Силвия Кристъл
Покойникът от Нашвил (13)

13

Който си представя, че в отвъдното човек няма проблеми, тъне в страхотна заблуда. Събитията, които се разиграха през последните няколко часа, са безспорно доказателство, че проблемите преследват индивида и на тая, и на оня свят.

Шели хапе нервно долната си устна и ме наблюдава недоволно.

— Не мога да разбера как успя да се забъркаш в такава каша. Оставих те само за няколко часа… — вайка се тя, опитвайки се да смели информацията за пресния труп, просяка и срещата с капитан Малина. Питам се дали да й напомня, че тя ме забърка в кашата, за която говори, но решавам да изчакам по-подходящ момент, за да подхвърля намека.

— И сега какво? — кърши ръце Шели и за първи път осъзнавам, че дори находчиви същества като нея понякога изпадат в затруднение.

Приятелката ми пърха нервно над пътеката.

— Не мога да проумея какво иска тази нахална Малина от теб…

— Да си кажа и майчиното мляко.

— Не го прави!

Не схващам какво се крие зад предупреждението, затова питам, без да се церемоня:

— Искаш да я отстраним ли?

— Искам да внимаваш с кого си имаш работа.

— Ако си представяш, че е толкова лесно да не попадаш в полезрението на тези хора, дълбоко се лъжеш…

Шели тръска глава.

— За капитан Малина ще мисля по-късно. Сега е време да разберем какво става с Железния пръст.

Изкушавам се да попитам къде е бебето, но решавам да не отварям дума за него, докато Шели не го измъкне отнякъде и не го натресе отново на нежните ми грижи. Опитвам се също да не гледам по посока на нещастника, когото заровиха пред очите ми, но това не е лесна работа, защото ръцете и краката на простреляния стърчат отвсякъде.

— Какво ще правим с живия труп? — питам делово.

— Ще чакаме — отвръща Шели авторитетно.

Нямам представа какво или кого чакаме, но в момента решението й ме устройва.

— А, ето го, идва отново! — възкликва приятелката ми. Проследявам погледа й. Шели наблюдава в захлас приближаването на млад елегантен млад мъж, който спира на съседната алея и оставя цвете във вазата на безупречно поддържан гроб.

— Какъв е този тип? — питам с надеждата да отклоня разговора от Железния пръст и капитан Малина.

— Живият мъртвец — обяснява Шели и ми смигва съучастнически. Взирам се в човека и установявам, че наистина прилича на жив.

— Гробът му е празен. Близките погребаха само един ковчег.

— Искали са да заблудят някого ли? — Съзнанието ми ражда най-невероятни сценарии. Най-неубедителният е, че човекът е включен в програма за защита на свидетели.

— По-скоро той иска да заблуди останалите. Организира собственото си погребение. А сега носи цветя на прекрасния си гроб.

Това, живите, са много странни същества. Не разбирам за какво му е притрябвало на този тип да бърза да се озове на мястото, където така или иначе някога ще се пресели.

— Явно държи всички да го смятат за мъртъв — впуска се в догадки Шели. — Не е лошо да го проследим, за да узнаем каква измама е скроил.

— Намислил е цял живот другите да му палят свещи, а той да се разхожда като призрак.

— Какво ще спечели от тази работа?

— Вероятно малко спокойствие. — Давам време на Шели да смели предположението и подхвърлям между другото:

— Сигурна ли си, че близките му не са в играта?

— Човек в никого и за нищо не може да е сигурен — отвръща мъдро тя.

— Явно човекът се опитва да покрие следите си.

— Засега се справя успешно.

— Може пък да е извършил престъпление и да прави опит да замаже очите на властите.

— Искаш да кажеш, да избяга от правосъдието?

Кимам, за да покажа, че точно това искам да кажа.

— Ясно е, че има нещо гнило в цялата тази работа — клати глава Шели и впива светлите си очи в спокойната физиономия на новодошлия. Откъсвам я от това приятно занимание, възкликвайки:

— Чакай! Ако се крие от властите, не е ли прекалено опасно да се мотае тук? И изобщо, защо ще носи цветя и ще пали свещи на собствения си гроб?

Шели премлясва шумно.

— Не си ли чувал, че виновникът винаги се връща на мястото на престъплението?

— Смяташ, че тук е извършено нещо грозно ли?

Шели въздиша отегчено.

— Като казвам престъплението, имам предвид измамата, която е организирал този красавец.

Непознатият се оглежда и като че ли се готви да си върви.

— Няма вид на закоравял злодей — отбелязва Шели и оглежда с интерес измамника.

— Във всички случаи човек не може да има доверие на такива типове.

Виждам, че спътницата ми не бърза да се съгласи със забележката ми и този факт ме изпълва със странни предчувствия.

— Ще отида да видя накъде ще отпраши — заявява тя и разбирам, че иска да остане още малко в компанията на Живия.

Шели започва да пърха около него, онзи усеща полъха и оправя дрехата си.

Оставам сам и се чудя кой ли досадник ще ми налети отново. Капитан Малина ми постави ултиматум, за който нехая. Убеден съм, че най-съкровеното желание на Железния пръст е да ме стисне за гушата, защото знае, че съм най-верният съучастник на милата Шели в изпълнението на грозния замисъл. Доносника без съмнение дебне отнякъде, за да набави материал за отчетите си. На три крачки от мен се въргаля жив труп. А и Фуска всеки момент ще дотътри тлъстото си тяло и ще настоява да узнае какво става с бебето.

Със сигурност наоколо се мотаят и други недоброжелатели, за съществуването на които засега нямам и най-малка представа. Шели си е изградила неприятния навик да се изнася като фантом и да ме оставя в небрано лозе. Тъкмо когато се чудя дали да не последвам примера й, забелязвам, че по пътеката се задава елегантна млада жена, облечена от глава до пети в черно. Върху светлата си коса е закрепила малка кадифена шапчица, а очите си е скрила зад дебели тъмни стъкла.

Непознатата оставя огромен букет във вазата на последния гроб от парцела и започва да хлипа тихичко. Бъркам в джоба на сакото, за да й подам кърпичка, но се сещам, че едва ли ще съм в състояние да й услужа.

Пристъпвам зад гърба й и се взирам в лицето на обитателя на гроба. От снимката ме гледа самодоволно червендалест тип, попреминал седемдесетте, с чисто бяла коса и изопнати от охолен живот бузи.

Посетителката се превива от мъка и търси опора в ръба на черната мраморна плоча. Протягам ръка да прихвана талията й и да й помогна да се настани върху пейката, но жената държи да страда права.

Новодошлата вади отнякъде кърпичка и започва да бърше носа си. След това проплаква, превивайки колене:

— Как си намислил да живея оттук нататък, Дъг?

Дъг има вид на човек, който със сигурност се е погрижил да не й липсва нищо оттук нататък.

Чудя се дали Дъг е баща, вуйчо или чичо на скърбящата. Красавицата обаче разпръсква съмненията ми, изричайки с укор:

— Да ми беше оставил поне едно дете…

Вестта, че покойникът е законен съпруг или любим на жената до мен, ме кара да се замисля за причудливия избор на някои нежни създания. Взирам се отново в снимката, след това отмествам поглед към датите отдолу. Правя бърза сметка и установявам, че човекът е напуснал онзи свят на седемдесет и шест. Докато гърчещата се от мъка негова любима е на не повече от четиридесет.

Внезапно раздвижване на въздуха ме изважда от вцепенението. Виждам Шели да се рее над гроба на Дъг. Правя й знак да мълчи, но Шели трудно разбира от тайни жестове.

— Няма да повярваш какво открих — чурулика тя и жената до гроба се изправя, явно усетила нечие натрапчиво присъствие.

— Тук ли си, Дъг? — шепне възбудено непознатата и докосва въздуха с надеждата да улови блуждаещия дух на покойника.

Изпитвам неудържимо желание да й отворя очите и да й обясня, че Дъг хърка непробудно, а Шели е тази, която не може да стои на едно място и вечно нарушава спокойствието и на живите, и на мъртвите.

Шели ме хваща за лакътя и ме замъква към края на алеята.

— Работата на онзи, който се прави на мъртъв, изобщо не е чиста — шепне възбудено тя.

Надничам през рамото й да видя какво прави посетителката на Дъг. Шели усеща, че се разсейвам и изрича назидателно:

— Ако не престанеш да зяпаш онази празноглава глупачка, няма да узнаеш в каква интрига се е забъркал Живия мъртвец.

Прозвището, което Шели е лепнала на костюмирания, ме стряска и поглеждам съсредоточено събеседницата си.

— Не съм убеден, че трябва да узная нещо, за което после може и да съжалявам — признавам смирено.

Шели сбръчква извитите си вежди.

— Човек трябва да е в течение на онова, което става около него — отсича тя и се привежда към лицето ми.

— Живият е прехвърлил на невинен човек вината за мнимата си смърт — доверява тя и отдръпва устните си от ухото ми. В следващите три секунди се наслаждава на ефекта от разкритието върху обърканата ми физиономия.

— Как разбра? — питам изумено.

Шели се усмихва загадъчно. Поне още десет секунди ще ме държи в напрежение.

— Чух го да се изповядва…

— На свещеника ли?

Шели прави отегчена гримаса.

— На жертвата — уточнява с нескрита досада.

Чувствам, че губя нишката, затова бързам да сглобя историята.

— Чу Живия да признава греховете си на висок глас пред друг жив, така ли? — питам с нескрита доза съмнение.

Шели клати глава и ме поглежда дяволито.

— Чух Живия да моли за прошка мъртвия.

Нищо не схващам и неспособността ми да подредя парчетата забавлява събеседницата ми.

— Ела, ще ти обясня — тегли ме тя към близката каменна пейка. Настаняваме се върху гранита и Шели поставя изящните си пръсти върху дланта ми.

— Зная, че звучи невероятно, пък и онзи симпатичен мъж няма вид на злодей. Въпреки това, както става ясно, е извършил нещо чудовищно.

Очаквам напрегнато продължението. Надявам се Шели да ми го поднесе след това лирично предисловие.

— Мъжът, който носи цветя на собствения си гроб, се е погрижил всички да повярват, че онзи, който лежи в близкия пресен гроб, е отговорен за смъртта му.

Шели е наясно, че ще са ми необходими няколко секунди, за да смеля информацията, затова се надига да види какво става на гроба на Дъг.

— Много гадна постъпка — успявам да изрека, след като съм сигурен, че съм схванал правилно същността на интригата, която е забъркал симпатягата със скъпия костюм.

— Каза ли защо го е направил? — питам, забелязвайки, че вниманието на Шели отново е насочено към мен.

— Двамата са били колеги. Живия е откраднал ценна информация от фирмата и я е продал навън. Явно е взел добри пари от сделката. Най-сигурният начин да не го накажат е бил да убеди света, че вече е мъртъв.

Кимам, но усещам, че в тази история има доста бели петна.

— Как колегата му се е озовал в онзи пресен гроб?

Шели въздиша. Трудно й е да го признае, но се налага да е честна поне пред себе си. И да довери, че не разполага с проверени факти и оттук нататък цялата история се гради само върху голи предположения.

— Не е изключено Живия да е разбрал, че колегата му е надушил измамата и да го е отстранил най-хладнокръвно.

Вдигам палец, за да покажа, че версията си я бива. На Шели й допада безкомпромисността на тази развръзка, затова решавам да не ровим повече в кирливите ризи на Живия.

— Ако е убиец, трябва да го предадем на правосъдието — отсича твърдо тя и разбирам, че милата Шели е много далече от мисълта да се откаже от златната мина, която е докопала.

— Как точно си представяш да стане това? — питам озадачено, защото не съм наясно дали един мъртвец е в състояние да дава свидетелски показания. И дали признанията му имат някаква тежест в съда.

Шели се почесва по тила, след това изрича убедено:

— Ти ще ми помогнеш да свършим тази работа.

Намерението й да ме въвлече в нова авантюра с трудно предвидим край, ме кара да отдръпна тялото си на цяла ръка разстояние от нейното.

— Ти си смел, честен, доблестен и находчив — ласкае ме красавицата и в същия миг си давам сметка, че Шели е първото същество не само на този свят, но и на онзи, от който пристигам, което се изразява така възторжено за духовната ми същност.

— Какво точно искаш от мен? — присвивам очи, защото усещам, че ще трябва да се отплатя за тези добри думи с някоя нестандартна услуга.

Шели изтегля напред безцветните си устни.

— Ще съберем доказателства за престъплението на Живия и ще ги представим пред съдията. Оттам нататък той ще реши как да задвижи машината на правосъдието.

Понеже продължавам да не схващам каква точно ще е моята роля в тази благородна мисия, протягам врат и питам неуверено:

— Нали не си намислила да стовариш върху мен гнева и на живите, и на мъртвите?

Шели се засмива чистосърдечно и в безгрижието й прозира намерението да направи точно това. Да ме превърне в изкупителна жертва. В мишена, в която всеки ще забива стрелите си. Интересно, как ли е намислила да оцелея?

— Спокойно, Фил — поставя малката си длан върху рамото ми тя. — Ще съм неотлъчно до теб.

Вместо да всее мир в душата ми, това уверение ме кара да си обещая оттук нататък да съм постоянно нащрек.

— Така значи, отвличате чужди бебета, а след това се правите на нито лук яли, нито лук мирисали…

С Шели извръщаме почти едновременно глави и забелязваме мощното туловище на мадам Фуска да се търкаля по пътеката.

— Като че ли е време да известя Кварталния — фъфли гадателката и чувствам, че започва да ми писва тази дърта вещица да ме плаши за щяло и нещяло с представителя на реда.

— На кого му пука за твоите известия — репчи се насреща й Шели. — Извести най-добре дявола, да дойде да те прибере, че да се успокоим всички.

Мадам Фуска се стъписва при споменаването на дявола и спира насред пътеката. В миг вниманието й привлича нещо или някой, когото не мога да видя, защото точно в този момент опечалената любима на Дъг се изправя и запречва гледката. Скоро усещам, че нямам никакво желание да видя онова нещо, което пристъпва към нас и тресе земята с чудовищния си гняв. Дочувам зверския му рев и единственото, което ми идва на ум да направя, е да сграбча ръката на Шели и да я повлека към черквата.

Набутвам скъпата си приятелка през вратата и установявам, че пространството между четирите стени на храма е окупирано от многолюдна тълпа опечалени, които следят смирено ритуала на опяването.

— В храма сме недосегаеми — шепне задъхано Шели и хвърля изплашен поглед към полуотворената врата на черквицата. — Докато сме между тези стени, Железния пръст няма право да ни докосне с пръст — утешава се сама спътницата ми. Чудя се дали този неписан закон важи и при мъртвите. След секунда си давам сметка, че няма защо да дълбая съзнанието си с ненужни въпроси, тъй като съвсем скоро ще разбера…