Ерик Сийгъл
Лекари (53)

52.

Вечерта след делото Сет, Джуди, Барни и Бенет празнуваха победата в „Льо Пероке“.

— Не мога да повярвам! — мърмореше си Сет, докато Джуди силно го прегръщаше. — Не мога да повярвам, че се прибирам вкъщи довечера! Беше като лош сън.

— Аз ще те събудя — с любов му каза Джуди.

Двамата бяха толкова нетърпеливи да се приберат у дома и да бъдат сами, че след десерта обявиха, че са уморени, и си тръгнаха прегърнати.

Барни и Бенет останаха сами с още половин шампанско.

— Ландсман, ти беше великолепен! — поздрави го Барни.

— Не, грешиш — отговори трезво Бен (макар че го хващаше). — Всеки проклет процес е като рулетка — не знаеш кое число ще спечели. Зависи от деня, от настроението на съдиите, от отношението на съдията и най-вече от лейди Шанс. Ако медицината не е точна наука, то в правото има десет пъти повече хазарт.

— Да не искаш да ми кажеш, че не ти харесва? Нали направи шеметна кариера.

— Да — кисело отвърна Бенет. — Може би това е основната причина да не го понасям. Понякога се мразя за това, което трябва да правя, например да се държа грубо с лекари специалисти. Нали знаеш, замотавам ги с факти, които невинаги са съвсем верни, и ги скапвам, дори използвам медицинските си познания, за да накарам горкия добронамерен мухльо, докаран да направи нещо немислимо, да каже истината.

— Липсва ти операционната, нали?

— Не съвсем — неубедително каза Бен, но след миг призна: — Да, липсва ми, и не само хирургията, но и удовлетворението да, е-е… да лекувам. Правото е за мен само професия, а медицината беше призвание — отпи от шампанското и смени темата: — Между другото как върви книгата?

— Почти привършвам ръкописа. Защо се сети за това?

— Помислих си колко малко лекари се съгласиха да свидетелстват за така нареченото ни братство. Толкова за клетвата на Хипократ.

— Не се тревожи, Бен, за всичко ще пиша: и за хубавото, и за лошото, и дори за смешното. Но трябва да разбереш, както се опитвам и аз, че лекарите са просто уязвими човешки същества, а никой човек не е имунизиран срещу страх.

— Хайде де, Барни, наричай лекарите всичко друго, но не и хора. Могат да те съдят за клевета.

Барни се разсмя.

— Знаеш ли какво, Ландсман? Говориш като кръстоска от депресиран адвокат и обезверен лекар. Ставаш за летописите.

Бен гледаше как мехурчетата в чашата му бавно изчезват. В настъпилата тишина Барни за пръв път осъзна колко нещастен беше Бенет. Кои са приятелите му, освен Лора и той. Понякога дори му се струваше, че и тях държи на разстояние. Защо се е виждал с хиляди жени и никога не се е спирал на една от тях?

— Бен, мога ли да ти задам един сериозен въпрос?

— По това време? — усмихна се той.

Барни се поколеба и преодолявайки нерешителността си, попита:

— Защо си такъв невероятен самотник?

Бенет не се смути.

— Ти си специалистът. Ти ще ми кажеш.

— Не мога, затова те питам. Не мога да гледам най-добрия си приятел толкова нещастен. За Бога, кажи ми, няма да те съдя. Къде са жените в твоя живот?

— Коя жена ще се свърже с мен, Барни? За евреите съм черен, за черните съм евреин, за белите съм черен, за братята по професия съм натегач. Живея в някаква ничия земя. Къде ми е мястото?

Барни се запита дали след толкова време ще има смелост да покаже на приятеля си истината за самия него.

— Виж, Ландсман, не всички са такива.

— Кои? За какво, по дяволите, говориш?

— Говорехме за жените, докторе. И просто ти предлагах професионалното и личното си мнение, че не всички жени са като майка ти.

— Хана?

— Не, човече, жената, която ти е дала живот, и си е отишла.

Бен внезапно избухна:

— Това са психиатърски дрънканици, Ливингстън! Аз, не…

Барни го прекъсна:

— Ей, милион пъти съм те чувал да казваш, че не ти пука за нея. Но, Бен, признай, че лъжеш — най-вече себе си.

— По дяволите, всички психоаналитици сте едни и същи. Какво щяхте да правите без „майките“?

— Точно каквото правиш ти без твоята — Барни спря за миг, за да се успокоят духовете. — Чуй ме! Не всички са като Лорейн. Не всички изчезват и оставят в сърцето ти празнота.

Двамата се погледнаха, без да знаят какво да кажат. Заговори Бенет:

— Знаеш ли от кое най-много боли? Че ти си го разбрал, а аз не успях.

Като видя болезненото изражение на приятеля си, Барни изпита угризения.

— Извинявай, прекалих!

Бен поклати глава:

— Не, Барни. Затова са истинските приятели. Това е другото, на което ме научи.

Мълчанието наруши металическият глас на Марк Силбърт:

— Извинявай, Бен! — двамата вдигнаха поглед и от изключително тъжното лице на Бен Силбърт направи погрешен извод: — О! Предполагам, че Барни току-що ти е казал. Съжалявам, Бен, много съжалявам!

Бен се обърка:

— Марк, за какво става дума?

— Искаш, да кажеш, че не знаеш за баща си?

Бен инстинктивно се изправи:

— Не. Случило се е нещо?

— Починал — каза Силбърт с най-близкия до шепот звук, който апаратът позволяваше. — Миналата нощ. Една кола преминала през мантинелата в насрещното платно и се блъснала откъм шофьорското място. Майка ти не е тежко ранена, само е в силен шок. Дори е успяла да говори с Хершел в линейката. Той я накарал да обещае…

— Какво?

— Че няма да ти казва, докато не свърши делото.

Силбърт стоеше безпомощен, без да знае какво да прави. Барни се изправи и прегърна измъчения си приятел:

— Хайде, Бен! Ще те заведа у вас.