Силвия Кристъл
Покойникът от Нашвил (17)

17

Почти съм убеден, че Шели е в течение на драмата, която се разиграва около мен, затова нямам никакво намерение да се правя на човек, когото са подминали житейските неволи. След като онова лицемерно нищожество Коко си тръгна, взех твърдото решение да гледам истината в очите. Не е лесно човек да предприеме подобна крачка, но пък е достойно.

Шели подава плахо глава зад храста от жасмин. Свеждам поглед и скъпата ми приятелка усеща, че съм на път да укротя гнева си.

— Разбра ли, взели са мерника на Писателя? — подхвърля тя с явното намерение да отклони разговора от неприятните въпроси, които породиха двете непредвидени посещения на гроба ми.

Повдигам рамене, за да покажа, че ми е все едно. Толкова проблеми се струпаха върху главата ми, че е направо неприлично да се вълнувам от чуждите.

— И тук ли има цензура? — питам, за да покажа, че съм силна натура и с малко повече усилия съм в състояние да превъзмогна бедите, които ме сполетяха.

Шели клати глава.

— Оплакал се е, че тук не го зачитат…

— Какво е написал тук, че да го зачитат?

Шели ококорва светлите си очи. Не е очаквала такава откровена враждебност към представител на художествено-творческата интелигенция.

— И изобщо тези хора нямат ли мярка?

Събеседницата ми продължава да ме гледа удивено, явно убедена, че нападките ми към твореца са продиктувани от ударите, който преживях преди малко.

— Искат да са привилегировани при всяка власт. Да ги кичат с ордени и едните, и другите, и третите. Простосмъртните да им се кланят като на свещени чудовища. Да живеят като помазани, да обират лаврите, да раздават морални присъди. — Чувствам, че се задъхвам от възмущение.

— Може и да си прав — бърза да се съгласи Шели, защото вижда, че някаква неосъзната горест напира в мен.

— Невъзвращенеца, мадам Фуска и Самоубиеца са създали комитет, който настоява за сваляне на доверието от Писателя — обяснява тя.

— Какво е направил? — питам без особен интерес, защото съм убеден, че въпросният писател едва ли е извършил нещо толкова низко, колкото хората от които съм бил заобиколен през целия си някогашен живот.

— Невъзвращенеца се е добрал до поверителна информация, от която ставало ясно, че Писателя е „тропал“ свои колеги пред службите. Фуска потвърдила информацията, допитвайки се до кристалната си сфера. Самоубиеца пък бил убеден, че дължи нерадостната си участ точно на мерзавци от ранга на Писателя.

Установявам, че обществената ангажираност е присъща на някои хора, независимо на коя земя се намират. Тази констатация ме радва, защото проумявам, че греховете не се плащат само там, отвъд линията на живота, но и тук, в света на сенките.

— Какво са намислили да правят с него? — питам с вял изблик на интерес.

— Предлагат да го обявим за низвергнат.

Давам си сметка, че наказанието е адекватно на престъплението. Ако и на горната земя хората бяха така справедливи в оценките си, както обитателите на гробището, светът отдавна щеше да се е изчистил от мъртви души като Писателя, Доносника, Железния пръст и Расиста.

— Какво ще кажеш? Да отидем да гласуваме, а?

Въздъхвам тежко и Шели разбира, че прегрешенията на никакъв Писател не са в състояние да стопят собствената ми мъка.

— Не бива да се тормозиш за онова, което ти наговориха ония двамата. Първо, изобщо не е ясно дали в твърденията им има и капчица истина. И второ…

Шели се затруднява да измисли второто. Докато я чакам да скалъпи някакво прилично утешение за терзанията ми, си мисля, че едва ли някой удивително жив ще тръгне да ръси лъжи пред безспорно мъртъв. И защо ще го прави? Подобна постъпка е лишена от всякаква логика.

Шели е на път да осъзнае безсмислието на усилията си. Прегръща ме приятелски и слага глава върху рамото ми.

— Ти си прекрасен човек, Фил — изрича приглушено тя и ако не бях потопен в грубата реалност на събитията, които ме връхлетяха, можеше да се опитам да й повярвам. Но след всичко, което научих през този следобед, осъзнавам, че намеренията й да ме утеши с някоя добра дума са съвсем прозрачни.

— Не се тревожи, Фил. Ти имаш едно голямо предимство пред онези негодници.

Чудя се кое е то, но Шели не ме оставя за дълго да газя в догадки.

— Ти ще останеш вечно млад. Докато онези мерзавци ще остареят, ще погрознеят, ще се сринат, ще заприличат на мумии…

Странно е двама мъртъвци да злорадстват, че живите един ден ще заприличат на мумии, но Шели като че ли е права.

— Ще станат противни, досадни същества, които всички ще отминават с презрение, докато ти ще останеш в представите като добър, великодушен, красив и справедлив.

Нито едно от тези определения със сигурност не е минавало през главата на колегите и близките ми. Почти съм убеден, че всички са мислили за мен като за слепец, който не вижда какво става под носа му. Като за кон с капаци, който не само мъкне цялата тежест на житейските проблеми, но и върви натам, накъдето го теглиш. Като за заблудена овца, която дори не се оплаква от съдбата си.

Клатя тъжно глава. Образът, който останалите са имали за мен няма нищо общо с портрета, който така красиво рисува скъпата ми приятелка.

— Ще видиш, че съвсем скоро жена ти ще дойде и ще се разкайва за постъпките си. Ще те моли да се върнеш, но ти ще останеш тук, при нас, нали Фил? Защото ние те обичаме и имаме нужда от теб…

Сцената как жена ми реве на гроба и ме ругае за всичките си неволи, изплува в съзнанието ми и ме накара да си пожелая никога да не ставам свидетел на подобна развръзка.

— Между другото, Видението намина насам.

Виждам как очите на Шели се разширяват от изненада.

— Какво иска?

— Помоли в полунощ да бъдеш на хълма.

Шели мига невярващо.

— Шегуваш се! — засмива се тя.

— Иска да й отнесеш бебето, което отмъкнахме вчера.

— Откъде накъде? Да не е нейно?

Почти съм сигурен, че Шели не е открила следите на бебето и в момента е в страхотно затруднение. Но милата ми приятелка трудно признава издънките си. Затова размахва възбудено тънките си ръце, без да откъсва настойчивия си поглед от лицето ми.

— Коя е тя, че ще ни казва какво да правим с бебето?

Въпросът е реторичен, но въпреки това се чувствам задължен да дам отговор:

— Представи си, че детето е нейно…

— Глупости, Фил! — Виждам, че съмнението се прокрадва в съзнанието на събеседницата ми. — Дори да си е въобразила, че е нейно, как ще го докаже? Има ли документи? Ще доведе ли свидетели?

Шели ме затрупва с въпроси, на които не съм в състояние да дам отговор.

— Ако ни обвинят в отвличане, нямам намерение да поемам и най-мизерна част от вината…

Шели чувства, че съм готов да я изоставя в най-критичния момент и сбръчква тънките си вежди.

— Така или иначе, бебето вече не е тук — отсича тя.

— Къде е, ако смея да попитам?

— Нямам представа — тръсва глава събеседницата ми.

Чудя се дали да се радвам от тази новина или да се тревожа.

— Не може да е избягало само, нали така? — подклаждам огъня в душата й.

— Някой го е откраднал, Фил… — кърши ръце събеседницата ми. — И колкото повече се ровя в случая по изчезването на малката, толкова повече у мен се затвърждава убеждението, че само противната Фуска е способна да извърши подобно злодеяние.

— Онази дърта вещица с усилие влачи краката си. За какво й е притрябвало да си натресе на главата и грижата за някакво ревящо новородено.

— Не се ли сещаш? — поглежда ме с укор Шели. — Направила го е, за да създаде впечатлението, че е спасила бебето от нас.

— Не е лошо все пак да отскочиш в полунощ на хълма и да обясниш на Видението как точно стоят нещата. Ако си убедена, че Фуска има пръст в тая работа, изпрати Видението при нея. Ако не искаш да ни забъркваш в повече интриги, не откривай повече фронтове. И без това вече сме на нож с Железния пръст, Кварталния, Полковника, Доносника и Капитан Малина.

Шели тръска глава.

— Цялата тая паплач трябва да свикне с мисълта, че тук никой не дава пет пари за някогашните им постове, рангове и звания. Тук всички сме свободни. Освен това сме равни, както никога не бихме могли да бъдем в онзи живот. Няма началници и подчинени. Няма привилегировани и аутсайдери. И богаташът, и просякът, притежават само два метра площ и нито сантиметър повече.

Наблюденията ми разкриват точно обратното, но в момента нямам желание да споря с Шели.

Забивам поглед в пръстта, но усещам, че Шели няма търпение да хвърли пред очите ми някоя от нейните бързовъзпламеняващи се бомби.

— От утре ще имаме нов съсед — изрича със светнал поглед тя. Привежда се към рамото ми, оглежда се и изрича шепнешком:

— Милионер при това.

— Няма ли гробище за милионери? — питам чистосърдечно, защото ми се вижда страшно нелепо в живота тези хора да населяват други планети, а тук да делим местата в парцела.

— Няма, Фил — изрича със задоволство приятелката ми.

— Ти как разбра кой е новият наемател?

— Видях гробарите да потриват доволно ръце. Убедени са, че в ковчега ще открият ценни вещи.

Лошото при богатите е именно това, че и на онзи свят, и на този, винаги стават обект на внимание. И там, и тук вечно трябва да се притесняват да не ги оберат, да не ги измамят, да не ги очистят.

— Нека доживеем до утре. Когато дойде новият, ще ми мислим… — изричам мъдро, за да подскажа на Шели, че опасността изобщо не е отминала. Наоколо гъмжи от типове, които размахват карабини и пищаци. Освен това, приятелката ми я чака среща в тъмна доба на върха на хълма. Изобщо не е ясно как ще приключи сблъсъкът с Видението. И дали Шели ще успее да убеди прозрачната прелест, че няма нищо общо с отвличането на бебето.

— Не съм длъжна да се явявам на съмнителни срещи — тропва с крак Шели и разбирам, че идващата нощ се очертава да е трудна.

— Какво си представя онази важна особа? Че ръководя детективска агенция?

Примигвам, защото виждам, че Шели е удивена от собствения си проблясък.

— Дали пък, Фил — изрича дяволито тя, прехапвайки долната си устна, — дали пък да не открием една детективска агенция? Представи си само колко хубаво звучи: „Гробищна агенция Покойници от Нашвил“. Сам се убеждаваш колко сме опитни в тази дейност. — Шели ме гледа упорито и очаква да изпъча гърди, погъделичкан от ласкателствата, с които ме засипва. Аз обаче съм вторачил в нея празен поглед, защото не мога да повярвам, че е на път да ме въвлече в поредната си пакост.

— Не скъпа, не — махам поривисто с ръка. — Избий си го от главата! Наоколо гъмжи от професионални преследвачи, нещатни ченгета, доброволни доносници и окичени със звания стари кучета. С теб сме само жалки аматьори на фона на тази богата човешка фауна.

— Не си прав, Фил — гледа ме със смесица от укор и разочарование приятелката ми. — С теб сме невероятен тандем. Като начало ти предлагам да разровим до дъно тайната на Живия.

— Нали научи как стоят нещата, какво повече искаш да търсим?

Шели ме поглежда със снизхождение.

— Трябва да стигнем до края. По-точно до началото на измамата. Да открием подтика.

Изобщо не ме влече да надничам в чуждите Авлиеви обори. Имам си и свои.

— След това ще се заемем с младата вдовица. Изключено е да не крие някоя кирлива риза под скъпия костюм.

Шели вдига честните си невинни очи към небето.

— После идва ред на Милионера. Колко ли тъмни сделчици е извършил в онзи живот?

Човекът още не е стъпил на гробището, а вече му кроим шапката.

— По някое време ще се заемем и с Доносника. Представи си каква тиня ще изскочи оттам!

Изобщо не искам да си го представям.

— Тайната на Видението също не е за пренебрегване. Да не говорим за пристъпите на гняв на Полковника.

Докато Шели свива пръсти и брои на колко хора ще разровим безцеремонно житието, си мисля, че трябва на всяка цена да убедя прелестната си събеседница, че това, което е намислила, е удивително неразумно. Неетично. И крайно опасно.

— За какво ни е притрябвало да си цапаме ръцете с толкова много мътилка? — питам с надеждата да влея малко разум в главата на спътницата ми.

— Ще го направим, за да помогнем на справедливостта да възтържествува — отсича тя.

Въпреки трогателното благородство на подбудите, ми е трудно да намеря мястото си в сценария на Шели. Никога не съм се интересувал от чуждите неволи. Свикнал съм да гледам единствено в собствената си паница. Това поведение ми разреши да живея достойно цели четиридесет и шест години.

— Представяш ли си какво ще изскочи от краткото минало на онзи симпатяга, Плашилото? — гледа ме със светнал от възбуда поглед Шели.

— Не е ли по-етично да оставим мъртвите да почиват в мир? — питам малко грубо, за да я откъсна от плановете, които зреят в главата й.

Шели ококорва очи.

— Ти съвсем си превъртял, Фил! Какъв мир виждаш в лудницата наоколо?

Май е права. Наоколо не царува мир. Не витае всепроникващо спокойствие. Дните и нощите не тънат в тишина.

— Не е наша работа да оправяме света. С това, което си намислила, конфликтите ще се изострят. Страстите ще се нагорещят. Справедливостта, за която мечтаеш, ще се превърне в грозен знак на отмъщения, злонамереност и закъснял реванш.

Шели цупи бледите си устни.

— Не ми харесва, когато робуваш на предразсъдъци.

— На мен пък не ми харесва да ни гонят Железни пръсти, Доносници, Капитанки, Плашила и Вещици.

— Когато жена ти дойде на гроба, ще ме молиш да се захванем с работата, която ти предлагам, но тогава няма да имам желание. Ще осъзнаеш колко лекомислено си постъпил, като си отблъснал предложението ми.

Не се стряскам от пророчествата на Шели, защото не съм убеден, че на жена ми изобщо ще й хрумне да идва тук. Пък и защо ще го прави? Вече не съм й нужен за нищо.

С тази утешителна мисъл се запътвам към неслегналия си гроб. Шели може да говори каквото си иска. Да ме изнудва. Да ми извива ръцете. Да ме притиска до стената. Няма да се поддам на натиска. Защото съм свикнал да живея в мир със себе си. И с околните. След последните разкрития обаче не е ясно дали е трябвало да бъда такъв заклет миролюбец. Но вече е късно да се променям. Вече е късно за всичко. Дори за тъжни равносметки.