Силвия Кристъл
Покойникът от Нашвил (14)

14

Ритуалът по опяването свършва по-бързо, отколкото ми се иска и близките на покойника започват да се изнизват през тясната врата на черквата. Скоро в полумрака оставаме само аз, Шели и нещастникът в ковчега. Надигам се на пръсти, за да зърна лицето му. Шели също е подгонена от любопитството и за миг и двамата забравяме, че в момента имаме по-важна работа от това да се запознаваме с новите обитатели на гробището.

Лицето сред диплите на сатена принадлежи на наперен младок, който, по всичко личи, че е сърдит на целия свят. В храма се възцарява мъртвешка тишина. С Шели разменяме бърз поглед, след което с ужас установявам, че новобранецът ме наблюдава под вежди. Кимам любезно, но не бързам да се представя. Като завеждаща връзките с обществеността Шели няма търпение да установи контакт с новопристигналия. Усмихва се подкупващо и изрича приглушено:

— Добре дошъл!

Онзи забива неподвижния си поглед в изпитото й лице.

— Вие кои сте? — пита троснато той, без да крие колко му е неприятно, че нарушаваме покоя му.

— Новите ти съседи — отбелязва с гордост Шели и търси подкрепа в погледа ми. Стоя като препариран и се чудя дали не е време да се изнасяме, преди уважаемият покойник да е станал свидетел на кървавата разправа, която само след миг ще се развихри около него, ако малоумникът с железния пръст е хванал следите ни.

— Ти… защо си тук? — пита на свой ред любопитката Шели и понеже никак не ми се иска още от първия миг младокът да разбере, че мястото, където е попаднал, не е от най-безопасните, дърпам спътницата си за ръкава и се опитвам да я измъкна от храма. Шели отскубва нервно ръката си и се привежда над охраненото лице на непознатия с надеждата да чуе изповедта му.

— Защото ми писна — отсича сърдито младокът и разбутва сатена в изящно подредения ковчег. Изправя се и оглежда неодобрително дрехите си.

— Кой, по дяволите, ме е наврял в този скапан костюм! — сумти новобранецът и издърпва възела на вратовръзката. Шели бута тънките си пръсти под яката му и изрича услужливо:

— „Долче и Габана“.

— Тия па кои са?

Шели си дава сметка, че новодошлият страда от някои основни празноти в знанията. Убеден съм, че рано или късно приятелката ми ще се погрижи да ги запълни.

Непознатият прави гримаса на отвращение.

— На кого му е хрумнало това извращение, да ме издокара в костюм — фъфли той и се оглежда недоволно. — На това място човек къде може да намери свестни дрехи? — пита нетърпеливо младокът и поглежда Шели в очакване. На гробището е от по-малко от час, но вече е наясно, че Шели е човекът, от когото може да изкопчи ценна информация по всички жизненоважни въпроси.

— Не се тревожи, ще го уредим — успокоява го спътницата ми и се чудя защо досега не ми е доверила откъде човек може да си набави нова премяна.

— Всеки просяк в района ще се съгласи да размени дрипите си срещу този костюм.

Върху лицето на непознатия се изписва облекчение.

Хвърлям неспокоен поглед към входа и се чудя защо се бави Железния пръст. Дълбоко в себе си се надявам някакво непредвидено обстоятелство да го е задържало далече храма, но си давам сметка, че тези очаквания са само празни химери.

— Кога е погребението? — пита Шели и онзи поглежда златния часовник върху китката си.

— След час се надявам да съм приключил с тази работа — споделя младокът. И понеже Железния пръст така е не идва да си разчисти сметките с нас, започвам да оглеждам с интерес покойника. Първото нещо, което се набива на очи, е ръстът му. Пред него с милата Шели изглеждаме като нещастни лилипути. Забелязвам, че по врата му се вие татуировка във формата на питон, а главата му блести от скорошно бръснене. Ръцете му са яки и дори под изящната кройка на „Долче и Габана“ напомпаните му мускули се набиват на очи.

Чудя се дали ако доверим на новия ни познайник, че наоколо дебне злодей, ще бъде така добър да се разправи лично с него. След минута у мен се загнездва убеждението, че на всяка цена трябва да спечелим този приятел на наша страна. Не зная само дали трябва да го забъркваме в подобна каша преди погребението или е по-благоприлично да изчакаме да приключи ритуалът и тогава да го въвличаме в интригите, в които сме се оплели.

— Знаеш ли къде е новото ти жилище? — Шели говори за онези два метра под земята като за просторен мезонет с южно изложение.

— Парцел номер осем, гроб четиридесет и три.

Шели плясва с ръце и ме поглежда със светнал поглед.

— Това е прекрасно, приятелю! — възкликва тя, очарована от идеята, че ще имаме под ръка един толкова колоритен съсед.

— Пропуснахме да се запознаем — подава кокетно малката си длан приятелката ми. — Шели. А това е Фил.

Избягвам контакта с яката десница на новодошлия.

— Плашилото — обявява с достойнство младокът и безстрашната Шели отдръпва несъзнателно пръстите си. По лицето й пробягва страх, но тя бързо превъзмогва това състояние, давайки си сметка, че Плашилото е по-скоро ценен съюзник, отколкото опасен противник.

— С Фил ще наминем да те видим след четири — уверява тя. — За да се убедим, че не ти липсва нищо — бърза да разясни безкористността на намеренията си.

Онзи кимва и оставам с впечатлението, че май е по силите му да изтърпи компанията ни и след четири.

— Гледай да намериш отнякъде свестни дрехи! — напомня Плашилото и Шели махва небрежно с ръка.

— Не го мисли. Ще го уредим — уверява тя и се отправя към изхода. Следвам я с несигурна стъпка, защото всеки миг туловището на Железния пръст може да запречи входа. Фактът, че Плашилото е зад гърба ми, ми вдъхва известна увереност, но бързам да я прогоня, воден от мъдрото убеждение, че както на този свят, така и на онзи, всеки сам трябва да се грижи за собствената си кожа.

Дневната светлина ме блъска в очите и не мога да видя дали съм се изправил вече срещу преследвача или разполагам с още няколко минути свобода и безгрижие.

— Симпатичен тип — изрича с половин уста Шели. Явно има предвид Плашилото. Не бързам да споделя убеждението й, въпреки че страшно ми се иска да повярвам, че под онази стряскаща външност се крие нежна, отзивчива и чувствителна душа.

— Ще се наложи да се погрижим за него — изрича делово тя и долавям в думите й зле прикрита корист.

— Така и така се грижим за целия свят, защо да не се погрижим и за още една изгубена душа… — отвръщам примирено.

— Плашилото е шансът ни в битката с Железния пръст — привежда се към рамото ми Шели. Кимвам и питам загрижено:

— Какво стана с бебето? — От тона ми личи, че искам да отклоня разговора към нещо по-невинно, защото ми писна по цял ден да се занимавам с изроди.

Върху лицето на Шели се изписва тревога. Тя спира стъписано насред пътеката, след което хуква към храста от жасмин. Чудя се дали да я последвам, но се отказвам от това смело намерение, защото съм почти сигурен, че на гроба ни очаква обладаният от разрушителен гняв Железен пръст.

Шели потъва зад плочата и след миг изскача оттам с вид на човек, който е извършил нещо чудовищно.

— Няма го — проплаква тя и се чудя дали трябва да се тревожа от този факт или спокойно мога да се порадвам тайничко на новината, че сме се отървали от онази ревяща напаст.

— Какво ще правим сега? — кърши пръсти красавицата и разбирам, че е настъпил моментът да налея малко здрав разум в главата й.

— Най-вероятно го е прибрала майка му…

Шели ме поглежда смразяващо.

— Ако майка му беше тук, нямаше да го намерим захвърлено в калта…

Не искам да й противореча, затова изричам мазно.

— В такъв случай за него се е погрижил някой друг отзивчив човек.

Искрено се надявам предположението ми да се окаже истина и оттук нататък да нямаме грижата за онова кречетало.

Шели продължава да се вайка и единственият начин, който ми хрумва, за да я накарам да се вземе в ръце, е да спомена страшилището с железния пръст.

— Ако продължаваме да се мотаем тук, онзи малоумник ще ни зърне отнякъде и тогава не зная какво може да ни се случи.

Шели долавя заплахата и се оглежда неспокойно.

— Какво предлагаш? — пита делово тя.

— Да отскочим при някой от твоите приятели, който си почива по-далечко от нашия парцел.

— Не става — отсича приятелката ми. — В четири трябва да се погрижим за Плашилото. Сам се убеди, че е съвсем неориентиран.

Може би се налага да й напомня, че преди да поемем грижата за новия жител на парцела, трябва да се погрижим за собствените си кожи.

— Ето къде са се скрили мерзавците! — Гласът на мадам Фуска отеква в тишината и единственото, което се сещам да направя, е да сграбча ръката на Шели и да затегля спътницата си към гробницата с черния ангел.

— Ето ги! Натам! Опитват се да се измъкнат! — грачи зловещо Фуска. Напрягам слух, за да разбера кой ни е погнал. Железния пръст. Кварталния. Доносника. Или гробищната полиция.

Оглеждам се и забелязвам само на един хвърлей разстояние прясно изкопан гроб, в който двама гробари спускат ковчега на Плашилото. Около трапа се е скупчила тълпа от опечалени, повечето от които приличат поразително на новия ни приятел. Примигвам невярващо и започвам да оглеждам присъстващите. Голи глави, дебели вратове, черни очила и костюми от „Долче и Габана“ нагоре. Шели също е погълната от зрелището и никой от двамата не разбира как се оказваме заклещени между черния ангел и Кварталния.

— Мадам Фуска твърди, че сте отвлекли чуждо бебе — гледа ни изпитателно бившият човек на реда.

— Мадам Фуска е една стара вещица, която отдавна е изкукала и не знае какви ги плещи — изрепчва се геройски Шели.

Кварталния измерва строго приятелката ми от глава до пети и изрича властно:

— Ще се наложи да дойдете с мен в управлението.

В миг Шели избухва в нервен смях.

— Явно и ти не си с всичкия си, приятел — изрича тя през сълзи. — Ония времена отдавна отминаха. Тук никой няма власт над останалите. Всички сме равни.

Чудя се дали е права. Ако е така, мястото, където сме се озовали, макар и не по наша воля, се оказва със значително по-справедлив обществен строй от онова, което сме напуснали.

Кварталния наблюдава Шели с присвити очи. Непочтителното отношение на спътницата ми не му допада и той решава да демонстрира груба сила. Измъква отнякъде револвер и го размахва над главите ни.

Снишавам се, защото не ми се иска първият куршум да се забие в челото ми. Шели обаче е дръзка до неузнаваемост.

— Близките ти са набутали тази ръждясала бракма в ковчега, защото са решили, че без оръжието животът ти не би имал никакъв смисъл. — Приятелката ми гледа насмешливо дулото, което цели гърдите й.

— Време е да се простиш с илюзиите, приятел. В началото ще ти е трудно, но с годините ще свикнеш с мисълта, че единственото оръжие, което ни е необходимо тук, е силният ни дух.

Онзи поставя пръст върху спусъка и в мига, в който се хвърлям, за да спася милата Шели, над главите ни проехтява изстрел. Блъскам спътницата си и двамата се стоварваме по очи върху влажната пръст. Секундите се нижат мъчително бавно и докато чакам следващия изстрел, забелязвам, че Кварталния се гърчи на крачка от пътеката. Вдигам поглед и съзирам как едно от момчетата край гроба на Плашилото, се цели в бездомно псе, което се шляе наоколо. Вторият изстрел покосява животното и то започва да подскача и да скимти неистово. Свеждам поглед, защото гледката не е подходяща за чувствителни души като мен.

— Така му се пада на онзи негодник — шепне Шели в ухото ми и сочи с глава Кварталния, който оглежда с ужас простреляния си крак.

— Време е да се махаме оттук — събирам целия си кураж аз и се изправям пъргаво. Подавам ръка на красавицата и в следващия миг дочувам провлачен дрезгав глас:

— Къде сте се запътили, нещастници? Не знаете ли, че никой досега не е дръзнал да се подиграва с Железния пръст.

Знаем, разбира се, но през целия ден се надяваме тази среща да ни се размине.

— Остави ги на мира, гринго. Тези двамата са под мое покровителство.

Извръщам глава и забелязвам Плашилото да стърчи само на крачка от пресния си гроб. Приятелите му са си казали последно сбогом с него и един по един се изнасят с черните лимузини. Шели наблюдава с обожание новия си закрилник, докато аз се чудя дали е по силите на младока да се справи със закоравял престъпник като Железния пръст или новодошлият само вдига стойки, за да ни вземе страха и уважението. И докато се чудя как ли ще завърши тази сюрреалистична сцена, за първи път съзирам пред себе си Полковника. Никога досега не съм имал честта да се изправя очи в очи с него, но мога да се обзаложа, че е той.

— Никой да не мърда! — реве униформеният. — Хвърлете всички оръжията, ако ви е мил животът!

Чудя се как не се е намерил услужлив съсед, който да му довери, че всички, които сме събрани по някакъв каприз на съдбата на това място, така или иначе вече сме се простили с живота.

Шели зяпва от удивление, видимо респектирана от авторитетната намеса на Полковника. Плашилото бърка под скъпото сако и измъква оттам внушителен тридесет и осем калибров револвер. Младокът оглежда доволно оръжието и изтегля предпазителя. Въпреки окаяното състояние, в което се намира, Кварталния стиска служебния пистолет. Железния пръст оглежда присъстващите с презрение и бърка в раницата си. Почти съм сигурен, че ще измъкне оттам някоя базука. Шели предвидливо припълзява на лакти и се скрива зад крилото на черния ангел. Решавам да се държа мъжки и въпреки че съм единственият невъоръжен в компанията, с нищо не показвам, че стоя по-долу от останалите.

Когато за всички става ясно, че най-после нещо трябва да се случи, то се случва. Черното куфарче, оставено небрежно до пресния гроб на Плашилото, се вдига във въздуха. Това движение е придружено с ужасен взрив, който кара всички участници в сцената да се строполим по очи в пръстта и да чакаме ударната вълна да ни захвърли в различни посоки. Най-далече отхвърча Кварталния, вероятно защото притежава най-ниска телесна маса. Железния пръст е непоклатим, докато Плашилото гледа с отвращение пораженията от скритата в куфарчето бомба, чудейки се кой от приятелите е негодникът, сътворил това грандиозно гробищно зрелище.

Вдигам глава и се озъртам да мерна Шели. Приятелката ми предвидливо е излетяла нанякъде, защото не я забелязвам под крилото на черния ангел.

— Още не си пристигнал тук, а вече са ти взели мерника — изрича с нескрито задоволство от развоя на събитията Железния пръст, оглеждайки презрително новия покровител на Шели. Плашилото не обръща внимание на думите му, а вади мобифон и започва нервно да звъни на някого. Сигурен съм, че само след секунда ще издаде заповед за незабавната екзекуция на предателя.

Дори най-беглият поглед върху обстановката доказва, че се нуждаем спешно от прегрупиране на силите. Полковника разглежда в захлас остатъците от взривното устройство и по интереса върху лицето му разбирам, че по негово време военните са действали с по-примитивни средства. Кварталния се чуди дали ще успее да спаси простреляния си крак. Единственото, което не бива да се случва, е Железния пръст и Плашилото да се прегърнат в знак на взаимно доверие, защото подобна близост би поставила на изпитание спокойствието в парцела.

— Къде се покри онази изпечена мошеничка? — ръмжи Железния пръст, който пръв се съвзема след атентата. Вдигам рамене и си задавам същия въпрос.

— След като онази лъжкиня не смее да изпълзи на светло, не ми остава друго, освен да те взема за заложник.

Оглеждам се, за да разбера кого точно е набелязал за своя жертва затворникът и в следващия миг виждам как мощната му длан сграбчва гърлото ми. За първи път съзирам пръста от желязо в цялата му отблъскваща гротескност.

Плашилото не може да се свърже със своите и този факт го изважда от равновесие. Младокът запокитва гневно апарата и мобифонът се разбива на парчета върху плочите. Вероятно си представя, че още днес ще си купи нов. Кипящият му от ярост поглед се спира върху мен и младежът клати глава с досада. Явно смята Железния пръст за неравностоен противник, защото прави уверена крачка напред и ме издърпва грубо от лапите на затворника. Железния пръст измерва с присвит поглед нахалника, който дръзва да не зачита намеренията му и отново посяга към изтерзаното ми тяло, когато зад гърба му отеква отчетлив глас:

— Остави го на мира!

Чудя се на кого ли му е хрумнало да си слага главата в торбата заради мен. Докато си оглеждам страхливо, съзирам Шели, кацнала върху внушителна надгробна композиция, изобразяваща схватката между живота и смъртта. Примигвам и едва сега забелязвам, че милата ми приятелка стиска тежък метален предмет в ръката си. Напрягам поглед и успявам да фокусирам малък женски револвер, насочен към голото теме на Железния пръст.

За миг наоколо се възцарява мъртвешка тишина. Полковника се окопитва пръв.

— Дай ми това нещо, малката, да не стане някоя беля.

По всичко личи, че военният е свикнал останалите да изпълняват безропотно заповедите му, защото пристъпва самоуверено към мястото, където стърчи Шели и протяга властно ръка.

— Стой далече от мен, старче, да не станеш жертва на някое глупаво недоразумение.

Увереността на Шели ме стряска, защото зная колко е упорита и съм убеден, че за нищо на света няма да се раздели с малката си играчка.

— Всички да се прибират по домовете си — нарежда тя с тон на комендант и с разочарование съзирам, че нито един от участниците в сцената не е склонен да се вслуша в заповедта й.

— Изобщо не се шегувам — крещи красавицата и засега съм единственият, който й вярва.

— Фуска, размърдай дебелия си задник и освободи терена!

Мадам Фуска няма намерение да ни лиши от присъствието си, преди да е видяла финала на сцената.

— Полковник, придружете Кварталния до гроба в края на алеята. А ти, Плашило, се погрижи да няма повече атентати в парцела.

Засега аз и Железния пръст сме единствените, които стоим и чакаме нареждания.

— Фил, прибирай се в жилището си. Ще намина към теб по-късно.

Забивам поглед в суровото изражение върху лицето на Железния пръст и се чудя дали страшилището ще ме пусне да се изнижа на пръсти.

— А ти, приятел, — Шели размахва отново оръжието и се снишавам, за да не отнеса някой заблуден куршум в челото, — ти най-добре иди да вихриш другаде престъпните си страсти!

Последният съвет явно е отправен към Железния пръст, защото затворникът се ухилва неприятно и от поведението му лъха отблъскваща самоувереност.

— Какво става тук? — Думите кънтят отдалече и всички участници в сцената почти едновременно обръщаме глави по посока на дълбокия глас. Оглеждам компанията и забелязвам, че физиономиите на приятелчетата наоколо изразяват смазваща неудовлетвореност от появата на нов герой в пиесата.

Докато се чудя кой е решил да въдворява ред на това прочуто с железните си порядки място, съзирам белокос старец с внушителна осанка. Новодошлият пристъпва самоуверено и първият, в когото заковава проницателния си поглед, по някакво неясно стечение на обстоятелствата се оказвам аз.

— Кой ще ми обясни какво, по дяволите, става тук? — Човекът е убеден, че му дължим пълна справка за конфликтите, които имаме да изясняваме помежду си.

— Какво си се напушил, бе, старец? — пита почти дружелюбно Плашилото и въпреки незлобливия му тон съм убеден, че на онзи с бялата коса няма да му допадне това непочтително отношение.

Опитвам се да срещна погледа на Шели и да разбера коя е тая птица, но приятелката ми е скрила револвера зад гърба си и се е притулила зад статуята на смъртта.

— Ти кой си, че ще ми държиш такъв тон, бе, малоумник?

Усещам, че играта загрубява и се чудя дали ако си тръгна смирено от мястото на събитията, някой би дръзнал да ме спре.

Виждам как Плашилото вади железен бокс от джоба на панталона и си давам сметка, че само след секунда на това потънало в зеленина след обилния дъжд място ще се разиграят кървави сцени. Железния пръст кипи от нетърпение да се включи в схватката и може би това е шансът ни, моят и на Шели, да си плюем на петите и да изчезнем от погледа му.

— Никой да не противоречи на Надзирателя! — Отнякъде изпълзява Доносника, който гледа почти с обожание белокосия. — Думата на Надзирателя е закон! — крещи подмазвачът и усещам, че крошето на Плашилото ще се стовари най-напред върху мазната физиономия на човека, писал цял живот доноси за близки, колеги и роднини.

Изглежда, че след смъртта шестото ми чувство не е умряло, защото в крайна сметка се оказвам прав. Плашилото замахва и от кривия нос на Доносника руква кръв. Надзирателя сбръчква неодобрително рунтавите си вежди, но не помръдва от мястото си, убеден в превъзходството на служебното си положение.

— Дядка, разкарай се оттук, да не отнесеш и ти някой тупаник! — предупреждава добронамерено Плашилото, но онзи с бялата коса само сумти и се мръщи.

Железния пръст едва се сдържа да не се нахвърли върху някого от двамата, но още не е решил върху кого. Изглежда, че напълно е забравил за мен Шели и за гадния номер, който му свъртяхме.

Откъм гората се разнася картечен тътен и всички замръзваме по местата си.

— Това твоите хора ли са? — пита възбудено Железния пръст, обръщайки кръглата си глава към Плашилото. Почти съм сигурен, че тия двамата съвсем скоро ще намерят общ език и с Шели ще се нуждаем спешно от нов покровител.

Плашилото прави физиономия, от която става ясно, че от неговите хора всичко може да се очаква.

— Бягайте! Идва масовият убиец! — Дрезгавият вик на мадам Фуска обръща погледите към подпухналата й физиономия. За първи път, откакто я срещнах, съм склонен да повярвам на предсказанията й.

Шели скача пъргаво на земята, хваща ме за ръкава и ме повлича към храста от жасмин. Доносника се крие зад гърба на Надзирателя, а Кварталния се вкопчва в крака на Полковника с надеждата военния да го довлече до гроба. Плашилото още не загрява какво точно става, затова стърчи неподвижно насред алеята и гледа тъпо. Докато Железния пръст стиска юмруци, очарован от възможността да премери сили с изверга, без да си дава сметка, че картечният залп ще го покоси, преди още да е зърнал лицето на рецидивиста.

— Защо не ме предупреди, че парцелът ни е населен с толкова опасни типове? — пъшкам и се опитвам да си го изкарам на Шели.

— Спокойно, Фил! Не губи самообладание! Скоро бурята ще отмине.

Иска ми се да й вярвам, но някакъв вътрешен глас ми нашепва да не го правя.

— Прибирай се в жилището си и не мърдай оттам! — нарежда скъпата ми приятелка, избутвайки ме към неслегналия гроб.

Подчинявам се безропотно, като не смятам за необходимо да се сбогувам със съществото, на което дължа всичките си неприятности. Тъкмо се готвя да се шмугна под разпръснатата шума, когато съзирам нещо, което кара дъхът ми да спре. На гроба ме очаква изненада. Неприятна, при това.

Поемам дълбоко въздух и го задържам в гърдите си.

Който си въобразява, че в отвъдното човек няма проблеми, храни най-опасната заблуда, с която би могъл да си замазва очите…