Ерик Сийгъл
Лекари (7)

6.

Както се очакваше, Лора бе приета в Радклиф, и то на пълна стипендия. Тя ликуваше при възможността да посещава дъщерния колеж на Харвард, тъй като това я поставяше в най-изгодна позиция за щурмуване на последната цитадела — Медицинския институт.

Радостта на Барни бе значително по-сдържана. Бяха го приели в Колумбийския, добре, но със стипендия само за учебните разноски.

— Все пак ще можеш да тренираш, нали? — попита Лора.

— Само ако тренировките са между полунощ и четири сутринта — горчиво отговори той.

Решен да опита всичко от пансионерския живот, Барни си намери работа, от която печелеше достатъчно, за да продължи приноса си към семейния бюджет и да остане в пансиона.

На първи юли той стана помощник-портиер за през нощта във „Версай“ — една от модерните кооперации в най-елегантния квартал на Ню Йорк. Беше изтощително, но доходно — до Деня на труда вече бе спечелил достатъчно, за да си покрие наема през целия първи семестър.

Изведнъж дойде време да се сбогува с Лора — моментът, за който цяло лято избягваше да мисли. Дори когато преди една седмица погледна през прозореца и видя двама здравеняци от железопътните служби да товарят багажа на Лора, не си позволи да се замисли какво предвещаваше това.

В нощта, преди тя да замине, двамата седяха един до друг на стъпалата пред задната врата, загледани в очертанията на отдавна неизползваното баскетболно табло.

— Страх ли те е, Кастелано?

— По-скоро съм вцепенена. Все си мисля, че са ме приели по погрешка и ще се проваля по всички предмети.

— Да — отвърна той. — Познато ми е това чувство.

Отново млъкнаха. После изведнъж Лора прошепна:

— По дяволите!

— Какво има? — попита Барни.

— Страшно ми се иска и ти да си в Бостън.

— На мене пък ми се иска да играя в „Бостън Келтикс“, но трябва да приемем действителността такава, каквато е.

— Не обичам да приемам действителността такава, каквато е.

— Тогава как според тебе ще станеш лекар?

— Не знам — отговори тя искрено. — Наистина не знам.

 

 

Всяка година Радклиф Колидж публикуваше брошура, озаглавена „Регистър на първокурсника“. Тя съдържаше имената и снимките на всички новоприети момичета, та те да могат по-лесно да се опознаят.

Но тя бе далеч по-ценен документ за мъжете от Харвард, които я изучаваха както съветниците по конни състезания — списъка на кобилите и ограждаха вероятните победителки.

През 1954 г. снимката на Лора Кастелано беше оградена във всички екземпляри — доказателство за това бяха непрекъснатите вълни от телефонни обаждания до най-новата обитателка на Бригс Хол.

В началото тя бе поласкана. После й беше забавно. Но тъй като минута след минута мъжки гласове с най-различен тембър повтаряха „Вие не ме познавате, но…“ тя най-накрая помоли телефонистката да не я свързва повече. („Ако искаш им кажи, че съм пипнала проказа, на мене хич не ми пука.“)

На другата сутрин се запозна с ръководителката си Джудит Болдуин — жизнена, около четиридесетгодишна асистентка по биология, която се отнесе доста скептично към шансовете на Лора да постъпи в Медицинския институт. Нея самата, призна тя, я отхвърлили само преди дванайсет години.

— Разбира се, не го приех като лична обида — такава беше официалната политика. В Харвард за първи път приеха жени през 1945 г.

— Не са приемали дори по време на войната?

Джудит поклати глава.

— Очевидно все още не са били заслужили одобрението на Харвард. Сега приемат само пет-шест момичета и това за тях е огромно постижение. През 1881 г. група жени от Бостън предложили около един милион долара — представи си колко много е било това тогава — на Харвард, ако се съгласят да обучават по няколко жени всяка година. Оттам казали „не“.

Това не засили кой знае колко увереността на Лора.

Междувременно Джудит добави още един пикантен исторически анекдот.

— Колкото и да е странно, все пак имало една жена по това време в катедрата. Името Фани Фармър говори ли ти нещо?

— Имаш предвид дамата, която написала книга по готварство?

Джудит кимна.

— Може да не ти се вярва, но готварството било задължителен предмет в института по медицина.

— Защо, за Бога?

— Не съм много сигурна — отвърна Джудит. — Но тъй като нямали право да се женят, докато живеели в пансиона на училището, професорите вероятно решили, че е по-добре да ги научат да се изхранват.

— Сякаш са живеели в манастир — отбеляза Лора. — Но във всеки случай все още ми се иска да им покажа на какво съм способна, професор Болдуин. Ще ми помогнете ли?

— Само ако се чувстваш достатъчно силна, за да оживееш след разочарованието, Лора. От мен да знаеш, влудяващо е да видиш как момчето, което е седяло до теб по химия или биология и на което непрекъснато си подсказвала, за да изкара някоя добра оценка, го приемат в института по медицина, а ти въпреки отличната си оценка не можеш да припариш до него. Ако думите ми звучат горчиво, то е, защото така се чувствам.

— Да ме обезкуражиш ли се опитваш? — попита Лора.

— Успях ли? — запита в отговор Джудит.

— Не — отговори твърдо Лора.

— Добре — по-възрастната жена се усмихна. — Сега да изготвим стратегията за битката.

 

 

Когато Лора се върна в Бригс Хол, предадоха й купчина телефонни съобщения от непознати ухажори и писмо от Барни.

Скъпа Кастелано,

Това е първият лист, написан на машината, която ми подариха твоите родители по случай завършването. Току-що се преместих в Джон Джей Хол. Стаята ми не е голяма. Всъщност, ако я сравниш с телефонна кабина, последната може да ти се стори като централната автогара. Но вече се запознах с няколко симпатични момчета и много кандидат-студенти по медицина. Смешно е, но някак си май не съм попаднал на кандидат-медици, които също да са симпатични. Повечето от тях изглежда искат да специализират нещо като „синдром на цар Мидас“. Основното развлекателно четиво на всички е „Медикъл Икъномикс“.

Колумбия е супер и въпреки че трябва да спазваш проклетите научни изисквания, решил съм да взема английски като основен предмет. Как мога да изпусна шанса да слушам такива влиятелни личности, като Жак Барзуни Лайънъл Трилинг, който изнася лекции на тема „Фройд и кризата в културата“? Представяш ли си, това е курс по литература?

Всичко щеше да бъде прекрасно, ако не трябваше да държа изпит по органична химия — но искам да разкарам тая ужасия, за да не ми виси като дамоклев меч.

Миналата седмица отидох на приемните изпити за отбора по баскетбол ей така, колкото да се позабавлявам. Знаех, че няма да мога да играя дори ако по някакво щастливо стечение на обстоятелствата ме вземат в отбора, но бях невероятно сериозен.

Салонът беше пълен с момчета, някои от които ми приличаха на център-нападатели — искам да кажа, високи, мускулести русокоси момчета от Средния запад, които вероятно са влезли със стипендии от царевичния щат^[1]. (Не ми го казвай, само, че ревнувам.)

Както и да е, малко по малко житото бе отделено от плявата (забележи, че развивам селскостопанските метафори), а мене все още не ме бяха окастрили. Когато излязохме за окончателния подбор, аз съвсем откачих и започнах да изпълнявам стрелби с отскок, дори с лявата ръка, и по някакво перверзно чудо всичките излязоха успешни.

В края на деня треньорът на Колумбия, едно невероятно излъскано същество на име Кей Касиди, ми произнесе приветствена реч.

Тъй че, след като завърши пламенното си обръщение, бях принуден да му кажа, че финансови затруднения ме спират да приема щедрото му предложение.

Този отговор сякаш разби съвършения му облик. Каза нещо от сорта що за проклет кучи син съм аз, та да му губя скъпоценно-драгоценното време, когато съм знаел, че нямам време, и т.н. Някои от епитетите не ги бях чувал дори на игрището в Бруклин.

Както и да е, трябва да свършвам. Ще изпратя писмо то на път за работа.

Надявам се, че се държиш прилично.

С обич,

Барни.

На Коледа двамата останаха до четири часа сутринта да си говорят, толкова много имаха да наваксват. От ентусиазма, с който Барни говореше за интелектуалните гиганти, Лора стигна до убеждението, че средното ниво на обучението в Колумбия е по-високо, отколкото в Радклиф.

Но едно нещо важеше еднакво и за двете училища. Кандидат-студентите по медицина бяха безскрупулно съревноваващи се зубрачи (повечето от тях момчета), които не можеха да измислят нищо друго, освен да ти развалят експеримента по химия, ако си излязъл до тоалетната.

— Ей ти тебе истинска всеотдайност — изкоментира Барни. — Но знаеш ли, те са хората, които със сигурност ще влязат в Медицинския институт.

— Да — съгласи се Лора. — Бих искала да знам какво, по дяволите, ги тласка натам. Не може да са само парите…

— Не — отвърна Барни, опитвайки се да коментира професионално въпроса. — Струва ми се, че долавям у тях някаква немалка социална несигурност. Те, изглежда, мислят, че бялата престилка е някакъв вид защитно наметало. Или погледни от другата страна — повечето от тия скапаняци могат да хванат гадже само в „плод-зеленчук“. Представи си колко голяма власт е да можеш да кажеш на една жена: „Съблечи си дрехите и ми покажи циците си!“

Лора започна да се смее.

— Не се шегувам, Кастелано — настоя той.

— Знам, ако не се смея, ще се разплача.

 

 

На следващия ден те проведоха още една дълга нощ на дискусия. Този път върху тема, която касаеше и двамата — родителите им.

Харълд Ливингстън бе намерил начин да потисне чувството си за вина от това, че не печели пари. Хрумна му идеята да използва придобитите в армията умения, за да превежда класики от литературата на Изтока. Като начало взе „Историята на Генджи“, първия и най-известен японски роман, написан през единайсети век.

Барни се гордееше със смелостта на баща си и убеди Уорън, че заниманията на баща им не бяха само терапия. Беше проверил в книжарницата на колежа и прагматично установи, че трудът на Харълд ще запълни важна празнина на литературните рафтове.

— Това може да го съживи.

Лора, от друга страна, бе всичко друго, само не спокойна. Откакто влезе в къщата, усети, че в семейството им всичко бе започнало да се обърква. Родителите й по отделно се опитаха да спечелят доверието й, сякаш лоялността на Лора щеше да узакони различните пътища, по които бяха поели.

Инес, която ходеше толкова често на църква да изповядва греховете си, че изобщо нямаше време да върши други в промеждутъците, се опита да убеди Лора да дойде с нея.

— Съжалявам, мамо — отвърна тя, — нямам какво да изповядвам.

— Всички сме родени грешници, детето ми.

За миг Лора забрави, че първият човешки грях е неподчинението на Адам. Вместо това се сети за друго провинение на човека след изгонването му от Райската градина, което сякаш повече се отнасяше за нея — белега на Кайн. Та аз ли съм пазителка на сестра си? Знаеше, че поне в очите на майка й беше така.

Не намери спокойствие и в компанията на баща си. Всъщност точно обратното. Когато се прибра късно една вечер, тя чу пиянския му глас от кабинета:

— Venga, Laurita, venga charlar con tu papa.^[2]

Лора неохотно се подчини.

Луис беше по риза, опрял лакти на бюрото, така че да може да достига една полупразна бутилка.

— Пийни едно с мен, Лорита — предложи той завалено и почти неразбираемо.

— Не, благодаря, татко — отвърна тя, опитвайки се да запази самообладание. — Не мислиш ли, че и на теб ти е достатъчно?

— Не, дъще моя — каза той. — Все още усещам болката.

— Какво? Не разбирам.

— Трябва да пия, докато престана да чувствам болката от живота.

— Стига, татко, не го маскирай с философия, ти си просто обикновен стар пияница.

— Не съм толкова стар, Лорита — отвърна баща й, като се хвана само за едно от прилагателните. — Това е най-жалкото. Майка ти се отказа от света, дявола и плътта. Тя отказва да…

— Трябва ли да слушам това? — прекъсна го Лора, която се чувстваше все по-неудобно.

— Не, разбира се, че не. Просто си помислих, че по-добре ще разбереш защо пия, ако знаеш колко ми е труден животът…

Тя не знаеше какво да отговори.

А баща й продължаваше:

— Бутилката поне не ми обръща гръб. Стопля ме, когато ми е студено. Успокоява ме, когато съм уплашен…

Лора не можеше повече да понася разговора. Изправи се.

— Отивам да си легна. Имам да уча утре.

Когато се обърна и се отправи към вратата, Луис извика след нея:

— Лорита, умолявам те, аз съм ти баща…

Тя не спря. Не се обърна. Просто се чувстваше объркана и наранена. И изоставена.

Напълно изоставена.

 

 

Естел нямаше как да не забележи, че семейство Кастелано едва се докоснаха до храната, която с толкова старание бе приготвила за коледната трапеза. Инес седеше като статуя, Луис пиеше вино, а Лора непрекъснато поглеждаше часовника си, като броеше не само дните, но и часовете и минутите, които трябваше да изтърпи, преди да избяга в Бостън.

Бремето да поддържа разговора сега бе паднало върху крехките рамене на Харълд Ливингстън.

Той се обърна към Лора усмихнат:

— Барни ми каза, че и двамата имате отличен по органична химия. Ако си запазите оценките, това ще бъде като „Сезам, отвори се“ за института по медицина.

— За Барни може би — отбеляза Лора, — но моята ръководителка казва, че там не гледат благосклонно на жените-лекари. Дори за да те допуснат, на интервю, трябва да бъдеш нещо като първенец в класа, с препоръки от Господ или поне от свети Лука.

С периферното си зрение тя видя как Инес се намръщи на непочтителните й думи.

— Сигурно преувеличаваш, Лора — каза Харълд Ливингстън.

— Добре тогава — отговори Лора, — предизвиквам всички да назоват три прочути жени-лекари от цялата история.

— Флорънс Найтингейл — незабавно се обади Уорън.

— Тя е била сестра, тъпчо! — озъби се Барни.

— Добре — започна Харълд бавно, приемайки предизвикателството. — Тротула, професор по медицина в университета в Салерно през единайсети век. Написала е дори известен учебник по акушерство.

— О, чудесен пример, мистър Ливингстън — усмихна се Лора. Още две.

— Ами, мадам Кюри, разбира се — предложи Харълд.

— Съжалявам, мистър Ливингстън, тя е била само химик и при това никак не й е било леко. Всички ли се предават?

— Да, Лора — отстъпи Харълд, — но тъй като учиш история на науките, би трябвало да можеш да отговориш на собствения си въпрос.

— Добре, от страниците на „Ню Йорк Таймс“ мога да ви кажа за Дороти Ходжкин, доктор по медицина, която е открила витамин Б-12 за лечение на злокачествена анемия. После Хелън Тосиг, завършила Радклиф по някакво съвпадение, макар че не й разрешили да вземе диплома от Харвард, която направила първата успешна операция на сърдечноболно бебе. Вероятно мога да изброя още няколко, но се съмнявам, че ще са повече от десетина, което е нищо в сравнение с АМА^[3].

В този момент Луис наруши мълчанието си и додаде:

— Ти ще промениш всичко това, Лорита. Ти ще станеш велика лекарка.

При обикновени обстоятелства Лора щеше да се почувства поласкана от този неочакван бащински оптимизъм.

Но в този момент Луис беше мъртвопиян.

По-късно, когато двамата останаха сами, Лора каза сериозно на Барни:

— Няма да се връщам вкъщи за Великден.

— Ей, това не е хубаво. Защо?

— Честно казано, мисля, че Тайната вечеря вече се състоя.

 

 

Дойде лятото, а Барни още работеше нощни смени на „Парк авеню“. Потеше се в портиерската си униформа и се насилваше да учи във всяка свободна минута.

След като завърши първата година със средна оценка почти отличен, не искаше да си подлее сам вода пред прага на Медицинския институт, като рискува да получи лоша оценка по физика. Затова реши да се хване с този задължителен предмет през лятната сесия в Лонг Айлънд Юнивърсити, където съревнованието между кандидат-медиците бе малко по-леко.

Този номер не беше тайна за бъдещите лекари. Лора също бе предпочела да си вземе физиката през лятото, само че в Харвард. В писмо до родителите си обясни, че не може да понесе още едно задушно и мъчително лято сред топящия се асфалт на Ню Йорк. Не хранеше илюзии, че те няма да се досетят за истинската причина.

Но както скоро разбра, единствената прилика между Харвард и летния курс на Харвард бе съвпадението на имената. Защото през юли и август дворът се превръщаше в нещо като провинциален клуб, където каймакът на отбраното дамско общество от източните щати се тълпеше с наивната надежда да си „хване“ харвардски съпруг. Носеха се най-късите панталонки и най-прилепналите фланелки.

Наистина има къде да се развихриш, Барни — писа му тя. Бонбончетата тук са повече, отколкото в близката сладкарница.

Имам лабораторни упражнения четири пъти седмично и обикновено в петък главата ми е толкова претъпкана с уравнения, формули и неразбираеми концепции, като Доплеровия ефект например (на кой ли му дреме за скоростта на звука?), че през уикенда ми се ще само да спя. Може би ще измислиш начин да дойдеш тук другото лято, Барн. Бог ми е свидетел, ще си прекараш добре. Междувременно не се преработвай, моля те.

С обич „77“

Докато се разхождаше на другия ден из двора на училището, Барни се загледа в няколко минаващи студентки и осъзна, че по отношение на секса бе започнал да изостава. Уорън наскоро бе заявил, че стигнал почти до същността на нещата с едно момиче от Ийстърн Паркуей. Беше немислимо малкият му брат да го направи преди него!

И така, изпълнен с похотливи намерения, Барни реши да пробва според него най-обещаващия ловен терен — „Съвременна драма“.

Инстинктът му се оказа правилен — беше претъпкано с бъдещи актриси в съотношение поне три момичета на едно момче. Още повече той скоро разбра, че Колумбийският за тях е като вълшебна дума. До момента две на нула.

Първото му успешно прелъстяване се дължеше по-скоро на доста неромантичната инициатива на мис Рошел Пърски, която, докато двамата се целуваха страстно във всекидневната на родителите й, нежно прошепна:

— Е, ще го направиш ли, или не?

Той го направи.

Двамата го направиха.

Естествено, той не можа да скрие гордостта си. В своето следващо писмо до Лора пусна няколко явни намека без, разбира се, да изпада в големи подробности. Не само от кавалерство, а просто за да изглеждат по-големи собствените му заслуги в начинанието. (Подписа се само „Недевствено твой“.)

 

 

Барни и Лора се видяха чак, когато тя дойде през един августовски уикенд на кратко и неохотно посещение в къщата в Непонсет, за която двете семейства в плен на романтичен подтик бяха издействали разрешение за закупуване.

Уорън, на когото предстоеше да започне последната си година в „Мидууд“, отсъстваше — все още работеше като помощник-келнер в известния курорт Гринууд Манър. Той писа на родителите си, като приложи писмо за Барни — най-големи бакшиши вземали онези келнери, които ще стават лекари. Професията, която той бе избрал — право — се класираше едва на второ място.

След вечеря Лора и Барни се разходиха по плажа под късно залязващото слънце.

— Как са вашите? — попита той.

— Няма да остана толкова дълго, че да разбера — отвърна тя. — В понеделник сутринта ще взема влака за Бостън.

— Но до започване на училище остава месец и половина.

— Да, обаче един приятел ме покани в крайморската вила на родителите си.

— Сериозно ли е, или отиваш само заради пейзажа? — попита той.

Тя вдигна рамене.

Барни не знаеше дали иска да избегне отговора, или наистина не е сигурна.

— Кой все пак е избраникът?

— Казва се Палмър Талбот.

— Звучи като спортна кола — отбеляза Барни. — Заслужава ли си?

— Стига, Ливингстън! Като ме гледаш така, мислиш ли, че ще изляза с някого, ако не си заслужава?

Той я погледна закачливо усмихнат и отговори:

— Вероятно. Искам да кажа, че вече имаш горчив опит.

— Може би той е различен.

— Ами да, нали има две фамилни имена.

На връщане Лора се вгледа внимателно в Барни и за първи път забеляза умората, изписана на лицето му.

— Тия нощни смени скоро ще те закопаят, Барн. Не можеш ли да си намериш друга работа?

— Не, Кастелано, тази ми харесва. Имам много свободно време да уча. Освен това се издигам. До година ще бъда главен портиер.

— Все пак смятам, че е убийствено — настоя тя.

— Виж какво, още не си лекар.

— Да, но както я караш, опитният ми труп в Харвард може да се окажеш ти.

 

 

1955-а година наивно ще се смята за годината, в която американците два пъти излязоха да танцуват на улиците от радост. Веднъж по повод на небивало в историята на Бруклин събитие — „Доджърс“ победиха „Ню Йорк Янкис“ и се класираха за финалните игри.

И втори път, когато в страната избухна всеобща радостна експлозия след съобщението от дванайсети април, в което се цитираха резултатите от пространното изследване на Джонас Салк за ваксина, изпробвана върху ученици от Питсбърг. С две думи, тя действаше. Науката бе победила детския паралич!

Цялата страна полудя и по думите на един наблюдател „заби с камбани, наду клаксоните, запищя със свирки, загърмя с ракети, застопори светофарите на червено за кратки приветствени периоди, напусна работа по обед, затвори училищата, а в някои свика френетични събрания, завдига тостове, запрегръща децата, отиде на църква, взе да се усмихва на непознати, прости на враговете си“.

Вече нямаше да има трагедии като тази на Изобел Кастелано. Бог да благослови д-р Салк!

Само да я бе открил по-рано.