Ерик Сийгъл
Лекари (47)

46.

Когато се събуди, Маршъл вече крачеше из гостната.

— Добре ли си? — попита тя.

— Разбира се! Като изключиш, че съм направо дрогиран, откачил и тотално неадекватен, чувствам се много добре.

— Не се бой, Джафи! — прегърна го тя. — Справедливостта ще победи.

— Наистина ли вярваш в това?

— Вярвам в теб! — тя се опита да скрие собствената си тревога.

Маршъл събра сили да действа.

— Виж сега, ще трябва да намина през къщи и после да се помотая из института, така че всеки да види невинната ми физиономия.

После с неудобство я попита:

— Имаш ли нещо против да почакаш тук, докато Тойво се обади?

— Ами моята невинна физиономия?

— Не се безпокой, Лора. Никой няма и най-малката представа, че знаеш за това. Можеш да кажеш, че си болна или нещо подобно. Ако получиш важни новини от Тойво, ела в кабинета ми и ще се поразходим.

— Маршъл, страх ме е — призна тя.

— Мен също. Вече съжалявам, че се правих на Джордж Вашингтон. В крайна сметка проблемът си е на Карвонен. Ако намеря безопасен телефон, ще ти се обадя.

Той я прегърна нежно и тръгна. После рязко спря и се обърна.

— Ако снощи съм забравил да ти кажа, че те обичам, казвам ти го сега.

Отиде си и остави Лора да крачи напред-назад като разтревожен баща пред родилното. Изведнъж телефонът иззвъня.

— Имам много лоши новини, Лора — Маршъл се обаждаше от улична кабина. — Той обади ли се?

— Не.

— Тогава всичко е свършено. Роудс току-що обяви пресконференция и коктейл за днес следобед. Все пак, ако Тойво се обади, кажи, че сме направили каквото сме могли.

Лора объркана остави слушалката. Тъкмо тръгна към балкона да глътне свеж въздух и телефонът пак иззвъня. Втурна се към него.

— Да? — попита задъхано.

— Ало — обади се далечен глас. — Тук е Карвонен. Правилно ли съм набрал?

— Да, професоре, аз съм колежка на Маршъл.

— Чудесно. Моля ви предайте му, че съм се погрижил за всичко.

— Не разбирам. Маршъл току-що се обади, че Роудс свиква пресконференция за днес следобед.

— Знам, знам — любезно отговори възрастният мъж.

— Пол и аз я обсъдихме надълго по телефона. Аз самият направих пресконференция преди един час.

— Какво!

— Да. И моля предайте на смелия си приятел, че успях да събера доста внушителна пресгрупа и съобщих новината по обед тукашно време. Което, може би знаете, отговаря на пет сутринта във Вашингтон. Според записа на секретаря ми, присъствали са не само представители на телеграфните служби, но и на „Ню Йорк Таймс“ и дори на ТАСС и „Ню Чайна Нюз Сървис“.

— Това е невероятно, все още не вярвам на ушите си! — развълнува се Лора. — Как успяхте да съберете всички тези хора за толкова кратко време?

— Мис… извинете, не знам името ви.

— Лора Кастелано, сър. Всъщност д-р Кастелано.

— Докторе, явно сте нова в света на медицината. Не знаете ли единствената вълшебна дума, която може да примами всеки журналист по света?

— Безплатно пиене — опита се да се пошегува тя.

— Не, мила моя, „рак“. Това е най-големият хит на планетата.

Лора се изненада от неочаквания му цинизъм. Описанието на Маршъл я бе накарало да си представя финландеца като един вид Дядо Коледа в бяла престилка. Сега променяше мнението си. И то бързо.

— Но, сър, знае ли за това, д-р Роудс?

— Разбира се! Постъпих съвсем честно и колегиално. Обадих му се вкъщи. Съжалявам, че го събудих, но мисля, че той беше доволен да научи за намеренията ми. Освен това във Вашингтон почти се бе съмнало, а и какво друго му оставаше, освен да се примири. Все пак предайте на вашия любезен млад приятел най-сърдечна прегръдка от мое име.

 

 

В четири часа същия следобед над сто известни господа, подкрепяни от взвод репортери и фотографи, се тълпяха в главната зала на института, за да чуят своя главен шеф — облечен в елегантен раиран костюм „за официални случаи“, който обяви (повторно) на света чудодейните свойства на откритието на Роудс и Карвонен. След това присъстващите пиха за здравето на двамата учени и за техния основен пациент — страдащото човечество.

С повишено самочувствие от отличното шампанско Маршъл скочи на подиума, целуна и поздрави мисис Роудс и сърдечно се ръкува с директора си.

— Велик ден, Пол — разпалено каза той и прибави (без видима ирония, или поне така си мислеше): — За всички ни.

— Благодаря, Маршъл! — усмихна се Роудс и после прошепна: — Можеш ли да наминеш в кабинета ми в шест?

— Естествено — весело отвърна Маршъл и тръгна да търси Лора.

Намери я заобиколена от група репортери, които искаха мнението й за откритието. Олеле, помисли си радостно той, наистина е опасно да се кани Лора на пресконференции за каквото и да било.

 

 

Роудс вече го чакаше, облегнат на махагоновото бюро. Маршъл влезе и седна на обичайното си място. Директорът мълчеше и го гледаше свирепо, сякаш беше забодена с карфица пеперуда. Най-после проговори. С две срички.

— Защо?

— Не разбирам, Пол…?

— Стига преструвки, Джафи! Ти си му казал. Единственото копие беше на бюрото ми онази вечер. Случайно да си на заплата при Тойво?

Маршъл не удостои намека с отговор. Роудс поклати невярващо глава.

— За нищо на света не мога да разбера как един свръхамбициозен кучи син като теб е в състояние да го направи.

— Честно казано, и аз не знам точно — призна си Маршъл. — Да речем, умопомрачение. Нещо като пристъп на почтеност. Работил съм за този проект и знам колко е допринесъл Тойво.

Роудс си придаде съжалително изражение.

— Не мога да повярвам, че умен човек като теб не знае как да играе играта. В института шефовете ми публикуваха и двете ми разработки, без дори да споменат името ми. Така се плаща чиракуването.

— Хайде, Пол! Не можеш да наречеш Карвонен чирак. А и той явно има повече скрупули. Съжалявам, ако, постъпвайки справедливо, съм те разочаровал. Сега мога ли да си ходя?

— Искам само да ти кажа, Джафи — рязко отговори директорът — да не напускаш с мисълта, че си извършил нещо благородно. Статията явно ще излезе с имената на всичките ти приятелчета в Хелзинки — той замълча, за да се наслади на разкритието, което следваше: — Но сигурно ще ти е интересно да знаеш, че вече имам патента.

— Какво!

— Славата е само едната страна, момчето ми. Не можеш просто да се оттеглиш и да лежиш върху лаврите. Много по-удобно е да лежиш върху хонорарите. Телефонът ми се скъса да звъни през последните три часа. Всички важни заводи за лекарства от Швейцария до Япония и обратно вече ми предложиха сделки, от които ще ти се наелектризират къдриците.

Маршъл сви рамене. По дяволите, Карвонен все пак го прецакаха! Толкова струва алтруизмът ми. Погледна Роудс.

— Сега ще ме извините ли, хер директор?

— Да те извиня ли? Драги ми Маршъл, до утре ще те унищожа. Разчисти кабинета си от всички лични вещи.

Помолих капитан Стивънс от охраната да ти помогне да отделиш твоите неща от тези на чичо Сам. Защото след полунощ няма да те пуснат през вратата дори като турист. Лека нощ!

Едва след като тръгна да си ходи, Маршъл осъзна силата на удара. Но имаше и още.

— Джеф, искрено съжалявам за жена ти. Трябваше да помислиш за…

— Спести си труда, Пол. Клеър няма нужда от съжалението ти. Може да не е добре със здравето, но все още има принципи. Затова искам от името на цялото си семейство да ти кажа да вървиш на майната си!

— И от името на д-р Кастелано ли?

Маршъл побесня.

— Лора няма нищо общо с това, Пол! Няма да си го изкарваш на нея…

— Няма ли? По една случайност открих, че е отсъствала по болест сутринта. Тъй като тази вечер изглеждаше по-лъчезарна от всякога, мога спокойно да приема, че е съучастник в предателството. За жалост в момента тя е за института това, което е Сребърната дама за Ролс Ройса, но бъди сигурен, че ще успея!

Лора го чакаше във вече празната зала. Седнаха един до друг и заговориха сред шума от общото чистене. Тя нежно докосна рамото му.

— Знам какво ти е, Марш, и се чувствам виновна, че те насърчих да кажеш на Тойво. Не вярвах, че Роудс ще стигне толкова далеч. Но се заклевам, че пак ще стъпиш на крака.

— Благодаря, мила — тъжно се усмихна той. — Ще ми помогнеш ли да си оправя багажа?

Тя кимна и тръгнаха към кабинета му.

 

 

Капитан Клайд Стивънс седеше, кротко пушеше и гледаше как двамата претърсваха кабинета на Маршъл за всичко, което няма да се оставя на Цезар. Маршъл току размахваше някоя бележка под носа му:

— Това е бележка за парите, които съм спечелил от тенис игрите ми срещу старшите и младшите сътрудници. Спада ли към секретната информация?

Капитанът, искрено натъжен, че младият учен си отива, се обърка и ядоса, че го бяха натоварили с тази неприятна задача.

— Ама, доктор Джафи — оплака се той. — Не се дръжте така с мен. Ако щете, пребарайте всичката тоалетна хартия от банята.

— Това не е лоша идея — каза Лора, опитвайки се да намали напрежението с малко хумор.

— О, не! — цинично додаде Маршъл. — Ще лишим добрия д-р Роудс от материала, който използва за статиите си.

Капитан Стивънс се помъчи да потисне усмивката си. Маршъл си взе ролодекса и си помисли да помоли служителя от охраната да махне всички телефонни номера, които според него трябва да са в списъка. Но му хрумна друга идея.

— Ей, Лора, това е последният ми шанс да се обадя за сметка на държавата. Бих могъл да подготвя Карвонен за шока.

— Добра идея.

Той обясни на Стивънс:

— Капитане, честна дума! Ще телефонирам по работа.

Офицерът махна с ръка, че разрешава.

В Хелзинки беше още рано сутринта и затова на Маршъл му се наложи да събуди Карвонен.

— Уверявам ви, че бях напълно буден — учтиво запротестира финландецът. — Правя някои изчисления в кабинета си. Предполагам, обаждате се да ми кажете, че сте уволнен. Надявам се, знаете, че сте повече от добре дошъл в моя институт.

Маршъл потръпна.

— Боя се, че имам доста лоши новини. Роудс е регистрирал патента преди три месеца. Мисля, че го подценихме.

Карвонен се изсмя.

— Тойво, добре ли сте?

— Добре съм, момчето ми, добре съм — сърдечно отговори той. — Аз регистрирах патента преди шест месеца. Необходимо е малко време, защото Роудс още не знае, че е победен.

Маршъл онемя. После бавно започна да кипва.

— Тойво — издума той, мъчейки се да обуздае гнева си. — Да не искате да кажете, че вече бяхте изиграли Роудс, когато аз рискувах главата си, за да ви предупредя, че той иска да ви изиграе?

— Да, мили приятелю Маршъл. Но това не ме прави по-малко благодарен за жертвата ви. Сега поне знаете как се върти светът. Кучетата ядат кучета. И учените убиват учени. Обаждайте се, обаждайте се!

 

 

Изживяването беше съвсем ново за Лора. Въпреки че моментът бе тъжен, тя изпитваше странно чувство на пълнота, защото споделяше нещастието на Маршъл. Цяла нощ се държаха в прегръдките си. На сутринта се събудиха рано, пиха кафе и се разделиха — тя към лабораторията, той към къщи.

След като дружелюбният пазач й махна да влезе, Лора паркира и тръгна през двора. Погледна към прозореца на Маршъл. Дори отдалеч изглеждаше пуст. Прекара един час в изолационната за новородени. За щастие имаше само три болни дечица с тегло под триста и петдесет грама, но които се поддържаха от седемтонна апаратура. Понякога се чудеше дали бебетата не се чувстват смазани от апаратите, както се чувстваше тя.

В лабораторията не можа да мисли за друго, освен за Маршъл. Телефонът иззвъня. Беше личната секретарка на Роудс. Ще бъде ли удобно на д-р Кастелано да намине, да кажем, в четири следобед?

Странно защо, но не се разтревожи. Увери се, че сигурно е някакъв административен проблем, свързан с подновяването на стипендията й. Подрани с три минути и секретарката я пусна да влезе.

— Добър ден, д-р Кастелано — каза той бащински. — Заповядайте, седнете.

Тя не пропусна да забележи, че не я нарече Лора.

— Предполагам, знаете защо ви повиках, д-р Кастелано.

— Сигурно във връзка със стипендията ми.

— Донякъде.

Роудс потърка чело като демонстрация на загриженост.

— Не знам как да ви кажа, д-р Кастелано. Аз смятам, ние всички смятаме, че вие заемате специално място в нашето съзвездие.

— Не го увъртайте — отвърна тя възможно най-спокойно. — Кажете само какво съм сгрешила.

— Сгрешила? Не бих го нарекъл точно така. Просто… не можем да подновим договора ви за още три години.

— Не го взимайте навътре. Просто имаме прекалено много квалифицирани кандидати.

— Естествено.

— Както знаете, практиката ни е да уведомяваме сътрудниците си през пролетта на последната година, за да могат да си търсят работа другаде. Сигурен съм, че Дейн Оливър ще има някакво предложение. Можете да разчитате напълно на нашата подкрепа. Освен това имате време до края на юли…

Лора онемя. Жестоко пулсиране в слепоочията й пречеше да мисли. Трябваше й време, дори само половин минута, за да се овладее. Защото бе решена да не се дава без бой.

Междувременно Роудс искаше да забие ножа по-дълбоко.

— Съжалявам, че трябваше да ви го кажа. Всички много ви харесваме. Ще ни липсвате на празненствата.

Тя се бе съвзела достатъчно, за да отвърне на удара.

— Пол, нямате право да вземате самостоятелно решение. Сигурна съм, че дори не сте говорили с Дейн или с някой друг. Ще подам оплакване в съвета и се хващам на бас, че ще ви надвият.

Настъпи мълчание, което Лора изтълкува като точка в своя полза. Роудс бавно стана.

— Д-р Кастелано, нека свалим картите си — каза той с тон, свистящ като кама. — И двамата знаем за какво става дума. Защо не обсъдим истинския въпрос?

— Чудесно! Малко откровеност ще ни подейства освежаващо.

Директорът я погледна и се подсмихна.

— Маршъл Джафи ви харесва, нали? Ще си позволя да кажа, дори доста. Прав ли съм?

— Не съм длъжна да ви отговарям.

— Разбира се, че не. Вие го обичате и не бихте искали да рискувате кариерата му, нали?

— Той е един от най-добрите микробиолози в Америка. Няма защо да се тревожа за кариерата му.

— Напротив, има, д-р Кастелано — снизходително каза Роудс. — Не ме е грижа колко е умен този подъл малък хитрец, аз все още стоя по-високо от него в научните среди и мога да му затворя всяка врата, всяка врата в тази страна. Ако искам, мога да се погрижа да не получи работа дори като учител по биология в харлемско училище.

— Той беше щатен преподавател в Станфорд. Когато го поканихте тук, му предложиха двойна заплата, ако остане. Ще са много щастливи ако се върне.

— При нормални обстоятелства, предполагам, щяхте да сте права. Но Макс Уингейт, бившият председател, ми е длъжник, и то голям. И колкото и да харесва Маршъл, няма да посмее да ми противоречи.

— Мисля, че блъфирате.

— Искате ли да му се обадя веднага? Ще включа микрофона, за да чуете със собствените си уши как срещу любовника ви ще гласува собственият му отбор. Обещавам ви, Лора! — повиши глас той. — Само четири думи и ще бъде изхвърлен завинаги от професионалните среди.

Настъпи мълчание. Най-после тя тихо попита:

— Какво общо има това с мен?

— Всичко — отвърна той с нотка на садистично удоволствие. — Вие държите съдбата на този червей, Джафи, в сладките си малки ръчички. Защото, ако не подадете оставка, Майкъл Джафи ще изгори.

— Не звучи ли малко мелодраматично?

— Не мисля. И двамата знаем, че кариерата е животът му и мога да му го отнема с едно обаждане по телефона. Ясен ли съм?

— Ще си помисля — презрително отвърна Лора.

— Съжалявам, Лора. Искам отговор сега. После, що се отнася до мен, и двамата се пръждосвайте, ако щете — по дяволите, ако щете, в леглото!

Никога не я бяха обиждали толкова грубо. Тя погледна Роудс свирепо и просъска:

— Гадняр, с гадняр!

— Не ме е грижа какво мислите — нагло отвърна той. — Стига молбата за оттегляне на кандидатурата ви да е на бюрото ми след половин час. Това не означава трийсет и две минути.

Лора седеше в лабораторията и отчаяно се опитваше да събере сили и да подпише молбата, която с много мъки напечата. Смееше ли да провери заплахата на Роудс? Телефонът иззвъня.

— Здравей, скъпа.

Беше Маршъл.

— Как е?

Тя се опита да звучи весело.

— Познаваш ме — пошегува се той. — Котките имат по осем живота. Мисля, че ще се върна в Станфорд. Макс Уингейт свиква специално събрание в отдела. Сигурно ме щемпелуват, както казваме. Толкова за родоския колос.

Лора се вцепени. Погледна часовника си — пет без десет.

— Марш, хайде да се видим на вечеря. Трябва да свърша нещо спешно.

— Добре, любов моя. Да се срещнем към шест на паметника на Джеферсън.

— Защо пък точно там?

— Искам да погледна онези велики думи на Томас Джеферсън, издълбани върху големите мраморни плочи. Някак си ме успокояват, когато ми е тежко.

„Аз ще те успокоя по-добре“ — каза си тя и добави гласно:

— Ще съм там, Марш. Само не се шашкай!

 

 

Беше говорил сериозно.

Когато Лора пристигна при големия паметник с мраморен купол, видя Маршъл загледан в Джеферсъновото красноречие. Целуна я.

— Разбирам защо се чувстваш вдъхновен тук. Добре ли си?

— Вече е обявено официално — радостно каза той. Взеха ме на работа в Станфорд. Наистина са страхотни!

— О! — каза тя. Пол поне беше спазил уговорката. — Кога отиваш?

— Ами Макс каза, че мога да се нанеса в лабораторията си, когато искам. Но аз мисля да изчакам децата да свършат срока в училище. Не ми се ще още повече да им обърквам живота — и това им стига.

— Надявам се — вметна тя — че ще имаме достатъчно време, за да свикнем с мисълта.

Той я стисна за раменете.

— Не, Лора. Искам да дойдеш с мен в Калифорния.

В първия миг тя се изненада, после се обърка. Възможно ли е да иска да остави семейството си заради нея?

— Сигурен ли си?

— Абсолютно!

Лора бе обзета от такава безумна надежда, че почти се почувства виновна. За по-сигурно попита:

— Като каква?

— Какво искаш да кажеш? Естествено, като щатен преподавател.

— Не разбирам.

— Гарантирам ти го: Станфорд, Бъркли, Сан Франциско, — университетите ще се бият за теб. Повярвай ми, в Калифорния имам влияние!

Малко по малко тя започна да проумява.

Искаш да кажеш, че освен скока на академично ниво между нас всичко ще остане постарому?

— Разбира се! Ще сме като мъж и жена.

— Само че, Клеър ще си е мисис Джафи, а аз ще съм резервната кола.

— Не… — запротестира той.

— Това искаш, нали? Да зарежа всичко, което съм постигнала във Вашингтон, и да ти стана гейша!

— Мислех, че ме обичаш, Лора.

— И аз така мислех, Марш. Но тъй като не си мормон или мюсюлманин, имаш право само на една жена, а аз отказвам да живея с половин съпруг.

— За Бога, Лора, не разбираш ли в какво положение съм! Двете ми деца преживяха достатъчно. Не можеш ли да си представиш какво ще им е, ако се разведа с бодната им майка! Знам, че съм мръсник, но не чак такъв.

Тя не знаеше как да реагира. Ужасно много искаше да бъде „узаконена“, но разбираше и него. И дори против волята си го уважаваше за отказа да съсипе вече разстроеното си семейство.

— Не знам, Маршъл — каза тя, за да печели време. Той я попита за нейните основания.

— Все още ли си толкова заслепена от светлините на Вашингтон, че не ти се иска да се заточиш сред провинциалните лозя на Калифорния?

— Аз правя кариера, по дяволите! — възмути се тя.

— А как, да му се не види, това ще попречи на кариерата ти? Бъркли не е пета глуха! Всъщност, ако си в течение, трябва да знаеш, че повечето от факултетите са на по-високо ниво от прословутия Харвард.

— Не е това! — запротестира тя, за да не признае, че той е отчасти прав. После меко добави: — Виж какво, скоро ще се събудя някоя сутрин и изведнъж ще открия, че съм прехвърлила годините, а може да искам да имам бебе преди това. Погледни философията на героя си — тя посочи величествения камък, гравиран с прочутото определение на Джеферсън за безспорните човешки права на „живот, свобода и търсене на щастието“. Той изчака и каза, почти шепнейки:

— Лора, искаш прекалено много. Не е честно от твоя страна!

— Честно? Ти ми говориш за честност!

Тя беше толкова вбесена, че едва не му каза за споразумението си с Роудс. Но то вече нямаше значение.

— Лора, мислиш ли, че харесвам картите, които животът ми е раздал? Не мислиш ли, че бих променил нещо, ако можех? И не можеш ли да направиш компромис?

За миг те стояха и се гледаха в очите. Паметникът беше пуст и толкова тих, че дишането им сякаш отекваше в купола.

— Добре — уморено каза тя. — Научно казано, нашата връзка се описва най-точно с втория закон на термодинамиката — всеки момент ще й свърши енергията. Иначе казано, сега виждам защо трябва да останеш при Клеър. Но знам, че аз трябва да стоя далеч от теб. Довиждане, Маршъл.

Тя се обърна и хукна. Той я повика.

— Лора, моля те, сигурна ли си, че…

Скоро вече не можеше да го чуе. Продължаваше да върви надолу по множеството стъпала на мемориала в сгъстяващия се здрач. Продължаваше да се спуска. В бездна от тъга, каквато преди не бе изпитвала.

 

 

Лора се гордееше със себе си. Чувстваше се объркана, потисната, почти пред самоубийство. Но все пак се гордееше, че не рухна пред Маршъл, за чиято кариера бе жертвала своята. Трябваше да събере цялата си сила, за да не се обади на Барни в работно време. Знаеше, че се прибира около осем. Щеше да звънне малко по-късно. Ами ако има среща? Ако се върне в полунощ, няма да му е до мен. По дяволите, полудявам!

В същия момент телефонът звънна.

— Кастелано, какво, за Бога, става с теб?

Ако някога се бе съмнявала в телепатията, то сега абсолютно повярва.

— Здрасти, Барни.

Гласът й не можа да прикрие тъгата.

— Хей, не прекъсвам нещо, нали? Не бих искал да преча на стила на оня тъп тенисист. Да не би да те настройва срещу мен? Не си се обаждала от седмици. Всичко ли е наред?

— Да, да — машинално отговори тя.

— Ей, бебчо, ентусиазмът ти е доста обещаващ. Какво има?

— Няма нищо — после, все още без да може да открие болката си, каза неопределено: — Всъщност всичко има — замълча за миг и попита: — Сега ми дойде наум — ти сам ли си?

— Да. В момента. Урсула ще дойде по-късно.

— Коя е Урсула?

— О, трябва да я видиш. Тя е надеждата на Холандия по кардиология и на моето сърце в частност. Всъщност срещата довечера е решаваща за златния медал в сватбената олимпиада на Ливингстън.

Тогава по-добре да затворя — извини се Лора с глас, по-съкрушен от всякога.

— Хайде, Кастелано, какъв е проблемът?

— Седнал ли си?

— Защо, толкова ли е шокиращо?

— Не, но може да отнеме малко време.

Барни занесе телефона до един сгъваем стол и с обич й каза:

— Лора, говори колкото искаш. Не забравяй, че аз съм професионален слушател. Хайде, казвай!

В този момент емоционалният й бент се срути.

След четирийсет минути той я прекъсна.

— Виж какво, Лора, трябва да тичам на летището.

— О, да, разбира се, ще посрещаш Урсула.

— Не позна. Тя живее през две улици. Ще хвана последния самолет за Вашингтон.

— Не, Барни. Моля те недей! Добре съм. Наистина.

— Това аз ще преценя. По-добре ме посрещни. Междувременно не пий, не вземай никакви хапчета, даже не шофирай! Хвани едно приятелско такси и ме чакай. И носи червена роза, за да те позная.

— Ами пациентите ти? — почти му се скара тя.

— Ей, бебчо, и кой ден сме, не знаеш. Утре е събота. Някои не работим през уикенда. Така че, щеш не щеш, тръгвам.

Въпреки че подсъзнателно се бе надявала на това, Лора слабо запротестира:

— А Урсула?

— Няма страшно. Ще й обясня. Тя ми е свикнала на щуротиите, ще разбере. Ти да си там! — изкомандва той.

 

 

Докато Барни тъпчеше дрехи в куфарчето си, влезе д-р Урсула де Хрут.

— Мислеше да ми пристанеш ли?

— Виж, Урсе, седни за секунда. Имам малко време да ти обясня една дълга история.

Направи всичко възможно да й внуши спешността на спасителната си мисия. Но кардиоложката с лененоруса коса някак си не беше убедена.

— Мразя Лора — рече тя горчиво.

— Защо? — попита Барни, затваряйки бързо куфарчето.

— Не е ли ясно? — отвърна тя и му подаде ключа от апартамента. — По-добре си го вземи. Мисля, че мис Кастелано има по-голяма нужда от него.