Ерик Сийгъл
Лекари (43)

42.

Първата международна конференция на неонатолозите щеше да се проведе в Мексико сити от седемнайсети до двайсет и пети януари, 1974 г. По всичко личеше, че е важно събитие. Когато се касае за живота на бебетата, политическите граници изчезват. Няма Трети свят — има само едно огромно световно семейство. Няма страна, в която детската смъртност да е равна на нула, което значи, че не всички битки са спечелени.

Групата от НИЗ беше смятана едва ли не за официалната американска делегация. Бяха отседнали в „Мария-Изабел Шератон“, където щяха да се провеждат общите заседания. По време на полета Лора седеше до д-р Оливър и увещаваше добросърдечния си наставник да изслуша за кой ли път петнайсетминутния й доклад.

— Ще се справиш, Лора, ще видиш — успокояваше я той. — Няма смисъл да го учиш наизуст — текстът ще бъде пред теб.

— Знам, Дейн, но ми се струва, че, като се изправя там, може изведнъж да забравя да чета.

Оливър се засмя.

— Не вярвам да се случи, Лора. Помисли си само колко си напреднала от първи клас насам. Разбирам притеснението ти все пак. Още помня, че, когато четох първия си доклад, не можах да задържа закуската в стомаха си.

— О, поне за това не се притеснявам — отговори Лора. — Изобщо не възнамерявам да ям.

Самолетът изплува от постоянния смог, който увенчаваше подобно на ореол града и започна да се спуска надолу.

В претъпканото фоайе на хотела се чуваха гласове на разни езици. Над изискания мраморен плот на регистратурата бе опънат плакат с надпис:

IBIENVENIDO А LOS SALVADORES DE NINOS!^[1]

Под него същото приветствие бе отправено към английските, френските и руските ангели-хранители на децата.

Подобно на останалите си колеги от НИЗ Лора бе предварително регистрирана — едно от малкото предимства за това, че работиш за правителството, каза си тя. Имаше две съобщения за „La Doctora Castellano“. Първото беше телеграма, за чието съдържание можеше да се досети още преди да я отвори: Барни шеговито й пожелаваше успех на развален испански и посланието му завършваше с „И гледай, синьорита, да се оправите“.

Второто писмо беше в надписан на ръка плик с емблемата на хотела. Лора очакваше да види някои стари приятели от Бостън и предположи, че това е предвестникът на тази среща. Затова се изненада от съдържанието му:

Querida doctorcillita!

Porque no presentas tu disertacion en tu lengua maierna? No te olvida gue todavia eres una verdadera CASTELLANA.

Besos y abrazos

Tu afectuso papacito.^[2]

— Какво има, Лора? — попита Дейн, който стоеше на опашката зад нея. — Пребледняла си. Лоши новини ли?

Тя поклати глава — не бе в състояние да отговори.

— Сигурно е от височината — заключи Оливър. — Трябва малко време, докато свикне човек. Иди да седнеш, аз ще уредя формалностите вместо теб.

Тя кимна с благодарност и се огледа за най-близкия стол във фоайето. Щом се настани, Лора се опита да събере мислите си. Какво, по дяволите, прави баща ми тук?

Как щеше да издържи часовете от сега до единайсет и петнайсет утре сутринта, когато трябваше да говори? Веднага щом се добра до стаята си, опита да се свърже с Барни — но безуспешно. Защо точно тази вечер нейният пристрастен към работата си приятел не вдигаше домашния си телефон? Тя се обади в кабинета му — може би нещо го задържаше там.

Но попадна на секретарката му.

— Спешно ли е? — попита внимателно тя.

„Не, каза си Лора, не мога да ги карам да го викат. Остави. Глътни две таблетки от тези, които самата ти си предписа, и заспивай.“

На следващата сутрин беше леко замаяна — може би от хапчетата, от височината или пък от онова карне асадо, което се опита да изяде на вечеря. Изпи едно кафе, за да се ободри — дори си позволи да сложи и захар, макар като лекар да знаеше, че това е нездравословно, и обикновено избягваше да го прави.

Къде ли щеше да седне баща й, чудеше се тя. Все пак това не беше сесия на ООН. Лекарите от една народност седяха заедно, но не непременно по азбучен ред. Луис можеше да е далеч назад. Или да чака зад вратата до подиума, за да я грабне в здравата си бащинска прегръдка.

Но вече беше късно за размишления. Тя съвсем ясно чуваше усилвателната уредба, ораторът, който беше преди нея бе приключил с отговора на последния въпрос от дискусията.

Председател на сутрешното заседание беше един червенобузест румънец, който държеше да представя лекторите на френски (един от официалните езици на конференцията). И тя за първи път чу да я наричат „Docteur Лора Кастелано“.

Лора събра цялата си смелост и се отправи към подиума, забила очи в земята, без да поглежда нито наляво, нито надясно. Макар че целта на многобройните й упражнения пред Оливър беше да се научи да установява зрителен контакт с аудиторията, тя прочете студията си бързо и монотонно, без нито веднъж да вдигне очи от текста.

Председателят Арделяну й благодари с цветистия си френски, после се обърна към публиката и попита дали някой има въпроси.

Думата взе млад латиноамерикански лекар, който, следвайки протокола, първо представи себе си и университета си: „Jorge Navaro, Faculdad de pediatria, Universidad,

Popular de Havana.“^[3]

Лора беше предупредена. От външно министерство им бяха казали, че могат да очакват провокации от „обичайните шпиони на левите политически сили“. Но на нея и през ум не й минаваше, че провокаторът може да насочи стрелите си към нея самата.

„Защо, попита бързо на испански милият д-р Наваро, в Съединените щати детската смъртност при черните и испанскиговорящите е по-висока, отколкото при белите?“

Аудиторията се раздвижи, чуха се единични одобрителни възгласи, но повече бяха възраженията на недоволство и досада. Дори тези, които споделяха политическите убеждения на Наваро, не бяха много съгласни с некавалерския му избор на обект на пропагандата му — една млада и безобидна на вид жена.

— Длъжна ли съм да отговоря? — попита Лора председателя. — Смятам, че това няма нищо общо с темата на доклада ми.

Румънецът или не знаеше английски, или се престори, че не знае, той се поклони леко и каза:

— Madame pent repondre.^[4]

„Добре, каза си Лора толкова ядосана, че за момент забрави сценичната си треска — ще подредя този млад-зелен догматик, както аз си знам.“

И тя отговори на кубинеца на собствения му език — на чисто кастилско наречие. Откъде е взел той тази статистика? Знае ли, че раждаемостта при негрите е двойно по-висока, отколкото при белите, и че испанскиговорящите имат най-големите семейства от всички етнически групи в Съединените щати? (Тя нарочно не нарече страната си „Америка“ — латиноамериканците винаги смятаха това за арогантно.)

Тя го разби с убийствената си любезност и попита кротко дали „уважаемият“ ни колега от Република Куба не би обяснил причината, ако не подбудите си, да зададе такъв въпрос.

Но Наваро бе решил да не се предава.

— В така наречените развити страни процентът на детската смъртност е безпогрешен показател за отношението им към бъдещото поколение — и особено към етническите малцинства.

Спорът пробуждаше интереса на аудиторията и председателят не виждаше причина да прекъсне непредвиденото развлечение, като наложи петминутния лимит на дискусията.

— Това е много интересна философия, д-р Наваро — каза Лора, докато обмисляше отговора си. — Ще ви кажа, че съчувствам на кубинските майки, защото смъртността при техните деца е точно ДВА ПЪТИ ПО-ВИСОКА, отколкото в Съединените щати. Но, разбира се, вие сте развиваща се страна (тя нарочно не каза „недоразвита“) и ние се надяваме, че научният обмен, който се извършва на форуми като този, ще помогне това положение да се оправи колкото може по-скоро.

Тя спря, за да си поеме въздух, а неуморимият Наваро я прекъсна: — Избягвате въпроса ми, докторе.

— Съвсем не — отговори спокойно Лора. — Вие изказахте мнението, че детската смъртност отразява отношението на мнозинството към малцинствата. Правилно ли съм ви разбрала?

Наваро се усмихна и доволно скръсти ръце.

— Точно така, докторе.

— Добре тогава, как бихте обяснили, д-р Наваро, това, че в Съветския съюз, вашите покровители — надявам се, приемате, че Русия е развита страна с многобройни етнически групи, — смъртността е три пъти по-висока отколкото в Съединените щати? Дори с петдесет процента надвишава тази в Куба.

Тихи възклицания „Olee“ изпълниха залата, а Наваро, подобно на ранен бик, се смъкна на мястото си.

Макар че до този момент малцина си спомняха съдържанието на доклада й, Лора напусна платформата съпроводена от сърдечни аплодисменти.

Дейн Оливър се втурна да й стисне ръката и я потупа гордо по гърба.

Като погледна над раменете на колегите си, които я бяха обградили, за да я поздравят, тя го видя.

Видя един изпит кокалест човек, който смътно напомняше този Луис, когото тя познаваше. Но щом срещнаха погледите си, съмнението й се разсея. Той обаче не помръдна от мястото си, а просто изчака, докато тя успее да се освободи и да отиде при него.

Няколко секунди по-късно Лора се промъкваше през морето от хора и се чудеше как трябва да се държи със своя отдавна изгубен (?), някогашен (?) баща.

Ако разтвореше ръцете си с бащинска обич, трябваше ли и тя да го прегърне? Ако просто подадеше ръка, трябваше ли да я поеме, както се здрависва с непознат? Но в същото време тя осъзна, че всичко зависи изцяло от него.

И сякаш за да се предпази, тя спря на няколко крачки от него.

Той се усмихна топло. А по очите му личеше, че се гордее с нея.

Като видя, че тя няма да дойде по-близо, Луис каза тихо на испански:

— Д-р Кастелано?

— Да, д-р Кастелано — отговори тя.

— Как си?

— Горе-долу — отвърна тя. — Отслабнал си, Луис.

— Да — призна той. — Това е единствената ми критика към кубинската демокрация — за пиене се намира само ром, а на мен ми поомръзна. Освен това държавните служители имат неотменими задължения. И не е хубаво да работиш в Министерството на здравеопазването и да си пиян или пък затлъстял.

— Министерството на здравеопазването?

— Не се впечатлявай толкова, Лора. Там съм само чиновник. Занимавам се предимно с превод на медицински статии. Ако искаш, мога да издам твоята.

Прекъсна ги гласът на председателя Арделяну, който представяше високопарно следващия участник, един професор от Милано.

— Ще изпием ли по чашка кафе, Лорита? — попита Луис.

„Използва старите нежни умалителни“, помисли си тя.

— Защо не? — отвърна тя с безразличие.

Двамата се обърнаха и заедно напуснаха залата, а на нея не й се вярваше, че всичко това е истина.

— Барчето е долу — каза тя, като посочи.

— Да не си луда? — възрази Луис. — Една чашка там е три долара! Да отидем на някое по-народно място.

Тръгнаха по „Пасео де ла Реформа“ и след няколко минути свиха по единствената уличка в „червената зона“, която беше достатъчно запусната, за да задоволи пролетарския вкус на баща й. Оказа се права и двамата скоро седнаха на паянтовите столове до една външна маса.

Луис направи някакви тайнствени знаци на собственика, който беше кацнал до касата на ламаринения си тезгях. Човекът отвърна с жест, който Лора изтълкува като „дадено, Луис“.

— Това е старият ми познайник Хайме. Той е глух. Обича ме, защото му отделям време да си „говорим“. А и симпатизира на революцията.

Луис я оглеждаше, сякаш щеше да я купува.

— Ти също си отслабнала. На диета ли си?

— Не — тя се усмихна. — Открих един безотказен метод за сваляне на килограми: безсънието.

Неочаквано Луис се наведе през масата — беше по-близо до нея от всякога. И прошепна:

— Лора, трябва да знам… моля те, кажи ми… — той замълча, после добави нетърпеливо: — Станал ли съм дядо?

— Вече нямам мъж, Papacito.

— О. Извинявай.

— Той беше боклук — отговори Лора без горчивина.

— В такъв случай — отвърна Луис — добре си направила, че си се развела с него.

— Той поиска развода.

Луис замълча.

— Мъчно ми е за тебе, nina. Наистина ми е мъчно — после обаче бързо добави: — Вече не е необходимо човек да е благословен от църквата, за да има дете, нали така.

Тя не знаеше какво да отговори. Но в следващия момент разбра, че това не беше въпрос, а предисловие към това, което той искаше да каже.

— Имаш още една сестра и един брат, Лора. Много добри деца са и двете.

Той го каза толкова небрежно, сякаш се случваше всеки ден.

Лора се почувства наранена и предадена.

— Нали още си женен за мама?

Луис сви рамене.

— Предполагам, че един свещеник би се изразил по този начин. Но в Куба църквата е просто едно толерирано украшение.

Лора попита, понеже знаеше, че ще му бъде приятно:

— Имаш ли снимки на децата си?

— Наистина ли искаш да ги видиш? — каза меко Луис.

Преди тя да успее да отговори положително, той отвори портфейла си и започна да изважда малки снимки и да ги реди на масата, сякаш редеше карти.

На една от снимките беше тя с Изобел. На друга беше само тя. Снимките я трогнаха, но след малко погледът й падна на момчето.

— Казва се Ернесто — рече Луис.

Тя сякаш го знаеше предварително.

— И сигурно му казвате „Че“.

Луис кимна усмихнато.

— Разбира се. Момиченцето е… Изобел.

До този момент Лора приемаше откровенията на баща си с учудване. Но сега наистина бе шокирана.

— Кръстил си я на…

Луис кимна.

— От любов, Лорита. Надявам се някой ден да я видиш.

„Къде ли, питам се? — каза си Лора. — В парка «Горки» може би?“

— Разкажи ми за себе си, Лорита. Какво прави през тези години?

Тя вдигна поглед към него. В очите му прочете обич, съчувствие. И за първи път повярва, че той я обича и наистина иска да знае.

И започна да му разказва.

Но първо трябваше да се наплаче.

 

 

Докато се връщаха към „Шератон“, мракът вече се спускаше. Следобедната сесия тъкмо бе приключила. Дейн Оливър я зърна и си отдъхна с облекчение. Тя му махна, сякаш искаше да му каже: „Добре съм, надявам се, че не си се разтревожил много.“ После се обърна към Луис:

— Това е ръководителят ми. Мисля, че е по-добре да се прибирам, иначе ще помислят, че съм дезертирала.

— Разбира се, разбира се — той кимна. — Искам само да запомниш, че и аз съм с вас — и после добави между другото: — Кубинците не са отседнали тук.

— Досетих се — каза тя. — Сигурно сте в някой „Ел Бълхарник“, познах ли?

— Е, и бълхите са хора — каза Луис, като подхвана иронията й. — Може някой ден и те да се надигнат и да счупят оковите си — после бързо смени темата: — Лора, трябва да вървя. Вече доста се отклоних. Пиши ми на адреса, който ти дадох. Обещаваш ли?

Лора кимна.

— И аз обещавам, че ще ти отговоря — мога да изпратя писмото през Мексико. Искам да знам какво става с теб. И не ми пращай само статии. Искам снимки на внучета. Чуваш ли, nina?

Тя отново кимна. Луис разтвори обятията си, прегърна здраво най-голямата си дъщеря и прошепна нещо.

Нещо, което Лора не смееше да допусне и в най-съкровените си мисли.

 

 

Тя се върна във Вашингтон, без да е осъзнала, че въпреки цялата си мощ и влияние столицата на нацията си оставаше едно най-обикновено село, само че с колиби от мрамор. Единствената му промишленост бе управлението, единствената тема за разговор — политиката, а единственият му орган — „Вашингтон Пост“.

Така че това, което не беше нищо особено за Лора — тъй като размяната на реплики с Наваро бе много по-маловажна за нея, отколкото срещата с баща й, — за вашингтонските консуматори беше доста пикантна новина. След като самолетът и се приземи и тя се прибра, за да си остави багажа, телефонът звънеше безспир.

— Здравей, Лора. Обажда се Флорънс от института по педиатрия. Видя ли днешния „Пост“?

— Не, нямаше кога…

— Погледни тогава на четиринадесета страница — получаваш чудесно потупване по рамото от Максин Чешър. Имаш ли вестника?

— Да. Благодаря ти, Флорънс. Ще се видим след малко.

Лора сложи в чайника вода за кафе и после взе вестника, който беше пъхнат под вратата. Максин, доайенът на вашингтонското общество, беше писал:

„На проведена наскоро международна медицинска конференция в Мексико сити един кубински делегат се опита да обърка с антиамериканска пропаганда млада лекарка от НИЗ. Русокосата и изключително привлекателна Лора Кастелано, д.м., не само се държа на висота, но успя и да обори кастровиста на собствения му език. Браво, д-р Кастелано!“

Тя прочете отзива няколко пъти и се опита да подреди мислите си. Защо трябва винаги да споменават външния ми вид? Сигурно нямаше да го направя, ако приличах на Квазимодо.

Едно пронизително изсвирване прекъсна мислите й. Тя се обърна и си отдъхна, като видя, че беше чайникът.

Пристигна в института малко преди един. Дейн Оливър беше вече в барчето.

— Обичайното заседание на ръководителите на отдели в сряда, — обясни Флорънс, — но сигурно няма да има нищо против, ако влезеш.

— Не знам — мислеше си Лора на глас. — По-добре да почакам, макар че наистина искам да го видя колкото може по-скоро и да му обясня, че не съм търсач на слава.

— Какво искаш да кажеш, скъпа? — попита Флорънс.

— Не искам да си мисли, че аз съм разгласила историята. Нямам представа, как е стигнело до вестника.

Флорънс бе изненадана от нейното невежество.

— Но д-р Оливър сам се свърза с Максин, Лора.

— Така ли? Защо?

— За да бъдем забелязани, разбира се.

— Защо трябва да бъдем забелязани? — попита Лора.

— Защото няма да е зле, когато Сенатът ни гласува фондове, членовете на комисията да си спомнят нещо положително, което са чели за нас напоследък. И още нещо, Лора — всички в Сената четат Максин Чешър.

— Аха — каза Лора. И после добави: — Това ми напомня добрите стари времена в училище. Когато се кандидатирах за някакъв пост, използвахме какви ли не, трикове, за да запомнят името ми.

Докато излизаше от директорския кабинет, Лора продължаваше да си мисли.

Наистина е като в Мидууд — в много отношения. Дали защото тогава сме били твърде зрели, или това тук е просто една юношеска игра?

През следващите седмици тя щеше да намери отговора сама.

 

 

Отначало Лора се успокояваше с мисълта, че неочакваната й слава ще бъде мимолетна. Малката й словесна престрелка с кубинския догматик не беше чак такава сензация. За журналистите имаше много по-интересни неща — например конгресмени, които се къпят в обществен фонтан близо до мемориалния комплекс „Джеферсън“ заедно с голите си придружителки.

И все пак поканите продължаваха да валят. Славата се подхранва сама. Щом името ти се прочуе във Вашингтон — особено ако е свързано с нещо, което изисква ум, непременно ще те поканят веднъж-дваж, за да видят дали си приятна компания за вечеря.

А личността на Лора Кастелано бе обвита в такава великолепна опаковка, че скоро тя стана доста търсен гост. Една прочута лекарка бе добре дошла за домакините, особено ако не им достигаше жена, която да прави компания на някой сенатор-ерген (или женен конгресмен, който държи халката си вкъщи, и я изважда само на изборите).

Отначало Лора се забавляваше. Или поне се опитваше да се убеди, че е така. Можеше да се усмихва, да блести, да демонстрира чувството си за хумор, да очарова присъстващите мъже и жени. Накратко, тя стана „идеалната гостенка“.

И все пак Лора се отдаваше напълно само на работата си. Производителите на медицинско оборудване вече я търсеха, за да вземат участие в голямото откритие, на чийто праг бе тя. Макар че бурният й обществен живот не стихваше, тя понякога караше обожателите си да я оставят в института, за да прекара спокойните предутринни часове в работа. И докато разговорите на приемите се изчерпваха с „Уотъргейт“ и чия глава ще се отърколи следващия път, тя продължаваше изследванията си. Защото кръвоизливите при бебетата нямат нищо общо с политиката.

Втората й статия бе одобрена. Третата също. Нямаше съмнение, че аспирантурата й ще бъде удължена. Тя беше особено доволна от това, че извън изследователската си по същество дейност успя да спаси няколко новородени в болницата на НИЗ. Лора се реализираше почти във всеки смисъл на думата. Постигаше успехи и всички й се възхищаваха. Удовлетворението, което й даваше работата, надхвърляше най-смелите й очаквания.

Всичко вървеше като по вода. Но тя още се чувстваше нещастна.