Силвия Кристъл
Покойникът от Нашвил (16)

16

Отдавна не съм се радвал така на появата на близък човек. Коко стои прав до дървения кръст, потънал в мислите си. Трудно му е да приеме, че оттук нататък гробището ще е мястото, където ще говорим за кризи, олигархии, сенчести структури, скъпи автомобили, яхти, мачове и ще кроим планове за големите пари. Всъщност, ще се наложи той да крои, тъй като моят глас, макар и силен приживе, ще бъде заглушен.

С Коко се знаем от утробите на майките. Но истински приятели станахме малко преди да тръгнем на училище. Коко беше слабичко момче и повечето от калпазаните в махалата го ступваха за щяло и нещяло. Единственият, който му се притичваше на помощ, бях аз. Така от крехка детска възраст Коко свикна да ми засвидетелства безрезервната си преданост. Винаги съм знаел, че на света съществува приятел, на когото мога да разчитам. Който няма да се замисли да си сложи ръката в огъня заради мен. И който ще страда истински, ако се случи нещо непоправимо с мене.

Хубаво е онова, което човек е хранил като абсолютна увереност в продължение на десетилетия, да се оказва истина. Осъзнавам го, когато гледам колко тъжен от загубата е приятелят ми. И колко страда от факта, че мястото ми в битието вече е празно.

Коко подпира тежката си длан върху кръста и въздъхва тежко.

— Трябва да ти кажа нещо, приятел…

Искам да го уверя, че няма нужда от излияния. С него винаги сме се разбирали без думи.

— Гадно е това, което се случи с теб…

Няма съмнение, че сблъсъкът на магистралата не може да се впише в главата с приятните неща в живота ми.

— Не ме разбирай погрешно…

Не се тревожи, приятелю. Всеки мъж има право на някои дребни слабости като тази да пролее няколко сълзи върху гроба на най-верния си приятел. Чувствам, че всеки миг Коко ще се размекне. А той винаги е държал да го имаме за мъжко момче.

Коко подсмърча и избърсва нос с ръкава.

— Не исках да се случи така…

Никой не го е искал, приятел. Няма защо да товариш съзнанието си с ненужни въпроси.

— И все пак се случи…

Има неща на този свят, които не зависят от нас. Дори човек на разума трудно би могъл да се примири с тази даденост.

— Случи се не повече от два или три пъти…

Тук вече губя нишката на мисълта ми. Човек си тръгва от белия свят веднъж. Някои имат шанса да ги върнат на прага, но те са малцина.

— Това, разбира се, по никакъв начин не се отрази на отношенията ни…

Чудя се дали Коко не е изпаднал в дълбока депресия след вестта на смъртта ми. Дали не е потънал в дебрите на заплетените философски търсения, осъзнавайки жестоката неумолимост на законите, които управляват битието.

— Ира означава страшно много за мен…

Последните думи ме изтръгват от размисъла за това какво преживяват живите, след като се простят с мъртвите.

— От първия миг, когато я видях…

У мен се затвърждава убеждението, че Коко е мръднал, след като са му съобщили, че повече няма да ме види, докато е жив. Вестта за раздялата ни със сигурност е нанесла жестока травма в душата му и верният ми приятел няма представа какви ги плещи.

— Истината е, че няколко пъти й предложих да избягаме някъде далече, но Ира отказа. Не можела да причини подобно нещо на децата.

Дори да бълнува, Коко изрича неща, които ме навеждат на мисълта, че милата ми съпруга все пак не е толкова лекомислена, колкото си представях. Втората констатация, която изплува в съзнанието ми е, че благоверната ми не е давала пет пари за мен. Доводът: „Филип няма да го понесе“ изобщо не е фигурирал в списъка със съображенията й.

Примигвам и се чудя какви небивалици минават през главата на човек, когато вече е мъртъв.

— Тогава се опитах да я оправдая. Казах си, че в името на децата си вероятно човек прави какви ли не жертви. Но сега? Сега наистина не я разбирам. Ти вече не си пречка…

Нямах представа, че през осемнадесетте години брачен живот съм изпълнявал толкова успешно ролята на пречка.

Вече най-искрено се съмнявам дали човекът, подпрял лакът върху кръста с името ми, действително е Коко. Или съм изгубил способността да различавам хората.

— След погребението Ира не иска да ме види. Затваря телефона, не отговаря на съобщенията ми, крие се и не ме допуска в къщата.

Дори аз съм изненадан от поведението на съпругата си. Ако само преди час шефът ми не бе проявил добрината да ме посети и да поиска благословията ми, може би сега щях да тъна в заблуда, че на благоверната ми й е трудно да ме прежали.

— Не знам какво става, приятел, но имам намерение да науча. С Ира се разбираме толкова добре. Дори в леглото сме неудържими…

Тази подробност спокойно можеше да ми я спести. Дори онзи подлец, шефът ми, не си разреши да е искрен до крайност.

— Ако знаеш нещо, не е лошо все пак да ми го кажеш. Разбрах, че тези дни е идвала при теб…

Приятелят ми или онзи, които се представя за него, или по-точно човекът, който в продължение на четиридесет години е играл успешно ролята на мой най-верен другар в живота, се привежда над кръста и оставам с впечатлението, че очаква да му доверя нещо, което да разпръсне съмненията му. Мога да го направя, разбира се, като му подшушна, че скъпата Ира е заложила на по-голяма риба от него, но няма да го направя, защото ми писна цял живот да водя Коко като слепец. Да отблъсквам ударите, насочени към привидно невинната му физиономия. Да се притичвам на секундата, когато има нужда от пари, от съвет, от подкрепа, от избиване на някоя безумна мисъл от главата му. Смятам този път да го оставя да открие истината сам. И да се наслади на горчивия й вкус.

— Не е необходимо да си стискаш езика зад зъбите. — Коко блъска гневно кръста и дървото килва настрани. — Кажи ми какво е намислила онази уличница, за да знам как да я вкарам в правия път.

Не съм свикнал да се изразяват така непочтително за жена ми, но в момента си давам сметка, че определението, с което любовникът окичи благоверната ми подхожда напълно на характера на заниманията, с които е прекарвала времето си зад гърба ми.

Коко рита кръста и е на път да ме извади от равновесие. Какво си представя? Че може да нарушава покоя на мъртвите и да издевателства с грозни признания над тях?

— Ще разбера какво става, приятел, каквото и да ми струва това. Тогава твоята Ира няма да намери място, където да се скрие.

Чувствам, че човекът, когото съм имал за най-близък приятел и който без притеснение се е подигравал на тази моя заблуда, минава границата на допустимото. Заплахите по адрес на съпругата ми пробуждат у мен съзнанието, че въпреки всичко с Ира в продължение на много години бяхме семейство. И създадохме заедно две прекрасни деца.

Коко си оправя крачола след ритника.

— Наясно си, че една жена е интересна до мига, в който започне да се прави на интересна. А твоята Ира отдавна ми върти долни номера. — Приятелят ми стиска юмруци.

— Скоро ще ми падне в ръчичките и тогава не мога да я мисля… — Коко клати заканително глава. Поглежда часовника и явно си дава сметка, че е прекарал доста време в разговори с мен. Личи, че няма търпение да се махне от гроба ми.

Посрещам мисълта, че ще ме остави на мира, с облекчение. Дори си мечтая никога повече да не му минава през ума да ме навестява.

Чудя се как бързо, неусетно и гротескно приключва едно четиридесетгодишно приятелство. Константин се връща няколко крачки назад и се привежда над изкривения кръст.

— Не зная кога ще намеря време да намина пак. Затова искам да знаеш още нещо…

Мисля, че за днес с признанията ми стига. Да оставят някоя грозна изненада и за следващия път.

— Помниш ли онази специализация в Германия, за която ти толкова драпаше?

Помня, как да не помня. Вместо мен се уреди шефът.

— Ира беше категорична, че ще дойде с теб. Не можех да го допусна. Тъкмо бяхме станали близки.

Напрягах се да разбера какво общо има специализацията с любовните похождения на съпругата ми.

— Бях принуден да го направя, за да я задържа до себе си. Не можех да я оставя да замине в другия край на света.

Не проумявах какво още е направил скъпият Коко, но някакво вътрешно чувство ми подсказваше, че Приятеля няма да ме остави задълго в неведение.

— Написах онзи донос… Че са те вербували западняците… Че си станал подлога на чуждите служби… Само няколко реда, нищо особено. Направих го без зла умисъл. Нали разбираш? Исках да я задържа при себе си… Не можех да я пусна да си тръгне, брат…

Чувствах, че не ми достига въздух. В продължение на години обсъждах с приятеля си онзи непредвиден развой на нещата. Тогава двуличникът Коко ми съчувстваше. Мерзавецът ме утешаваше, че животът е пред мен и ще изскочат и други възможности.

Стиснах глава между дланите си. Дали пък не сънувам? Дали всичко, което става в момента, не е лош сън? Кошмар, който след минути ще свърши? Ето сега ще се събудя и ще установя, че нито Ира се е хвърляла в леглото с най-близкия ми приятел, нито някакъв долен донос, надраскан от същия този верен приятел, е сложил прът в кариерата ми.

Колкото и да се напрягам да сложа край на това изтезание, сънят продължава. Изглежда реален. Коко кимва, решил, че се е освободил завинаги от тежестта на угризенията.

Убеден съм, че ми изповяда историята за доноса единствено за да ме накара да повярвам колко много значи за него съпругата ми. Не защото се е разкаял. Или съзнанието му се е огъвало под тежестта на вината.

Приятелят си тръгва, прегърбен от проблеми, на които съвсем скоро ще намери решение. Оставам сам и се питам дали съществува надежден начин човек да изтрие от съзнанието си неприятните срещи и нежеланите признания. На горната земя това е пиянството. Безделието. Депресията. Кривването от правия път. Тук обаче нещата стоят различно. Тук не си в състояние да си прережеш вените. Или да скочиш от високо. Дори да го направиш, със сигурност ще продължаваш да си мъртъв. А в момента най-съкровеното ми желание е да нехая за низостта на Коко. Да не давам пет пари за глупостта на Ира. Да не ми пука какво ще стане с Шефа.

Сигурно, ако бях жив и всички тези истини изскочеха пред мен, щях да извърша нещо недопустимо. Грозно. И непоправимо. Истински късмет е, че съм мъртъв. Този факт ще ме предпази от опасността да си изцапам ръцете с кръв. Благодарение на тази даденост, сега ще продължавам да съм жертва, вместо да се разхождам с клеймото на убиец.

Опитах се да наместя кръста, но дървото остана килнато встрани. Приседнах върху влажната пръст и за първи път, откакто съм тук, си дадох сметка, че смъртта също има своите добри страни. Налага се просто да ги откриеш…