Силвия Кристъл
Покойникът от Нашвил (11)

11

На гроба ме очаква изненада. Неприятна при това. На мястото, предназначено за изтерзаната ми душа, се е проснало дрипаво създание, което лежи по корем и не помръдва.

— Извинете! — надвесвам се над натрапницата. — Мисля, че е станала някаква грешка.

Онази продължава да лежи с лице, забито в пръстта и започвам да се безпокоя, че луксозният ми гроб, избран да гледа на изток и да е на пет минути път от черквата, е станал арена на чудовищно престъпление.

Побутвам с върха на показалеца въргалящото се в пръстта създание, но то продължава да лежи бездиханно. Чудя се възможно ли е не само тялото, но и духът да е мъртъв и понеже Шели не е наблизо да ме просветли по този изключително важен философски въпрос, си давам сметка, че много човешки души са мъртви още приживе. Така че, какво пречи да пристигат тук безжизнени.

— Извинете, госпожице, — опитвам се да съм галантен, въпреки че едва се сдържам да не сритам натрапницата, за да освободя място за собствения си изтерзан дух.

— Остави я, не виждаш ли, че не се чувства добре!

Преди да разбера кой се навърта наоколо, се питам възможно ли е изобщо мъртвец да се чувства добре. Няма и пет минути, откакто се разделих с Шели, но красавицата вече ми липсва. Шели разполага с готов отговор за всеки въпрос, който разяжда съзнанието ми и в момента отчаяно се нуждая от обясненията й.

Вдигам глава и съзирам пред себе си мършавата фигура на дрипав бродяга със сплъстена коса и слоеве мръсотия върху лицето.

— Ти ли си новият? — пита несретникът и свива цигара.

— А ти кой си? — отблъсквам въпроса с изблик на незаинтересованост.

— Просяка.

Прякорът подхожда напълно на вида на човека пред мен.

— Откога си тук? — питам, без да отмествам поглед от създанието върху гроба ми.

— От големите студове.

Кимам и се правя, че разбирам, без изобщо да съм наясно дали гробищният календар съдържа нещо друго, освен жеги, дъждове и кучи студ.

— Как се оказа тук?

— Измръзване — обяснява простичко Просяка.

Мисля си накъде е тръгнал светът. След хиляди години съществуване хората още да умират от студ и глад.

— Да ти призная, тук е значително по-добре, отколкото на оня свят… — Човекът захапва края на смачканата цигара и бърка в джоба на провисения балтон, вероятно за да потърси огънче. Измъквам кандилото от съседния паметник и услужливо поднасям пламъка към лицето му. Онзи кимва в знак на благодарност.

— Когато живеех на улицата, стоях гладен с дни. Тук всеки ден мъкнат храна. Няма опасност да умреш от глад.

— Коя е тази натрапница? — соча с презрение създанието върху гроба си.

— Остави, тъжна история — клати глава Просяка. Тази информация не ми помага да проникна в жилището си, затова решавам да разплета случая докрай.

— Няма ли си собствен гроб? — питам троснато.

— Сигурно си има. Но скита из гробището и търси наркотици. Затова е на този хал.

Вестта, че и мъртвите имат нужда да се преселват в други светове, ме заварва неподготвен. Чудя се дали Просяка е надежден източник на информация, но тъй като съм лишен от компанията на Шели, за момента се налага да се задоволя с неговите сведения. Колкото и да са съмнителни.

— Откъде намира наркотици? — питам с неприкрито недоверие към информацията, която ми поднася бродягата.

— Приятелите й идват. Взима от тях.

Изкушавам се да се позаинтересувам на това място няма ли органи, които да се грижат за здравето на тялото и духа, но преценявам, че още утре Шели ще ме светне по този въпрос.

— Съветвам те да не я закачаш. Остави я да се съвземе. — Просяка дърпа от цигарата и издухва дима в лицето ми. — Ако искаш, тази нощ можеш да ползваш моя гроб. Не е кой знае какво, ще ти се види занемарен, но върши работа.

Поглеждам трупа върху собствения си гроб и си давам сметка, че тази няма скоро да се разкара от мократа пръст.

— Не ме мисли — махвам с ръка. — Така или иначе, след няколко часа ще съмне.

— Както решиш — повдига рамене Просяка. — Приятно ми е, че си поговорихме. Там, на оня свят, всички ме отминаваха. Тук не се чувствам толкова отритнат.

Питам се трябва ли да пристигнеш в отвъдното, за да прогониш самотата и да забравиш за социалната алиенация.

— Приятни сънища. — В пожеланието ми прозира зле прикрита завист. Бездомника ще удари един сън, докато аз ще подпирам някой дънер. Докато се чудя къде да се сниша, забелязвам прокрадваща се в мрака фигура. И разбирам, че тази нощ жителите на парцел номер осем няма да ме оставят нито минута да подремна.