Силвия Кристъл
Покойникът от Нашвил (10)

10

Взирам се упорито в дълбокия трап и се опитвам да отгатна какво точно ще се случи в полунощ. Питам се дали Железния пръст действително е толкова малоумен, колкото ни се иска да вярваме и дали ще налапа стръвта, която се готвим да му подхвърлим.

Шели закъснява за срещата, което означава, че или не може да открие пътя до инсценираната вандалска ексхумация, или спътникът й не е склонен да се хване на въдицата, която размахва под носа му.

Напрягам се да различа приближаващи сенки, но наоколо е тъмно като в рог. Не долавям никакво движение. Над главата ми не трепва нито лист. Наоколо цари мъртвешко спокойствие.

Струва ми се, че дочувам скимтене и се оглеждам неспокойно. Само това остава! На мястото на сценката да цъфне и изгладнял бездомен пес.

Не виждам никакъв пес, само голи клони, които хвърлят причудливи сенки в мрака. Скимтенето става съвсем отчетливо и започва да напомня на плач. Това, че някой се готви да досажда тъкмо когато се налага да замажем очите на Железния пръст, ме изпълва със съвсем обяснима тревога.

Скоро осъзнавам, че наблизо реве бебе. Това откритие разстройва напълно перфектно изградения план за остатъка от нощта.

Започвам да обикалям близките гробове с надеждата да отстраня първоизточника на този досаден плач. Спъвам се в нещо меко и съзирам в краката си дантелен пакет, който мърда и издава гърлен звук. Привеждам се и установявам, че е живо същество, което моли настойчиво някой да се погрижи за него. Оглеждам се да видя, къде по дяволите, се е запиляла майката. После се сещам, че гробището е едно от малкото места в света, където новородените невинаги пристигат, придружавани от родителите си.

Чудя се дали да взема кречеталото в ръце и да се опитам да го поуспокоя, но си представям, че ако Железния пръст ме завари с пеленаче в скута, цялата акция отива на вятъра.

Надвесвам се над набръчканото личице и за миг създанието престава да се дере и ме оглежда с интерес. Необходими са му само няколко секунди, за да осъзнае, че не съм човекът, от когото има нужда. Тази констатация го принуждава да даде отново воля на киселото си настроение.

Дочувам пращене на сухи клони, последвано от тежки стъпки, които помитат всичко по пътя си. Бебето също се заслушва и тъкмо си представям как новороденото ще прояви разбиране относно деликатността на ситуацията и ще спре да капризничи, когато долавям отново израза на недоволството му.

— Какво става, Фил? — пита Шели и дори в тъмното забелязвам, че лицето й е по-бледо от всеки друг път. Не бързам да отговоря, преди да съм зърнал физиономията на спътника й. Железния пръст крачи тромаво след скъпата ми приятелка, преплита късите си криви крака, залита и намира опора във висок гранитен кръст.

Разменям бърз поглед със съзаклятницата си и Шели ми дава да разбера, че ситуацията е твърде напечена.

Бебето продължава да изпробва възможностите на гласните си струни, но Железния пръст не дава пет пари за този равен, натрапчив и влудяващ тихия сън на покойниците рев.

— Това е мястото… — Шели сочи дълбокия ров и спътникът й се запътва натам с несигурна крачка. Застава с лице към трапа и поклаща на ръба масивното си тяло.

Почти съм сигурен, че е пиян, но нямам време да обсъдя тази подробност с приятелката си. Гардът се задържа с усилие на повърхността на земята и съм готов да се обзаложа, че най-много след три секунди ще потъне в дупката.

Шели наблюдава напрегнато сцената. Убеден съм, че най-съкровеното й желание е да види как убиецът се свлича в трапа.

— Не бива да допускаме това да се случи — шепна в ухото й и красавицата ме поглежда с недоумение.

— Не разбираш ли, че това е златният ни шанс? — отвръща тя, поглеждайки с укор бебето.

— Златният ни шанс е да го нарамим на гръб и да го върнем в парцел номер осем. Утре тук ще затрупат друг мъртвец и негодникът ще побеснее, когато разбере, че сме го измамили.

— Изобщо няма да разбере — упорства Шели. — Толкова е пиян, че не съм сигурна дали въобще си дава сметка кой е и какво прави на това място.

Почти съм готов да й повярвам, но здравият ми разум ми нашепва да не го правя.

— Сега може и да не знае. Но утре, когато мозъкът му се проясни, гробището ще ни се стори тясно.

Шели преценява заплахата.

— Предлагам ти да оставим нещата в ръцете на случайността — отсича тя.

Ако съм сигурен, че тази нощ случайността е на наша страна, бих се подпрял на най-близкия паметник и бих наблюдавал безучастно как негодникът се клати като отчупен сух клон върху дълбокия ров.

— Защо реве така изнервящо това пеленаче? — пита Шели, без да откъсва поглед от масивното туловище на убиеца.

— Вероятно защото никой не му обръща внимание.

Тя въздиша и извръща глава. В следващия миг се спуска към плачещата напаст.

Заради това дерящо се гърло приятелката ми ще изпусне най-вълнуващата част от представлението. Шели се навежда да вземе в прегръдката си новороденото и точно в този миг Железния пръст разперва безпомощно ръце и полита в изкопа като уцелена от стрела хищна птица.

Спускам се с надеждата да го задържа на ръба, но осъзнавам, че е късно. Шели зяпа с ококорени очи сцената. Трудно й е да повярва, че случайността си свърши така чисто и успешно работата.

— Какво правим сега? — питам объркано, защото нямам представа дали е добра идея да оставим негодника да прекара нощта в чужд гроб.

— Най-доброто, което можем да направим, е да се приберем и да поспим.

Чудя се дали действително е способна да заспи след подобна кошмарна нощ. Шели тръгва по алеята, полюлявайки бебето в треперещите си ръце.

— Къде го водиш? — тичам след нея, защото усещам, че е на път да извърши поредната глупост.

— Не можем да го оставим само в тъмното — отвръща троснато тя. Поведението й не оставя никакво съмнение, че наистина се готви да отмъкне детето.

— Утре майка му може да го търси. — Опитвам се да я вразумя, но вярната ми приятелка крачи напред и не дава пет пари за тревогите ми.

— Помисли си само как ще побеснее Полковника, когато дочуе тези влудяващи писъци. — Правя опит да я стресна, но както става ясно, Шели не е от хората, които се плашат лесно.

— Полковника няма да разбере… — Тя се привежда над усмирилото се създание и му се усмихва подкупващо.

— Защо? Да не е глух?

Шели клати глава.

— Това съкровище съвсем скоро ще се успокои и ще заспи като къпано…

Давам си сметка, че нощта изобщо не тече според очакванията ми. Железния пръст се въргаля в ров, в който утре сутринта ще закопаят нов мъртвец. Бебето е отвлечено най-безцеремонно и Шели се готви да го натресе на обитателите на парцел номер осем само на крачка от мястото за покой на Полковника.

— Видя ли? Спря да плаче — сочи утихналия вързоп тя.

Убеден съм, че спокойствието, с което ни дарява новороденото, е съвсем мимолетно, затова бързам да се осведомя за някои неизяснени обстоятелства около историята с Железния пръст.

— Онзи приятел къде успя да се натряска така грозно? — питам и се наслаждавам на възможността да си говорим, без да се надвикваме с плача на новороденото.

— Почерпихме се по пътя — отвръща нехайно приятелката ми.

— И ти ли си пила? — спирам стъписан насред пътеката.

— Нямаше как, трябваше да му правя компания, за да не се усъмни в намеренията ми — обяснява простичко тя.

В този миг започвам да схващам защо Шели не дава пет пари за гнева на Полковника.

— Откъде отмъкнахте бутилката? — чувствам, че се задъхвам, но разкритието наистина е на път да ме потресе.

Бледите устни на Шели се извиват в дяволита усмивка.

— Знам едно местенце, където по всяко време на денонощието човек би могъл да намери нещо за пиене…

— В кварталната кръчма ли го замъкна? — питам и присвивам очи.

— Не, на един гроб — разпръсква подозренията ми тя. — Близките на Професора оставят почти всяка седмица по бутилка върху мрамора. Явно човекът е принадлежал към анонимните алкохолици. Вече е от явните. Злите езици говорят, че именно тази страст го е довела тук.

— Защо семейството го тласка към порока?

— Защото живите си представят, че по този начин се грижат за нас, мъртвите. Преди са криели с настървение бутилките от човечеца. Сега обаче са убедени, че няма какво повече да му се случи. И великодушно го давят в алкохола.

— Професора не ви ли хвана за гушите, докато изпразвахте шишето?

Шели ме поглежда снизходително.

— Професора също е в комбината, Фил. Как иначе бих поела подобен риск? Бях уговорила всичко предварително. Обясних му ситуацията и той се съгласи да съдейства.

Гледам я в недоумение. Толкова е крехка и невинна, а ни върти всички на малкия си пръст.

— Най-важното в момента е да се погрижим за това слънчице… — изрича разкапвайки се от умиление Шели и осъзнавам, че милата ми приятелка се готви да ми натресе нов ангажимент.

— Утре ще върнем новороденото там, откъдето го отмъкнахме — изричам с тон, който не търпи възражения. И в който прозира желанието да се отървем, колкото е възможно по-скоро от плачещата прелест.

— Ще го върнем, когато се убедим, че има кой да се грижи за това съкровище…

Упорството й ме плаши, затова решавам да я постресна:

— Това съкровище си има родители, които още утре ще си го потърсят…

— Бебето да не е багаж или пощенска пратка до поискване, Фил! — смъмря ме красавицата. — Освен това, живите не могат да разберат къде точно се подвизават мъртвите.

За момента се налага да приема на доверие това твърдение.

— А мъртвите знаят ли във всеки миг къде се подвизават живите? — Използвам случая да уточня някои неизяснени моменти около потенциалните възможности на покойниците.

— Разбира се — отсича, без да се замисли Шели. — Знам какво те тревожи — взира се в лицето ми тя. — Не се безпокой! Тази красавица може да отлети по всяко време при майка си.

— Как разбра, че е момиче? — изненадвам се от пророческите способности на спътницата си.

— Няма никакво съмнение, че е госпожица — усмихва се кротко Шели. — Само една жена е способна да преследва с такова упорство целите си.

Тази нощ ще се наложи да приема на доверие много истини. В края на краищата, Шели е титулярката в отбора на мъртвите.

— Нали нямаш нищо против да я взема при себе си? — пита от любезност спътницата ми и изпраща въздушна целувка на новата си занимавка.

— Разбира се — въздъхвам с облекчение. Перспективата да си разваля още от първите дни отношенията със съседите заради някакво дерящо се от рев пеленаче изобщо не ме привлича.

— Чудесно! Тогава утре рано-рано ще я изведем на разходка.

— Може би трябва да ти напомня, че първата ни работа утре рано-рано е да се наврем в миша дупка. Първата работа на Железния пръст пък ще бъде да ни хване рано-рано за гушите.

— Не го мисли! — съветва ме Шели и безразличието й ме безпокои не на шега.

— Онзи съдия ни дължи голяма услуга, не смяташ ли? — подхвърлям небрежно, за да прогоня от главата си сцената на утрешната разплата.

— Намислила съм вече начин да ни се отблагодари — отвръща небрежно приятелката ми, опитвайки се да разсмее бебето, правейки глуповати гримаси.

— Какво точно си намислила да направи за нас Негова Светлост Съдията?

— Ще ни помогне да узнаем какво търси Видението.

Заковавам се на място. Само допреди секунда бях убеден, че съм приключил с нощните приключения. Сега се оказва, че отваряме нови глави с нови герои.

— Съдията… обеща ли такова нещо?

— Ще обещае, няма къде да мърда… — Шели се пули отново пред бледото лице на новороденото. Тъкмо се готвя да избия от главата на спътницата си идеята да изнудваме мъртвите, когато до слуха ми долита суровият глас на Полковника.

— Няма страшно, миличко — шепне красавицата. — Това е един стар изкуфял чичко, който има да плаща много грехове.

— Мислех, че му съчувстваш — подхвърлям, за да й припомня, че тя ми разкри защо реве като ранен звяр военният.

— Съчувствам на всички грешни същества.

— А на безгрешните? — питам, въпреки че съм далече от мисълта да се числя към отбора на праведниците.

— И на безгрешните — поглежда ме с насмешка Шели, защото вероятно си въобразява, че се смятам за светец.

Чудя се, дали и в живота нещата са така еднозначни, както изглеждат в смъртта.

— Вие двамата, какви ги мътите в тъмното? — Гласът ме стряска и ме отдалечава от мига, в който ще се опитам да оставя цялата задгробна суета зад гърба си.

Мадам Фуска влачи подутите си крака по алеята и виждам как Шели се готви да си плюе на петите.

— Какво е това бебе? — пита строго гадателката, надвесвайки подпухналото си лице над главата на пеленачето. Стискам очи, защото съм убеден, че всеки миг новороденото ще писне от ужас, съзирайки страховитата физиономия на вещицата.

— Къде сте го повлекли? — поглежда ме изпитателно гадателката, защото е наясно, че от Шели няма да изкопчи нито дума.

— На тебе какво ти влиза в работата? — изрепчва се красавицата и се питам, дали пък сега не е моментът да пожелая на всички лека нощ и да се шмугна в леговището си.

— Влиза ми, защото надушвам, че пак вършиш нещо нередно.

— Единственото, което си в състояние да надушиш, е собствената си разстилаща се наоколо воня.

Словесният двубой е в разгара си и нямам никакво желание да се качвам на ринга и да импровизирам в ролята на боксов съдия.

Разправията явно достига до слуха на Полковника, който започва да вие като върколак при пълнолуние. Бебето също напомня за себе си с откъслечни хлипания.

— Няма ли най-после да млъкнете! — крещи внезапно разбуден мъртвец и разбирам, че ситуацията е на път да се изплъзне от контрол.

— Да върнеш веднага бебето там, откъдето си го отмъкнала! — впива кървясалия си поглед в бледото лице на Шели гадателката.

— Коя си ти, че да ми казваш какво да правя! — озъбва се красавицата.

— Щом си толкова твърдоглава, ще извикам Кварталния.

Шели се превива в изблик на пресилен смях.

— Къде живееш, Фуска? Тук да не ти е махалата, от която пристигаш! Онова там е било преди сто години. Знаеш ли колко неща са се променили оттогава?

Мадам Фуска няма вид на жена, която лесно губи самообладание, но незачитането на всепризнати авторитети като Кварталния я изпълва с напълно обясним гняв.

— Сега се репчиш, но като те извика да дадеш обяснения, ще ти замръзне усмивката.

Гримасата върху лицето на Шели действително застива, не защото я стряска заплахата за Кварталния, а защото вижда нещо, което я кара да се сниши в тъмното.

— Доносника — протяга ръка тя. Проследявам посоката на пръстите й и съзирам реещ се над главите ни черен дух.

— Каква е тази странна птица? — питам уплашено, защото съм на път да объркам Доносника с дявола.

— Драскал е доноси за колеги, приятели, съседи. Дебнел е кого ли не. Клеветил е дори собствените си роднини.

Приживе бях чувал за такива типове, но никога не се бях сблъсквал с тях. Шели отгатва мислите ми и бърза да разсее заблудата ми.

— Този негодник цял живот е бил до теб, а ти дори не си и подозирал за низостите му.

Присвивам очи и се вторачвам в чертите на Доносника. Може и да е права. Падението на тези хора несъмнено е оставило грозен отпечатък върху лицата им.

— Най-разумно е да стоиш далече от него — съветва ме Шели и ме дърпа към храста от жасмин.

— Защо? Да не би и тук да действат служби, които ти изготвят досиета и следят всяка твоя стъпка?

— Тези хора са обременени с тежестта на падението. Трудно биха се отказали от порочните си навици. Освен това не знаят да правят друго, освен да слухтят и да топят останалите.

— Плащат ли им за това, което вършат?

— Някога този тип е взимал по 50 лева на донос.

Облещвам очи, защото във времето, за което говори скъпата Шели, заплатата ми на главен специалист беше не повече от 250 лева. Какво излиза, че с пет донесения си докарваш още една заплата. На главен специалист, при това.

— Доходно занимание — клатя глава и си мисля как някои хора лесно и без пот на челото са си изкарвали хляба. А ние, глупаците, сме работили за благото на обществото.

Шели е решила да доскапе и без това помраченото ми настроение, затова бърза да уточни:

— Да не говорим, че когато теб не са те пускали на петдневна екскурзия до Париж, за да не вземеш да духнеш, този тип е обикалял света, за да държи под око „неблагонадеждни“ туристи или да следи живеещи зад граница сънародници.

Чувствам как с всяка измината секунда презрението ми към Доносника е на път да отстъпи място на неосъзната завист. Та този тип наистина е живял добре, докато всички ние кретахме като навряно в кошара стадо.

— Май е най-разумно да се приберем по домовете си. — Шепотът на Мадам Фуска ме изтръгва от мислите ми. Вещицата ни обръща гръб, сеща се за нещо, спира насред алеята и размахва кривия си показалец. — Утре ще се разправям с тебе, малката — подхвърля заканително през рамо тя.

— Лека нощ, Фил — изрича задъхано Шели и потъва зад храста от жасмин.

Оставам сам в компанията на дявола.

— Ти кой си? — пита новодошлият и ме оглежда изпитателно от глава до пети.

— А ти кой си? — отвръщам на удара и лицето на оня се сбръчква от гняв.

— Много въпроси задаваш — отвръща грубо той.

— Каквото почукало, такова и отговорило — прибягвам до народната мъдрост, защото приспаното ми съзнание не е в състояние да роди нещо по-заядливо.

Черният дух се завихря като тайфун край мен. Усещам студа, който ме обгръща и потрепервам.

— С теб ще си поговорим друг път — бръчка чело дяволът.

— Нямам търпение — отвръщам с презрение.

Забелязвам, че съм усвоил завидна част от дързостта на Шели. Нямам представа дали това качество стои високо в задгробната ценностна система или те закопава на място, но за момента дори не си и помислям да се отказвам от него. Доносника ме поглежда изумено, след това клати неодобрително глава.

— Няма да свършиш добре — отсича назидателно той.

Тази закана не е в състояние да ме стресне, защото така или иначе краят ми не беше кой знае колко славен.

Потеглям към гроба и се чудя дали тази безумна нощ ще приключи някога. Дали наистина е настъпил мигът, в който ще се отпусна безгрижно на мястото, отредено за вечния ми покой. И няма да мисля за нищо. Нито за чуждите неволи, нито за собствения си житейски провал.

Приближавам купчината неслегнала пръст и разбирам, че съм далече от блаженото състояние на духа, за което отдавна мечтая.