Ерик Сийгъл
Лекари (40)

39.

За да подготви безпрецедентното си изследване на докторската психика, Барни състави въпросник, който разпрати на всичките си приятели и съученици от Медицинския факултет. Те със сигурност бяха станали свидетели на задкулисни драми, до които той нямаше достъп. Естествено, обеща им пълна анонимност.

Ланс Мортимър беше един от първите, които се отзоваха. Той беше отговорил подробно, дори бе приложил лично писмо като предговор.

Скъпи Барн,

Мисля, че идеята ти е блестяща (ще се изям от яд, че не съм се сетил преди теб). Всъщност виждал съм толкова невероятни неща, че преди две години започнах дори да си водя дневник. Ще го прегледам внимателно и ще ти изпратя най-сочните истории. (Не мога да го ксерокопирам целия — дори на психоаналитика си не говоря за сексуалните си подвизи.)

Прилагам записките си за един инцидент, който стана рано сутринта на 6 юни 1970-а. Естествено, променил съм имената — не за да пожаля невинните, а за да спася собствената си кожа.

Ти, естествено, знаеш, че това се е случило в Лос Анджелис, но аз съм измислил частната болница, наречена „Сейнт Дейвидс“, в Нюпорт Бийч. Ще ти бъда благодарен, ако оставиш тази моя малка лъжа. Можеш да направиш на пух и прах цялото съсловие, ако те не те съсипят преди това.

Искрено твой

Ланс

П.П. Преди две години в „Лос Анджелис Таймс“ беше излязла рецензия на книгата ти за шампионите — от Вера Михалич. Реших, че няма да ти хареса, и затова не ти я изпратих.

Като започна да прелиства записките на Ланс, Барни отначало се усмихваше на „холивудизмите“. Но когато стигна края, вече бе доста разстроен. Явно бе отворил кутията на Пандора.

След като прочете разказа за трети път, почувства, че има нужда да сподели безпокойството си с някого. И тъй като д-р Бауман едва ли би се зарадвал да бъде събуден посред нощ от бивш ученик, той нямаше друг избор.

— Здравей, Кастелано. Събудих ли те?

— Не, по велики пости не спя. Какво има?

Тогава той прочете на глас документа.

„Едва ли някой ще забрави майсторската игра на Люк Джеймисън (всички имена са измислени) в Стенли-Уолтърсовата версия на (да речем) «Беззвездна нощ», с която той спечели «Оскар». Нито ще бъде заличено от спомените ни изпълнението на Джун Самървил (в живота, мисис Джеймисън) в ролята на глухонямото момиче.

И така, с неизменното при такива случаи вълнение болницата прие новината, че Джун пристига с частна линейка със съмнение за спукан апандисит.

Хирургът Стив Рос ме събуди в дежурния кабинет и ми каза веднага да се приготвя за процедурата. Едва успях да прокарам бръснача веднъж по лицето си и да ударя един гребен и трябваше да се втурна в операционната.

За тези, които никога не са виждали Джун Самървил на живо, ще спомена, че красотата й не се дължеше на грима или фотографските трикове. Тя беше зашеметяваща.

Докато я вкарвахме бързо вътре, забелязах, че директорът на болницата ни се бе появил лично, за да покани съпруга й Люк в комфортния си кабинет, докато трае операцията.

Най-напред инжектирах на мис Самървил натриев пентотал, за да се отпусне, а после поставих бързо една тръбичка в трахеята й и започнах да вкарвам въздух в дробовете й с вентилационната помпа, след което започнах да я приспивам с обичайната смес от халотан и кислород. Накарах я да изброи десетте си любими роли. Едва бе стигнала до Бен Хур и вече беше във втората фаза на анестезията — една подобна на нирвана страна на сънищата. Дадох знак на доктор Рос, че пациентката е готова.

Тогава сложиха в ръката му верния му скалпел и той направи безупречен разрез в белия й като слонова кост корем. Само след няколко минути — Рос бе изключителен майстор — апендиксът беше отстранен и дренирането на инфектираната течност от коремната кухина беше започнало.

И тогава стана белята. Толкова сме били замаяни (и по-скоро д-р Рос), че звезда от величината на мис Самървил ни гостува в операционната, че преди процедурата не беше направена съответната анамнеза.

И така, не знаехме, че била алергична към пеницилина, и тя изведнъж изпадна в анафилактичен шок. Докато се борех да я снабдявам с кислород, се случи и друга беда — сърцето й спря.

Отново, без да губи време, Рос отвори великолепната й гръдна област, за да масажира сърцето й. Секундите летяха, а тя още беше извън строя и безупречно изваяното й лице посиняваше все повече и повече.

След няколко минути предложих на Рос да прекратим опитите си, тъй като каузата ни беше загубена.

«Не, идиот такъв! — изкрещя ми той. — Как ще оставим жената на Люк Джеймисън да умре на масата ни? Това ще срине реномето на болницата. Ще бъда отлъчен от обществото. Продължавай да помпаш, по дяволите!»

Аз възразих, че, дори да успеем да я съживим, вече ще има необратими мозъчни увреждания. Той отново ми нареди да засиля вентилацията и да си затворя тъпата уста.

След осемнайсет минути и трийсет и три секунди сърцето на Джун Съмървил започна да бие отново.

«Слава Богу», промърмори Рос. «Лошо за кариерата ми», се обърнах самият аз към Всевишния.

Веднага щом дишането й се стабилизира, Рос дръпна маската си и се втурна стремглаво към кабинета на доктора, за да предаде на мистър Джеймисън вестта, че операцията е минала успешно.

Но ако някой се чуди защо Джун Самървил не се снима напоследък, причината не е — както пишат вестниците, — че тя предпочита уединението на розовата си градина в Бел Еър. Тя всъщност се намира в една почти недостъпна частна клиника с такива мозъчни увреждания, че не може да разпознае дори своя преуспяващ съпруг.

Аз бях малко разстроен — особено когато Стив Рос пожела да му дам доклада си. Без да съм напълно лишен от вина, съзнавах, че Рос би трябвало да знае това, което дори един първокурсник знае — ако сърцето спре за повече от пет минути, увреждането на мозъка е неизбежно. Но нямаше смисъл да засилваме мъката на мистър Джеймисън.

Впоследствие научих, че той редовно идва, за да се поклони пред прекрасния лик на жена си, и всеки път й носи букет червени рози.

Неизвестно защо обаче Стив Рос никога повече не ме покани да му бъда анестезиолог.“

Както Бенет обичаше да казва в моменти на безгрижие, които впрочем (освен когато Барни бе при него) ставаха все по-редки, оздравяването му наподобяваше белене на лук. Защото всеки път, когато сваляха някоя от превръзките му, отдолу имаше друга, бинтовете покриваха други бинтове и от самия Бенет, изглежда, не бе останало нищо.

След петата седмица на възстановяване болката му беше по-скоро душевна, отколкото физическа. Бездействието го измъчваше и той се чудеше какво ли става с мускулите му под тези гипсови превръзки.

— Аз атрофирам и чезна — заяви той на Барни при едно от посещенията му.

— Виж какво, Ландсман — пошегува се Барни, — всички хирурзи ти завиждат — вече си изкарал в леглото повече време, отколкото повечето от тях прекарват за десет години.

— Ех, какво не бих дал да съм на тяхно място — промърмори Бенет с досада, безсилие и яд. — Използвах неустоимия си чар, за да ги накарам да ме подложат на физиотерапия веднага.

— Сега? С всичкия тоя гипс? И с какъв спорт ще се захванеш — скачане с парашут може би?

— Не, д-р Ливингстън — отговори Бенет, — ще започна само с две топки.

— Е — отбеляза духовито Барни, — така започваме всички.

— Ако нямаш нищо против, аз ще започна с топки за скуош.

 

 

Един ден Джефри Кърк, професор по ортопедична хирургия, дойде на посещение, като вместо шоколадови бонбони носеше нещо друго, което Бенет отдавна копнееше да види: рентгеновите му снимки. Те ги прегледаха заедно.

— Е, Джеф — каза весело Бенет, — професионалното ми мнение е, че костите на пациента зарастват прекрасно.

Тогава той стигна до последните снимки — тези на седемте прешлена, които изграждат гръбнака от раменете до главата.

— Гледай ти — отбеляза той. — Обзалагам се, че това е било много пипкава работа, Джеф. Но ти, изглежда, си ги наместил идеално. А сега, кога ще ме пуснеш да изляза оттук и да се върна в операционната?

Отговорът го изненада.

— Утре устройва ли те?

Ако и двата му крака не бяха омотани в бинтове, Бенет щеше да подскочи от радост.

— Ще бъда там с първите петли, Джеф.

Тогава Кърк съобщи единственото си условие:

— Не искам цялата ми работа по наместването да отиде на вятъра, Бен. Ще трябва да носиш ареолен апарат.

— Не. Ти се шегуваш. Ще изглеждам като марсианец.

— Няма значение — отговори Кърк, — колегите ти вече те смятат за такъв.

Той наистина изглеждаше като същество от друга планета. Около главата му имаше метална лента, която притискаше черепа му. Друга стегната метална лента се спускаше към раменете му. Това щеше да обездвижи врата му, за да не отиде напразно работата на Джефри Кърк.

— Ето ти на — отбеляза Бенет, докато говореше вечерта с Барни по телефона. — Сега съм същински Ватман.

— Направи си снимки и ги изпрати като коледни картички — предложи Барни.

— Не, мойто момче, на Коледа ще получиш картичка от Тексас, на която ще съм застанал в цял ръст и с каубойска шапка.

Странно, но на Бенет не му правеше впечатление, че го зяпат заради ареолния му апарат. Той вече беше свикнал с това, че хората трудно приемат един черен в територията на белите.

Докато дойдеше време да свалят скобата му, той трябваше да се задоволява с дреболии: в най-добрия случай някой шев или прост разрез. Упражненията по скуош бяха дали резултат — ръцете му изглеждаха по-мускулести, отколкото преди инцидента.

Накрая той поиска наградата си.

— Махнете от главата ми тая глупост, иначе сам ще я отвинтя — заяви той на професор Кърк. — Трябва ми пълна подвижност, за да мога да се заема отново със сериозна работа.

Кърк се намръщи.

— Чувам, че си пресякъл на червено, Бен. Дори стените имат уши… колкото и да е шумно в спешния кабинет.

— Да — призна Бенет със сънена усмивка. — Един автобус беше катастрофирал и наистина имаха нужда от мен. Е, даваш ли ми вече „зелена улица“?

— Да — усмихна се Кърк, — смятам, че си идеален.

— Е, де, докторе — отвърна Бенет, — никой не е идеален — и после добави: — Но с всички сили се опитвам да бъда.

 

 

Бенет бе толкова въодушевен от разчистването на сметките си със здравето, че се улови да си подсвирква щастливо, докато надяваше сините си хирургически дрехи.

Първата му „истинска задача“ беше една изключително сложна процедура, при която порталната вена на черния дроб се съединява с главната вена, която обслужва долната част от тялото.

Когато приближи операционната маса, Бенет забеляза, че хирургическият персонал е необичайно многочислен. Освен асистентката си Тери Родригес той видя двама старши хирурзи, единият от които бе шефът на отделението.

Той много добре знаеше защо са там. Искаха да видят дали още го бива. Дали от тежката травма, която бе преживял, не беше загубил умението или самообладанието си. Бенет си помисли, че всичко това напомня важно спортно състезание, където играта ще бъде спечелена от този, който запази хладнокръвието си.

Той беше решен да не издава външно притеснението си. И да не прави грешки.

Бенет се усмихна на публиката и каза бодро:

— Добро утро на всички. Операцията ще продължи дълго, затова предлагам да започнем веднага…

След половин час двамата професори си кимнаха един на друг и незабележимо напуснаха залата. Бяха видели, достатъчно.

Бенет сподели триумфа си с Барни по телефона още същата вечер.

— Божичко, Ландсман, сигурно имаш железни нерви. На твое място щях да треперя като лист. Как, по дяволите, можеш да твърдиш, че ти е било забавно?

— Д-р Ливингстън — отвърна любезно Бенет, — гледай да покажеш в тая твоя книга, че повечето от нас, откачените хирурзи, „включват“ при натиск.

„Тази книга е изключително важен принос към психоаналитичната мисъл през последните години. Тя положително ще заеме важно място в литературата на цялата дисциплина.“

Барни се взираше в думите, извлечени от последния брой на „Америкън Джърнъл ъв Сайкаятри“ — списание, което обикновено пести суперлативите си. Венцехвалението беше препечатано на един плакат във фоайето на психиатричния институт, който обявяваше предстоящата лекция на изтъкнатия автор Морис Естерхази.

— Прочете ли я вече? — попита Брайс Уайзмън, надничайки зад рамото на колегата си.

— Почти невъзможно е да намериш книгата — отговори Барни, — а аз умирам от желание да я видя. Това момче ми беше съсед във Вандербилт Хол.

— Стига бе, Ливингстън. Не всички гении са завършили Харвард. На първа страница ясно е казано, че Естерхази е завършил цялото си обучение в „Маундсли Хоспитъл“ в Лондон.

— Добре, предавам се. Но наистина го познавам. Както и да е, чел ли си книгата му?

Уайзмън кимна.

— Стоях до три часа снощи, просто не можах да се откъсна от нея.

— Което означава, че можеш да ми я дадеш, та довечера аз да будувам — предложи Барни.

— Разбира се, довечера ще я донеса в кабинета.

— Благодаря, Брайс — отговори Барни. — Чудно е, че една медицинска книга може да е толкова вълнуваща. Дори заглавието й е провокиращо. — „Истинската дъщеря на Фройд“ — звучи почти като роман.

Двамата се разделиха и всеки пое към болницата си.

Беше ясен зимен ден и Барни реши да върви пеша до „Белвю“. В действителност искаше да остане сам с мислите си. Да премисли удивителното превъплъщение на Мори Ийстман — когото за последен път бе видял преди петнайсет години изтормозен и пред прага на самоубийството, с душа, изпепелена от електрошокове — в Морис Естерхази, изтъкнат възпитаник на безспорно най-добрата психиатрична клиника в света.

Той се опита да разнищи чувствата си. Разбира се, радваше се за Морис. Но още по-силно беше граничещото му с Schadenfreude^[1] задоволство от това, че изтормозеният син е успял така добре да отмъсти на бащата, който толкова го беше потискал. Защото независимо от положението си в Американската психиатрична асоциация Ийстман старши беше публикувал много статии, но никога цяла книга. И положително нищо с такъв грандиозен успех, на какъвто се радваше книгата на Мори.

Той беше толкова нетърпелив да прочете шедьовъра на Мори, че отмени вечерята, която бе обещал на младата кардиоложка, пристигнала наскоро от Холандия.

Барни си направи един съмнително питателен сандвич с леберкез и сирене, настани се удобно на любимия си стол и започна да чете.

На корицата беше казано всичко. „Истинската дъщеря на Фройд“ имаше подзаглавие „Психологията на Мелани Клайн“.

Противоречивата британска психоаналитичка, която беше починала преди няколко години, бе започнала кариерата си като твърда последователка на Фройд. По-късно бе направила някои удивителни прозрения в психологията на деца далеч по-малки от тези, които според Фройд можеха да бъдат анализирани.

За голямо разочарование на Клайн патриархът на психоанализата отхвърли теориите й, сякаш неспособен да прозре, че те просто извеждат неговото собствено учение една крачка напред.

Драматичното заглавие на Мори обобщаваше дилемата на неговата героиня, тъй като между Клайн и дъщерята на Фройд Анна, която, съвсем естествено, се е смятала за истинската наследница на теориите на баща си, е царяла непримирима вражда. Мори не само беше показал, че Клайн е по-добрата „фройдистка“, но и бе реабилитирал теорията й, като я беше подкрепил със собствените си прозрения.

Когато Барни прочете последната страница, беше вече два без петнайсет. Той така се бе увлякъл в книгата на Мори, че едва сега чу иглата на грамофона, която стържеше етикета на последната му плоча.

Следващият следобед му донесе нова изненада: едно колегиално обаждане от Фриц Бауман.

— Барни, предполагам, знаеш, че Естерхази изнася лекция в института следващия четвъртък. Елза и аз организираме малка вечеря в негова чест и той специално помоли да те поканим. Ще успееш ли да дойдеш?

— Разбира се — отговори Барни. — С най-голямо удоволствие.

Той остави слушалката и си помисли: „Господи, собственият ми аналитик ме кани на вечеря!“

Барни не беше виждал досега аулата на института толкова претъпкана. Много хора бяха дошли чак от Балтимор и Йейл. Всички бяха правостоящи, а двайсетина кандидати бяха застанали в дъното на залата с отворени бележници. Фриц Бауман представи Мори като „може би най-оригиналния мислител-аналитик от своето поколение“.

Барни беше изненадан от промяната във външния вид и акцента на Мори. Бившият Мори Ийстман приличаше на английски професор — дълга коса, очила с телени рамки и джинсов костюм, който изглеждаше доста износен. Той излъчваше увереност. Усещаше се, че се чувства съвсем удобно със слушателите си. И със себе си.

Мори започна с няколко духовитости по повод на различията в ориентацията на британските и американските психиатри и каза, че самият той стои „някъде над Гренландия“. Публиката беше очарована.

Тогава той започна лекцията си върху „Параноидно-шизоидното състояние в ранното детство“. Не използваше записки и само от време на време поглеждаше за справка към единствения лист, който си носеше. И към часовника си, за да се увери, че се вмества в отпуснатото му време.

Събитието беше още по-вълнуващо и поради липсата, на какъвто и да е външен блясък. Съвсем спокойно той представи собствените си възгледи за детската психоанализа, които впечатлиха дори най-реакционните последователи на Фройд.

Последва дълга и оживена дискусия, която показа широките познания на Мори в областта на медицината.

Компанията на вечерята у Фриц Бауман се състоеше от посивели академични величия — и от три изключения. Мори и Барни бяха под четиридесетте, а съпругата на Мори, Антония, нямаше трийсет. При това тя бе изключително красива. И плюс това невробиоложка.

На коктейла преди вечерята Мори беше наобиколен от колеги, които почтително му задаваха въпроси. Той запази английската си невъзмутимост до момента, в който видя Барни. Тогава Мори проби кръга на почитателите си и се втурна към него, като извика високо:

— Ливингстън, страшно се радвам да те видя.

Докато се прегръщаха, Барни му прошепна:

— Мори, каква е тайната ти? Само не ми казвай, че причината са зърнените храни на закуска.

— Не, по-скоро седемте години анализа. И добрата ми съпруга — отвърна нежно той. После се обърна към домакина: — Д-р Бауман, сигурно се гордеете, че имате в института такъв прекрасен човек.

Барни погледна към Бауман, който изглеждаше доволен.

А Мори продължи да говори на стария си приятел, пренебрегвайки напълно останалите гости:

— Утре вечер вечеряш с нас, иначе ще ти се обидя страхотно.

— Разбира се, Мор — отвърна Барни. — Дори ще ти дам екземпляр от моята книга. Всъщност мога да ти дам десет… тъй като, изглежда, никой не я купува.

— Прочетох я и смятам, че е много оригинална. Антония също. Но ще се радваме да получим копие с автограф. И непременно вземи някой с теб. Женен ли си?

— Само за работата си — отговори Барни, като се почувства малко неловко.

— Всъщност сигурен съм, че накрая ще се ожениш за Лора Великолепната. Какво става с нея?

— Това е дълга история, Мор…

В този момент другият доктор Естерхази, Антония, се приближи зад гърба на Мори и прошепна:

— Скъпи, хората искат да те видят. Върви да блеснеш пред тях, а аз ще си поговоря с Барни.

Мори я целуна по бузата и отиде да се присъедини към възрастните психиатри.

— Морис ми е говорил с толкова обич за теб — каза Антония, щом останаха сами. — Явно ти единствен не си го изоставил в бедата.

— Просто проявих човечност — отговори скромно Барни.

Тогава Антония внезапно смени темата.

— Може ли да разменим няколко думи насаме? — попита тя.

— Разбира се — каза Барни.

Двамата влязоха във все още празната трапезария.

— Познаваш ли баща му? — прошепна тя.

— Не бих казал, но сме се срещали. Защо питаш?

— Морис ще говори в Сан Франциско идната седмица. Честно казано, притеснявам се какво ще стане, ако нещастникът се появи на лекцията.

— Права си — съгласи се Барни. — Защо, по дяволите, Мори се е съгласил на това?

— Предполагам, че иска да докаже нещо на себе си — отговори тя. — Но мисля, че си играе с огъня. Нали?

— Не — отвърна Барни. — Това е руска рулетка… с пет патрона в револвера.

 

 

Аз не съм човек.

До този извод стигна Барни, като лежеше в леглото си вечерта, когато видя Морис Естерхази, блестящ психиатър, любящ съпруг и баща — с две думи, пълен успех.

Не беше за вярване, че индивидът, когото той видя тази вечер, едно време е страдал от толкова силна маниакална депресия, че се е нуждаел от електрошокова терапия.

Това още веднъж накара Барни да проумее колко незначителни и повърхностни бяха нещата, които самият той бе постигнал — или по-скоро, не бе постигнал.

Да, каза си той, като си спомни думите на Робърт Фрост — „ще трябва много да измина, преди да седна и почина“.

 

 

Бенет работеше като луд, за да възвърне почвата под краката си, която бе загубил, докато травмите му го държаха „на скамейката“, както сам обичаше да се изразява. За лекарите, които бяха дежурни през почивните дни, той беше същински Дядо Коледа — носеше им цяла шейна свободно време. Допълнителната работа всъщност не го уморяваше толкова, защото по този начин възвръщаше вярата в себе си, която бе загубил, докато беше на легло.

През по-натоварените съботи в Ню Хейвън той дори успя да направи няколко спешни сърдечни операции, подготвяйки се психически за голямото предизвикателство следващата година.

— Защо не намалиш темпото, Бен? — оплакваше се Тери.

— Искаш ли да си взема друг асистент? — отговаряше спокойно той.

— А, не — твърде много научавам от теб. Искам да се поотпуснеш заради самия себе си.

До април, четири месеца след операцията, Бенет отново бе започнал да води „нормалния“ живот на главен стажант-хирург, като беше поел дела си от тридесет и осем часови смени.

Той тъкмо сваляше сините си хирургически дрехи след една такава смяна, когато Тери подаде глава през вратата на мъжката съблекалня (за жените-хирурзи нямаше такава — те трябваше да се преобличат при сестрите).

— Бен, преди малко професор Бей се обади от хематологията. Трябва да се отреже далакът на един пациент, болен от левкемия. Искаше да знае дали ще го направиш. Но ние сме плътно заети от осем и половина нататък. Какво да му кажа?

— Кажи му, че ще го вземем в шест и половина… ако може да стане толкова рано.

— Д-р Ландсман — предупреди го тя добронамерено, — ако продължаваш така, със сигурност ще умреш млад.

— Закъснял съм вече, Тер. Все пак кажи на Бей да изпрати долу картоните на човека, за да ги проуча довечера. Извади копие и за себе си, в случай че грохна по средата на операцията.

 

 

Далакът на пациенти, страдащи от лимфоцитна левкемия, се отстранява, когато органът се е уголемил дотолкова, че причинява или болки, или редуциране на тромбоцитите — малките кръвни клетки, които регулират кървенето.

Бенет пристигна в болницата малко преди шест сутринта, хапна шоколадови бисквити и изпи няколко чаши кафе, за да се подсили. Той погледна още веднъж историята на заболяването на пациента си Хари Скенлън, тридесет и девет годишен бял мъж, въпреки че я бе научил почти наизуст предишната вечер.

Точно в шест и половина сутринта Бенет вече беше до операционната маса.

Той поздрави учтиво двамата професори и после подобно на диригент погледна към концертмайстора си — в случая анестезиолога. Последният кимна и само след няколко секунди прошепна:

— Пациентът е готов, докторе.

Бенет безмълвно даде знак, че е получил информацията, и незабавно се залови за работа, като сръчно направи дълъг централен разрез. Стажантът и сестрата държаха коремните мускули и той започна обичайното изследване на вътрешностите, които разрезът бе открил.

Провери черния дроб за цироза и инфилтрация на туморни клетки, палпира жлъчния мехур да види дали няма камъни и прегледа всички органи до горния край на панкреаса. Нямаше аномалии. Можеше да продължи.

Бенет прокара дясната си ръка по изпъкналата светлорозова повърхност на далака, хвана органа в лявата си ръка и го издърпа нагоре към коремния разрез.

Той надзърна, за да види по-добре какво трябваше да отреже, и в този момент почувства необяснимо трептене в малките пръсти на двете си ръце. Но не му обърна внимание. Просто си помисли, че Тери е била права — претоварваше се твърде много напоследък. Сега не беше време за такива мисли.

Той бързо отдели артерията и вената на далака от останалата тъкан и даде знак на Тери да постави щипките. После протегна ръка и каза:

— Ножици.

Когато ги поставиха в ръката му, той отряза ловко далака.

Следващият етап бе неприятен, но рутинен. Сега трябваше да завърже артерията и вената. Бенет взе капронен конец и ги лигира здраво.

— Добре — каза си той на глас. — Вече можем да свалим щипките.

Той се пресегна да махне металния инструмент от вената. Изведнъж бликна кръв. Кръв навсякъде.

Присъстващите се стъписаха. Бенет беше потресен. Той не беше виждал никой да прави такъв гаф. Но нямаше време за упреци. Трябваше да поправи белята колкото може по-скоро.

Нареди да попият кръвта, за да намери вената, и този път я заши успешно. Тогава каза небрежно на Тери да свършва и тръгна обратно към съблекалнята, опитвайки се да изглежда уверен.

Бенет седна и се опита да проумее това, което се бе случило. Сигурно е просто от напрежението, опита се да се убеди той. Човек не може да бъде съвършен… но какво, по дяволите, беше това трептене в пръстите му?

Както седеше замислен в съблекалнята, чу леко почукване на вратата и гласа на Тери:

— Сам ли си вътре, Бенет?

— Да — отговори той, — можеш да влезеш в светилището.

— Добре ли си? — попита тя.

— Защо да не съм добре?

— Не знам, просто мислех, че може да си се разстроил от този малък инцидент. Всъщност няма нищо.

— Хайде, Тер, ти си твърде добър лекар и знаеш. Това беше ужасно. Престани да ме лъжеш, за да престана и аз.

За момент тя се умълча, после каза:

— След половин час имаш да правиш пълна мастектомия. Ще можеш ли?

— Защо, по дяволите, да не мога? — изкрещя той.

За първи път в продължение на толкова години тя го видя да губи самообладание.

— Добре, Бен, добре. Отивам да си взема кифла и кафе. Искаш ли нещо?

— Не, благодаря, Тер. Извинявай, че избухнах.

— Няма нищо — отговори тя и се оттегли от владението, чиито граници беше нарушила.

 

 

За първи път в живота си той потърси психиатрична помощ. Или поне се обърна към психиатър. Бенет попита Барни дали знае за случай на „сценична треска“ при хирурзи или нещо подобно, което да обясни странната му несръчност.

— Много хирурзи изпадат в паника — отговори Барни. — Колегата ми по цял ден се занимава с такива. Но те напълно изключват — дори не могат да се доближат до пациентите си. Не, Бен, не мисля, че причината е в главата ти. Ако бях на твое място, веднага щях да отида при невролог.

— Можеш ли да ме уредиш при някой в Ню Йорк, Барн? Страшно ще ми е неприятно, ако се разчуе в Йейл, особено сега, когато идва краят на годината.

— Ей, Ландсман, помисли малко. Ако излезе, че няма нищо, какво ти пука дали някой знае? А ако наистина има нещо, ти положително няма да искаш да оперираш, докато не се оправиш. Прав ли съм?

— Страхувам се, че да — отговори Бенет, опитвайки се да „прокуди“ страховете си.

По дяволите, той се гордееше с това, че винаги е бил честен с пациентите си. Сега знаеше, че заради тях трябва да бъде честен и със себе си.

Като не можа да намери психосоматично убежище, Бенет събра смелост и отново отиде при професор Кърк. Бяха се появили твърде много симптоми: болки в гърба, периодична скованост на пръстите и целите ръце. Той сам си постави диагноза: „Джеф, смущенията в мускулните функции на най-важните ми крайници сигурно се дължат на осмия шиен прешлен.“

Двамата лекари знаеха, че се налага да се направи кабелно изследване на шийните прешлени на Бенет, и всеки от тях инстинктивно се досещаше какво ще докаже то. Фрактурата на Бенет се бе изместила леко встрани, в резултат на което бе прищипано нервно окончание.

При това неврологичното му състояние щеше да се влошава, ако не го оперират веднага, за да съединят прешлените.

— Не искам операция! — извика Бенет.

— А аз не искам да оглушея, така че престани да крещиш в слушалката — отговори Барни. — За Бога, Ландсман, да не искаш да останеш жив труп? Знаеш, че Кърк е най-добрият. За какво, по дяволите, се притесняваш?

Бенет бе максимално кратък:

— Не забравяй, че аз също съм хирург. И знам, че тази, операция излиза успешна… в повечето случаи.