Ерик Сийгъл
Лекари (46)

45.

Барни се опита да я убеди.

— Кастелано, хиляди пъти съм ти казвал, че си се заплела в нещо неразрешимо. Къде ти е самочувствието? Не мислиш ли, че заслужаваш пълноценна връзка?

— Той казва, че ме обича, Барни — опита се да протестира тя.

— Сигурен съм, че те обича. По негов си начин. Вероятно те възприема като романтичния вариант на бърза закуска. Проблемът е, че ТИ не се обичаш. Защо не поговориш с някой психоаналитик.

— Като Андрю Химерман ли? — пошегува се тя. — Тъкмо хем ще се анализирам, хем ще го ударя на живот.

— Глупости! — възрази той. — Грети ти е създала грешна представа за него.

— Сега разбирам, че си се присъединил към върхушката и се застъпваш за един от вашите — върна му го тя.

Барни умираше от желание да й каже за срещата си с Химерман и истинската версия на „прелъстяването“ на Грети. Но не можеше. Това беше професионална тайна. Затова приключи спора:

— Ще ти намеря някой от добрите, Лора.

— Хубаво. Обаче искам да е рус. За да ми влезе в положението.

Затвори телефона, доволна, че спечели битката. А всъщност битка ли беше? Нима най-добрият й приятел не се грижеше за интересите й? Потисна желанието да му звънне пак. Вместо това се обади на Маршъл, който още работеше в лабораторията си. Той се зарадва да я чуе.

— Наистина се чувствах зле — призна й той. — Ще ти звънна след половин час.

Ето, помисли си Лора, той има нужда от мен. Желае ме, следователно ме обича. Не е ли това най-важното?

 

 

Маршъл бе имал ужасен ден. Първо, секретарката на отдела се обади, че е болна — пак някоя от нейните психосоматични болести („Мисля, че чете наръчника на Марк през свободното си време“ — присмя й се веднъж Лора) и, второ, извикаха го в училището на Дони, защото пак се бил държал „като палячо“. И за да се съсипе окончателно настроението му, като се върна в лабораторията, не откри в следобедната поща коректурите на статията на Роудс-Карвонен, която щеше да съобщи откритието им на научните среди.

И така, неспособен да се концентрира, той отиде до тенисклуба и направи партньора си на пух и прах. Когато се прибра вкъщи за вечеря, все още не можеше да потисне раздразнението си. Затова Дони с право се оплака:

— Тате, хич не е хубаво, като си ядосан през цялото време. Не може ли да ядем само с мисис Хендерсън?

Много добре! Днес му вървеше на всички фронтове. Клеър спеше, когато се качи да я види, и нямаше изгледи да се събуди до сутринта. Чувствайки се безполезен вкъщи, Маршъл се върна в лабораторията. Там нямаше никой и това още повече го обезсърчи.

Малко след десет иззвъня телефонът. Беше Лора.

— Слушай — предложи й той. — Хайде да се чакаме на паркинга и да отидем някъде с колата.

Тя прие с готовност.

Маршъл отиде в банята, изми си лицето, погледна косата си в огледалото и се запъти към стълбите. Стигна до площадката и видя, че в кабинета на директора свети. Реши да каже лека нощ на Роудс. А можеше и да спечели някоя точка от това, че работи до късно. Почука по дървената рамка на остъклената врата. Отговор не последва. Той почука пак, натисна дръжката и вратата се отвори. Влезе колебливо и тихо се обади:

— Пол, тук ли си? Аз съм, Маршъл. Има ли някой?

Погледна във вътрешния кабинет. Лампите светеха, върху бюрото имаше разпилени документи. Роудс сигурно бе отишъл да глътне въздух. Ще го почака малко.

Не можа да устои на изкушението да седне на директорския стол, който след една година се надяваше да стане негов. Освен това, дори и Пол да го видеше с крака, вдигнати върху бюрото, Маршъл знаеше, че шефът има чувство за хумор. Всъщност взаимоотношенията им бяха като между баща и син. Седна на трона и се облегна: „Здравейте, поданици, аз съм вашият нов директор. Крал Джеф започва трийсетгодишното си управление. Който иска, може да целуне пръстена от завършването на Станфорд.“ Наслаждаваше се на фантазиите си. А какво ли ще стане после, попита се той. Може би ще се обадят от Белия дом или ООН? Или ще получи покана да говори пред Конгреса? Роудс беше получавал много такива. „Чудя се какво ли работи тази вечер?“ Изкушението надделя и той си позволи да хвърли един поглед. И добре, че го направи. Защото върху бюрото лежаха коректурите — същите, които Маршъл трябваше да получи. Взе един лист и потърси някой абзац, писан от него. Боже, името ми го има някъде в тази решаваща статия! Въодушевено разрови листата, за да открие заглавната страница. Трябваха му няколко минути, докато я намери, обърната с лицевата страна надолу. Някъде след Роудс и Карвонен (или Карвонен и Роудс — знаеше, че бяха спорили за това) ще го има и неговото име като знак за скромното му участие.

Той се облегна на стола и си пое въздух. Статията бе предвидена за първа страница. Простото й заглавие противоречеше на огромната й важност: „Използване на биоинженерството за унищожаване на онкогени. Нов подход“. И ето го, притиснато между Ашър Айзък и Джеймс П. Лоуъл, Маршъл Джафи, доктор по медицина, доктор по философия. Той се взря в буквите, вкусвайки опияняващото задоволство от себе си.

Тогава забеляза нещо. Липсваше името на Сирий Такало. А къде е Яако Фредриксен, с когото бе прекарал много дълги фински нощи. По дяволите, Яако се занимаваше с проекта много преди него. Носеше се слух, че той е бъдещият приемник на Карвонен — чест, която напълно заслужаваше, тъй като шефът му никога нямаше да успее да определи структурата без насоките на Яако. Всъщност, ако се съдеше по коректурите, Финландия не съществуваше — поне в научната медицина. Защото липсваше дори името на Тойво Карвонен — бащата на целия проект.

Отначало Маршъл просто не можа да повярва, че Роудс, този уважаван човек, е способен на такава отвратителна измама. Но друго обяснение нямаше. Кучият му син се мъчеше да обере сам лаврите.

Изведнъж чу стъпки. Пол се връщаше. Размърдай си задника, Маршъл, каза си той. Остави коректурите и обърни заглавната страница. Изчезвай колкото се може по-далеч от бюрото! Рефлексите на тенисист му помогнаха. Докато Роудс отвори вратата, Маршъл вече стоеше до стената и се любуваше на снимките на шефа си с разни знаменитости.

— Охо, Марш — весело каза директорът. — Какво те води насам толкова късно?

— Имах кофти ден, Пол — пресипнало отвърна той.

— Искаш да поговорим ли?

— Не, благодаря! Много мило да…

— Нищо, нищо, нямам спешна работа. Състоянието на Клеър ли се влоши? — съчувствено попита Роудс.

— Не, не. В момента е доста добре. Не знам дали си забелязал, но ме нямаше цял следобед.

— Хайде, Маршъл! Тук не водим отчет за времето. Нещо с момчетата ли?

Маршъл кимна.

— Директорът казва, че Дони не се държи добре. Мисли, че е реакция на, е… положението вкъщи — Гласът му заглъхна. — Извинявай, Пол, Лора ме чака на паркинга. Ще се видим утре.

— Добре — усмихна се директорът. — Иди да си починеш.

— И ти. Не се преуморявай.

 

 

Лора беше включила отоплението в колата с пълна сила.

— Давах ти още две минути. Защо, по дяволите, се забави толкова?

— Лора — каза той със странна нотка в гласа. — Трябва да говоря с някой.

— Имаш ли конкретен човек предвид?

— Ей, сериозно е! Имам нужда от съвета ти.

— Тогава съветът ми е да отидем вкъщи и да си отворим една бутилка.

Той сви рамене и неадекватно поклати глава.

— Имаш ли нещо против да оставя колата тук и да се кача при теб?

— Не, разбира се! Качвай се и разказвай!

Лора беше толкова изумена, че едва се концентрираше върху пътя.

— Господи! — възкликна тя. — Май всички лекари са дълбоко в себе си егоцентрици.

— Аз знам, че съм — каза Маршъл. — Но не съм клептоман. Разработките на Тойво бяха основните в проекта. Той практически бе разшифровал онкогена и двамата заедно работиха върху антителата. Пол съсипва не само кариерата, но и живота му.

— Съгласна съм. Въпросът е какво можеш да направиш ти?

Пътуваха мълчаливо, докато Маршъл не разплете една нишка от мрежата на мислите си.

— Знаеш, че, ако изпортя Роудс, ще трябва да се простя с института.

— Знам.

— И то не само във Вашингтон. Той е в състояние да ме съкрати от всички университети в страната. Всяко лято чете лекции дори в Австралия. Което означава, че и там ще съм персона нон грата.

Лора проговори чак когато наближиха жилището й:

— Ще те излъжа, ако не ти кажа, че ще си сложиш главата в торбата. Но това, което прави Роудс, засяга не само институтите, но и всеки учен в страната. Трябва някак да го спреш.

— С цената на професионално самоубийство. И загубването на шанса си за Стокхолм след време. Лора, имам две деца и болна жена. Безработицата няма да плаща на мисис Хендерсън.

Тя го погледна и попита:

— Какво всъщност очакваш да ти кажа?

— Лора, уважавам мнението ти повече от на когото и да било друг. Какво щеше да направиш на мое място?

— Мисля, че щях да го разоблича, Марш — тихо отвърна тя.

Докато се качваха по стъпалата към апартамента й, той я попита:

— Никога ли не си правила компромис, за да си спасиш кожата?

— Не, не мисля.

— Ами мъртвото бебе в Торонто?

— Вдигнах скандал на шефовете в службата — гордо отвърна тя.

— Но не каза на майката, нали?

Лора спря пред вратата. Той имаше право. Тя беше казала на капитана, но не бе разклатила кораба. Никой не осъди болницата за тази грешка и те я прикриха.

— Прав си — призна тя. — Освен това имаш и семейство. Защо просто не се обадиш на Тойво и не го оставиш сам да реши? В края на краищата това е негов проблем.

Маршъл погледна часовника си.

— Почти полунощ е. В Хелзинки е около седем сутринта. След час ще е в лабораторията си.

Седнаха в кухнята, без да говорят, и с растящо нетърпение следяха как стрелките на часовника се приближават към един часа. Най-после стана време. Лора погледна Маршъл. Той се изправи, пое дълбоко въздух, за да се успокои… и набра четиринайсетте цифри.

— Ало, обажда се Маршъл Джафи от Вашингтон. Аз…

— Не ми казвайте — прекъсна го финландецът. — Мога да се досетя. И аз съм ядосан.

— За какво става дума? — обърка се Маршъл.

— Обаждате се за коректурите, нали?

— Ъ-ъ, да.

— Значи и вие не сте ги получили? Мислех да се обадя на оня надут издател в Харвард и такова конско да му дръпна!

— На ваше място не бих го направил — нервно го предупреди Маршъл. — Вече се свързах с човека и днес очаквам един екземпляр.

— Защо се е забавил? Не е ли достатъчно важно? За Бога, само да се бях обадил в Лондон, и в „Скалпел“ щяха да я отпечатат дори само срещу честната ми дума.

— Знам, Тойво, знам. Но има един малък проблем…

— За какво говорите?

— Ами всъщност хвърлих поглед на коректурите, поне на първата страница.

— Да?

Маршъл погледна Лора, сякаш казваше: „Мога ли да се справя наистина?“ После се стегна и изстреля в слушалката:

— Няма имена на финландци, Тойво.

— Какво! Това шега ли е?

— Бих искал да е, но преди няколко часа видях единственото копие. Не се споменава участието на никой от вашия институт, включително и вашето.

Друга пауза. Този път, защото прочутият учен от Мейлахти не намери думи. Професор Тойво Карвонен беше учен и като такъв правеше изводи само от обосновани факти. А това, което току-що чу, изглеждаше неоснователно, дори невероятно.

— Маршъл, познавам Пол от повече от двайсет години. Той е чудесен човек. Защо, за Бога, ще прави тази глупост?

— Господи, Тойво, и аз не мога да го проумея! Мислите ли, че щях да се обадя, ако не бях видял доказателствата със собствените си очи?

Реакцията на Карвонен изненада Маршъл.

— Мили Боже! — прошепна той като родител, който е открил, че детето му е било непослушно. Маршъл очакваше водопад от епитети на различни езици. Но такъв не последва. Единствено искрената благодарност на финландеца: — Маршъл, постъпката ви е много смела! Знам какъв риск поемате. Мога ли да направя нещо за вас?

— Ами — сериозно отвърна той. — Сигурно ще ви моля за работа. Съжалявам, че трябваше да ви кажа такова нещо! Какво ще правите?

Карвонен се замисли.

— Вижте, трябва ми време. Там сигурно е много късно. Поспете, а аз ще ви се обадя сутринта.

— Не в института, Тойво. Мисля, че е малко опасно.

— Така е. Мога ли да звъня у вас?

Маршъл погледна Лора.

— Всъщност аз съм у една приятелка. По-добре се обадете тук — после бързо добави — Тя също е лекар, колега от НИЗ.

— Няма нужда да ми обяснявате — с разбиране отговори Карвонен. — Знам за положението ви. Сега почивайте.

Маршъл затвори и прегърнал Лора, влезе в хола. Седна на канапето, облегна назад глава и промълви:

— Боже, пред теб е един учен, когото скоро ще изритат. Мислиш ли, че приятелят ти Милтън ще ме вземе в деликатесния?

— Нека не избързваме — рече тя и се наведе да му свали обувките.

— Какво, по дяволите, правиш, Лора? Аз съм в паника, на ръба на нервен шок. Надявам се не искаш да…

— Отпусни се, Маршъл, искам само да поспиш. Утре те чака тежък ден.

— Лора — сгуши се той. — Чакат ме тежки дни през следващите трийсет години — протегна се да я целуне и промърмори: — Какво щях да правя без теб!

„Сигурно щеше да преуспееш“ — каза си тя, вече съжалявайки, че го насърчи да бъде герой.

Погледна го. Той спеше.