Ерик Сийгъл
Лекари (52)

51.

— Внимание, внимание! Заседава районният съд на Северен Илинойс. Моля, станете при влизането на Негово благородие съдия Джулиъс Новак!

Един типичен маунтрашморец с изсечени черти, в черна тога закрачи към подиума, седна и без церемонии погледна към адвокатите.

Така. Ще чуем: „Съединените щати срещу Лазаръс“. Готови ли са адвокатите?

Огромната тълпа и тежката чикагска жега, които нахлуваха отвън, бяха превърнали залата в пещ въпреки климатичната инсталация. Марк Силбърт с трудност се изправи и отговори с достойнство, което се усещаше и в стържещия му глас:

— Готови сме, Ваше благородие.

Въпреки че протоколът изискваше официалният обвинител да бъде помощникът на главния прокурор, Ед Уолтърс ловко си присвои главната роля, като остави на ерудирания представител на правителството, младия Родни Брук, една-единствена реплика:

— Да, Ваше благородие.

В този момент Уолтърс скочи на крака, излезе иззад скамейката и зае центъра на сцената. Обърна се към съдебните заседатели в поза на тенор, който се кани да срази публиката с великолепна ария:

— Ваше благородие, дами и господа съдебни заседатели, нашите доказателства днес ще установят без никакво съмнение, че на дванайсети март тази година д-р Сет Лазаръс съзнателно и с умисъл е убил офицера от американския флот капитан Франсиско Кампос, пациент в болницата за ветерани в Лейкшор — свали очилата си и обходи с поглед лицата на съдебните заседатели. — Важността на днешното дело надхвърля стените на тази зала. То засяга най-основните принципи, които са залегнали в нашата законност. Колегите ми от защитата господата Силбърт и Ландсман биха оспорили, че деянието на подсъдимия е „милосърдно убийство“, но това е равносилно на признание за вина. Защото при очевидната липса на самозащита или умопомрачение никъде няма такъв закон, който да разграничава убийства от жестокост и убийства от съчувствие. Обвинението съзнава, че обвиняемият е бил смятан до този момент за извънредно умен и състрадателен лекар. Въпреки това с помощта на свидетели-специалисти ще докажем, че действията му са били незаконни.

Съдията Новак попита защитата дали е подготвила уводни думи. Силбърт стана и с дращещия си метален тон отвърна:

— Не, Ваше благородие. Убедени сме, че обвинението не е в състояние да докаже без никакво съмнение, че обвиняемият е виновен.

Отново от централната позиция Уолтърс призова агент Джон Патрик Съливан на свидетелското място. Служителят на ФБР се настани удобно на добре познатата му скамейка. Уолтърс започна разпита.

— Агент Съливан, бихте ли ни казали как службата ви научи за случая?

— Сър, според параграф 18 от Закона за престъпността в САЩ всеки незаконен акт, извършен над федералното имущество, спада към нашата компетенция. Внимание върху действията на д-р Лазаръс ни обърна сестра от болницата, която го заподозряла за внезапната смърт на пациент и се разтревожила, че виновникът може да го направи отново. Затова Бюрото постави обвиняемия под денонощно наблюдение и получихме разрешение да поставим микрофон до леглото на починалия.

— Защо? — попита Уолтърс.

— Защото имахме основание да смятаме, че капитан Кампос ще е следващата жертва.

— Какво ви наведе на тази мисъл?

— Знаехме, че по-младият брат на капитана се е опитал да го убие миналата Коледа. Нещастното момче имало идея фикс да сложи край на мъките на брат си по някакъв начин — Съливан бързо се поправи: — Поне това, което е смятал за мъки.

— И какво научихте от записа?

— Чухме д-р Лазаръс да казва на капитан Кампос, че ще го убие.

— Как реагира капитан Кампос?

— Беше очевидно разстроен, но като пълен инвалид нямаше как да обясни страховете си на медицинския персонал.

Бен го прекъсна ядосано:

— Възражение! Касетата ще докаже, че капитанът, макар и сакат, е имал здрав ум и достатъчно сили да комуникира.

Уолтърс се обърна директно към защитата:

— Желаете ли да включите касетата към доказателствата като автентичен запис на това, което е станало?

— Да.

Съдът отново се раздвижи. След като донесоха касетофон, Уолтърс обяви като церемониалмайстор:

— Ваше благородие, дами и господа съдебни заседатели, сега ще чуете така наречения разговор между капитан Кампос и обвиняемия Сет Лазаръс.

Тържествено натисна бутона „Старт“. Цялата зала чу как Сет пита ранения офицер дали го разбира, и жалното скимтене в отговор. И отново, когато попита дали го боли, се чу серия от стенания. Накрая чуха Сет да казва: „Много скоро ще дойда да ви видя.“

Уолтърс изключи касетофона и погледна съдебните заседатели с неприкрито задоволство:

— Дами и господа, оставям на вас да решите, дали тези измъчени звуци, тези несвързани и, смея да заявя, животински стонове са израз на съгласие, или на страх, който той не би могъл да предаде по друг начин.

Сет се хвана за челото като при силна болка. Няколко реда по-назад Барни успокоително сложи ръка върху стиснатия юмрук на Джуди. Бенет се намеси:

— Възразявам, Ваше благородие. Това е обобщение и трябва да се направи на края на процеса.

Новак кимна.

— Приема се — обърна се към Уолтърс и нареди: — Продължавайте, господин прокурор.

Уолтърс попита служителя на ФБР:

— Бихте ли ни казали, какво направихте след предложението на обвиняемия да убие капитана?

— Разбира се. В мазето двама души наблюдаваха микрофона, така че, щом се чуе нещо, веднага да се засилим нагоре — после се извини на съда: — Простете за израза, но ние се опитвахме да спасим човек! За съжаление записано е и самото убийство.

С друг тържествен жест прокурорът отново натисна бутона и се чу гласът на Сет: „Капитан Кампос, чувате ли ме? Доктор Лазаръс е. Тук съм, за да ви спася от болките. Да ви помогна да заспите завинаги. Ако сте съгласен, ще ви бия тази малка инжекция и тя ще сложи край на всичко.“ Уолтърс спря касетофона и попита свидетеля:

— Как вие и хората ви реагирахте на това?

— Възможно най-бързо. Но се боя, че д-р Лазаръс действаше още по-бързо и докато стигнем на място, вече беше убил капитан Кампос.

— Възражение! — обади се Бенет. — Терминологията на обвинението приема вината за доказана.

На което Новак отговори:

— Приема се, д-р Ландсман. Призовавам съдебните заседатели да пренебрегнат последното изявление на агент Съливан.

Невъзмутим, Уолтърс учтиво заключи:

— Агент Съливан, получавате похвала за действията ви в тази ситуация!

— Благодаря, сър.

Той тръгна да става от свидетелското място, но се сети, че трябва да бъде разпитан и от другата страна.

— Агент Съливан — започна Бенет — бих искал да коментирате последната част на записа и да обясните какво предполагате, че е станало.

— Аз не предполагам, мистър Ландсман — раздразнено отговори Съливан. — Аз знам. Аз съм професионален служител на закона.

— Извинете, сър, но вие не сте присъствали. Единственото непосредствено доказателство, което имаме, е вашата касета. Случайно не сте ли я коригирали по някакъв начин?

— Не, разбира се!

— Тогава мога ли да ви помоля, сър, да кажете как отговори капитан Кампос на предложението на д-р Лазаръс да го инжектира?

Съливан се замисли.

— Ами, изглежда, не е отговорил. Може би е бил прекалено упоен.

— Или капитан Кампос вече е бил мъртъв. Възможно ли е? — предположи Бенет.

— За Бог всичко е възможно — раздразни се агентът. — Нали чухте думите на Лазаръс, че е там, за да му помогне да умре. Какво значение има?

— Мисля, че има доста голямо значение. Обвиняемият вече потвърди на предварителния разпит, че никога е нямало да извърши деянието без съгласието на пациента. Така ли е?

— Мистър Ландсман, отдавна работя в тази сфера. А когато полицай влезе и намери мъртвец и над него някой с димяща пушка, е съвсем ясно какво е станало, нали?

— Съвсем ясно е какво смятате вие, агент Съливан! — Бенет се върна на мястото си и взе тънък документ в синя папка. — Агент Съливан, чели ли сте заключението от аутопсията на капитан Кампос, приложено към веществените доказателства?

— Да, сър.

— Спомняте ли си, че според него смъртта е настъпила вследствие на голяма доза кокаин?

— Да, сър.

— ФБР откри ли спринцовка, или друго средство, което може да е съдържало кокаин, с отпечатъците на обвиняемия?

Съливан се поколеба за миг:

— Това не означава нищо. У него намерихме пълна спринцовка с морфин, достатъчна, за да убие кон.

— Не отговорихте на въпроса ми, сър. Ние не отричаме, че у д-р Лазаръс е имало спринцовка с морфин — и, сигурен съм, съдебните заседатели знаят, както вие сам казахте, че е била все още пълна. Но как смятате, че д-р Лазаръс е вкарал кокаина в кръвта на починалия? И как си обяснявате, че не е бил намерен никакъв инструмент?

— Сигурно се е отървал от него.

— Това е само ваше предположение, нали?

Съливан неохотно кимна:

— Може да се каже, че е така.

Бенет погледна съдебните заседатели и с лек жест освободи свидетеля:

— Нямам други въпроси.

Съливан го изгледа намръщено и си тръгна.

Преди да повикат следващия свидетел, главният прокурор Уолтърс взе голяма книга със закони, отвори я на предварително отбелязана страница и се обърна към съдебните заседатели с неприкрито самодоволна усмивка:

— Дами и господа съдебни заседатели, припомням ви следното: „Прието е, че едно лице може да се признае за виновно в опит за убийство на набелязана жертва, която вече е мъртва, в случай че има доказателства, според които по време на опита обвиняемият е смятал жертвата за жива.“ — Уолтърс се обърна сияещ към заседателите: — Бих казал, че това е доста недвусмислено и се отнася директно към…

— Възражение! — стана Силбърт. — Обвинението няма право да коментира закона.

— Приема се — отсече Новак.

Уолтърс само сви рамене с престорено примирение, сякаш искаше да каже: „Всички знаем, че е виновен, само спазваме формалностите.“ И продължи:

— След като колегите от защитата заговориха за клетвени показания, искам да насоча вниманието ви към показанията на Хектор Кампос, който е правил опит да убие брат си в състояние, окачествено като временна лудост. Братът на починалия призна, че е помолил д-р Лазаръс да извърши — отново ще използвам думата с резерви — „милосърдно убийство“. Така че имаме още едно доказателство за предумишлените действия на обвиняемия — замълча и добави: — Обвинението призовава д-р Къртни Холмс.

Неколцина от лекарите в залата, включително и един от защитниците, гледаха със страхопочитание как бившият им декан върви изправен към свидетелската банка и застава в очакване на въпросите. Слушаха как Холмс изброява безспорните си достойнства. Професор по медицина в Харвард в продължение на трийсет години, от които дванайсет е декан. Сега, макар и пенсиониран преподавател, е член на редица държавни комисии и консилиуми.

И все пак, макар че Уолтърс обоснова появата му, като го накара да цитира няколко свои публикации върху лекарската етика, защитата не можеше да си представи каква светлина би хвърлил Холмс върху делото.

— Декан Холмс, познавате ли обвиняемия?

— Спомням си го като чудесен студент от випуска на шейсет и втора година. Мисля, че беше първенецът.

— Не е ли вярно, че през февруари петдесет и девета година и отново след една година в института е имало поредица от неочаквани убийства?

Бен веднага скочи на крака:

— Възразявам, Ваше благородие! Обвинението не уточнява, че не са били убити хора, а всъщност…

Уолтърс го прекъсна саркастично:

— А, значи вие също знаете за тези убийства, господин адвокат!

Съдията Новак удари с чукчето:

— Господа, това не е ученически спор. Моля адвокатите да се приближат!

Двамата се подчиниха. Новак попита шепнешком:

— Какво, по дяволите, се опитвате да докажете, Уолтърс?

— Ваше благородие, само се опитвам да установя, че обвиняемият е извършвал и други „лоши постъпки“, и да покажа, че поведението му е такова отдавна.

— Това е много двусмислено — запротестира Бенет. — Защитата е против.

Съдията въздъхна:

— Ще го оставя да свърши и после ще определя приемливо ли е доказателството. Можете да продължите, мистър Уолтърс.

Бенет се подчини и се върна на мястото си, поглеждайки мрачно към Марк Силбърт. Уолтърс продължи да разпитва свидетеля.

— Бихте ли описали тези убийства, д-р Холмс.

Известният професор бавно отговори:

— Веднъж през петдесет и девета и отново през шейсета година стана странно измиране на лабораторни животни, по-точно на кучета.

— И не беше ли обвиняемият в един от класовете, които правеха опити с тези животни?

Бенет избухна:

— Възражение! Какво общо има смъртта на тези кучета със случая на д-р Лазаръс?

— Все още се въздържам от изводи, д-р Ландсман, и ще преценя, когато чуя малко повече.

— Декан Холмс, бихте ли нарекли това, което се случи на кучетата и в двата случая, „милосърдно убийство“?

— Бих казал, че е леко пресилено.

— Нека перифразирам въпроса си, сър — Уолтърс се опита да скрие растящото си недоволство от провала на своя свидетел. — Бихте ли казали, че тези убийства са били от гледна точка на жертвите облекчаване на страданието им?

— Да, предполагам.

Уолтърс се обърна към заседателите:

— Дами и господа, обръщам ви внимание, че, макар и връзката да не е пряка, д-р Лазаръс е бил студент, когато са станали двата инцидента — единствени по рода си в историята на Медицинския факултет в Харвард, а именно така наречените „милосърдни убийства“ на — колко кучета бяха, декан Холмс?

— Не си спомням.

Уолтърс погледна бележките си.

— Ще опресня ли паметта ви, ако кажа, че при първия случай са убити девет, а при втория — шест? Разкрита ли бе някога тази загадка?

— Не, не беше — отвърна глухо Холмс.

— И повтори ли се в някоя от следващите години?

— Не, сър, не се повтори.

Уолтърс се обърна към Бенет:

— Ваш ред е.

Изведнъж Бен усети странна нерешителност. Макар че се бе изправял срещу много страховити свидетели, сега му се налагаше да разпита един от най-уважаваните си преподаватели. Трябваше му голямо психическо усилие, за да си спомни, че вече не е ученик.

— Декан Холмс, сър, публикували ли сте някога възгледите си върху евтаназията и изнасяли ли сте лекции на тази тема?

— Да, например в „Проблеми на първата международна конференция по медицинска етика“ и от време на време в по-кратка форма пред журналисти.

— Тогава, сър, можете ли да ми кажете дали открито сте изявявали и поддържате ли сега някакво определено становище „за“ или „против“ така нареченото „милосърдно убийство“?

Залата затаи дъх. Холмс отвърна тихо и с достойнство:

— Ако няма надежда за живот и облекчаването на болките е извън нашите възможности, знам ситуации, в които лекари, дори мои преподаватели, са ускорявали смъртта на пациента.

В цялата зала гръмнаха гласове и коментари. Съдията ядосано заудря с чукчето.

— Запознат ли сте със спора по този въпрос?

— Мисля, че да.

— Като специалист смятате ли, че е редно да се вземе предвид мнението на религиозни групи?

— Да.

— Знаете ли становището на папа Пий VII по този въпрос?

— Да.

— Ще кажете ли на съда какво е то?

— Знам, че през 1958 година Негово преосвещенство е бил запитан директно дали мисли, че може да се даде морфин или друго болкоуспокояващо на пациент, което да облекчи страданието му, дори това да му застраши живота.

— И той е отговорил…?

— „Да.“ Мога да посоча и източника. Този възглед се подкрепя от Декларацията на Ватикана по повод на евтаназията.

— Искате да кажете, че папата е вярвал в „милосърдното убийство“?

— Възражение! Възражение! — развика се Уолтърс. — Свидетелят не трябва да тълкува това, което папата може би е искал да каже.

— Приема се — отсъди Новак. — Освен ако д-р Ландсман не го покаже в публикация, съдът не трябва да взема под внимание думите „милосърдно убийство“, отнесени към мнението на папата. Моля продължавайте!

Бенет се потеше. Изненадващото твърдение на папата, известен с далеч нелибералните си възгледи, бе основният му коз. Но му оставаха още карти.

— Един последен въпрос, декан Холмс. Да оставим теорията, самият вие бихте ли „помогнали“ на човек да умре?

Последва мълчание. Тълпата се напрягаше да чуе отговора на прочутия лекар. Той бе изречен тихо:

— Бих.

Репликата на Бенет: „Нямам повече въпроси“ се изгуби в шумната реакция на публиката. За да ги умири, съдията трябваше няколко пъти да удря с чукчето. Уолтърс стана.

— Ако Ваше благородие приеме тези последни въпроси, бих искал да запитам декан Холмс дали е запознат с декларацията на д-р Едуйн Лондон, главен хирург на Съединените щати, по този въпрос?

— Да. Не си спомням точните думи, но…

— Ще се радвам да ви ги припомня. Д-р Лондон е казал: „Само Бог може да решава кога един живот няма смисъл. Приемем ли веднъж принципа, че човек има право да решава кой да живее и кой да умре, вече сме поели пътя към концентрационните лагери.“ — погледна съдията. — Нямам повече въпроси.

Съдията се обърна към Бен:

— Д-р Ландсман?

— Не, Ваше благородие.

— Други свидетели, мистър Уолтърс?

— Не, сър. Искам с уважение да напомня на заседателите, че вече сме приложили към веществените доказателства резултатите от аутопсията и че са чули предварителните показания на свидетелите, които не присъстват. Обвинението се оттегля.

— Добре. Обедна почивка. Ще продължим в два часа.

 

 

До един и четиридесет и пет всички места бяха заети. Бен стана, за да поеме защитата. Възнамеряваше да обсади съдиите с примери от процеси, на които „милосърдните убийци“ са били признати за невинни.

— Прецедентите са безброй. Например през 1961 година бащата, който уби силно осакатеното си…

Ед Уолтърс дори не успя да възрази. Съдията Новак вече се бе намесил:

— Недопустимо, д-р Ландсман, недопустимо! Забранявам ви да възприемате този начин на аргументация!

Бенет, лишен от най-силния си аргумент, погледна безпомощно Марк Силбърт, който му даде знак с ръка. Сега Бен погледна Барни, на чието лице ясно бяха изписани думите му след разговора с Хектор Кампос: „Този човек е много несигурен, Бен. Той е двукрака бомба със закъснител.“ Макар и неохотно, Бенет призова брата на починалия.

— Хектор — запита го внимателно. — Съзнавахте ли сериозността на нараняванията на брат ви? Знаехте ли, че е сляп, почти глух и не може да се движи?

— Да.

— Знаехте ли, че изпитва болка?

— Да.

— Откъде знаехте?

— Той каза, сър.

— С думи?

— Ами не, сър. Може само да прави звуци, като на записа. Но лесно аз разбира кога казва да и кога — не. Затова, като попита Франк дали иска да умре, знам, че каза „да“.

— И какво направихте?

— Аз купува пушка. Аз опитва да го застреля, но не улучва — той едва сдържаше сълзите си. — Но не улучва! Ужасно! Не улучва!

Скри глава в ръцете си и захлипа.

Съдията Новак се наведе към Бенет:

— Искате ли да обявя почивка?

— Не, сър. Ще се оправи.

Съдът наблюдава около една минута как младият мъж се съвзема.

— Хектор — меко продължи Бен. — Ще ни кажете ли защо го направихте?

— Франк много се мъчи. Той много иска Бог да прибере в рая.

Бенет погледна Уолтърс:

— Ваш ред е, господин главен прокурор — тръгвайки към мястото си, видя как Барни с облекчение си бърше челото.

Уолтърс изскочи от стола си и нетърпеливо каза на съдиите:

— Ще задам на този човек един въпрос, един-единствен въпрос и ще съм доволен от отговора независимо дали е „да“, или „не“. Мистър Кампос, помолихте ли, или не д-р Лазаръс да използва способностите си на лекар, за да убие брат ви?

Хектор кимна.

— Моля ви кажете думата — да или не?

— Да. Аз помоли.

С театрален жест към съдиите, Уолтърс обяви:

— Нямам повече въпроси.

Бенет вече бе на крака:

— Ваше благородие, имам допълнение. И аз както уважаваният ми колега ще задам само един въпрос на свидетеля — той замълча, опита се с поглед да успокои младежа и попита кротко: — Хектор, да или не? Вие ли инжектирахте кокаина?

Свидетелят остана ням. Бен леко го подкани:

— Вие ли бяхте, Хектор?

— Ще отида в затвора — измънка той, клатейки отрицателно глава.

Чу се покъртителна въздишка. Бенет се разкъсваше между съчувствието към страданията на младия мъж и страха, че той може да рухне и да анулират показанията му. Отново попита тихо:

— Моля ви, отговорете с „да“ или „не“. От това зависи животът на невинен човек. Вие ли инжектирахте кокаина, който уби брат ви?

Младият мъж отново се поколеба, но само за миг и каза:

— Да. Франсиско ме умоляваше.

В залата настъпи смут и Бенет се обърна към съдията:

— Ваше благородие, въз основа на тези показания искам обвинението да се отмени.

— Възражение! — Уолтърс реагира преди Новак. — Мисля, че нещо убягва на моя млад колега. Той може би е забравил вашите допълнения към Закона за невъзможността, че в този щат човек е виновен дори ако само е възнамерявал да извърши деяние, вече извършено от друг. Затова показанията на Хектор Кампос нямат отношение към случая д-р Лазаръс.

— Мистър Уолтърс е прав — заяви съдията. — Наличието на умишлени действия запазва обвинението в сила.

Бенет изчака да настъпи пълна тишина й рече, почти шепнейки:

— Защитата призовава д-р Сет Лазаръс.

Всички в залата застинаха, докато Сет, прегърбен, блед и нервен, бавно вървеше към свидетелското място.

— Ще бъда кратък и ясен, д-р Лазаръс — каза Бен. — Първо във връзка с обвинението в предумисъл. Кажете ни дали възнамерявахте да сложите край на живота на капитан Кампос?

— Да, сър.

— Можете ли да кажете на съда защо?

— Защото за него нямаше живот. Искам да кажа, истински живот. Има разлика между съществуване и живот. Да си жив, е просто биологично явление. Шимпанзетата и бръмбарите, дори дърветата и храстите са живи неща. Но животът е нещо повече. Той означава биография, освен биология. Исках да облекча страданията на някой, който вече не беше човек. Вярвах, че капитан Кампос заслужава милостта, която обществото оказва на ранените животни.

Никога, дори и в най-смелите си мисли, Едмънд Уолтърс не бе допускал, че защитата ще призове обвиняемия като свидетел. Защото ФБР беше съставило на Сет досие, което можеше да го държи в съда до края на живота му. Обвинителят се впусна в кръстосан разпит:

— Д-р Лазаръс, когато бяхте в Медицинския факултет и през 1959 година карахте курса по хирургия, спомняте ли си случаите, описани от декан Холмс, когато са били убити опитните животни, или, както вие учените го наричате — „пожертвани“. Отговорете с да или не!

Без да се колебае, Сет отвърна:

— Аз го направих.

Последва силен шепот. Развихриха се бурни чувства.

— Имам още един въпрос — Уолтърс прикова Сет с поглед. — Д-р Лазаръс, в периода между смъртта на опитните животни и убийствата на морския офицер „помагали“ ли сте някога на пациент да умре?

— Възразявам! — рязко се включи Бенет. — Въпросите са тенденциозни!

Новак помисли и каза:

— Не се приема.

В залата бе тихо като в гробница. Барни прегърна Джуди. От свидетелското място нямаше отговор. Уолтърс го подкани:

— Д-р Лазаръс, всички с нетърпение чакаме отговора ви. „Помагали“ ли сте някога на друг пациент?

Сет се забави и с тих гняв отвърна:

— Да, мистър Уолтърс. От съчувствие.

Обвинителят свали очилата си:

— Нямам други въпроси.

Докато Сет вървеше към мястото си, в залата цареше мъртвешка тишина.

 

 

Миг по-късно Бенет стана, за да произнесе заключителната пледоария. Винаги бе смятал за нечестно, защитата да говори първа и да остави последната дума на обвинението. Съдебните заседатели, колкото и да са добронамерени, бяха просто тръстики на вятъра, особено в този късен час, склонни да се люшнат към впечатлението, с което останат накрая. ЗАТОВА ТРЯБВАШЕ ДА Е ДЯВОЛСКИ ДОБЪР!

— Ваше благородие, дами и господа съдебни заседатели, чухме много емоционални думи в тази зала. Всъщност фактите почти се загубиха зад завесата от морални и етически въпроси, които нямат нищо общо с делото на доктор Лазаръс. Бих приел за достатъчно признанието под клетва на Хектор Кампос, че е убил брат си преди идването на д-р Лазаръс. Признавам цитирания от обвинението Закон за невъзможността, но ви напомням, че милосърдното убийство, или както някои мои колеги го наричат „достойната смърт“, се практикува от незапомнени времена. В своето нещастие Йов е поискал смъртта си. И макар да е истина, че Бог е сложил край на мъките му, не знам такъв случай на божествена намеса, в което и да е раково отделение. Обвиняемият д-р Лазаръс призна, че се е намесвал в случаи, когато пациентът е изпитвал ужасни болки и не е имало надежда — той спря, за да си поеме въздух. — Във всеки случай д-р Лазаръс не е убил капитан Кампос, защото след умопомрачителните, убийствени рани, получени във Виетнам, капитан Кампос не би могъл да се нарече жив. Защитата се оттегля.

Главният прокурор Уолтърс имаше три сребърни куршума в пушката си и щеше да ги изстреля всичките. Започна с Асоциацията по медицина.

— Дами и господа съдебни заседатели, искам да подкрепя желанието на съдията да се придържаме към конкретното обвинение, затова само ще спомена изявлението на Асоциацията на медиците от 1973 година, озаглавено „Лекарят и умиращият пациент“. В него се казва, цитирам: „Умишленото лишаване от живот на едно човешко същество от друго — тук те дори използват думите «милосърдно убийство» — е противно на целите на лекарската професия.“ Край на цитата. Но да оставим асоциацията. Спомнете си опита на защитата да се позове на католическата църква, запитвайки декан Холмс за едно изказване на папа Пий отпреди много години. Но да не забравяме и думите на отец О’Конър, католически свещеник в болницата за ветерани, където почина капитан Кампос — той повиши глас и прочете: — „Църквата сега, както и винаги, е против отнемането на живота при каквито и да било обстоятелства.“ Бързам да добавя, че, както чухме тук, еврейските теолози са не по-малко категорични по този въпрос. Маймонид — самият той лекар, е писал, че „умиращият човек трябва да се третира като жив човек във всяко едно отношение“ — Уолтърс помълча и добави: — В Корана ясно се казва, че евтаназията, дори и пожелана от жертвата, е грях и тези, които я извършват, трябва да бъдат, цитирам: „завинаги изгонени от рая“. Обвиняемият призна под клетва, че е „помогнал“ на хора да умрат, или, иначе казано, взел е субективно решение кой да живее и кой не. Разбира се, това е само Божие право. Някога нацистите направиха това с шест милиона души и целият свят поиска да бъдат наказани.

Дами и господа, съдебни заседатели, знам, че не сме богове. Моля ви не ни позволявайте да действаме като нацисти! Обвинението се оттегля.

 

 

Времето напредваше. Съдията нетърпеливо предупреди заседателите да пренебрегнат емоционалните пледоарии и на двете страни. Да не обръщат внимание на „философстването“ на защитата за живота и смъртта, нито на обвинителското позоваване на странната троица: Асоциацията по медицина, католическата църква и Хитлер, никой от които не бе съден за такива действия.

Просто трябваше да решат дали Лазаръс е виновен за убийство или умисъл за убийство и дали трябва да бъде наказан.

 

 

Никой не спа тази нощ. Никой. Макар че присъдата едва ли щеше да се произнесе по-рано от следобед, и двете страни бяха там в девет сутринта. В дванайсет и двайсет заседателите влязоха.

В залата не достигаше кислород, сякаш хората вътре бяха вдишали целия наличен запас.

Съдията Новак взе думата:

— Дами и господа съдебни заседатели, споразумяхте ли се за присъдата?

Старши съдебният заседател Артър Зин, стоматолог по професия, се изправи и отговори:

— Да, Ваше благородие. Смятаме обвиняемия за виновен…

Избухна страхотен шум. Новак усилено заудря с чукчето и прикани към ред. Главният заседател явно не бе приключил. Когато донякъде се въдвори тишина, съдията пак попита:

— Да, д-р Зин, казвахте…?

— Както ни наредихте, основахме решението си върху закона. Но единодушно гласувахме да ви помолим за възможно най-снизходителна присъда.

Заседателите прехвърляха цялата отговорност върху главния съдия. Той можеше да прати Сет в затвора до края на живота му или вкъщи за вечеря.

— Добре — кисело отговори Новак и свирепо изгледа адвокатите. — Те искат снизхождение. Ще чуя молбите и на двама ви, но бъдете кратки!

Уолтърс стана.

— Мисля, съвсем ясно е, Ваше благородие, че капитан Кампос далеч не е бил „лекуван“ от този така наречен лекар. Мисля, че върху съвестта на обвиняемия тежи смъртта на много хора.

— Добре — нетърпеливо каза съдията. — А вие, д-р Ландсман?

— Ваше благородие, досието на обвиняемия е чисто. Ние се молим не само от негово име и от името на жена му и децата му, но и от това на стотиците болни хора, които той съвестно е лекувал през тези години, да облекчите присъдата!

— Добре — отново каза Новак. — Прекъсваме до три часа следобед — блъсна с чукчето и си отиде.

Беше четири и двайсет, когато съдията се появи отново и взе думата.

— Моля обвиняемият да стане!

Сет се изправи с омекнали крака и се подпря на масата отпред. По очите на съдията Новак личеше, че е ядосан. На Сет му се зави свят.

— Д-р Лазаръс — започна съдията — съдът ви обяви за виновен. Но искам да добавя, че адвокатите от двете страни също са виновни, че превърнаха проблема във философски, религиозен и вдигнаха толкова шум. Това не ви помогна много. Въпреки това разбрах едно нещо. Вие искрено сте искали да облекчите човешкото страдание. Нито едно човешко същество не трябва да бъде измъчвано, било от нацисти, било от закони. Затова ви осъждам на три години — условно. Дами и господа, нека всеки прибере съвестта си и да си отиваме вкъщи.