Ерик Сийгъл
Лекари (34)

33.

Навлизането в живота е един величав момент. И ето че през 1967–1968-а повечето лекари, завършили медицина пет-шест години по-рано, най-после биваха освобождавани от надзор и продължаваха сами, увенчани с короната на всеведението, а в същото време прокълнати да осъзнават своята ограниченост и склонност към грешки.

Времената бяха толкова объркани, че военните лидери се произнасяха върху стойността на живота, а лекарите предопределяха момента на настъпване на смъртта. Моралната шизофрения беше остро заразно явление.

Генерал Уестморленд каза на пресата, че жълтите — като тези например, които неговите войски се опитваха да изтребят във Виетнам — ценели човешкия живот по-малко, отколкото хората от по-просветения Запад.

Черните се бунтуваха в големите градове, навличайки си гнева на белите. Но колкото и да е парадоксално, когато същите тези негри обличаха униформа от каки и косяха с картечен огън виетнамските партизани, белите генерали окачваха медали на гърдите им.

Пример за това противоречие, за това шизофренично отношение към насилието беше Касиус Клей (както му казваха белите) или Мохамед Али (както го наричаха неговите събратя и част от либералната левица). Великият боец застана на стъпалата на мобилизационния център и заяви, че няма да използва дадените му от Бога дарби, за да кара виетнамците да се защитават от съкрушителните му удари. Този, който с настървение се впускаше на ринга и смазваше противника си в петия рунд или го просваше на земята още в четвъртия, отказа да участва в унищожението на хора, които дори не можеха да си купят боксови ръкавици.

Али беше освидетелстван като умствено негоден за военна служба. („Казах им, че съм най-великият — а не най-умният.“) Времената се меняха.

 

 

В същото време лекарите се питаха: „Какво е смъртта?“ С други думи, кога органите на един умрял човек, могат да бъдат извадени, за да се използват на мястото на увредените органи на други болни?

В една страна, толкова близо до Южния полюс, че понякога я осветяваше южното полярно сияние, д-р Кристиан Барнард чакаше смъртта да бъде установена, за да присади сърцето на един труп в друго тяло.

В болницата „Хрут Шуур“ близо до Кейптаун хирурзите добавиха още един аспект към спора, чий живот е по-важен. Третият пациент на д-р Барнард, един бял зъболекар от Кейптаун, беше спасен от сърцето на „цветнокож“. Как биха класифицирали вече този пациент идеолозите на апартейда? Коя част от автобуса, коя тоалетна трябваше да ползва и всъщност в кой квартал трябваше да живее Филип Блайберг, най-успешният и най-противоречив случай на Барнард?

Все пак надежди за този свят имаше. Прехвърлянето на сърце от едно тяло в друго заля печата през 1967-а, а в една тиха лаборатория в Кливлънд, щата Охайо, през същата тази година д-р Робърт Уайт извади целия мозък от черепа на една маймуна и го присади на друга.

Възможностите надхвърляха границите на въображението.

 

 

В психоанализата няма дипломиране, тъй като в известен смисъл човек не престава да се учи. Впрочем най-важният етап на терапията започва едва когато пациентът се надигне като феникс от пепелта на своите задръжки, когато се изправи и прекрачи в лабиринта на всекидневието, а психиката му вече го води като компас — да се надяваме — към правилните решения.

С противоречиви чувства — гордост и облекчение, редуващи се с тъга и мъничко страх — Барни се отправи за последния си сеанс с д-р Бауман.

Въпреки че психоанализата му беше приключила официално, той съзнаваше, че някои негови емоции завинаги ще останат неразгадани.

Вярно, че по време на своята вътрешна одисея от спомен на спомен Барни бе открил, че болестта на Харолд и ранната му смърт го бяха лишили от бащата, от който толкова много се е нуждаел. И това не можеше да се промени.

С помощта на д-р Бауман той се беше научил да разбира това, което прави — или поне защо го прави. Той вече можеше да очаква най-големия дар, който анализата носи — рядкото умение да се държи като възрастен.

Това беше хубавата страна. Но имаше нещо, което им убягваше — един герой от драмата на живота му, който се появяваше почти във всяка сцена, но чиято функция остана неизяснена. И д-р Бауман знаеше прекрасно, че Лора Кастелано не е просто статистка.

Пациентът му беше описал това момиче толкова живо — не само нейните качества, но и разтревожената й психика, — че Бауман често се питаше какво всъщност представлява тя. Все пак той знаеше, че не е успял да помогне на младия психиатър да разкрие точно какво означава за него тази митическа фигура.

Оставаха само няколко минути и Барни тъкмо изказваше мисли по повод на навлизането си в трийсетата си година на принципа на свободната асоциация:

— Е, Кастелано също навършва трийсет. Чувствам се крайно виновен заради оптимизма си, защото знам, че тя е крайно нещастна.

Фриц се намеси:

— Относно Лора…

Барни го прекъсна:

— Сигурно мислите, че съм криел нещо от вас и че може би тая — знам ли? — романтични чувства към Лора. Но не е така.

Аналитикът не отговори.

— Искам да кажа, че бях съвършено откровен с вас, докторе. Не отричам, че веднъж или два пъти през всичките тези години, откакто се познаваме, съм имал — да ги наречем еротични — помисли спрямо нея.

И двамата мълчаха.

— Сигурен ли си, че не криеш нещо? — попита Бауман направо.

— Да, разбира се. Моите уважения, сър, но светът се променя. Вече е напълно възможно мъжете и жените да бъдат просто добри приятели.

— Това винаги е било възможно — отговори Бауман. — Просто се питам дали си сигурен, че вашият случай с Лора е точно такъв.

— Тя поне ме приема по този начин. В това съм сигурен.

— А ти?

— Не знам. Наистина, кълна се в Бога, не знам…

— Е, може би това е нещо, върху което можеш да поработиш в бъдеще.

 

 

Макар че още не беше завършил двете анализи, които правеше под научен надзор, за да го приемат в института, Барни вече имаше правоспособност да практикува обща психиатрия и можеше да приема частни пациенти извън болницата, в собствен кабинет.

Благодарение на широките връзки, които си бе създал сред по-старите си колеги, той научи, че един от старшите научни сътрудници, Брайс Уайзмън, наскоро бе останал сам, тъй като младият психиатър, който работел с него, постъпил в армията.

Барни се чувстваше объркан. Той седна на стола, който наскоро бе купил, затвори очи и се опита да се съсредоточи в себе си, за да разбере какво го тревожи.

Дали не беше това, че кабинетът на Брайс Уайзмън беше в Ийст сайд, достатъчно близо до Парк авеню, а името на тази легендарна улица веднага извикваше в съзнанието представата за привилегированост? Да, отчасти беше това.

И после — обзавеждането. Предшественикът му бе събрал разни екзотични творби и изделия и беше превърнал кабинета в подобие на бедняшки музей.

Но точно в това бе въпросът! Никой бедняк не може да бъде лекуван сред такова царско великолепие, мислеше си той. Ако се нуждаех от помощ, докато бях просто едно хлапе от Бруклин, щях ли да имам възможност да отида при добронамерения д-р Ливингстън в кабинета му между Медисън и Парк авеню? После веднага си каза в своя защита, че пък в болницата преглежда пациентите безплатно. Той дълго мисли, опитвайки се да стигне до по-дълбоките причини за недоволството си.

И накрая разбра какво е.

Не бяха адресът, причудливите декори или картините. Бяха парите. Защото в дъното на скрупулите си той откри това, което го тревожеше: той трябваше да си сложи цена.

На пръв поглед изглеждаше невероятно, че не бе се сетил за това досега. Но единствената награда, която бе желал до този момент, беше здрав нощен сън. От болницата получаваше заплата — ако можеше така да се нарече. Писането му носеше още малко. Това поне беше работа, която можеше да измери количествено.

Но как да оцени себе си — своя ум? И след като хората, които идват на психиатър, са достатъчно изтерзани вече, как да стовари още една тежест върху тях? Да, Фройд казва, че финансовата жертва помага за успеха на лечението. Но не всичко, което Учителят твърди, е вярно. В края на краищата той не си е изпратил сметка, когато се е самоанализирал.

Неусетно Барни започна да си спомня случки от детството. Като например случайно дочутия разговор на Луис Кастелано с майката на едно дете, чиято счупена ръка тъкмо бе наместил.

(„Колко ви дължа, докторе?“ — бе попитала тя.

„Пет долара много ли са за вас?“

„Не, не — бе отговорила колебливо тя. — Но може ли да ви платя една част сега, а другите по-късно?“

А Луис я бе уверил: „Петдесет цента на седмица са достатъчни. Но аз изобщо не бързам. Може да поговорим пак, като сваля гипса на nino.“)

Само че Луис не трябваше да плаща наема на тежкарски кабинет или половината заплата на секретарката.

И все пак наистина ли един лекар се нуждае от цялата тази показност?

— Знам как се чувстваш — каза Брайс на другия ден. — Но и Рокфелер да беше, пак трябваше да вземаш пари. Така пациентите ще те приемат на сериозно. Това е документирано в литературата — не само от Фройд, но и от Ференчи и много други. Разбира се, ще правиш изключения, когато се касае за бедни. Но иначе, ако бях на твое място, бих заковал таксата си на двайсет-трийсет долара на сеанс.

Но съвестта на Барни още не можеше да се успокои.

— В древния Вавилон са плащали на доктора само ако излекува пациента си.

Уайзмън се засмя.

— Хамураби е установил това правило още през 1800 г. пр.н.е. Смятам, че в наши дни АМА би приела това за малко старомодно.

После пак се върна на въпроса:

— Ти извършваш услуга, Барни. Представи си, ако искаш, че си таксиметров шофьор, който превозва пациентите от болестта към здравето. Броячът отчита, нали така?

Без да иска, Уайзмън бе употребил метафора, която отговаряше на едно истинско изживяване на Барни. Той беше работил като таксиметров шофьор.

Барни се засмя дяволито:

— Единствената разлика е, че не вземаме бакшиши. Нали, Брайс?

Уайзмън се ухили и каза:

— Само под формата на акции или хероин.

 

 

До пролетта на 1967-а във Виетнам имаше близо половин милион американски войници и само малка част от тях знаеха точно за какво се бият. През това време от единия до другия край на Щатите почти същият брой протестанти маршируваха срещу намесата на страната им в Югоизточна Азия. Генерал Луис Б. Хърши, който ръководеше мобилизацията, даде да се разбере — тези, които са били отложени, докато завършат образованието си, ще бъдат лишени от тази привилегия, ако бъдат хванати, че участват в антивоенни демонстрации.

Много лекари не бяха отбили военната си служба и ако ги призовяха да служат във Виетнам, щяха да се изправят пред морален проблем. До този момент големи колонии американски младежи, които вече бяха мобилизирани, доброволно ставаха бежанци и напускаха страната. Канада и Швеция изведнъж се превърнаха в дезертьорски центрове.

Но имаше и други начини да се избегне униформата. Например бележка от лекар, в която се твърди, че младежът е негоден за военна служба. Тъй като удостоверението за психическа лабилност бе може — би най-ефективната пречка за мобилизиране, Барни беше подложен на изключителен натиск.

Какъв лекар щеше да е той, ако обяви здрав човек за болен? Двамата с Лора обсъждаха това безспир в среднощните си „консултации“.

— Слава Богу, че момчетата, с които имам работа, са само на няколко дни — отбеляза тя — и нямам подобни проблеми.

— Не бъди толкова сигурна, Кастелано. Както е тръгнало, нищо чудно, като пораснат, тази война още да продължава.

— Но ти в момента се печеш на бавен огън. Как смяташ да се оправиш?

— Ще обявя за луд генерал Уестморленд, а цялата война — за безумство.

— Съгласна съм с теб — каза тя, — аз вече свирих отбой. И ти съчувствам за това, че си толкова затънал. Знаеш ли, никъде в Хипократовата клетва не се казва, че лекарят има право да излъже, за да не прати пациентите си на бой. Морален прецедент няма.

— Има — възрази Барни. — Нюрнбергският процес доказа, че нравствеността стои над националната принадлежност. И не забравяй, че, ако тези момчета вземат да подпалят военните си книжки, ще бъдат хвърлени в затвора. Това не е ли неморално? Освен това лекарите трябва да спасяват животи. А ако обявя някого за негоден, той няма да отиде да убива хора.

— Божичко, Барн, ти наистина поемаш голям риск. Възхищавам ти се. И какви причини ще посочиш?

— Всичко, което сметна за подходящо — фетишизъм, шизофрения, склонност към убийства.

— О, сигурно много ще си паднат по тези със склонност към убийства.

— Като стана въпрос за убийци — прекъсна я Барни, — какво прави онзи кучи син, съпругът ти?

— Прави нещо там във Вашингтон.

— Нямах това предвид. Как я карате вие двамата?

— О, знам ли — отговори тя. — Май сме в застой. Както и да е, той пристига тази вечер.

— Не смяташ ли, че достатъчно време те подмята като пумпал? Това е убийствено, Кастелано. Защо не му дадеш някакъв ултиматум?

— Слушай, Барн, вече му отправих една сърдечна покана за развод. Той не прие. Казва, че харесва нещата такива, каквито са. А аз, честно казано, съм толкова уморена, че не ми пука.

Лора така се бе увлякла в разговора, че не забеляза как вратата се отвори. Нито че Палмър влиза в стаята.

— Ако трябва да бъда искрена, сигурно аз съм виновна, че кръшка. Тоест че с любовните си истории вероятно ми връща за „свободните“ ми възгледи, преди да се оженим.

— За Бога, Кастелано, имаш удивителната способност винаги да се изкарваш виновна.

В този момент Лора изпищя.

— Ей, какво става, дявол да го вземе? — попита Барни.

Тя се обърна и си отдъхна, като видя, че е Палмър, който я беше ощипал игриво по врата. Той обви ръка около кръста й, а тя успокои Барни:

— Безпътният ми съпруг се прави на Дракула. По-добре да свършваме вече.

— Добре, Кастелано, но гледай добре да го наредиш или поне да му затвориш устата.

Тя остави слушалката.

За нейно учудване Палмър започна да разкопчава копчетата на блузата й и да мълви с тон, който не бе чувала от години:

— Страшно ми липсваше, Лора.

Половин час по-късно, когато седяха пред камината, Лора го целуна и каза:

— Това трябва да се отчете като най-големия духовен прелом, откакто Свети Павел полудя на път за Дамаск.

— Знаеш, че винаги съм те обичал, Лора. Онова сигурно е било закъснял пубертет. Няма да се преструвам, че съм запазил целомъдрието си във Вашингтон. Там е един малък сексуален карнавал. Знаеш ли, надявам се, че не си видяла онази долна клюка във вестниците за мен и Джесика Форбс. Просто се случи да седя до нея на вечеря. Но предполагам, че всичко, което една сенаторска дъщеря върши, налива масло в огъня на клюкарите.

Лора се питаше дали това „признание“ не беше всъщност зле прикрит опит за самохвалство. Но пък толкова й се искаше да повярва, че той отново я обича.

— Слушай, Палмър — отговори тя, — няма нужда да посочваш имена, ранг и номер на сутиена. Да приемем, че и двамата сме разнообразили за малко моногамията си.

Тогава той попита колебливо:

— Да не би в живота ти да се е появил някой по-специален?

— Хайде да сменим темата — каза нежно тя, защото знаеше, че, ако си признае за Роби, ще нарани честолюбието на Палмър. И му отговори с въпрос: — Колко ще останеш?

— Имам две седмици отпуск — отвърна той. После тихо добави: — Ако ти е възможно да се откачиш поне за малко от работата, бих искал да прекарам цялото време с теб.

— Може би ще успея да си взема ден-два…

В този момент телефонът иззвъня. И двамата не помръднаха.

— Сигурно е за теб — прошепна той.

— Забрави го. Не искам да развалям магията.

Телефонът звънеше настойчиво.

— Хайде, Лора — подкани я Палмър. — Ти си лекар, може да е важно.

Докато вървеше бавно към телефона, тя усещаше как погледът му я следи.

— Ало, на телефона д-р Кастелано.

— Здравей, Лора, твоят вечно любящ Роби е насреща. Дали ще успея да те изкуша с едно късно питие и няколко такта музика?

— Извинявай, но сега съм затрупана с работа. Ще се видим утре след сутрешните визитации.

— Случило ли се е нещо? Или може би звъня в неподходящ момент?

— Много си тактичен, благодаря ти.

— Няма защо — каза тъжно той. — До утре.

Тя долови разочарованието в гласа му.

— Кой беше? — попита небрежно Палмър, когато тя се върна до камината.

— Никой — отвърна тя. — Няма значение.

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Вземаш ли хапчетата?

Тя се усмихна.

— Само не ми казвай, че се притесняваш да не забременея. Хайде, успокой се — вземам ги по-редовно от всякога.

По лицето му пробягна краткотраен израз, който сякаш казваше: „От кого си се пазила през всичките тези месеци?“

— Ако ги спреш, колко време ще трябва, за да забременееш?

Лора онемя от учудване. Тя отговори механично, като по учебник:

— Ендокринната система на тялото често е непредсказуема. Понякога трябва да минат шест-седем цикъла — дори година след като жената спре таблетките. Но има и случаи, в които прекъсването непосредствено стимулира плодовитостта.

— Да се надяваме, че си във втората категория — каза той.

Тя все още беше леко шокирана.

— Откъде този внезапен стремеж към бащинство?

— Ами и двамата остаряваме. Жената трябва да роди първото си дете преди трийсет и петата си година. И тъй като специализацията ти свършва тази година и вече няма да си толкова натоварена, би могла да го вместиш някак в програмата си.

— Каква е истинската причина, Палмър? — настоя тя.

— Ами искам наследник, който да продължи фамилията.

— Не — Лора бе категорична, — искам да ми кажеш абсолютно честно — цялата истина.

Той я погледна право в очите и не без известна доза страх си призна:

— Прехвърлят ме. Не знам точно кога, но заминавам за Виетнам.

 

 

— Лора, сигурно се шегуваш!

— Съжалявам, но така трябва.

— Но той се е отнасял с теб като с парцал — нима ще го приемеш пак в живота си и отново ще заровиш глава?

Роби беше извън кожата си. Докато пиеха кафето си, Лора му бе съобщила, че не бива да се виждат повече — освен като приятели. Роби можеше да приеме тази половина от новината. Той не беше дете. В различни моменти от живота си бе печелил и губил — имаше бивша жена и две объркани деца, които го доказваха.

Но фактът, че жена като Лора би си помислила сама да се върне при Палмър, след като той се бе държал с нея така долно, направо го разстройваше. Още повече, защото от собствен опит знаеше, че това, което най-често задържа мъжа и жената заедно дори когато и двамата си дават сметка, че така се съсипват, е чувството за непълноценност.

Роби смяташе, че с него ще й бъде по-добре, отколкото с Палмър. Защото Роби виждаше малкото момиченце в жената и това инстинктивно го караше да я защитава.

А онова копеле Палмър влиза с валсова стъпка, щраква с пръсти и тя веднага се връща пак да я тормози. Като се замислеше, може би Лора всъщност искаше да бъде нещастна. Добре, Роби, каза си той, пусни я да си върви — мъката може би ще остане за теб.

Всичко това минаваше през главата му, докато седяха в стаята на сестрите и се наливаха с кофеин. Той бе доволен, че бе потиснал първоначалния си инстинкт да й се скара. Почувства се по-спокоен, по-разумен.

— Сигурна ли си, че изборът ти е правилен? — попита той.

— Не съм правила никакъв избор, Роб.

— Искаш да кажеш, че си избрала един от двама ни без вътрешна борба?

— Не, това не беше избор. Роб. Палмър ми е съпруг. Обмислих дълго и внимателно решението си да се омъжа за него.

— Разбира се, че имаш избор — много добре знаеш, че бих се оженил за теб.

Лора пое нежно ръката му.

— Слушай сега, Роби — това, което беше между нас, бе чудесно и аз много те обичам. Но, откровено казано, смятам, че ще се оправиш по-добре без мен. Не съм лоша за любовно приключение, но от мен наистина не би излязла добра съпруга.

Роби го болеше — колкото за нея, толкова и за него самия.

— Лора, слушай внимателно, това е заключителната ми реч — той спря, пое си дъх и продължи тихо: — Господ ти е скроил лош номер. Дал ти е всичко. Само че резултатът така го е омагьосал, че е забравил да те довърши, като прибави и мъничко самоувереност. Добре, явно аз не успях. Няма да ми е лесно, но ще се оправя. Надявам се само някой ден някой да налее малко мозък в тази твоя великолепна главица и да те научи да харесваш себе си.

Той се обърна, за да скрие сълзите си.

И си тръгна.