Силвия Кристъл
Покойникът от Нашвил (1)

1

Погребението мина като по вода. Без излишно достолепие и изблици на пресилена печал. Присъстваха шепа дългогодишни приятели и двама-трима лицемерни колеги. Нямаше преливащи от изкуствена горест речи. Нито приспивни псалми за успокоение на душата.

Семейството, разбира се, също уважи събитието. И както винаги, демонстрира достойнство и класа. Вече официално съм в отбора на мъртвите. На пръв поглед мисълта изглежда малко стряскаща. Но както с всяко ново нещо, с времето се надявам да свикна.

Единствената голяма промяна, която със задоволство отчетох през последните дни, е, че оттук нататък няма да подскачам при звъна на часовника сутрин. Ще се излежавам до късно, няма да закусвам на крак и най-важното, няма да се налага да търпя по цял ден тъпите забележки на шефа си. Погледнато реално, промяната изглежда доста благоприятна.

Другата разлика с предишния ми живот е, че вместо обичайните данни: град, квартал, улица и блок, в графата „Местоживеене“ вероятно ще се наложи да вписвам новите си координати: Парцел номер осем, алея четиринадесет, гроб двадесет и шест. Не съм наясно още как стои въпросът с бюрокрацията по тези места и дали обитателите са успели да се преборят с нея. Но скоро и това ще се изясни.

Въпреки че още съм съвсем бос, трябва да призная, че изпитвам нескрито нетърпение да узная час по-скоро кои са съседите ми. Кога точно са се настанили тук. И с какво запълват неминуемия излишък на свободно време.

Може би не бива да отминавам факта, че промяната в статута ми ще даде отражение не само върху моя бъдещ начин на съществуване, но и върху навиците на близките ми. Децата ще изгубят ежедневния приход на доходи, колегите ще ликуват тайно, че няма повече да се мотая в краката им, а тъщата ще се възползва от случая, за да намекне за пореден път на любимата си дъщеря за грешката, която извърши навремето. И този пък като че ли ще е права. Защото ако преди осемнадесет години съпругата ми беше проявила малко повече разум и се беше омъжила за онзи надут депутат, сега нямаше да е вдовица. И понеже смъртта ме връхлетя малко ненадейно, жена ми със сигурност не е съвсем наясно какво точно й предстои. Скоро обаче с ужас ще установи, че не съм наблизо, за да излива върху мен справедливия си гняв. Това откритие е в състояние да я съсипе. Разправиите с мен със сигурност са единственото нещо от съвместния ни живот, което болезнено ще й липсва.

Може би е малко необичайно да се тревожа за близките си в състоянието, в което се намирам. По-скоро те трябва да се безпокоят за мен, защото не разполагат с никакви надеждни сведения относно бъдещето ми. И за да не си кривя душата, трябва да призная, че този, който се погрижи всеотдайно да придаде по-приятен вкус на пребиваването ми тук, е скъпият ми тъст. Човекът направи няколко трогателни жеста, с които за пореден път доказа силата на мъжката солидарност.

Първо, набута под луксозната сатенена завивка в ковчега старата си ръчна самобръсначка. Явно прецени, че новата електрическа машинка, която си купих при последното пътуване до Дания, ще върши значително по-добра работа на него, отколкото на мен. В последния момент сбута в ъгъла и полупразното шише с евтин одеколон, който упорито купува през последните няколко десетилетия. Излишно е да споменавам, че марковия афтършейв остави за себе си.

На пръв поглед постъпката му изглежда малко егоистична. Но когато човек се порови по-дълбоко в подбудите, разбира, че решението му е продиктувано от яка доза здрав разум. В края на краищата, тъстът няма и най-малка представа дали съм склонен да запазя и част от старите си навици. Ами ако престана да гледам на бръсненето като на ритуал от първа необходимост? Ако реша оттук нататък да проявявам немарливост към външния си вид? Не е изключено да му е минала през главата и логичната мисъл, че там, на долната земя, на мъжете вероятно изобщо не им расте брада. Защо тогава да отиват по дяволите толкова ценни вещи?

Не искам да съм несправедлив към тъщата, затова ще отбележа, че тя също даде своя принос в подготовката ми за отвъдното. Нейна беше разтърсващата идея да закопаят заедно с мен и кучето. Може би маминка съзря в случая прекрасна възможност да се отърве веднъж завинаги от домашния любимец. Каквито и да са били мотивите за това спиращо дъха предложение, трябва да призная, че тъщата е твърде прозорлива жена. Тя първа проумя, че единственото същество, което отчаяно ще ми липсва в новия ми живот, е добрият стар Роки.

На тези, които нямат търпение да узнаят как точно изглежда светът, от който никой досега не се е завърнал, бързам да доверя, че нещата не стоят точно така, както си ги представяме приживе. Не зная дали тази констатация звучи успокояващо, но истината е, че поне засега нямам абсолютно никакви оплаквания. Често съм се питал, дали пък зад факта, че никой не се връща обратно, не се крие горчивата истина, че мястото, където отиват всички, е много по-приятно от онова, което напускат.

Не искам да се впускам в излишни спорове, но знам какво ще ми кажат по-недоверчивите. Да не правя прибързани заключения. Когато човек се настани в ново жилище, в началото всичко изглежда прекрасно. Светло, чисто и безпроблемно. Докато не плисне първият дъжд и не започнат да текат таваните. Докато не избие някоя тръба в стената. Докато не изпълзят хлебарките. И докато зад привидната дружелюбност на съседите не се завихрят свадите, клюките и интригите. Затова като че ли е по-добре поне в началото да приготвя по-малка кошница за очакванията. Така или иначе, не бързам за никъде. Пристигнах тук рано, преждевременно и ненадейно. Засега най-разумното нещо, което мога да направя, е да се огледам, да се ослушам и да си налягам парцалите.

Едно от най-неприятните усещания, които изпитва човек на това необичайно място, е съзнанието, че се намира в небрано лозе. Истината е, че нямам и най-малка представа как точно е устроен светът тук. Не съм наясно дали всички сме равни или и зад линията на отвъдното съществуват лидери и аутсайдери. Дали примирението е добродетел. И дали си платил вече за греховете си или продължават да те преследват за вноските.

Една от първите истини, които проумях след пристигането си, е фактът, че ако има нещо, от което човек действително трябва да се страхува на гробището, това не са умрелите, а живите. За да не си замазвам очите с ненужни заблуди, трябва да отбележа, че хората, които уважиха ритуала на погребването, нямаха търпение да се отдалечат от пресния гроб. Дали гледката им се струваше прекалено потискаща, дали бързаха за някъде, сигурно никога няма да узная.

Броени минути след оттеглянето на опечалените около купчината мокра пръст, под която безропотно лежах, изпълзяха три странни същества. Първото нещо, с което се заеха новодошлите, беше да излапат сладките и житото, които близките великодушно ми оставиха за вечеря. Прибраха цветята и новото кандило в протрита кожена чанта и се зачудиха какво да правят с кръста. Говореха припряно на неразбираем език, така че не успях да схвана напълно намеренията им. Пипаха ловко и бързо. Жестовете им бяха отмерени, погледите сурови. На тръгване отмъкнаха малко безцеремонно чантата на една потопена в печал вдовица, която се гърчеше от мъка върху пейката до съседен гроб. Жената засипа негодниците с ругатни и хукна да ги гони, но за съжаление единственият, който се подвизаваше наблизо, бях аз. А както можете да се досетите, състоянието, в което се намирах, не ми разреши да се притека на помощ на горката женица.

Това е, що се отнася до живите. За мъртвите още не знам. Не съм наясно дали е прието да се разхождат денем, или излизат само по тъмна доба. Дали разговарят свободно помежду си или съществува таен код за комуникация. Истината е, че тъна в пълно неведение относно порядките на това странно място. Надявам се обаче, състоянието на неосведоменост да не продължи твърде дълго. Усещам, че любопитството дълбае душата ми, а желанието да се интегрирам колкото е възможно по-бързо владее цялото ми същество. Така че колкото по-рано узная правилата, толкова по-изкусно ще играя играта, в която безпощадно ме захвърли съдбата.