Ерик Сийгъл
Лекари (32)

31.

В едно отношение психоанализата се различава значително от останалите медицински дисциплини. От новака кардиолог, например не се иска да ляга на масата и да му отварят гръдния кош, че да се квалифицира в специалността си. Психоаналитикът обаче е задължен да узнае как стоят нещата и от двете страни на кушетката. От друга страна, за разлика от хирурга той не работи с отпуснат и упоен върху масата пациент, а с активни човешки същества, чиито болки трябва да изживява.

Погледната в най-добра светлина, психоанализата може да се окаже най-вълнуващата и най-хуманна медицинска дисциплина. Но тя безспорно може да бъде и най-разрушителната.

Барни беше приет като специализант в Психиатричния институт и започна психоаналитичния си тренинг при неговия президент Фриц Бауман — учен, спечелил си световно признание за своите проникновени трудове, а също и уважението на пациентите си, които в негово лице виждаха един мъдър и грижовен терапевт.

Но Барни бързо откри, че самият тренинг далеч не беше приятен.

Фройдисткият анализ, обясняваше доктор Бауман, е като театрална трупа от двама актьори, като пациентът играе себе си на различни възрасти, а психоаналитикът играе ролите на всички личности, вплетени в неговото психологическо развитие (дори и да няма такова). Анализирайки сцените, които пресъздава, пациентът е в състояние да разбере по какъв начин отдавна минали случки са повлияли върху поведенческите модели на по-нататъшния му живот.

В този абстрактен вид на Барни му се струваше, че това е забавно. Но твърде скоро разбра, че потиснатите мисли носят болка. Психоанализата не беше нищо друго, освен мозъчна хирургия без скалпели и това беше вярно дори за един на вид „уравновесен“ обект за изследване, за какъвто той се мислеше.

За първия сеанс Барни пристигна весел, жизнерадостен и убеден, че доктор Бауман ще го нарече „най-даровития пациент, който някога е имал“. Беше решил да превърне традиционния маратон в стометров спринт.

В известен смисъл той се беше подготвял за това изпитание от онзи момент, в който взе Фройдовото „Тълкуване на сънищата“ от Бруклинската библиотека, за да го чете през летните нощи в лагера Хайауата. Оттогава насетне той съзнателно се опитваше да анализира кое е мотивирало значимите постъпки в живота му. И беше решил да покаже на Бауман, че наистина познава вътрешните си импулси.

Барни влезе в кабинет, застлан с кафяв килим, с дървена ламперия по стените и с тясна кожена кушетка в дъното. Гореше от желание да прескочат предисловията и да преминат направо към същността на психологическото изследване.

Доктор Бауман му зададе обичайните въпроси — семейна история, братя и сестри, заболявания в детството и т.н. Сетне му обясни, че таксата (с нарочна отстъпка за специализанти) трябва да бъде внасяна веднъж месечно. Най-накрая Бауман попита Барни дали е наясно с процедурата.

— Да, сър — отговори той. — Трябва да казвам всичко, което се появи в съзнанието ми, да не потискам нищо и да стигна до първичния материал.

После Барни се настани на кушетката, напълно подготвен да разкрие всичките потиснати (или поне така си мислеше) тайни и „срамни“ сексуални подробности от времето, когато е бил подрастващ, та дори и еротичните фантазии, свързани с учителката му от детската градина. Разбира се, един психоаналитик би срещнал трудности при изкопчването на подобна информация от своеволната и циментирана психика на обикновения пациент.

И тъй, той посвети първия си петдесетминутен сеанс на нещо, което гордо възприемаше като най-щедрото сексуално разголване от времето на Крафт-Ебинговата „Патологична сексуалност“.

Бяха му необходими единайсет сеанса и няколко изтънчени загатвания от страна на доктор Бауман, за да осъзнае, че целта на пикантните му откровения беше просто да покаже, че е „добър обект“, и по този начин да спечели благоразположението на психоаналитика.

— Че защо да се натягам, само и само да ви се харесам? Искам да кажа, че това е нормално, нали? — попита той накрая.

Изведнъж Барни усети, че въпреки климатичната инсталация в помещението по челото му избива студена пот.

— Можете ли да обясните това, доктор Бауман? — попита за втори път.

Но от страна на старшия психиатър не последва никакъв отговор и чиракът разбра, че в психоаналитичен смисъл те бяха попаднали на рудоносен пласт. И че той самият трябва да грабне кирка и лопата и да го разкопае.

Постепенно и изненадващо трудно (което беше съчетано с пълното мълчание на Бауман) Барни осъзна, че е пресъздал най-мъчителната връзка в живота си.

В основата на това откритие стоеше гняв.

— Защо, по дяволите, не казвате нищо? — попита той с растящо безсилие. — Аз, ви плащам добри пари, а вие не искате да ми говорите. Мислите, не забелязвам, че дори не ми казвате „Добро утро“. Боже Господи, дотук чувам от вас само „Времето ни изтече“. И какво да правя с това?

Доктор Бауман не отговори.

— Добре, сега разбирам, Фриц — рече Барни с неприкрита враждебност (което личеше от непочтителната употреба на малкото име на изтъкнатия лекар). — Вие всъщност искате да ме разкарате. Е добре, успяхте — разкарвам се.

Доктор Бауман не отговори.

— Добре, добре, разкрит съм. Искам да кажа, че съм прочел цялата литература и знам какво идва сега. Аз трябва да кажа, че всъщност съм се ядосал не на вас, а на човека, за когото ви мисля — знаеш, че съм прав Фриц. Признай поне, че съм наясно със себе си.

Доктор Бауман не отговори.

— Разбира се — троснато рече Барни и продължи тирадата си, — вие искате да кажа…

Той не успя да довърши изречението си. Все още не можеше да произнесе името на онзи човек от миналото, който сякаш го беше третирал по същия начин както сега Бауман.

„Мамка му, помисли си той, май трябваше да стана дерматолог. За целта не е необходимо да имаш дори и обрив. Защо се подлагам на този глупав курс? Какво ме е грижа дали Бауман ме харесва, или не? Той е просто един дебел и оплешивяващ дъртак.“

— Какво си мислите? — попита Бауман.

В първия момент Барни се сепна от внезапно прозвучалия му глас. После му отговори с чувство на очистителна агресивност:

— Тъкмо си мислех, че сте един дебел и оплешивяващ дъртак.

Настъпи пауза. Сетне Бауман спокойно попита:

— Каква е асоциацията ви?

— Никаква, никаква. Нямам асоциация.

Барни просто не можеше да разкрие объркващата връзка, която беше направил.

Накрая отбеляза:

— Не мисля, че това ще доведе до нещо, Фриц.

Отново настъпи тишина, която продължи до момента, когато лекарят най-сетне каза:

— Времето ни изтече.

На Барни му бяха необходими цял месец ежедневни сеанси и безброй повторения на същата тази сцена с различни нюанси, преди да събере смелост и да признае на Бауман, че зад думите, които беше използвал, за да го охули, стоеше една важна асоциация.

— Да, да — каза той. — Зная какво предполагате, че си мисля — че думата „дъртак“ е просто жаргонен вариант на думата „баща“. Но грешите. Това е глупава идея.

Барни все така не дръзваше да се пребори с проблема си.

— Боже — оплака се той. — Не мога да кажа, че получих кой знае какво срещу тези близо триста долара.

И изведнъж си помисли: „Защо се държа като типичен пациент от учебниците? Защо се оплаквам за таксата? Защо да не бъда различен?“

После му хрумна друга идея. „Може би Фриц ще ме хареса повече, ако пасна в обичайния модел.“

 

 

Надвисналата през 1965 година буря над Югоизточна Азия най-накрая се разрази. И наистина първите серии от бомбардировките на президента Линдън Джонсън носеха зловещото кодово название „Тътнеща гръмотевица“.

През юни Белият дом обяви, че генерал Уестморленд може да хвърли американските армейски части в бой, когато сметне за необходимо.

Ако кажем, че малкият пламък прераства в огромен пожар, това ще бъде нещо повече от метафора. Защото тъкмо в тази година първият антивоенен демонстрант посегна към портфейла си, извади малко листче хартия и го запали. Това беше първата горяща повиквателна заповед — и тя далеч не остана последна.

Макар връстниците им да бяха твърде възрастни, за да бъдат привлечени като пехотинци, онези, които бяха станали медици, все още бяха длъжни да служат в армията на своята страна. И все по-голям ставаше броят на лекарите, които заминаваха за Виетнам в изпълнение на дълга си.

В началото съпротивата не беше голяма. Това може би се дължеше на опита на администрацията да прикрие все по-голямата замесеност на Съединените щати в делата на тази малка югоизточноазиатска страна.

Беше странно, но онзи, когото бе най-малко вероятно да мобилизират, имаше най-голямо желание да служи. Ханк Дуайър се записа като доброволец. Положението му вкъщи беше станало непоносимо. И тъй като у дома мир нямаше, той реши, че може да отиде и някъде, където се водеше истинска война. Първоначално Черил не възрази. Всъщност тя и останалите в семейството се възхитиха от патриотизма на Ханк. И освен това беше сигурна, че ще го пратят в тила, за да се грижи за съпругите на офицерите. Никой не предвиди с какво пламенно усърдие Ханк ще се включи в специална военна програма, която преквалифицира лекарите и ги подготвя да лекуват травми, получени по време на сражения.

Подготовката изглеждаше така: армейски снайперисти откриваха огън по частично упоени овце, след което лекарите се втурваха да ги „спасяват“. Първоначално това се оказа тежка задача — особено за млади хора, откърмени с нежни песнички, като „Где си, малко агънце“ и „Мери агънце си има“.

Както се оказа, в мотивите на Ханк се криеше не само пламенен патриотизъм. В офицерския клуб във Форт Девънс, щата Масачузетс, той беше чул главозамайващи истории за екзотичните удоволствия на Сайгон.

Един опитен капитан на редовна служба, който вече беше ходил там на кратко проучване, обобщи нещата по този начин:

— Спомняте ли си, момчета, как изглеждаше Хавана, преди оня брадат чеп да сложи край на удоволствията? Направо беше фантастично — прав ли съм? Един безкраен празник. Като че друго там не расте, освен ром и мадами. От тия мадами по-хубави никъде не можете да видите. Винаги съм се чудил какво стана с всичко това след идването на оня лайнар Фидел. И сега вече знам. Те просто са си вдигнали партакешите и са се преместили в Сайгон.

— Наистина ли е толкова хубаво? — попита негов колега с широко отворени очи.

— Не — настойчиво рече капитанът. — Десет пъти по-хубаво. Целият се одървям само като говоря за това. Да пийнем по още една бира.

— Сега е мой ред — предложи услугите си младши лейтенант Ханк Дуайър, д.м. от американските санитарни части.

Докато наблюдаваше как се точат трите нови чаши с бира, в клуба влезе един висок капитан, който махна към бармана.

— Хорацио, два джина с тоник и по-леко с тоника.

— Веднага, капитане — учтиво отвърна човекът зад бара.

Ханк се обърна и видя едно познато лице, но не можа да се сети за името.

— Извинете, не ви ли познавам отнякъде?

Капитанът погледна към Ханк и веднага отбеляза:

— Вие от санитарните части ли сте?

— Да.

— Тогава може би познавате жена ми от Харвард.

Ханк се ориентира.

— Сега се сещам. Вие сте мъжът на Лора Кастелано, нали?

— Може и така да се каже — отвърна Палмър.

Двамата се представиха един другиму отново и се ръкуваха.

— Какво те води тук, Палмър? Трийсетдневен запас?

— Не, върнах се на редовна служба.

— Дявол да го вземе — отбеляза Ханк, — Лора сигурно го е понесла доста тежко, а?

— Ами всъщност — отвърна Палмър — тя е толкова заета да лекува болните, та не мисля, че ще забележи отсъствието ми поне един месец.

— Да. Жена ми се оплаква, че от толкова стоене в болницата децата вече не си спомняли как изглеждам.

— Усещането ми е познато — рече Палмър.

— Имате ли деца? — попита Ханк.

— Ъ-ъ, не.

— Е, добре сте го измислили — предположи Ханк. — А пък у нас е менажерия. Нищо не мога да свърша там. Откровено казано, завиждам ти. Щеше да бъде чудесно, ако бяхме прекарали няколко години само с Черил… просто ние двамата. Нали се сещаш, всяка вечер като събота вечер — ако разбираш какво искам да ти кажа.

— Разбирам — рязко отвърна Палмър.

— Лора е страшно момиче — продължи Ханк неудържимо. — Прилича на онези мадами от кориците на списанията — наистина така мисля.

— Благодаря. Непременно ще й го кажа.

В този момент дойде Хорацио с питиетата и избави Палмър.

 

 

Бяха изминали близо два месеца откакто Барни се премести в едно огромно и разнебитено таванско помещение в стил Со Хо, но той все още нямаше и най-малка представа, от какво беше предизвикан онзи пристъп, тласнал Вера Михалич да чупи шишета.

На другата сутрин след случилото се той сърдито се поинтересува за причините, а Вера му изръмжа, че била опустошила единствено тоалетните му принадлежности просто „защото не разполагах с главата ти“. Нима това беше поведение на опитен психотерапевт? Барни започна да се пита дали тя не изследва мозъците на пациентите си с чук и длето.

Слава Богу, след няколко месеца тя напускаше и той повече нямаше да понася убийствените й погледи в болницата.

Междувременно се радваше като дете на своя продължаващ възход в литературния свят. Кулминацията беше една покана за обяд в „Лутес“, където цената на виното надвишаваше месечната му лекарска заплата. Негов домакин беше Бил Чаплин, главен редактор в Бъркли Хаус, а името на тази издателска къща говореше само̀ за изданията й.

Барни установи, че Чаплин е изключително начетен, което му даваше възможност да говори с еднаква лекота и за Платон, и за френския нов роман. Но той беше още по-впечатлен от качествата и достойнствата на асистентката, която Чаплин беше довел със себе си — грациозна нимфа с дълги естествено руси и свободно падащи коси.

Когато Барни пристигна, те вече бяха на масата.

— Сали просто ще ни прави компания, докато поговорим, ако нямаш нищо против — почтително каза Бил.

По някакви неведоми пътища Барни разбра с пълна сигурност, че Сали Шефилд (улица „Брин Мор“ № 63) има фантастични крака, макар те да бяха скрити под полата й, която пък се намираше под масата.

Въпреки относителната си неопитност Барни не беше наивен. Той знаеше, че Чаплин не го е довел тук да обсъждат Флобер, Пруст или Фокнър, макар и да стана дума за всеки един от тях. Но заговориха по работа едва след суфлето, брендито и контрабандните хавански пури.

Барни разбра, че е дошло време за съществената част, когато кръшната госпожица Шефилд се извини за ранното си тръгване с очарователно обяснение:

— Шефът ми е истински експлоататор и ми е оставил куп работа за вкъщи. Приятно ми беше да се запознаем, доктор Ливингстън.

Очите на Барни бяха приковани в златните разпуснати коси, които чезнеха, докато тя се отдалечаваше. „Боже, помисли си той, тя е по-руса и от Лора.“

— Барни — започна Чаплин, привличайки вниманието му върху себе си, — надявам се, че си разбрал колко съм впечатлен от твоята работа. В нея има свежест. Да се четат материалите ти, е вълнуващо преживяване, защото не използваш разни психиатрични дрънканици.

— Поласкан съм, Бил — искрено отвърна той.

Издателят се усмихна.

— Много бих искал да те публикувам, Барни.

— А аз много бих искал да ме публикуваш — отвърна Барни.

— Някакви нови хрумвания?

— Всъщност да. Още от дете съм влюбен в спорта. Сто на сто всеки по някое време си е представял, че е шампион.

Бил кимна.

— Аз пък щях да ставам полузащитник в националния отбор. Но за нещастие, когато достигнах сто шейсет и осем сантиметра, спрях да раста.

— Винаги съм мечтал да стана професионалист и да играя за „Никс“ — продължи Барни. — Но всъщност някои хора превръщат фантазиите си в действителност. Като например бегача Емил Затопек, Железния чех — навярно в главите на такива хора има нещо особено, което ги кара да преодоляват границите на човешките възможности. Но примерите са буквално десетки.

— Черната бомба е също в категорията — предложи Бил.

— Абсолютно. Джо Луис е удивително явление. На седем години дори не е можел да говори, а впоследствие става световен шампион в тежка категория.

— … а, от друга страна, има цяла една категория спортисти, които са започнали с телесни недъзи. Хал Конъли например. Представяш ли си… по рождение е бил сакат с лявата ръка и от всички възможни неща избира хвърлянето на чук, което е подчертавало неговата недъгавост. Той свършва кариерата си с олимпийско злато от 1956 година и седем световни рекорда.

— Това ще бъде страхотно — съгласи се Бил, посрещайки радушно идеята.

Оберкелнерът пристигна със сметката, която домакинът на Барни бързо подписа и я върна обратно.

— Благодаря ви, господин Чаплин — каза оберкелнерът с лек поклон и с прегъване в коленете.

— Да — обобщи Бил, — мисля, че идеята ти е чудесна. И съм сигурен, че ще уредим нещо, което да удовлетвори твоите хора.

„Какви хора? — зачуди се Барни. За какво говори тоя?“         Обаче Чаплин скоро изясни нещата.

— Кажи им да ми се обадят утре сутринта. Виж какво, съжалявам, че трябва да те оставя по този начин, но тази нощ ми предстои да прегледам един дълъг ръкопис. Остани и си поръчай още едно бренди или нещо друго. Между другото кои са твоите агенти?

Барни започна да рови в прогизналата си от „Бордо“ памет и му се стори, че измина цяла вечност, преди да отговори:

— Ъ-ъ… Чапман, Рътлидж и Страус…

— А адвокати — одобрително рече Бил. — Слава Богу, че си нямам работа с ония жалки десетпроцентаджии. Чао.

Келнерът допълзя отново.

— Желаете ли нещо, господин Ливингстън?

— Ъ-ъ, всъщност, да, ще ви бъда благодарен, ако ми донесете чаша минерална вода. А имате ли телефон?

— Веднага, сър.

Призракът изчезна.

Нима този човек отива да ми донесе телефон? На мен, Барни Ливингстън, дошъл наскоро от Бруклин, Ню Йорк? На мен, дето през целия си живот съм разполагал само с пет и десетцентови монети, сега ми носят телефон на сребърен поднос? Господи, нямам търпение да разкажа това на Фриц.

Но сега му предстоеше една по-належаща работа. Той набра телефона.

— Кой е? — обади се сънлив глас.

— Уорън, аз съм… съжалявам, че те събудих.

— Барн? Някакви проблеми ли имаш?

— Нещо такова. Но от приятно естество. Имам нужда от „хора“.

— Сигурен ли си, че не си превъртял от недоспиване?

— Не, не, но ми се струва, че забравих имената на компаниите, за които работиш.

— Чапман, Рътлидж и…

— Добре, добре — прекъсна го Барни. — В мозъка ми все още е останало нещо. Виж, Уорън, открий най-добрите агенти в твоята служба и ги помоли да ми се обадят в болницата. Току-що продадох една книга!

— Хей, страшен си! Поздравления, Барн! Чакай да видиш какво ще стане, мама като разбере за това. Сигурно си на седмото небе.

— Всъщност съм в „Лутес“, но никога не съм бил толкова близо до него. Лека нощ, братле, и ти благодаря.

 

 

Това беше една относително спокойна нощ в пъкъла, както лекарите често наричаха спешното отделение — обичайните счупени кости, деца с треска, пострадали при автомобилни злополуки и т.н. — до момента, в който полицията съобщи на сестрата от пропуска, че в болницата ще пристигнат двама души, станали жертва на изключително брутално нападение, получили при инцидента многобройни намушквания и сериозна загуба на кръв.

Само след няколко минути Сет чу воя на линейките и на полицейските коли и миг по-късно спешното отделение заприлича на лудница. Пострадалите може би наистина бяха само двама, но самите санитари и полицаи, които се втурнаха вътре с носилки, бяха омазани в кръв.

— Кой отговаря тук? — излая един сержант от полицията.

— Аз — каза Сет. — Говорете бързо, защото ми се струва, че нямаме много време за губене.

— Извинете, докторе, извинете. От онова, което можах да видя, жената е пострадала по-тежко. Струва ми се, че раните й са повече — а мисля, че е била и изнасилена.

— Благодаря ви, сержант — каза бързо Сет. — Аз сам ще се погрижа за нея.

Той махна към две сестри и един стажант на име Тим Блустоун да вкарат пострадалия във втора травматична зала, а междувременно той, един друг стажант и една трета сестра щяха да се заемат с жената в стая № 1.

Носилката още не беше спряла, когато помощникът на Сет вече вкарваше система в едната ръка, а той самият се зае да прелива кръв в другата.

Сестрата свали онова, което беше останало от дрехите на момичето. Навсякъде от тялото й бликаше кръв, но тя беше толкова зашеметена от шока, че сякаш не усещаше никаква болка.

Сет тъкмо се опитваше да прецени броя и сериозността на нараняванията, когато чу от другата страна на масата разни гневни и възмутени гласове да си говорят:

— Животни, абсолютни животни. Как е възможно човек да направи такова нещо?

— Явно се е борила с всички сили — спокойно забеляза Сет. — Повечето от нараняванията й са по ръцете и раменете. Разкъсванията на корема са само две, доста са под сърцето и са твърде повърхности, за да засегнат някой орган.

Той вдигна очи към по-младия лекар.

— Провери дали има вътрешни кръвоизливи, и започни да шиеш. Отивам да видя как се справя Тим, и веднага се връщам да ти помогна.

Той тръгна бързо по коридора, отвори вратата и завари другия спешен екип, замръзнал в странна неподвижност.

— Какво става? — попита Сет.

Тим Блустоун отговори с дрезгав глас:

— Ножът е попаднал точно в сърцето му. Мъртъв е.

Сет погледна към монитора, показващ сърдечната дейност — линията беше права. Жертвата лежеше неподвижно на масата. От лявата страна на гръдния кош се процеждаше червена струйка.

— Проверете отново кръвното налягане — нареди Сет и извади фенерче от джоба си, за да погледне в очите на пострадалия.

— Вече направих това — отбеляза Блустоун. — Зениците му бяха разширени и не реагираха изобщо.

— Какво е кръвното налягане? — попита Сет, сякаш почти не беше чул думите на стажанта.

— Нула — отговори Блустоун. — Казах ти, че е мъртъв.

Сет като че ли отново не обърна внимание на присъдата на колегата си.

— Подайте ми игла и спринцовка.

— С какво, докторе? — попита старшата сестра.

— Просто подкожна инжекция — отвърна й грубо той.

Спринцовката беше поставена в ръката му. За изумление на всички присъстващи — и особено на младия лекар Блустоун — Сет бързо заби иглата в гърдите на човека в почти същата близост до сърцето, каквато беше и раната. Той остави спринцовката да се напълни с кръв и по този начин намали налягането в сърдечната област.

— Започвам да долавям сърдечен пулс — каза невярващата на очите си сестра, която стоеше пред монитора.

Сет кимна леко, за да потвърди думите и, и после се обърна към другата сестра:

— Дайте на доктор Блустоун десет милиграма епинефрин — след това погледна по-младия лекар и нареди: — Забий иглата право в сърцето му, Тим.

Без да каже нито дума повече, той посегна към таблата с инструменти, взе скалпел и направи разрез върху гърдите на пациента, а после с помощта на широк екартьор счупи две от ребрата му. Сега пред очите на всички се откри туптящото сърце.

Сет сложи едната си ръка върху раната, а с другата стисна органа. Старшата сестра се втурна да провери дали дежурните хирурзи са пристигнали, за да довършат онова, което Сет вече беше започнал.

Блустоун стоеше онемял. Единственото нещо, което можа да каже, бе:

— Исусе Христе, мисълта ти работи като светкавица — а после се сети нещо и добави: — Но това беше в противоречие с правилата — само хирург има право да отвори гръдния кош на пациента.

— Зная — отвърна Сет с лека досада. — Опитай се да кажеш това на вдовицата му.

Ръцете на Сет продължиха да масажират сърцето, а очите му бяха приковани в лицето на човека.

След няколко минути той започна да стене:

— Елън, къде е моята Елън?

— Тя е добре — промълви Сет. — Аз съм доктор Лазаръс, а жена ви е в другата стая. Ще се оправите и двамата.

 

 

Час по-късно, когато двамата лекари бяха успели да измият кръвта от ръцете си (макар и саката им все още да бяха на червени ивици), те имаха възможността да обсъдят случилото се.

— Не знам какво, да кажа, Сет. Чувствам се толкова дяволски виновен. Ако не беше дошъл…

— Остави това, Тим. Всички ние понякога се сащисваме.

Не и ти. Наблюдавам те от цяла година и нито веднъж не видях да сбъркаш.

Сет се усмихна.

— На тази процедура не са ви учили в института, Тим. Казва се С.С.З.

— Какво?

— Спасявай собствения си задник.