка вероятност изскача зад гърба ми. Не смея да се обърна, за да не предизвикам неблагоприятен развой на събитията.

— Ти коя си? — долита над рамото ми глас и се опитвам да отгатна дали новодошлият е от отбора на добрите или е решил да играе с лошите.

— А ти кой си? — атакува с контравъпрос Малина.

— Не ти влиза в работата кой съм… — Нямам представа кой се е изпъчил зад гърба ми, но изпитвам несъзнателна симпатия към мъртвеца, който дръзва да се озъби на капитанката.

— Всичко, което става на това място, ми влиза в работата, ясно ли е? — пита заплашително Малина и докато чакам следващия ход на непознатия, виждам как дебелия, подут от подагра крак на Мадам Фуска се размърдва под дрипавата дреха.

— Шшшт! Ще събудите вещицата! — смъмрям Малина и събеседника й. Капитанът ми хвърля поглед, от който става ясно, че изобщо не й пука за вещицата.

— Остави човека на мира! — разнася се дрезгавият глас на непознатия и за първи път си давам сметка, че този авторитетен, дълбок, малко груб, но за сметка на това пък толкова приятен тембър ми е познат. Извръщам колебливо глава и съзирам само на крачка зад гърба си внушителната фигура на Плашилото.

Точно този младеж ми е необходим в схватката с Малина. За по-надежден съюзник едва ли бих могъл да си мечтая в този момент.

— Пръждосвай се оттук, преди да съм изгубил търпение! — нарежда Плашилото и едва сега забелязвам, че Шели е удържала на думата си и го е пременила в раздърпани дрипи, като вероятно е получила в резултат от размяна със скъпия марков костюм на Плашилото.

Младежът зад гърба ми бърка под увисналата дреха и понеже съм сигурен какво ще измъкне оттам, веднага си давам сметка, че ако Малина е достатъчно бърза и отвърне на удара, главата ми ще се окаже между две димящи дула. А това е възможно най-неудачното място за една незащитена мъртвешка глава.

Малина наистина вади от сакото къс женски пистолет, който проблясва заплашително на лунната светлина.

— Чакайте! — Толкова се стряскам, когато чувам собствения си глас в царящата наоколо тишина, че оставам няколко секунди с вдигнати към небето ръце като покосен от гръм.

— Можем да решим конфликта по мирен път — изричам вече по-плахо, защото осъзнавам, че ролята на миротвореца не е моето амплоа.

— Не можем — отсича Плашилото и дълбоко в себе си съм благодарен на твърдоглавието му. Защото капитанката има нужда от един добър урок. След като не го е получила на онзи свят, то няма да е зле да си окачи една обица на ухото на този.

— Приятел, ти се прибирай, ние с госпожата ще си изясним отношенията насаме.

Чувствам тежката длан на Плашилото върху крехкото си рамо и разбирам, че инцидентният ми закрилник не иска да съм първата жертва в конфликта.

Точно в този момент се сещам, че мисията ми не е приключила и Шели ще ме убие, ако се върна с позорно наведена глава. Затова събирам цялата смелост, която е останала у мен, и въпреки че ситуацията е твърде критична, изричам на педя от ухото на Плашилото:

— Налага се да взема онова бебе там. — Соча с глава към гроба на Фуска и докато се опомня, Плашилото протяга мощната си ръка, сграбчва бебето и ми го подава като пощенска пратка. Поемам новороденото като пакет, от който човек иска да се отърве по най-бързия начин и се чудя дали да хукна към върха на хълма, където Шели ми чукна среща с Видението, или да се опитам да се движа бавно, за да не привличам вниманието.

Правя колебливо няколко крачки, след което ускорявам ход и се улавям, че почти препускам нагоре по склона.

В каква каша ме забърка, скъпа моя Шели? И ще мога ли да се върна жив или поне по-малко мъртъв в своя пресен гроб?

Катеря баира, без да си поемам дъх. Спирам, защото сърцето ми е на път да се пръсне и тогава забелязвам, че бебето ме наблюдава с поглед, изпълнен с благодарност, задето го измъкнах от ноктите на Фуска. И задето му спестих пукотевицата, която със сигурност тече долу, в подножието на хълма.

До върха ме чака немалко път, но след като изкатеря проклетия склон, ще се върна на гроба, ще закача върху кръста един надпис „Моля, никой да не ме безпокои!“, ще се просна върху пръстта и няма да разреша на когото и да било да наруши покоя ми поне в следващите десет часа.

Мечтата за това, което ми предстои, когато се отърва от грижата за бебето, ме зарежда с енергия и поемам с нови сили към върха. Толкова съм близо до необятната небесна шир, че ако повдигна ръка, ще докосна облаците. Не се поддавам на изкушението да пипна облака над главата ми, защото ме е страх, че ще изтърва новороденото.

В миг усещам хлад. Въздухът наоколо се раздвижва и съзирам на фона на оловния небосклон изящната фигура на Видението да се рее в нощната синева. Спирам да се насладя на гледката. Видението се спуска към мен като граблива птица и изтръгва новороденото от ръцете ми. След това забравя напълно за съществуването ми и се вторачва в лицето на малката със смесица от загриженост и умиление.

— Благодаря ти, Фил — изрича красавицата, без да ме поглежда.

Кимам и се готвя да си вървя. И докато се чудя какъв заобиколен път да избера, за да не попадна между куршумите на Плашилото и Малина, гласът на Видението ме кара да се закова на място.

— Ти си благороден човек, Фил…

Напоследък слушам само, че съм дребна душа, която се спотайва, когато трябва да спаси семейството си. Че съм непоправим егоист. Безотговорен тип, оставил близките си на произвола на съдбата. Глупак, който близо половин век е живял като слепец. Лентяй, който се излежава на гробището, докато семейството му изживява криза. Нищожество, което не е способно дори да убие приятеля си, за да осигури на съпругата и децата си светло бъдеще. Много от тези неща съм ги чувал и преди да се преселя в гробището.

Думите на Видението ме карат да се замисля коя от двете, красавицата насреща или жена ми, изрича големите лъжи. Коя ми замазва очите и не ми разрешава да зърна истината в най-чистия й вид.

— Без теб никога нямаше да намеря това съкровище, Фил.

Видението изрича задъхано името ми и чувствам как краката ми започват да омекват.

Когато се отърсвам от усещането, че красавицата има над мене власт, каквато дори не подозира, си давам сметка, че може би трябва да подскажа на създанието насреща да не се подлъгва от миловидното личице на малката. Когато отвори голямата си уста, новороденото се превръща в истински терорист. Но решавам да не бързам с откровенията. Нека Видението само стигне до тази горчива истина.

— Ще тръгвам — махам нехайно с ръка, защото картината как съм се излегнал блажено в гроба си и никой не ме закача за нищо напира да изплува отново в съзнанието ми.

— Вечно ще съм ти благодарна, Фил. Без теб душата ми никога нямаше да намери покой.

Може би се налага да я светна, че покоят й свърши в мига, в който пое кречеталото в ръцете си. Но Видението изглежда голямо момиче. Налага се да открие и сама някои истини.

— Търся я цели три години…

Тази жена твърдо е решила да не ме пуска да си тръгна. Терзанията й не ме вълнуват. Имам си собствени, които ми стигат за няколко живота напред.

В миг през съзнанието ми пробягва спасителна мисъл. Защо да не й изпратя Шели? И без това моята скъпа приятелка жадува да знае всичко. Отдавна е взела Видението на мушката. Ето, сега се открива прекрасна възможност да научи историята до най-дребната й подробност.

— Твоята Шели се опита най-безцеремонно да отмъкне детето ми. Няма свое, затова посяга към чуждите.

Няма да й пращам Шели. Тези две прелестни създания няма лесно да намерят общ език. Като нищо ще се хванат за косите и ще започнат да се скубят.

Може би етичността налага да уточня, че Шели няма навика да отвлича чужди деца. Просто трудно устоява на изкушението да се притича на помощ на хора, изпаднали в беда.

— Като си помисли човек, че убийците на това съкровище още се разхождат на свобода…

Вестта за някакво неразкрито убийство разколебава за пореден път решимостта ми да се махна по най-бързия начин от върха на хълма.

— Ако не бяха постъпили така жестоко с нея, сега тази красавица щеше да е тригодишна госпожица, която бърбори, танцува, пее и радва с присъствието си околните.

Трудно ми е да си представя кой и за какво може да убие бебе. Сещам се само за някой немарлив доктор, но Видението разпръсква догадките ми с признание, което ме кара да забравя напълно за собствените си неволи.

— Можеш ли да си представиш, Фил, че собствената й баба я изпрати тук?

Не мога да си го представя, а не зная и дали искам да го правя.

Видението присяда върху изсъхналата трева и полюлява нежно бебето. Малката притваря очи и е готова да се унесе в блажена дрямка. Изпитвам усещането, че наоколо се спуска неземно спокойствие.

Едва когато бебето заспива в ръцете й, Видението вдига глава и спира върху мен огромните си бисерни очи.

— При раждането забравиха да ми сложат кислородната маска. Бях мъртва, преди тази прелест да види белия свят…

Видението поглежда с умиление спящото създание.

Когато съобщиха новината на близките ми, свекърва ми изпадна в паника. Беше й трудно да си представи живота на сина си като самотен баща. Това дете объркваше бъдещето му. Затова реши да не губи време. Още същата нощ остави малката пред вратата на чужд дом. А нощта беше мразовита, Фил. Селена не дочака утрото…

Поех дълбока глътка въздух.

— Може би Селена е искала да дойде при майка си — изрекох едва чуто. Видението поклати глава.

— Селена трябваше да живее. Майката на съпруга ми обаче организира измамата така изкусно, че никой не съзря грозния знак на престъплението. Въвлече в жестокия си замисъл и двама негодници от болницата.

Видението замълча и зарея поглед в мрака.

— Виктор не знае истината. И сигурно никога няма да я научи.

Една от мъдростите, на които ме научи това място, е принципът, че оттук връщане назад няма. Който вече е попаднал в гробището, трябва да гледа само напред.

— Най-важното е, че след толкова болка, страдания и скръб Селена вече е в добри ръце…

Видението се усмихва тъжно. След това извършва нещо, което ме кара да се замисля дали тук човек има бъдеще. Или всичко свършва в грозния миг на смъртта. Красавицата поставя нежната си длан върху ръката ми. От този допир дъхът ми спира.

— Ти си най-добрият човек, когото съм срещала, Фил. Не зная дали ще съм в състояние някога да ти се отблагодаря…

Леките й пръсти са още върху ръката ми, а сърцето ми бие учестено. Не съм свикнал да ставам свидетел на подобни излияния, нито си спомням откога не са ме дарявали с прилив на спонтанна нежност.

Стискам дланта й, за да й дам кураж. Чувствам, че желанието да избягам и да се скрия в гроба се е поизпарило.

— Приятно ми е да изливам душата си пред теб, Фил. Ти си прекрасен слушател. Присъствието ти ми вдъхва увереност и сили, че ще се справя с всички изпитания, които се изпречват пред мен. И все пак не бих искала да злоупотребявам с търпението и отзивчивостта ти…

Чудя се дали всичко дотук е било само театър и Видението няма търпение да ме разкара или в погледите и докосванията е имало и нещо истинско. Неподправено, сърдечно и непремислено.

— Не бързам за никъде — изричам смирено и се усмихвам глуповато.

Няколко безкрайни минути и двамата мълчим. Не бих искал да натрапвам компанията си, затова се почесвам по наболата брада и подхвърлям нехайно.

— Ако нямаш повече нужда от мен, ще тръгвам…

— Винаги ще имам нужда от теб, Фил…

Тази жена е решила да ме обърка напълно. Чувствам, че се нуждая от самотата си, за да сложа в ред мислите си.

— Радвам се, че успях да помогна… — Махам с ръка и се спускам по склона. Бързам надолу и почти съм готов да си запуша ушите, защото няма да понеса още едно задъхано признание. Тичам по пътеката между редица смълчани гробове. Гранитните плочи хвърлят причудливи сенки, над главата ми се поклащат клони, някъде съвсем близо изкряква кукумявка.

Спъвам се в нещо и залитам. Намирам опора в дънера на стар бор, наклонен почти до земята от тежестта на годините. Извръщам глава и съзирам подутия от подаграта крак на Мадам Фуска. Притулвам се в тъмното и се моля да не съм разбудил вещицата. Оглеждам тревата наоколо и търся трупове. Нямам представа как е завършил двубоят между Малина и Плашилото, не съзирам върху каменните плочи на пътеката и гилзи от куршуми.

Вероятно я е удушил, си мисля и отминавам смело проснатия напречно на пътеката крак на гадателката.

След малко ще започне да се развиделява. Шели със сигурност не спи и чака да й разкажа как е протекла мисията. Няма да ме остави на мира, докато не чуе и най-дребните подробности.

Не смятам, разбира се, да й доверявам всички детайли от сцените, които се разиграха тази нощ. Ако е искала да бъде свидетел, да беше свършила сама цялата работа. Сега ще й се наложи да се задоволи с полуистини.

Крача унило към храста от жасмин и още чувствам върху дланта си допира от леките пръсти на Видението. Чудя се дали ще я видя някога повече. Или красавицата ще забегне с малката далече, където няма да имам удоволствието да я срещам. Да се давя в погледа й. Сърцето ми да се преобръща, когато слушам шепота й.

— Не е необходимо да криеш нищо от мен, Фил.

Шели ме чака, сгушена в клоните на храста от жасмин.

— Нямам такива намерения, скъпа — изричам уморено.

— Не съм подозирала, че си такъв лъжец!

Долавям в думите й студенина.

— Искаш ли да поспим? — питам примирено.

— Виждам, че искаш и да се измъкнеш… — клати неодобрително глава приятелката ми.

— Имам нужда от малко сън. Утре отново съм на твое разположение.

Шели долавя в обещанието скрито желание да отложим часа на истината.

— Не, Фил. Ще ми кажеш всичко сега. Без да пропускаш и най-незначителната подробност.

Усещам, че разпитът няма да ми се размине.

— Какво точно искаш да знаеш? — въздъхвам с досада.

— Всичко, Фил. И най-вече онова, което си намислил да скриеш от мен.

Клатя отегчено глава.

— Нямам намерение да крия от теб каквото и да е, скъпа моя Шели — лъжа, без да ми мигне окото. Погледът на приятелката ми светва.

— Наистина ли? — намества се удобно тя. — Тогава цялата съм в слух.

Поемам глътка въздух и си представям отново онзи красив надпис „Моля, никой да не ме безпокои!“, който смятах да закача върху кръста и който трябваше да държи всички досадници далече от мене поне тази нощ. Присядам върху гранитната рамка на гроба й и сплитам ръце.

Започвай с въпросите, скъпа. Тази нощ съм на твое разположение. Можеш да задоволиш любопитството си с всичко, което успееш да изкопчиш. От утре обаче смятам да мълча като ням.

— Защо се остави онази странна персона да завърти главата ти, Фил? — пита с укор Шели и като че ли е готова да се разплаче. Въпросът ме заварва неподготвен.

— Объркала си се, скъпа. Нищо такова не се е случвало…

— Престани, Фил! — Шели тръска глава като малко дете, обидено, че още го лъжат с идването на Дядо Мраз. — Не съм сляпа. Видях всичко със собствените си очи…

Признанието ме кара да сбръчкам вежди. Така, значи. Милата Шели е била по петите ми през цялата вечер. Искала е да се убеди дали ще свърша работата, както му е редът. Станала дори свидетел на кратката ми среща с Видението.

— В такъв случай — изправям се бавно, — нямам да добавя нищо към онова, което вече си видяла.

Шели ме дърпа за ръкава.

— Сядай долу, Фил! Няма да мръднеш оттук, докато не си признаеш всичко. Вси-чко, чуваш ли?

— Ако знаех, че акцията ще ме превърне в обвиняем, нямаше да се захващам с нея.

— Наистина, май беше по-добре да свърша всичко сама. За да откажа онази… нахалница от намерението да те оплита в мрежите си.

Преди няколко дни стана ясно, че цял живот съм живял, заплетен в любовен триъгълник, но просто не съм го знаел. Сега за първи път си давам сметка, че изживяването е доста натоварващо.

— Не пълни красивата си главица с небивалици, скъпа — погалвам меките коси на събеседницата си. Шели бута ръката ми.

— Не можеш да ме заблудиш, Фил! Мислите ти са прозрачни. Всичко в теб крещи: „Попаднал съм в капан“.

— Не, скъпа, не! Тук вече прекали. Капан ми беше заложила суровата Капитан Малина, но онзи добър човек Плашилото ми спести падането в клопката.

— Едва го разбудих — въздиша тежко Шели. — Налагаше се да ти изпратя спешно помощ.

Шели наистина е жена, която обича да никне навсякъде. Да забърква интриги. Да се притичва на помощ. Да лъже, заблуждава и шикалкави. Да размахва пистолети пред главите на заклети убийци. Интересно, къде ли ще изведе това нейно желание да си бута носа навсякъде.

Мечтая си само да не съм наблизо, когато я погнат гробищните песове. Или измамените. Обидените. Излъганите.

Ровя кротко с върха на обувката ронливата пръст под краката си. Знам, че ще съм наблизо. За да я спася. Защото както става ясно напоследък, това е новото ми призвание. Да спасявам заблудени души, които спешно се нуждаят от избавление.