Ерик Сийгъл
Лекари (50)

49.

Сет Лазаръс се боеше, че полудява.

Не спеше по цели нощи, силно уплашен от сънищата, които го преследваха. Постъпките му също като при Макбет бяха „убили съня“. Преди повече от десет години бе помогнал на Мел Гаткович да умре. И в този период следваха още трима, не, четирима. Понякога не знаеше точно колко духове бродят.

Мисис Карсън, после момичето, жестоко смазано при катастрофа, което можеше да движи само клепачите си и чийто мозък функционираше само дотолкова, че да усеща болката. После идваше… кой? Защо паметта му изневеряваше? Може би психиката му инстинктивно се опитваше да запази душевното му равновесие. Ако можеше да ги заличи всичките — милосърдна амнезия, която да успокои съвестта му.

Освен при Хауи инициативата никога не беше изцяло негова. Ако се беше намесвал всеки път, когато нечий живот бе сведен единствено до силно страдание, щеше да е избавил — още колко души, Сет? В останалите случаи го молеха, с думи или обстоятелства, външни сили, които подриваха желанието му да остави на мира безпощадната природа (и да запази съня си). Винаги се намираха обезумели молители, измъчени семейства, които страдаха почти колкото болните. Дори и тогава той искаше да е сигурен, че пациентът съзнателно е пожелал да завърши живота си.

Въпреки че бе силно вярващ, Сет усещаше, че се движи в неясното пространство, обявено и от Бога, и от Дявола за тяхно владение. Всевишният казва: „Не убивай!“ Нямаше свещена книга, която да оправдае вярата на Сет, че и човекът, също като ранените животни има право на бърза и безболезнена смърт.

Джуди виждаше терзанията му, но какво можеше да направи? Имаше ли лекар по света, който да помогне на толкова ранена душа? Усещаше наближаващата катастрофа. Или щяха да хванат Сет, защото, въпреки че й обещаваше, тя знаеше, че няма да устои на молбите на друго измъчено семейство, или щеше да рухне под тежестта на огромното бреме.

Сет размишляваше в кабинета си до късно през нощта. Една вечер тя слезе при него да поговорят.

— Какво правиш, Сет?

— Нищо. Чета списанията. Почти не разбирам публикациите им напоследък — генните инженери изместват обикновените лекари. Скоро всички ще излезем от употреба като стар корвет.

— Корветите бяха дефектни, Сет, нестабилни при всякаква скорост. Да не намекваш, че нещо не е наред с теб?

Той я погледна.

— Джуди, и двамата го знаем. Аз спадам към категорията, която психиатрите наричат „увредени лекари“.

Той й подхвърли списанието, което четеше.

— Виж сама.

Статията се казваше „Раненият лечител: Криза в живота на практикуващите лекари“. Беше от Барни Ливингстън, д.м.

— Не ти ли беше колега?

Сет кимна.

— Да, беше свестен човек. От тази статия стигам до извода, че напоследък специализира по „психо“ лекари. Ако се вярва на статистиката му, тя е почти аксиома: „Да се вълнуваш, означава да се съсипеш.“

— А ти имаш и други притеснения — добави тя.

— Да, аз…

Той спря по средата на изречението, сякаш премисляше това, което щеше да каже. Или да не каже.

Джуди отиде до него и сложи успокоително ръка на рамото му. Изведнъж гласът му прозвуча сякаш от дълбините на душата му:

— Къде свършва всичко това?

Тя седна на бюрото срещу него.

— Тук. Точно тук. И точно сега. Ще си вземеш отпуск и ще отидем някъде далеч, за да се оправиш.

— А децата?

— Ще заминем за месец и можем да помолим майка ти да ги гледа.

— Майка ми ли, Джуди? Май ти откачаш! Позволи ми да ти напомня, че става дума за жената, която на всеки дванайсети януари става, прави торта и кани въображаеми приятели да пеят: „Честит рожден ден, мили Хауи.“

Тази мисъл ги хвърли в униние. Защото оттам бе започнало всичко. Като бе „спасил“ брат си, за да освободи родителите си и себе си от тази безкрайна агония. Тогава трябваше да си извлече поука. Не беше помогнало. За майка му, все още обезумяла от мъка, брат му беше жив призрак. А нейното умопомрачение бе една от причините за ранната смърт на баща му.

— Добре, Сет — непреклонно каза Джуди. — Ще се разберем така. Децата свършват училище на единайсети юни. На дванайсети сваляш престилката и слушалките и тръгваме на път до септември.

— И спринцовката — добави той мрачно. — Няма да взимаме спринцовката.

Тя хвана с длани лицето му.

— Свърши, Сет. Край от този момент. Нека някой друг ги съжалява. Ти направи предостатъчно.

 

 

Но Сет вече бе отишъл твърде далеч. Предната събота сестра Милисънт Каванах го бе видяла да влиза при един пациент в болницата в Лейкшор (където той работеше веднъж седмично). Пациентът, сержант Кларънс Т. Ингланд, парализиран ветеран от Втората световна война, след трийсетгодишна хоспитализация заради раните си бавно умираше от рак на костите. Именно Мили при следващата си проверка го намери мъртъв. На следващата сутрин официалният документ посочваше като причина за смъртта сърдечен удар вследствие на многото болести на пациента. Но в мисълта й трябваше да се чете: „предумишлено убийство“.

През осемнайсетте си години работа в болницата тя се бе привързала към „стария Кларънс“, както всички го наричаха. Това, което я възхищаваше, бе невероятната му сила да търпи — и от време на време да се усмихва през болките.

Предната вечер, макар и унесен от аналгетиците, които го замайваха, но не можеха напълно да облекчат агонията, той й бе казал нещо толкова красиво, че тя си го спомняше дума по дума: „Когато отида в рая, Мили, и тази мъка свърши, ще седя и ще те чакам и двамата вечно ще бъдем заедно.“ Спомняше си го още да казва: „Скоро ще видя Св. Петър и ще го помоля да намери специален облак за нас.“

Кларънс почина след два дни. Мили го обичаше и се радваше, че земните му мъки свършиха. От друга страна, често го бе чувала да моли лекари, всъщност всеки новопостъпил, да сложат край на живота му. И желаейки го, Мили не можеше да не си помисли, че най-после се е намерил някой да осъществи това нехристиянско желание.

Смъртта на Кларънс Ингланд едва ли щеше да е от такова значение, ако не бе станала точно преди изборите.

Мили винаги прекарваше Деня на благодарността с родителите си и двамата си братя. Този път бе замислена. По-малкият й брат я отведе настрани и я попита какво има. Тя се зарадва на възможността да сподели бремето си — особено с Джак, който беше адвокат. Той се изненада и, тя не разбра защо, странно се развълнува от разказа й.

— Мили, ще обясниш ли това на колегата във фирмата ми?

Неочаквано тя се поколеба. Щеше да се пенсионира само след няколко години и не искаше да си усложнява живота.

— Моля те, не искам да се забърквам! — каза нервно.

— Виж, сестричке, гарантирам ти, че името ти няма да се споменава никъде. Само повтори на мистър Уолтърс това, което ми каза, и край. Ние ще поемем работата оттам нататък.

— Каква работа? — неспокойно попита тя.

— Няма за какво да се тревожиш, сестричке. Ще ми направиш наистина голяма услуга.

Едмънд Уолтърс — служител във фирмата, бе главен прокурор на щата Илинойс и не криеше политическите си амбиции. Едно от сенаторските места се освобождаваше и Ед сериозно смяташе да се кандидатира, макар да знаеше, че и губернаторът му е хвърлил око. Уолтърс имаше нужда от един шумен процес, някое спорно дело, което да привлече вниманието, нещо, което да го изведе на преден план, достатъчно интересно, че да се появи по телевизията и да му донесе популярност. Така че, когато младият Каванах го посети в кабинета му, Едмънд Уолтърс разбра, че е намерил колесницата, която да го отведе във Вашингтон.

— Благодаря, Джак. Няма да го забравя. Всъщност бих искал да ми помогнеш да започна делото.

— Но още няма дело, мистър Уолтърс?

Главният прокурор посочи Джак и отсече:

— Тогава ще ми помогнеш да го съставим.

 

 

Срещнаха се отново в четири следобед. Джак вече имаше новини, с които да подпомогне плановете на адвоката. Болницата за ветерани беше официална институция на Федералното правителство и според параграф 18 от закона на Съединените щати можеше да се намеси и ФБР, да се разтичат и да открият заподозрения доктор.

— Добри новини, Джак — усмихна се Уолтърс. — Да се свържем с Бюрото.

— Вече го направих — доволно заяви Каванах. — Ще се радват да ви приемат утре сутринта, ако осем часа не е прекалено рано.

— Не, чудесно! Няма нужда да ти казвам рано пиле кога пее.

Срещнаха се на закуска в един стар ресторант близо до Капитолия. Уолтърс намери за по-добре въпросът да не привлича вниманието на губернатора. Освен това той беше главен прокурор и делото по право си беше негово.

Дори и сред безличните посетители на заведението човекът на ФБР си изглеждаше като човек на ФБР, тоест като някой, който се опитва да бъде сив и незабележим. Казваше се Дж. П. Съливан, помощник главен агент (ПГА). Както той сам се изрази — „ирландец в акция“.

Съливан прие това, което чу, като морално оскърбление. Това не само бе углавно престъпление, но и нарушаваше всичките му лични принципи. Никой нямаше право да взема такива решения — те бяха единствено Божие право.

— Можете да разчитате на Бюрото, мистър Уолтърс. Както казваше покойният ми шеф — винаги си намираме човека.

И двамата знаеха, че нямат конкретни доказателства срещу Лазаръс. Но той несъмнено го бе правил и преди. И вероятно щеше да го направи пак. От този момент Сет щеше да е под непрекъснато наблюдение. Няколко от новите „акъллии“ компютри в Бюрото щяха да претърсят документацията на всички болници в района.

— Това може да отнеме година — оплака се Уолтърс.

Доказателствата му трябваха веднага, ако искаше да има полза от процеса.

— Там е работата — отвърна агентът, — че компютърната система, която ни костваше толкова време и скъсани обувки, получава данните за няколко минути. На нея можем да разчитаме за някакви доказателства.

— Не мога да ви обясня колко е важно за мен времето. Няма да мигна, докато този „д-р Смърт“ не бъде заловен.

— Ей! — каза Съливан. — Това е хитро. „Д-р Смърт“ — така ще наречем делото — той стана. — Е, добре, сър, аз изчезвам.

Главният прокурор стисна ръката на агента:

— Мисля, че заради общите ни интереси трябва да се срещаме тук. Само оставете съобщение в кабинета ми, че искате да пием кафе.

— Добре, сър — отвърна Съливан и се изпари.

Уолтърс остана още миг, разпалвайки амбицията си.

„Доктор Смърт“ трябваше да му падне.

Компютърната информация на ФБР не даде особени резултати, но потвърди, че при три от смъртните случаи в университетската болница Сет е бил някъде наоколо. Още повече че, докато е бил в отпуск, не е имало нито една такава естествена, но същевременно и „милостива“ внезапна смърт.

— Пипнахме го — каза Съливан, потропвайки по кафявия плик върху масата в ресторанта.

— Не може ли да го повикаме на разпит? — нетърпеливо попита Уолтърс.

— Не бих го направил. Тези данни означават нещо за вас и мен, но не са достатъчни да го спипаме. Те не го показват с иглата или каквото там средство използва. Ако искаме неоспорим казус, трябва да го хванем на местопрестъплението.

— Следите ли го?

— Денонощно. Знам всяка негова стъпка. Проучваме биографията му. Специалист от Вашингтон дори получи достъп до документите в патологията, за да види има ли нещо. Досега аутопсиите показват естествена смърт. Така че нямаме доказателства, освен ако не го хванем, докато го прави.

— Какво, по дяволите, чака? Не можете ли да направите нещо?

— И да, и не. Много е рисковано.

— Какво, човече, какво? — настоя Уолтърс.

— Да го подведем. Да намерим някой, чийто роднина е болен и иска да умре. Обикновено върши работа.

— Искате да кажете, че това не е единичен случай? И че има и други места, където стават такива неща?

Агентът кимна.

— Има много лекари-мръсници, които се правят на Господ. Ще ми се да ги побъркам всичките. Затова така съм се завтекъл да прикова това копеле до стената.

— Тогава защо не опитаме вашия план?

— Рискът е голям. Имали сме подобен случай. Защитата успя да убеди съдиите, че е капан на полицията и онзи се измъкна — и добави шепнешком: — И само между нас казано — така си и беше.

— Съливан, вие намерете човек, а аз ще се погрижа за съдиите.

Агентът сви рамене.

— Сър, нещо ми подсказва, че трябва да изчакаме. Този вид болен не може да не повтори престъплението. Но ако искате да го „вдъхновим“, ще направя всичко възможно.

Двамата станаха и си стиснаха ръцете.

— Още нещо, мистър Уолтърс.

— Да?

— Мисля, че не трябва да се виждаме или да поддържаме връзка, докато… не получим доказателства.

Капанът за д-р Сет Лазаръс бе поставен.

 

 

Специалният агент Мадлин Хансън, една от първите наети, когато Бюрото започна да приема жени през 1972 година, много пъти бе използвала таланта си на бивша кандидат-актриса. Разбира се, повечето от задачите й бяха обикновени прелъстявания, които я отегчаваха въпреки потенциалната опасност. Най-сетне се появи обещаваща възможност да направи крачка нагоре в йерархията на ФБР.

Прекара три дни в един хотел в центъра на Чикаго, обучавана и упражнявана, от лекари специалисти и психолози. Медицинските сведения за смъртно болните в Лейкшор вече бяха проучени от агентите и бе открит най-подходящият кандидат, който неволно, или по-точно казано, несъзнателно, да играе ролята на съпруга й.

Само данните за капитан Франк Кампос я накараха да потрепери. Попаднал на мина във Виетнам, без един крак и една ръка, напълно загубил зрението и отчасти слуха си. С едното си ухо чуваше осемдесет процента, а с другото — никак. Но най-голямата беда беше шрапнелът, заседнал в гръбнака му. Не можеше да се оперира, а болката беше непоносима въпреки демерола, морфина и другите аналгетици, които отдавна не му помагаха. Бе молил лекарите за кокаин или хероин, които беше опитвал във Виетнам и за които отчаяно, вярваше, че ще облекчат страданието му. Но лекарите не се решаваха да действат незаконно. И така, раненият герой в най-негероичната американска война беше обречен на неотслабващи страдания.

Веднъж, когато го занесоха на терасата да поеме малко слънчева топлина, Франк събра всичките сили в деформираното си тяло и се опита да се прехвърли през парапета. Спаси го бдителността на една сестра.

Регистриран бе и още един инцидент от миналата Коледа, когато по-малкият му брат Хектор дошъл да го посети с трийсет и два калибров пистолет в джоба, резилен да ИЗПЪЛНИ желанието на брат си и да сложи край на жестоките му мъки. Но по ирония на съдбата ръцете му така треперели, че и двата куршума минали на косъм от главата на брат му и санитарите го хванали, без да може да стреля пак. Не го осъдили, защото психиатърът в полицията определил, че не е съзнавал какво върши. Вместо това го изпратили в здравно заведение под наблюдение за шест месеца.

— Господи! — възкликна Мадлин със свит стомах. — Няма ли поне да оставим „Д-р Смърт“ да отърве горкия човек от това нещастие?

— Не, разбира се, Лейни. Ние не подстрекаваме към убийства.

Агент Хансън се ухили саркастично:

— Айде, казвайте к’во трябва да правя, момчета!

Агент Съливан нареди на малката група да се залавя за работа.

— Така — каза той след един час. — Наясно ли си, Мадлин? Смяташ ли, че си запомнила всички подробности от живота на капитан Кампос?

Тя се намръщи.

— Момчета, така няма да стане. Ако онзи доктор е поне наполовина умен колкото вас, никога няма да се хване на варианта „страдаща съпруга“. Горкият човек стои в болницата от осем години. Къде съм се крила аз през това време? Тая глупост, дето сте сътворили за „липсващия надпис на нашийника“, няма да излъже и куче.

Съливан се намръщи:

— Имаш ли по-добра идея?

— Не. Само се опитвам да разсъждавам умно. Трябва ви някой, който наистина да играе ролята на страдащ роднина. Брат му вече е опитвал да го убие. Той би могъл съвсем убедително да подхвърли идеята на „Д-р Смърт“.

Психологът подкрепи аргумента на Мадлин.

— Права е, права е. Ако някак го убедим да помоли Лазаръс да избави брат му от мъките, ще стане идеално.

— А и — продължи тя — съдът не би нарекъл това измама.

Агент Съливан бе спечелен.

— Ей, Мадлин, ти си умно гадже! Можеш да се представиш за медицинска сестра и че познаваш тоя лекар.

— Сега пък точка за тебе, миличък — отговори тя. — Това вече не може да не хване по бели гащи нашия самарянин.

Сет приключи визитацията си и мислено задраска още един четвъртък в календара — още точно три месеца и ще е свободен. С Джуди ще заведат децата на другия край на страната да видят Йелоустоун, Йосемайт и Дисниленд. Тогава ще могат да забравят болницата, болката и непосилното бреме.

Докато вървеше към колата, се приближи дребен мургав мъж.

— Доктор Лазаръс?

Акцентът му бе леко испански.

— Да?

— Аз съм Хектор Кампос. Брат ми Франсиско — викат му Франк, е пациент в тази болница.

— Не и мой, струва ми се.

— Той е на друг етаж. Но аз ви чаках, за да ви помоля да станете негов лекар.

— Съжалявам. Боя се, че работя тук само от време на време, а и съм сигурен, че добре се грижат за брат ви.

— Моля ви, докторе! За Бога, моля ви, само прочетете досието му!

Той извади изпод ризата си картонена папка и я тикна в ръцете на Сет.

— Защо мислите, че трябва да го прочета, мистър Кампос?

Сет вдигна поглед. Мъжът бе изчезнал, оставяйки го с папката в ръка. Ужасен.

 

 

Сет се опита да прочете детайлите без емоции. Беше решен да не се поддава на съжалението. Но в досието на Франк имаше недълго, но точно описание на опита на брат му да му помогне. Момчето явно бе обезумяло от мъка.

Точно тогава Джуди влезе в кабинета по пеньоар и седна на дивана.

— Тук съм, Сет — каза кротко тя — и няма да си тръгна, докато не ми кажеш. Знам какво държиш, и няма нужда да питам какво си намислил. Но ако казваме, че е свършило, а ти продължаваш да го правиш, ще спрем ли някога?

— Не ние! — стоически отвърна той. — Отговорността е моя.

— Съжалявам, Сет — възпротиви се тя, — но аз споделям живота ти, а също и цялата вина.

— Чувството за вина — поправи я той.

— Нека поне поговорим!

Той й описа накратко ужасните осакатявания на капитан Кампос.

— Боже! — възкликна тя. — Защо не са го оставили да умре на бойното поле? — и заключи с горчива ирония: — Предполагам, това би повишило смъртността в американската армия! Сега горкият човек стои там като часовник, който само тиктака, без да показва времето.

— Искам да го направя — тихо продума Сет. — Заради двамата. Ръцете ми няма да станат по-кървави, отколкото са сега.

— Но, Сет, във военната болница е много по-опасно. Там си само веднъж седмично. Ако някой заподозре нещо, могат да забележат, че смъртта му съвпада с твоето дежурство.

— Мислих за това. Ще намеря повод да се върна след вечеря. Болницата е съвсем пуста нощем. Посетителите не щъкат насам-натам като в нашата. Това е къща, пълна с духове на хора, които никой не иска да види.

— Не, Сет! Ти… ти не си на себе си. Ти не си в състояние да…

— Искаш да кажеш, че съм луд? — прекъсна я той с несвойствено висок глас. — Разбира се, че съм луд. Убивам хора, откакто брат ми Хауи, откакто…

— Това беше от съчувствие.

— Съчувствие — измърмори той навъсено. — Чудя се дали Бог ще се смили над мен за това, което съм направил.

Умълчаха се. Минута. Четвърт час. Тя забеляза, че той се е облегнал на стола си и спи. Загаси лампата и се сви на дивана, за да е близо до него.

Решението бе взето. Просто нямаше да казва на Джуди. Ще си намери извинение да дойде в друг ден и никога няма да й каже. Но първо трябваше да види самия капитан Кампос.

В края на обичайната си обиколка в четвъртък се сбогува и вместо да вземе асансьора надолу, се качи по стълбите на петия етаж. Да открие ранения морски, бе изключително трудно. Всички в това отделение бяха осакатени, изхвърлени от обществото, защото никой не искаше да си припомня ужасите от Виетнам. Дори когато работеше в патологията, не бе виждал такива страшни рани, такива мъчения, такива обезобразявания, такива грозни подигравки с човешкото тяло. Най-после го откри. Взе табелката, окачена на леглото, и видя: Кампос, Франсиско P., военноморски капитан. Според анамнезата той все още чуваше и можеше малко да говори, затова Сет го повика:

— Капитан Кампос?

— Ъ-ъ-ъ — простена бинтованата фигура.

— Разбирате ли ме, като ви говоря, Франк?

В отговор се чу стон, който прие за потвърждение.

— Много ли ви боли, сър?

Последва серия мъчителни вопли, които нямаха нужда от обяснение.

— Капитане, понякога иска ли ви се да сложите край? Всичко това да свърши и да умрете?

Стенание. Звук, който можеше да бъде изтълкуван единствено като молба.

— Разбирам. Много скоро ще дойда да ви видя. — И преди да си тръгне, Сет чу от сакатия мъж нещо като: „Слава Богу!“

Докато разговаряше с Франк, Сет забеляза върху малката масичка до леглото проявите на семейна обич: кръст, няколко цветя от Хектор. Това, което не забеляза, беше микрофонът, поставен там от агент Съливан.

 

 

Избра си морфин — съвсем уместно наречен на бога на съня и неоткриваем в организма. Планът му бе съвършен и прост. Ще дойде веднага след вечеря, докато още тракат табли и чинии — почти два часа преди обичайната проверка на жизнените функции на пациентите.

Паркира колата, облече бялата престилка и хванал пълната спринцовка в джоба си, се изкачи до петия етаж. Стигна незабелязан до леглото на капитан Кампос. Той сякаш лежеше спокойно и за радост на Сет, без да усеща болки. Може би, ако го направи сега, Франк никога повече няма да се събуди от болки. Бе говорил с него и малко или много имаше съгласието му. „Хайде, направи го! — каза си Сет. — Просто дръпни завесите около леглото, инжектирай го и си отивай вкъщи!“ Но той имаше принципи.

— Капитан Кампос, чувате ли ме? Д-р Лазаръс е. Тук съм, за да ви спася от болките. Да ви помогна да заспите завинаги. Ако сте съгласен, ще ви бия тази малка инжекция и тя ще сложи край на всичко.

Той почака за отговор. Такъв не последва. Приближи се до сакатия войник. Мъжът не дишаше. Господи, той беше мъртъв! Сет замръзна от изненада.

Изведнъж завесите около леглото се разтвориха и Сет се оказа заобиколен от група мъже, облечени в погребално тъмносиво. Един от тях се легитимира:

— Съливан. ФБР. Арестуван сте за убийството на този офицер.