Ерик Сийгъл
Лекари (51)

50.

ФБР ЗАЛАВЯ „ДОКТОР СМЪРТ“

Крещящото заглавие предизвика масова истерия, която се изви като вихрушка около Сет Лазаръс. Цинични журналисти си играеха с всеобщата скрита параноя: „Моят лекар държи живота и смъртта в ръцете си. Ако поради някаква причина не ме хареса, може да ме убие безнаказано.“ Фактът, че злият д-р Лазаръс бе превърнал в истина една от най-ужасните фантазии на хората, направи от Сет обект на гняв и омраза. На страх и отвращение. Но най-вече на любопитство.

Всяко излизане стана кошмар за Джуди. Беше невъзможно да изпрати децата на училище, защото фотографите винаги дебнеха. Струваше й се, че целият свят говори за мъжа й, баща им, и това, което е направил. За шумното мнозинство той беше чудовище. Хората се бояха, че, ако влязат в болница, могат да попаднат на някой като Сет. Обаждаха се на Джуди и й отправяха противни и ужасяващи заплахи. За други, които не смееха да се включат в този емоционален спор, той беше храбър герой. Случаят се коментираше във всеки американски дом. Мъже питаха жените си: „Ако аз умирах от болки, щеше ли да намериш такъв доктор да ме убие?“ Други се чудеха още колко ли доктори Смърт се спотайваха неразкрити. И колко други, освен капитан Кампос бяха убити от чикагския лекар? Лавини от писма засипваха редакциите. Очертанията на пистата бяха ясни: „Право на живот или право на смърт“, — а по трасето се виждаше бясна надпревара.

Защото имаше и такива, които ходеха на църква и се молеха за спасението на Сет. Имаше хора като семейство Карсън, чиято майка бе избавена от страданията благодарение на него. Но единственото, което можеха да направят, бе да се молят. Защото, ако се обявяха в защита на Сет, щяха само да увеличат и без това тежките обвинения в убийство. А и, честно казано, някои от тях се бояха за собствената си кожа. Дали лекарят ще стане отмъстителен и ще спомене имена? И правеше ли ги това съучастници?

Безумието, което витаеше около семейството на Сет всеки ден, се превръщаше в зловещ цирк с главния прокурор Уолтърс в ролята на конферансие. Ставаше все по-известен. Винаги намираше време да отдели на пресата няколко скъпоценни минути.

Агент Съливан също не остана в сянка. Като ПГА, тоест висш служител в Бюрото и вече не в секретните служби, можеше да бъде фотографиран и интервюиран. Той демонстрираше богато въображение, но винаги внимателно се застраховаше с думи като „заподозрян“ и „предполагаем“. Или в най-лошия случай хитро се усмихваше: „Не мога да коментирам това точно сега“, с което отговаряше на въпросите на репортера, без да се излага на опасност.

Всичко това ставаше извън стените на затвора, където се намираше обвиняемият. Понеже прокурорът настоя, че „такъв опасен престъпник не трябва да плаши хората“, съдията отказа да го освободи под гаранция.

От момента на залавянето му Сет бе обзет от ужас и това чувство непрекъснато се задълбочаваше. Преди всичко хората на ФБР сякаш изпитваха извратено удоволствие да тормозят „Д-р Смърт“. Дърпаха силно белезниците, бутаха го малко по-грубо в колата, оказваха му и други любезности. Но най-лошата болка бе не физическата, а унижението, подигравателни изрази от рода на: „Кой ще ти е адвокат — Джак Изкормвача ли?“

Всъщност той нямаше адвокат. Едно свястно момче, Мъри, с когото бе учил в колежа, му помагаше за данъците и бе осъдил един, който се бе блъснал в колата му. Но за Мъри бе ясно, че този случай не е по силите му.

— Не се тревожи, Сет — каза му той. — Ще ти намеря отличен адвокат. Дори ще се обадя на приятелите си в Ню Йорк, за да разбера кой е най-подходящ за съдебни процеси.

 

 

Сет прекарваше часове неподвижен в килията, без да знае какво да прави. Копнееше за всекидневните посещения на Джуди. Тя беше нишката, която го свързваше с живота и здравия разсъдък.

— Закарах децата при Наоми в Индианополис. Тя каза да не се тревожим и че ще се грижи за тях, колкото трябва. Винаги съм знаела, че сестра ми е добро момиче.

Той поклати глава и прошепна:

— Боже, какво правя тук? Защо ме преследват? Тези хора нямат ли милост!

Не, помисли си Джуди. Съчувствието е несправедливо разпределено между хората. Ти имаш прекалено много, те — прекалено малко.

— Какво става с адвоката? — попита той.

— Мъри прави каквото може. Казва, че трябва някой изключително добър, за да се изправи срещу главния прокурор в съдебната зала. Уолтърс е дяволски хитър, а има и политически амбиции. Мъри казва, че ни трябва Пери Мейсън или Марк Силбърт.

— Силбърт? Прочутият „шампион по безнадеждни дела“? Толкова ли е безсмислено делото ми? Така или иначе, мисля, че не можем да си го позволим.

— Не ме интересува! Ще продам къщата, Сет. Всичко, стига да ти помогна.

— Моля ви! — простена той. — Нека някой ме измъкне оттук.

Тя го прегърна. Винаги си беше слаб, но сега бе станал съвсем чуплив — и телом, и духом. Тя реши да отиде в кантората на Силбърт и да стои там, докато той не се съгласи да я приеме.

 

 

Това беше най-кратката обсада в историята.

Щом секретарката съобщи кой е пристигнал без уговорка в приемната, мистър Силбърт нареди веднага да я доведат. За първи път от седмица Джуди почувства, че може би има приятел в този свиреп свят.

Докато я водеше по коридора, секретарката я предупреди:

— Моля ви не се плашете от гласа на мистър Силбърт. Той се възстановява след операция.

— Каква операция?

— Казва се ларинготомия.

— Знам — отвърна бившата медицинска сестра. — Махнали са му гласните струни.

Секретарката кимна.

— Той се държа много смело. Всеки ден идва терапевт да го учи как да използва електронния апарат в гърлото си, за да може да говори пак. Все още звучи доста… задгробно. Но ще свикнете.

Аз може би, помисли си Джуди. А съдиите?

 

 

Макар и предупредена, Джуди не успя да избегне шока, когато чу белокосия адвокат да прошепва с помощта на апарата си:

— Здравейте, мисис Лазаръс. Заповядайте, седнете.

Не беше просто метален звук от малък микрофон, а гласът сякаш извираше от дъното на дълбок кладенец.

— Вярвам, че секретарката ви е обяснила защо вече не пея в Метрополитън опера — пошегува се той, като изговаряше всяка дума с усилие. — Така или иначе, няма да говоря много пред съда, докато не съм наясно с тази история. Но в кантората ми има много упорити хора, които могат да се справят. Радвам се, че дойдохте при мен! От всичко, което четох във вестниците, разбирам, че някой има специален интерес да превърне делото на съпруга ви в шумен процес. И това го поставя в много опасно положение.

Ще поеме делото — помисли си Джуди. И какво от това, че не може да говори, не са му оперирали мозъка, я. И тогава се сети, че не е задала втория важен въпрос.

— Мистър Силбърт, Сет печели добре, но не сме богати хора.

Адвокатът я прекъсна с махване на ръка и каза със стържещия си тон:

— Не се притеснявайте за таксата, мисис Лазаръс. Тази кантора повече се интересува от законите, отколкото от хонорарите. Освен това имаме платежоспособни клиенти, които субсидират походите ни в защита на справедливостта. Например току-що спечелихме голямо дело срещу „Игъл Фармасютикълс“, защото не са пояснили, че взимането на „Саранак“ срещу гадене по време на бременност може да увреди плода.

— Да, четох за това. Беше наистина изключително!

— Между другото, мисля, че колегата, който ми помогна да подготвя делото, е идеален за вашия случай. Той е чудесен! Завърши право преди две години и вече участва като експерт в някои важни случаи на лекарска грешка. Естествено, ще подготвим заедно делото. Но нека го повикам, за да не разказвате два пъти — той натисна бутона на секретарката. — Бихте ли повикали доктора, моля!

Джуди се обърка.

— Доктор ли казахте?

— Да, той е лекар и адвокат. Не мога да ви опиша колко безпогрешен беше, когато разпитваше експертите на „Игъл“. Накара ги да се чувстват като ученици, които току-що са чули първия си урок по химия. Всъщност, щом започна да разбива на пух и прах опозицията, „Игъл“ вдигна ръце и се предаде.

В този момент влезе Бенет Ландсман.

— Здравейте! — подаде той ръка на Джуди. — Радвам се, че дойдохте при нас! Отчасти защото мисля, че цялата проклета история е просто политически футбол, и отчасти защото с мъжа ви бяхме състуденти в Медицинския институт.

— Даваш ли си сметка, Бен, че това може да се използва срещу теб?

Бенет се усмихна успокоително.

— Марк, щом изправя черната си физиономия срещу съда, знам, че вече има две и половина точки в полза на противника. Но обикновено си наваксвам — после се обърна към Джуди: — Мисис Лазаръс, бихте ли ни казали всичко от начало до край.

Двадесет минути по-късно Бенет бе пламнал от възмущение. Все пак съумя да успокои Джуди, че е имало много прецеденти, при които „милосърдните убийци“ са били оправдавани, поради особени обстоятелства — обикновено, защото цялото семейство е молело да се сложи край на мъките на пациента. Но не трябваше да забравят, че Уолтърс използва случая като трамплин за себе си и далеч няма да им е лесно.

Първата му работа беше да измъкне Сет от килията под гаранция. Успя за радост и на двамата Лазаръс. Освободиха Сет за момента под гаранция от хиляда долара, която изплати фирмата на Бенет. Посъветва ги заради сигурността и спокойствието им да отседнат анонимно в някой затънтен хотел. Те с готовност се съгласиха.

— И го хранете добре — посъветва Бенет Джуди. — Очевидно храната в затвора не му е понесла.

Макар и още слаб след травмата от задържането му, Сет се качи, за да стисне ръката на Бенет.

— Никога няма да забравя това, Бен. Та ние едва се познавахме в училище, а ти рискуваш заради мен.

— Не! — възпротиви се Бенет. — Правя го не само заради теб, а и заради пациентите, на които си помогнал. Бог е свидетел, че мога да изброя много случаи, когато хирурзи, с които съм работил, са откривали наистина ужасен рак в почти всеки орган на пациента и са казвали на анестезиолога да го приспи „малко по-дълбоко“. И дори не са го будили да питат дали е съгласен.

— Би ли свидетелствал някой от тях? — попита Сет.

— Изключено. Така си слагат въжето на шията. Не са толкова благородни.

Всъщност проблемът беше да намерят лекар, а ако имаха късмет — трима-четирима, които да свидетелстват, че Сет не е нарушил етиката, защото основната задача на лекаря е да спаси пациента от страдания.

Процесът бе насрочен за първия понеделник на ноември. Бенет знаеше, че ще му трябва страшно много време, за да намери в медицинските среди лекари, достатъчно смели да защитят Сет. И все пак до средата на лятото не бе открил нито един. Хирурзи — негови приятели в Бостън и Ню Хейвън, или отричаха някога да са правили това, което ги бе видял да правят, или просто отказваха поради неписания закон, че лекарите не трябва да критикуват себеподобните си.

Времето изтичаше и Марк Силбърт помоли съда за отсрочка. Главният прокурор Уолтърс също смяташе датата за неудобна. Процесът се падаше след изборите и нямаше да му помогне. Така че той на свой ред помоли за по-ранна дата. Това, разбира се, беше нечестно и жестоко. Но Едмънд Уолтърс не се бе блъскал залудо през последните двайсет години. Имаше необходимите връзки. Използва всяка възможност. И делото бе пренасрочено за първи септември. Бен избухна. Силбърт сипеше огън и жупел. И двамата протестираха. Без резултат. Делото наближаваше и въпреки че имаха амуниции, нямаха оръжие.

Една вечер в средата на август Бенет се оплака на Барни по телефона. Беше решил да прекара нощта на бюрото си и да телефонира, докато всички лекари по източния и западния бряг си тръгнат от работа.

— Такъв срам! — ядоса се Барни. — Не мога да повярвам, че могат да бъдат такива егоисти, когато е заложен човешки живот, особено на един от тях.

— Барни — уморено отвърна Бенет. — Ако само ти кажеш имената на прочутите лечители на нацията, които отказаха да свидетелстват, книгата ти ще се превърне в „Кой какъв е в американската медицина“.

— Противникът тежковъоръжен ли е?

— Шегуваш ли се! Те имат цял батальон, който трака със зъби, готов да осъди евтаназията. Изведнъж професията на лекаря се оказа омърсена, и никога няма да познаеш кой е най-важният им свидетел-експерт. Ще се шашнеш! Кой друг, освен декан Кортни Холмс?

— Холмс? Това майтап ли е? Защо ще си прави труда да свидетелства срещу бивш ученик?

— Ами за негова чест, чувам, че е трябвало да го призоват. Има надежда да не е толкова навит да дава показания срещу Сет.

— Мога ли да помогна с нещо?

Бен помисли и каза:

— Всъщност има едно нещо, Барни. Братът на покойния — Хектор, е имал някакво умствено разстройство. Би ли се видял с него да определиш доколко според теб като специалист е годен за свидетел.

— Разбира се, Бен, разбира се. Но защо искаш да викаш неуравновесен човек за свидетел?

— Барни, не схващаш ли положението? Никой, който е с ума си, няма да свидетелства за нас.

— Това е смешно, Ландсман!

— Уверявам те, че не ми е до смях. Кога можеш да тръгнеш? Добре. Ще уредя срещата и ще те чакам на летището. Доведи Лора и можем да си направим минисреща на класа. И ей, благодаря ти, че поемаш риска!

— Не, Бен, Сет си е сложил главата под секирата.

Барни затвори и каза на Лора:

— Е, Кастелано, какво ще кажеш за един уикенд във ветровития град?

— Чудесно! Но не мога.

— Хайде, бебчо! Нали имаме специален договор за уикендите?

— Не мога да летя, Барни.

— Това какво е? Нов вид фобия?

— Нов е, но не точно фобия. Бременна съм.