Ерик Сийгъл
Лекари (5)

4.

През втората половина на мача Мидууд — Ню Утрехт маркьорът натисна един бутон. В салона прозвъня звънец, който влезе в аналите на историята. Защото бе последван от съобщението:

— Смяна в отбора на Мидууд. Номер десет, Ливингстън.

Публиката нехайно аплодира. А някой нададе боен вик:

— Давай, Ливингстън!

В последните четири минути момчетата от отбора на Ню Утрехт бяха станали небрежни. Барни успя да хване един пас и мина в атака към другата половина на игрището, като накрая подаде топката на капитана на отбора Джей Акселрод, който вкара кош. После, когато до края оставаха само четиридесет секунди, един играч от противниковия отбор се хвърли към Барни и си спечели наказателен удар. Застанал на чертата, Барни пое дълбоко въздух. Толкова често се бе виждал на тази линия през лятото в Рийс Парк. Сега беше наистина. Внимателно се прицели… и улучи коша: първите му точки за отбора.

Лора събра ръце на фуния пред устните си и извика:

— Страхотен удар, Барни!

 

 

След мача, докато се къпеха на два съседни душа, Джей Акселрод поздрави Барни за играта му и вмъкна:

— Тази Лора Кастелано сигурно е единствената представителка от клуба на твоите почитатели. Гаджета ли сте?

— Ами, не — изгъргори Барни и пропусна малко топла вода в гърлото си. — Защо питаш?

— Ще ми се да я поканя да излезем.

— И какво те спира? — запита Барни.

— Знам ли — отвърна изненадващо притеснен капитанът на баскетболния отбор на Мидууд. — Ами тя е толкова красива и…

— Искаш ли да те запозная? — предложи Барни.

— Леле, сериозно ли, Ливингстън? Страшно ще ти бъда благодарен!

— Не е проблем, Джей. Тя чака отвън. Може да излезете още довечера.

— Не, не, Барн.

— Защо?

— Трябва първо да се подстрижа.

 

 

Докато пътуваха към къщи, Барни разказа на Лора за честта, с която щяха да я удостоят. Тя се засмя.

— Сузи Фишмън дойде при мен след мача и ме помоли да я запозная с теб.

— Сузи Фишмън? — ококори се Барни. — Тя е едно от най-готините момичета в училището. Защо иска да се запознае с мен — аз вкарах само един кош!

— Мисли, че си те бива.

— Така ли? Сериозно? Удивително е какво може да направи един екип на отбора на Мидууд, нали, Кастелано?

— О — усмихна се тя, — това ли е всичко, което можеш да предложиш?

 

 

Вдъхновен от лъскавия си нов баскетболен екип, Барни се втурна да завладява сърцата на мажоретките от отбора на Мидууд.

Момичетата обядваха заедно и се надпреварваха да се хвалят с еротичните си преживелици. Ако имаше дори зрънце истина в разказите им по време на рибните сандвичи с мляко, във Флатбуш, ако не и в целия Бруклин, нито едно момиче над шестнайсет години не беше девствено.

Лора излизаше редовно с Джей Акселрод, откакто Барни ги бе запознал. Двамата бяха толкова хубава двойка, че Барни често на шега ги наричаше „мистър и мисис Мидууд“.

Същата зима Лора направи решителна крачка. Вместо да се кандидатира за председател на малките класове, тя поведе кампания за финансов отговорник на училището — трета по степен длъжност.

— Кастелано, ти съвсем откачи. Когато се разчуе, че една второкурсничка се е кандидатирала за финансов отговорник, ще станеш за посмешище на Мидууд.

Лора се усмихна.

— Чудесно. Може да се присмиват, но поне ще говорят за това — което значи, че ще бъда известна.

— Божичко — възкликна Барни с неприкрито възхищение, — за това наистина се иска много смелост!

— Виж, Барн, баща ми винаги казва: „Si quieres ser dichoso, no estes nunca ocioso^[1].“

— Което значи?

— Което значи „Животът е игра за смелите“!

 

 

По време на усилена тренировка една седмица преди съдбоносната игра срещу най-големия враг на Мидууд — Мадисън Хай, Джей Акселрод се подхлъзна и падна, като силно си навехна глезена. Докторът каза, че ще трябва да минат поне десетина дни преди изобщо да може да си надене маратонките.

На следващия ден следобед, докато Барни се бършеше с хавлиената си кърпа след тренировката, Дъг Нордлингър се приближи и небрежно подметна:

— Утре вечер ще играеш в основната петорка, Ливингстън.

В основната петорка! Невероятно! Прекалено хубаво!

Едва дочака да се прибере вкъщи.

— Трябва да дойдеш, татко — помоли той по време на обяда. — В петък вечер е и на другия ден няма да ходиш на работа. А и може би това ще бъде най-голямата чест в живота ми.

— Съмнявам се — снизходително каза Харълд. — Но добре разбирам вълнението ти.

— Ще дойдеш, нали, татко? — отново запита Барни.

— Разбира се — каза Харълд, — не съм ходил на баскетболен мач от години.

Този петък Барни изтрая часовете в училище като зомби и единственото, за което мислеше, бе точно колко минути остават до седем часа.

След последния звънец той отиде в празния салон да потренира още половин час стрелба с топката, след това се отби в „При Джордж“, за да се подсили със сандвич и кола.

В шест часа, когато другите запристигаха в съблекалнята, той беше вече облечен и седеше на пейката с ръце върху коленете си, опитвайки се да си внушава, че е напълно спокоен.

— Хей, Ливингстън — извика нечий хриплив глас. — Имам страхотна новина. Кракът на Акселрод бил много по-добре, така че отговорността за довечера слиза от плещите ти.

Барни стреснато отметна глава назад, като че някой му бе зашлевил силен шамар. Беше слабоумният израстляк Санди Лийвит с идиотска гримаса на лицето.

— Хе, Ливингстън, върза се, нали?

— Да ти го туря, Лийвит — нервно се тросна Барни.

 

 

„Мадисън“ първи излязоха под шумните приветствия на почитателите си, които бяха изминали две мили, за да дойдат да гледат традиционната битка на „Бедфорд авеню“. Малко по-късно Джей Акселрод (по екип, но с патерица) изведе отбора на Мидууд на игрището; гредите се тресяха от виковете на публиката, мажоретките правеха кръгове, а сърцето на Барни всеки момент щеше да изхвръкне.

Те започнаха бързо да загряват. Барни хвана една рикоширала топка и я поведе, за да изпълни удар. Хвърли поглед към препълнените трибуни. Баща му все още не беше дошъл.

Загряването продължаваше. Почти беше дошло време за мача. Барни отново тайно погледна към зрителите. Лора беше там — и Уорън до нея. Слава Богу! А татко, къде бяха мама и татко?

Чу се звънецът. Двата отбора си седнаха по пейките, само стартовите петорки останаха прави и съблякоха горнищата на анцузите си. Пръстите на Барни трепереха, докато се разкопчаваше.

Участниците се подреждаха, а високоговорителят ги представяше:

— … и номер десет, Ливингстън.

Той отново погледна — само Уорън и Лора. Родителите му още не бяха дошли.

— Дами и господа, моля станете, за да засвидетелстваме уважението си към знамето.

Барни постави дясната си ръка в патриотичен поздрав върху лявата страна на гърдите си и усети неудържимото туптене на сърцето си.

— Започвайте!

Пронизителното изсвирване на съдията събуди състезателя у него. Забеляза защитника на „Мадисън“, който наперено дриблираше наблизо. За секунда Барни се втурна напред, отне топката и се спусна като стрела към другата част на игрището.

Беше съвсем сам, когато стигна под техния кош. Дишай, Ливингстън, напомни си той, не се разсейвай и се прицели внимателно. Изчака още една секунда и… кош!

Краката му се подкосиха от щастие.

„Мидууд“ водеха с три попадения, когато „Мадисън“ поискаха таймаут. Докато двата отбора стояха скупчени около пейките си, Барни отново погледна към трибуната. Само Лора и Уорън!

Да не би да са катастрофирали? Не, баща му не шофираше. Освен това Уорън беше тук. В почивката те се оттеглиха в съблекалнята и засмукаха портокалови резени. Барни се облегна на шкафа си, целият плувнал в пот. Четиридесет минути по-късно играта завърши — „Мидууд“ водеше с шест точки, Барни беше отбелязал общо тринайсет.

Вместо да тръгне към съблекалнята заедно с другите, той бавно се упъти към Лора и Уорън.

Лора заговори първа.

— Баща ми не го пусна да дойде.

— А?

— След обяда нашият татко почувства болка в гърдите — обясни Уорън. — И д-р Кастелано дойде да го прегледа.

— Какво му е?

— Татко смята, че вероятно е нещо от храната — добави бързо Лора. — Но го накара да си легне, за всеки случай — после се опита да смени темата: — Беше фантастичен, Барн. Бас държа, че снимката ти ще се появи в „Аргус“.

А Уорън добави:

— Ще запомня всичките ти страхотни удари, докато съм жив.

— Да, добре — разсеяно каза Барни и отиде да си взе ме душ.

 

 

На другата сутрин Луис закара съпротивяващия се Харълд в „Кингс Каунти“ да му направят електрокардиограма. Харълд се бе съгласил да дойде само при условие, че Естел не ги придружава. („Ти вече се разтревожи от нищо, скъпа.“)

По-късно, докато пушеше нервно, Харълд чу Луис и кардиолога да обсъждат резултатите, мърморейки нещо за P- и Q-вълни.

Най-после Луис дойде и помогна на Харълд да се качи в колата.

— Е? — попита Харълд, като се опита да прикрие вълнението си. — Не е ли лошо храносмилане? Аз, изглежда, съм предразположен към него след всичките тия години войнишка храна.

Луис не отговори веднага. После отбеляза:

— Харълд, изследването показва, че имаш аритмия. Това значи…

— Знам гръцки, Луис. Един вид нарушено темпо. Сериозно ли е?

— Ами и да, и не. Може да е изолирано физиологично явление, което не значи нищо. Или предупредителен сигнал за някакъв вътрешен патологичен процес.

— Това е само надуто многословен начин да кажеш, че не знаеш.

— Е добре, Харълд, не знам. Но тъй като и ти не знаеш, предлагам да започнеш да се грижиш повече за себе си и редовно да се преглеждаш. Може да намалиш цигарите като начало.

— Те ме успокояват.

— Само си мислиш, че е така, приятелю. Никотинът е наистина отровен алкалоид и е всъщност стимулант. Мога да те уверя, че няма да ти навреди, ако пушиш по-малко.

Когато колата наближи „Линкълн плейс“, Харълд попита:

— Какво ще кажеш на Естел?

— Не мислиш ли, че трябва да й кажа истината?

— Ти вече призна, че не знаеш със сигурност.

— Може ли поне това да й кажа?

— Както желаеш, Луис — отвърна шеговито Харълд, — иди и раздрънкай на цял Бруклин несигурностите в професията си.

Но в момента, когато Луис паркираше колата, Харълд се обърна към него и твърдо каза:

— Но няма причина да безпокоим децата.

— Съгласен съм, Харълд. Не бива излишно да ги натоварваме сега, когато са прекалено заети преди всичко да пораснат. Но бих искал ти самият да се обезпокоиш малко и да запомниш какво ти казах.

 

 

Барни се опита уж случайно да засегне темата.

Докато пътуваха в тролея в понеделник сутринта, той вдигна поглед от учебника по химия и запита сериозно (с небрежен тон, който дълго бе упражнявал):

— Правиш ли го с Джей Акселрод?

— Не е твоя работа.

— Значи го правиш.

— Не, това значи, че не е твоя работа. Все пак защо питаш?

— Ами… — объркано започна той — някои от момчетата в отбора…

— Отбора по баскетбол? Единствените голи жени, които тия тъпанари са виждали, са статуите в Бруклинския музей и съм сигурна, че с радост биха ги поопипали, за да разберат кое какво е.

Е, да — засмя се Барни. — Понякога наистина преувеличават, нали?

— Не само те, Ливингстън. Чувам, че разправяш на ляво и надясно в училището, че си спал с три мажоретки. Вярно ли е?

— Напълно, Кастелано, напълно вярно.

— Искаш да кажеш, че наистина си го направил?

— Не, но признавам, че съм се хвалил с това.

 

 

В действителност Барни уверено напредваше в задоволяването на своите безспорни сексуални потребности. На втората среща с Манди Шърман тя му позволи да я целуне за лека нощ. На третата, докато разменяха милувки на последния ред в театър „Савоя“, му разреши да пъхне ръка под пуловера й.

Мили Боже, помисли си Барни, едновременно развълнуван и неспокоен, ето това е! Следващия път трябва да съм готов.

Но как? Не можеше просто да влезе в аптеката на мистър Лоуенстийн на „Ностранд авеню“ и да поиска един презерватив. Аптекарят сигурно ще каже на родителите му или по-лошо — ще му се присмее. Не, налага се да го направи по-дискретно и на чужда територия.

И така, една събота следобед, когато двамата с Уорън бяха отишли в центъра да гледат филма и театралната постановка във „Фейбиън Фокс“, Барни се огледа за някоя достатъчно голяма и обикновена аптека. Уорън се зачуди, като гледаше как брат му щъка нагоре-надолу по „Фултън стрийт“ без никаква видима причина. Но не смееше да постави под съмнение нищо, което правеше неговият идол.

Когато стигнаха до широка стъклена врата, Барни спря.

— По дяволите!

— Какво има, Барн?

— Какъв съм тъпанар! Облякъл съм си горнището на екипа.

— Не те разбирам. Какво от това?

— Ами такова — Барни посочи нервно и възбудено лявата страна отпред на гърдите си, където беше избродирано името му със сини печатни букви. — Това ще ме издаде. Веднага ще разберат кой съм и откъде съм. Може би е по-добре ти да отидеш.

— За какво бе, човек?

Барни отведе брат си настрани, където не можеха да ги подслушват.

— Виж, Уорън, искам да направиш нещо много важно за мен.

После той му даде ясни указания какво да търси и ако не е изложено, как да попита за него. Даде му банкнота от пет долара, леко навлажнена от стиснатата му в юмрук ръка.

— Но, Барни — запротестира Уорън, — аз съм само на дванайсет. Няма да ми разрешат да купя такова нещо.

— Абе, гледай сега, това е центърът. Хиляди хора влизат и излизат оттук всеки ден. Може да те помислят за джудже. Сега иди и го направи.

Брат му влезе неохотно в аптеката, а Барни закрачи напред-назад със сериозна физиономия, като се молеше да не го видят и хванат на местопрестъплението някои приятели на майка му и баща му, които събота следобед пазаруваха в близкия универсален магазин. След няколко минути Уорън се появи с бял пакет в ръце.

— Защо се забави толкова много? — раздразнено попита Барни.

— Божичко, Барни, попитаха ме хиляда щуротии — какъв номер, какъв цвят. Не знаех какво да правя.

— И какво стана накрая?

— Понеже не знаех, взех по един от всичките.

— Много проницателно — въздъхна с облекчение Барни и прегърна по-малкия си брат. — Гордея се с теб, малкия!

 

 

По това време смятаха Лора за образец на добро поведение и дори много от по-големите момичета търсеха съветите й по най-различни въпроси — от гримиране и момчета, до „как да се справим с трудни родители“. Но Лора не харесваше тази своя роля. Не й се щеше непрекъснато да утешава, да съветва и да успокоява други разтревожени момичета.

Защото как би могла да изпълнява ролята на родител, без изобщо да е познала лукса на детството?

 

 

Това лято семействата Ливингстън и Кастелано отново наеха къща на морския бряг. Но само Уорън отиде с тях.

Луис беше уредил на дъщеря си да помага на сестрите в болницата, за да опознае трудностите на медицинската професия. През седмицата тя и баща й пътуваха заедно от „Линкълн плейс“, а в петък късно следобед се вливаха в потока нагорещени коли, които излизаха от задушния град и се носеха към живителния морски бриз на брега.

Още с пристигането Лора обличаше банския си костюм и се хвърляше във вълните в опит да се пречисти от болката и страданието, с които бе принудена да се сблъсква пет дни в седмицата.

Междувременно Барни беше в Адирондакските планини, за да работи като надзирател в лагера „Хайауата“ на Дъг Нордлингър — предприятието, което докарваше основните приходи на треньора. То беше също и уникална възможност за Дъг да държи заедно най-добрите си баскетболисти. Вземаха по някакви си седемдесет и пет долара за цялото лято плюс някой бакшиш от родителите. („Абе като се похвали някое хлапе, че си прекарва добре тук, баща му веднага ще ви набута някоя стотачка.“)

В отряда на Барни имаше осем-деветгодишни момчета, седем от които нормално агресивни. Осмото беше едно болезнено затворено в себе си същество на име Марвин Амстердам, когото останалите подритваха като футболна топка, понеже на няколко пъти беше подмокрил леглото си.

Марвин беше единствено дете, понесло унижението да чуе, че никой от родителите му не желае да се грижи за него след развода. Стегнали му багажа и го изпратили в пансион, като му разрешили да посещава майка си или баща си само за коледната или великденската ваканция. Почти веднага след като свършила учебната година, Марвин отново бил изпратен на заточение, този път в лагер „Хайауата“, където все по-често мечтаеше да стане невидим, та другите деца да не го забелязват.

Като капак на всичко беше безнадеждно слаб във всички спортове. В лагера винаги го избираха последен, а в училище просто не го включваха в игрите.

Барни поговори с Джей Акселрод за проблемите на Марвин, докато си пиеха бирата една вечер в лагера.

— Не можем ли да направим нещо да му помогнем? — запита Барни.

— Виж к’во, стари приятелю — отвърна Джей, — аз съм главен надзирател, а не главен лекар. Сериозно те съветвам да не се сближаваш много с това хлапе. Той е осъден да си остане пубертет до края на живота си.

Барни вървеше към бараката си покрай пеещи щурци и проблясващи светулки и мислеше. „Джей може би е прав, Марвин има нужда от професионална помощ. Но все пак ми се ще да можех да направя нещо за него.“

Ясно е, каза си той, че момчето не може да стане никакъв баскетболист, освен това за месец и половина така или иначе няма как да се научи. Но защо не, да речем, тенис? Така поне ще се чувства по-малко пренебрегнат.

И така, късно следобед в занятието, озаглавено „Свободни игри“ (което означаваше и неофициални тренировки за баскетболистите на „Мидууд“), Барни започна да учи Марвин Амстердам на изкуството да владее топка и ракета.

Отначало учуден, но после преизпълнен с благодарност, Марвин напрягаше всички сили, за да заслужи вниманието, което така ненадейно му бе отделено от тази нова героична фигура в живота му. След две седмици той играеше доста сносно. А в последните дни на лятото Марвин Амстердам вече биеше едно-две момчета от своята група.

Барни писа на Лора:

„Треньорът е побеснял, понеже съм ограничил тренировките, за да се занимавам с хлапето. Но мисля, че да помагам на Марвин да придобие увереност в себе си, ми доставя по-голямо удоволствие от всичко, което съм правил досега.“

Мистър Нордлингър не беше единственият разгневен заради несъобразеното насочване на вниманието на Барни към един от лагерниците. През уикенда за родителски посещения другите момчета разказаха на семействата си как техният отговорник си имал любимец. В резултат Барни получи само четиридесет долара от родителски дарения.

След като проведе сърдечен разговор с майката и бащата на Марвин (с всеки от тях поотделно) и им загатна, че техният син истински се нуждае от професионална помощ, за първи път от години двамата постигнаха съгласие по едно нещо, а именно, че на Барни не му липсва дързост, щом е седнал да им казва как да си възпитават детето.

Това лято не беше от най-прекрасните в живота на Барни. Всъщност той се утешаваше единствено с това, че е успял да намери време да прочете „Тълкуване на сънищата“ от Фройд. Докато пишеше на Лора, у него се зароди чувство, което можеше да се оприличи само така — да отвориш врата, скрита зад картина на Дали и да откриеш нов свят — подсъзнателното.

Иначе единствените светли мигове за Барни бяха ежеседмичните писма на Лора. Но дори пощата носеше известно разочарование, тъй като винаги имаше писмо и за Джей Акселрод.

Барни не беше разочарован, когато настъпи последният ден и той слезе от автобуса на централната автогара. Повечето момчета от неговия отряд се озоваха в топлите прегръдки на родителите си. А за Марвин дойде една временно наета детегледачка и той не бързаше да отиде при нея. Момчето отчаяно търсеше за какво да подхване разговор с Барни, само и само да отдалечи раздялата.

Барни изчакваше търпеливо.

— Да не ми загубиш адреса, чу ли? Обещавам да ти отговоря на всички писма.

Стиснаха си ръцете, а Марвин не искаше да го пусне.

Най-накрая нетърпеливата детегледачка сграбчи малкия си повереник и го отведе. А Барни тъжно загледа как момчето изчезна в луксозната лимузина.

Майната им на тия четиридесет долара, помисли си той. Струваше си дори само, за да стисна ръката на хлапето.

Макар и облекчен, че напуска лагера „Хайауата“, когато видя Джей Акселрод и Лора да седят пред портата на дома й, Барни усети как сърцето му се свива.

— При вас май нещата са наистина сериозни — отбеляза Барни веднага след като Джей замина за Корнел за една седмица.

— Май да. Ще му се да се „върже“ някак — тя смутено показа гимназиалната значка на възлюбения си, която стискаше в ръка.

— Ейц! Поздравления по случай годежа. Вие като че сте влюбени, а?

Лора вдигна неопределено рамене и тихо отвърна:

— Така излиза.