Ерик Сийгъл
Лекари (28)

27.

Сет Лазаръс беше галеното дете сред дипломиралите се лекари.

Това се признаваше дори от Питър Уаймън, макар че той сам можеше да предяви претенции към това неофициално отличие, ако предварително не му беше направено предложение от Харвард. Професор Пфайфър се нуждаеше от „его“ — Питър беше станал незаменим при собствените му проучвания. Според Питър Майк (разбира се, сега те си говореха на малко име) искал „да се хване за опашката на комета“. Поради тази причина Уаймън беше подал заявления за работа само в болници, които се намираха в непосредствена близост до биохимичната лаборатория. И, естествено, беше приет навсякъде.

Неговият ментор се беше погрижил оскъдната му стажантска заплата да бъде допълнена от фондовете на националните институти по здравеопазване.

По този начин за Питър не се промени нищо, освен че сега на визитката му пишеше:

Питър Уаймън, д.м., н.с.

Сет беше постигнал безпрецедентен успех в историята на Харвард — беше получил отлични оценки по всички клинични дисциплини. Болниците го ухажваха по начина, по който колежите ухажват реномираните предни защитници, идващи от средните училища. Нещо повече, заради разностранния му талант му бяха предложени специални стажове, по която и да е предпочитана от него специалност.

„Помисли си за престижа на хирургията — говореха половин дузина шефове на болници. — Ти имаш виртуозни ръце. Режещ така добре, както Яша Хайфец свири на цигулка — с финес, вещина и абсолютна точност. От теб може да излезе някой нов Харви Кушинг.“

Излишно е да казваме, че Сет беше дълбоко поласкан от сравнението с легендарния харвардски неврохирург и физиолог.

Но отклони с благодарности тези предложения.

Той призна на Джуди, че не иска да посвети живота си на това да работи с хора в безсъзнание. Дори си мислеше, че е възможно зад това му решение да стои онази точка от Хипократовата клетва, която забраняваше тялото да се реже дори за да се извадят камъните.

Почти поради същите причини той отхвърли поканата на стария си шеф Том Матюс да започне редовна работа в патологичния екип. Матюс само дето не му гарантираше, че след време ще му отстъпи поста си на завеждащ отделение. Но Сет гледаше на патологията просто като на средство към целта — като на способ, чрез който да се установи кое е довело до смъртта на човешкото тяло. В това отделение пациентите идваха при лекарите твърде късно.

Не, ако хирургията приличаше на работата на водопроводчика, то патологията беше археология. Вдовицата няма да намери никаква утеха в това да узнае причината за смъртта на съпруга си. Но само си помисли какво щастие ще донесеш на една жена, ако успееш да разгадаеш всичките симптоми на мъжа й. Тогава, ако имаш необходимото време и опит, ти би могъл да спасиш живота му.

И тъй, Сет избра средния път — вътрешната медицина, където една проницателна диагноза можеше да спаси болния от необходимостта да бъде опериран. И какво от това, че хирурзите наричаха интернистите „бълхи“?

Въпреки ласкателствата, идващи от Сан Франциско, Хюстън и Маями — да не говорим за Бостън и Ню Йорк, — той искаше да се върне у дома, в Чикаго. Усещаше някаква особена връзка с тамошната стара болница. Сърцето му беше там. А също и бъдещата му жена.

За нещастие не беше помислил, че там бяха също мама и татко.

Откакто Хауи почина, майка му се беше променила коренно. Макар да ходеше на гробището толкова често, колкото навремето в частната болница, у нея взе да се появява някаква мания, насочена към другия й син.

В наивността си Сет допусна една стратегическа човешка грешка. С Джуди бяха решили, че най-подходящото време да се оженят ще е през юни другата година, когато свърши стажът му. И двамата се договориха да не казват на родителите си. Затова, когато се върна в Чикаго след дипломирането си, той избра пътя на най-малкото съпротивление й остана да живее вкъщи.

Роузи, която преди не забелязваше кога заниманията в училищната библиотека го принуждаваха да закъснява за вечеря, сега започваше да нервничи, ако той не е с тях на масата. Макар винаги да й се обаждаше от болницата, тя все повече и повече гледаше на отсъствията му като на неуважение към родителите.

Освен това с развитието на тази нова мания тя престана да заспива, преди синът й да се е прибрал. Понякога стоеше дори след Джони Карсън. На екрана мъждукаше някой филм от каменната ера, но тя пренебрегваше молбите на Нат да изключи телевизора и да го остави да спи на спокойствие.

— За нищо на света — отвръщаше тя строго и оставаше будна, докато не чуеше стъпките на Сет нагоре към стаята му.

Една нощ, когато предаването „Шоу в късен час“ представяше някакъв класически ням филм, Роузи се погрижи за озвучаването и въвлече Нат в разговор.

— Какво мислиш, че прави по това време? — попита тя.

В първия момент той не отговори, защото беше изнамерил начин да спи, затискайки двете си уши с възглавница. Роузи трябваше отново да извика:

— Какво мислиш, че прави той, Нат?

В същото време Сет се прибра и започна да се изкачва на пръсти нагоре по стълбите. Тогава той неволно дочу нещо като начална сцена на разговор между двама почтени граждани.

— За Бога, Роузи, момчето е на двайсет и пет години.

— А ако тя го хване натясно? Момичетата ги правят тези неща. Уж всичко е цветя, рози и целувки и изведнъж бум — тя забременява.

— Чудесно — каза Нат. — Значи скоро ще станеш баба.

Сет остана на стълбището, омагьосан от разговора.

— Джуди не е достатъчно добра за него — има и по-подходящи.

Нат се изправи на лакти и отговори:

— Тя е мило момиче и те двамата се обичат. А ти какво очакваш? Някоя принцеса?

— Очаквам нещо по-добро.

— Слушай сега, Роузи. Сет е прекрасно момче и носи чудесна глава на раменете си. Но чак пък принц не е. Това момиче го прави щастлив. Какво повече можеш да искаш?

През тягостната пауза, която последва, Сет реши да се качи горе и повече да не слуша. Но мислите му не можеха да активират необходимите психомоторни области в мозъка му.

И после чу печалния глас на майка си:

— Не искам да го загубя, Нат. Стига ми това, че загубих Хауи. Не искам да загубя и другото си дете.

— Защо пък да го загубваш? Момчето си е здраво. Той просто ще си доведе жена.

— Къде ще я доведе, Нат? Това е въпросът. Няма да позволя моят Сет да се ожени за нея. И това е последната ми дума.

При което мъжът й отвърна:

— Искрено се надявам, че е така, Роузи. Лека нощ.

* * *

Следващата събота Сет Лазаръс и Джуди Гордън отидоха с кола до Евънстон и сключиха свещен брачен съюз пред лицето на Бога и паството, представено от — Даниъл Каръл, мирови съдия, съпругата му и един втори свидетел (който им струваше пет долара) — но уви, там не бяха родителите им.

И нека онези, които Бог е съюзил, свекърва да не може да ги раздели.

 

 

Лора за пръв път имаше работа с деформирано бебе.

Преди дванайсет часа госпожа Катлийн Пейли беше родила бебе, тежащо три килограма сто и петдесет грама. Дежурният педиатър доктор Пол Федорко беше довел любимата си стажантка, за да може доктор Кастелано да наблюдава как се манипулира бебе през първите моменти от живота му.

Когато младата жена пристигна в болницата, тя беше в паника. Акушер-гинекологът доктор Джак Леели заключи, че за него и пациентката му ще е по-лесно, ако тя е солидно упоена, и реши да я приспи със сто милиграма нембутал, а после да я „скопира“ — или с други думи, да й даде сто милиграма скополамин, за да я задържи в това състояние.

Лора беше озадачена — струваше й се, че подобни дози могат и слон да приспят за няколко дни. Госпожа Пейли само дето не се видиоти. Това беше, все едно да изключат външния слой на мозъка й. Лора се чудеше как жената все още диша.

Раждането беше седалищно и Леели умело си вършеше работата, но тъкмо заради това деформациите бяха открити чак в последната минута.

Майката спеше дълбоко, без да подозира за удара, който я очакваше.

Нейното иначе съвършено момченце се роди с частично разцепено небце — тъканта в областта на устата и носа не беше сраснала. В допълнение новороденото беше със заешка устна, което го правеше да изглежда, сякаш някое куче е разкъсало устата му.

Федорко беше предупредил Лора да бъде готова за такава възможност, тъй като в семейството на Катлийн вече имаше подобни малформации.

Лора беше виждала в учебниците снимки на бебета с разцепено небце, но макар и да се опита да остане клинично хладнокръвна, гледката я накара да потръпне.

Доктор Леели даде знак на педиатрите да изнесат новороденото. Лора и Федорко завиха бебето в одеяла, а сестрите го понесоха към едно неголямо изолационно помещение, където то щеше да остане под интензивно наблюдение. По същото време майката беше откарана в стаята й, където вследствие на приспивателното щеше да остане в безсъзнание поне още дванайсет часа. Това щеше да даде възможност на Леели и на екипа му да се подготвят за решителния сблъсък с родителите.

Този ден Лора получи един много важен урок. Когато лекарят трябва да съобщи на пациента добра вест, го прави сам. Тогава той е като оперна звезда. Стои в центъра на сцената и пее солова партия без акомпанимент. И, обратно, ако не всичко е минало гладко, се пее друга опера или по-скоро нещо като оратория за колкото се може повече гласове.

И направо да си го кажем, в кризисни моменти лекарите предпочитат да са повечко на брой.

Лора беше привлечена към екипа, в който влизаше Леели, а и Федорко, който пък носеше лична отговорност за детето. След дванайсет часа те отново се събраха пред стая 653.

— Всичко уредено ли е, Пол? — попита Леели.

Федорко кимна.

— Книгата е у мен — каза той и се обърна към Лора.

— Ти добре ли си?

— Не, ако трябва да бъда напълно откровена — отвърна тя. — Най-вече не знам какво правя тук.

— Е, ако ще работиш в педиатрията, ще трябва да научиш и това. А и, честно казано — тези неща стават винаги по-лесно, ако присъства и жена — отговори Пол.

По дяволите, помисли си Лора, значи моята работа е да не давам на майката „да се държи като жена“, тоест да не изпада в истерика. Какво да й кажа — че и аз съм минала през това ли? Или може би има някакво друго клише, което да е подходящо за „нас, момичетата“?

Тя се обърна към наставника си.

— Какво пише в книгата, Пол?

— Ще видиш — рече той и се усмихна. — Не се тревожи, Лора, това е един от онези случаи, за които почти винаги можем да гарантираме щастлив финал.

Леели почука.

Един мъжки глас им каза да влязат. Те се вмъкнаха вътре — толкова много на брой, че малката стая сякаш за миг се претъпка. Морт Пейли седеше до възглавницата на жена си и държеше здраво ръката й. Беше очевидно, че още е под въздействието на упойката, но в мига, в който докторите влязоха, съпругът й скочи на крака.

— Здравей, Морт — рече акушер-гинекологът, умишлено използвайки малкото име, за да подсили ефикасното статукво родител-дете, което винаги дава предимство на лекаря. — Поздравявам ви.

— Но нещо не е наред, знам аз! — извика Катлийн. — Питам ги всичките сестри от отделението, а те все ми отговарят: „Изчакайте, докато дойде доктор Леели.“ Нещо се е случило… вижда се по лицата ви. По лицата на всички ви.

Акушерът започна отново:

— Да ви представя колегите си:

Морт слушаше нетърпеливо, а в това време Леели представи всеки един от екипа си по име и длъжност. Сега беше по-ясно от всякога, че не са дошли с добри вести.

Лора му съчувстваше. „Защо бе, защо говорят толкова много? — чудеше се тя. — Не могат ли просто да кажат истината и да успокоят тези нещастни хора. Боже, те сигурно си мислят, че детето е умряло.“

— Има малък проблем — най-накрая каза безизразно Леели.

— Какъв проблем? Какво не е наред? — запита Морт.

— Да не е болно детето, а?

В този момент Леели отстъпи мястото си на педиатъра.

— Доктор Федорко ще ви обясни. Всъщност това е в неговата област.

Пол се покашля и започна да говори, разигравайки представление за печелене на доверие.

— Виж, Морт, сигурно знаеш, че от страна на Катлийн по майчина линия има случай на разцепено небце…

— Недейте — задъха се бащата. — Да не искате да кажете, че детето ще изглежда като чичото на Катлийн? Та този човек на практика е ненормален. Не може дори да говори като хората.

— Какво става, Морт? — попита жена му. — Нашето бебе като чичо Джо ли е?

Тя започна да стене и той взе ръката й, за да я утеши.

— Не, не, моля ви, кажете ми, че това не е вярно.

— Морт и Катлийн — прекъсна я гинекологът, — сега сме 1962 година. Ние имаме с какво да коригираме подобни деформации. Просто позволете на доктор Федорко да ви покаже какви невероятни постижения имат хирурзите-педиатри в наши дни.

Той още веднъж се обърна към своя колега — а на Лора й се стори, че това е по-скоро непочтено прехвърляне на топката.

— Погледнете тези снимки — каза Пол утешително и отвори един албум.

— Божичко!

Морт Пейли се отдръпна уплашено.

— Това обаче е преди операцията — настоя Федорко.

— Вижте тези същите деца, след като са били оперирани. Не са ли чудесни?

Ужасът на Морт не утихна. От мисълта за това, как изглежда точно сега тяхното дете, все още му прималяваше.

Той се вторачи в лекарите и започна да ги увещава:

— Моля ви, не й ги показвайте сега. Не можете ли да изчакате поне един ден?

— Не, Морт — категорично отказа Леели. — Това и двамата трябва да го видите и на часа да се заемете с него.

„Защо е това? — питаше се Лора. — За Бога, каква ще е ползата, ако тази жена осъзнае лошата вест именно сега? Клетото момиче половин нощ се мъчи. А операция няма да има поне няколко седмици. Защо не я оставят да си почине малко по-дълго?“

Но старшият педиатър продължи да показва снимки на деца с малформации преди и след съответните коригиращи операции. И изведнъж Лора разбра тази припряност на Пол — той не понасяше болка. Твърде много се вживяваше и имаше нужда да свали бремето, колкото се може по-скоро.

Тя за първи път разбра защо казват, че, за да бъдеш лекар — или поне да оцелееш като такъв, — трябва да изградиш крепост около чувствата си, която да удържи набезите на емоционалното съпричастие.

Можеш да се опиташ да помогнеш на страдащия и да смекчиш болката му, но не трябва да я усещаш.

Тя се зачуди дали ще успее някога да бъде толкова силна.

 

 

Час по-късно Федорко предложи:

— Лора, защо не помогнеш на сестра Уокър да занесе бебето Пейли на майка му. Трябва да го кърми.

— Тя може ли да прави това, Пол?

— От физическа гледна точка, да. Детето е в състояние да суче. Но от психологическа, не знам. Тук по-добре да се прояви твоят подход към пациентите. Аз лично предпочитам да не използвам Бреков фидер. Защо ми е спринцовка, щом от гледна точка на бебето по-хубаво нещо от „Шато Маман“ няма?

— Но, Пол, това е толкова ново за мен, че, мамка му, просто не знам какво да й кажа.

— Кажи й, че след шест месеца заешката устна ще бъде тип-топ. Във всеки случай, ако я накараш просто да вземе детето в ръце, природата ще свърши останалото.

 

 

Тя застана пред стая 653, пое дълбоко въздух и после се обърна към сестрата:

— Вие ме изчакайте тук. Ще видя как да я подготвя психологически.

— Но, доктор Кастелано, това не е обичайната ни практика. Ние обикновено направо вкарваме бебето тук.

— Е, ако нямате нищо против, нека се опитам, както аз си знам.

— Добре, докторе — капитулира сестрата.

Първата реакция на Катлийн беше точно каквато Лора бе очаквала.

— Не! За Бога. Не искам да го видя… махнете го.

Съпругът й беше още там и направи безмълвен жест, сякаш казваше: „Стига сте я мъчили.“

Малко уплашена от отговорната си задача, Лора настоя:

— Моля те, Катлийн, бебето си е едно съвсем хубаво момченце, само дето има няколко деформации, които ние лесно ще отстраним.

— Но то е като чичо Джо — възрази тя. — Аз съм виновна. Ако Морт го види, ще престане да ме обича.

— Моля те, мила — прошепна мъжът й, — вината не е твоя. И съм сигурен, че няма да спра да те обичам.

За да намали напрежението, Лора леко измести въпроса.

— Избрали ли сте вече име?

— Щяхме да го кръстим Морт младши — започна Катлийн. — Но сега…

— Ние пак ще го кръстим Морт — намеси се съпругът й, опитвайки се да й вдъхне увереност.

 

 

Лора го погледна, сякаш за да му каже: „Добро момче си ти. Късмет има тя, че те има.“

— Сега ще донеса малкия Морт — нежно каза Лора. — Той е готов за кърмене, а от вас бих искала поне да опитате.

Катлийн не можа да отговори. Вместо това Морт постави ръка на рамото й, погледна Лора и промълви:

— Добре, донесете детето ни.

Има едно желязно правило: Докато лекарят държи детето, то все още му принадлежи. В момента, в който майката го докосне, то става нейно завинаги. И независимо как изглежда, то винаги е красиво.

Така беше и с Катлийн Пейли.

Лора постави новороденото в ръцете й, а майката го повдигна към гърдите си… и въздъхна.

— Виж, Морт — промълви Катлийн разнежено, — то суче — със свободната си ръка тя погали мъхестата главица на бебето. — Хубаво е, нали, Морт?

— Най-хубавото бебе в целия свят, скъпа — отвърна той и беше искрен.

А Лора си мислеше: „Добре, че не го погледнахте в устата… иначе на практика щяхте да видите носа му.“

— Благодарим ви, докторе — развълнувано рече Морт. — Благодарим ви много. Надяваме се, че ще се видим отново.

— И аз се надявам — чистосърдечно отвърна Лора и реши да проследи развитието на бебето Пейли. За да бъде сигурна, че, когато то стане наистина красиво, тя ще присъства.

Медицинско училище „Джонс Хопкинс“

Балтимор.

Скъпа Лора,

Истински се зарадвах, като получих писмото ти, а историята за бебето с разцепеното небце дълбоко ме развълнува. Ако вашите педиатрични екипи са толкова добри, колкото и нашите, детето ще бъде наред.

Моят собствен хирургически опит — ако може да се нарече така — се изчерпва с това да държа екартьорите, докато разни други хора режат. Един лекар, вече втора година тук, ми обеща да ме научи на онзи номер едновременно да държиш щипките и да спиш, както си прав. Той твърди, че само така човек може да издържи.

В по-личен план в живота ми настъпи известна промяна. Миналия месец бях дежурна една нощ с един, ама наистина изискан лекар, който е женен и има две деца.

Знаеш как човек се чувства, когато е много късно и останалият свят е заспал — изведнъж откриваш, че изричаш неща, които иначе никога не би изрекъл. Говорихме за работата, за брака и против него и това момче направо каза, че, ако трябва да избира между това да бъде главен хирург без семеен живот и фелдшер в Гренландия, но с жена си и децата си, той, без да се замисля, щял да избере семейния вариант. Още преди да ме запита защо не съм съпруга и майка, аз вече сама си задавах същите въпроси. И не намерих задоволителни отговори. И тъй, аз реших, че може би е време да престана да я карам по момичешки и да поговоря с някой, който може да ми помогне в това отношение.

В крайна сметка започнах да се заглеждам в един страшно добър психиатър — може би дори си чувала името му. Андрю Химерман. Той е страшно умен мъж, написал е половин дузина книги и безброй статии. Единственият проблем е, че работи в Колумбийския университет, а тъй като ми се налага да ставам в пет часа сутринта, за да тръгвам с колата от Балтимор за Вашингтон, ще взема да вляза за нула време в гроба. Но поне отивам там по собствено желание. Във всеки случай сега тършувам из района на Вашингтон за някое хирургическо местенце, та да не се налага да влизам в лудницата от много пътуване.

В писмото си нещо не говориш за брачен живот. Но пък познаваш Палмър толкова отдавна, че за теб май няма голяма промяна. От друга страна, като гледам как влияят дългите дни (и нощи) върху браковете на някои стажант-лекари, си мисля, че тук сто на сто има преумора. Но пък понякога забравям, че ти си „жената-чудо“.

Трябва да побързам да си измия ръцете.

Моля те, пиши ми скоро.

С обич,

Грети

Лора сгъна плика и в същия момент Палмър се появи в кухнята небръснат и с прозявка. Тя се втурна да го целуне.

— Боже мой, изглеждаш така, все едно не си спал през цялата нощ — промърмори тя.

— И ти също.

— Бях дежурна — отвърна тя с уморена усмивка. — Спасих два човешки живота. Не можеш да си представиш колко велико е усещането. А твоето извинение какво е?

— Чаках да се прибереш.

— Забрави ли, че съм дежурна? Отбелязала съм го.

Тя посочи към календара „Харвардски сезони“, върху който със зелено мастило беше направила график на дежурствата си в болницата.

— Мога сам да чета, Лора — каза той сънено и в това време механично си правеше нес кафе. — Но като стар военнослужещ реших, че 23.00 ч. значи единайсет часа и че ще успееш да си дойдеш към полунощ.

— Уф, по дяволите — отвърна Лора, удряйки се по челото. — Имахме едно спешно обаждане от Манчестър за две преждевременно родени близначета, които трябваше да откараме в интензивното. Хукнах с един от стажантите. И няма да ми повярваш, на връщане спукахме гума.

— Не! — отвърна той хладно. — Няма да ти вярвам.

— За щастие респираторите бяха на агрегат, иначе щяхме да изгубим децата… — когато думите на Палмър най-накрая проникнаха в съзнанието й, тя изведнъж спря да говори. — Да не би да искаш да кажеш, че лъжа.

Той се опита думите му да прозвучат бездушно.

— Лора, Манчестър се намира в независимия щат Ню Хемпшър и аз съм сигурен, че там си имат свои собствени педиатри.

— Разбира се, че си имат. Но нали знаеш защо толкова много хора се преместват в Ню Хемпшър — там няма нито държавни данъци, нито нищо. Което пък означава, че болниците им едва смогват да поддържат отделения за бърза помощ. Нямаше никакъв друг начин да спасим близнаците, освен да ги поставим на респиратори в Детската болница.

Тя погледна Палмър умоляващо.

— Да де, знам, че трябваше да се обадя, но всичко стана толкова припряно. Прости ми, скъпи.

Лора тръгна да го целуне, но той леко се отдръпна, за да избегне прегръдката й.

— На недостъпен ли се правиш? — усмихна се тя нежно.

— Играта май че е твоя — отвърна той рязко.

— Палмър, за какво, по дяволите, намекваш?

— Primo, макар и да ми се иска да повярвам, че в Манчестър разполагат със спартански условия за живот, не съм склонен да приема, че там нямат линейка, с която да закарат тия нещастни деца. Secundo, никога не съм чувал за линейка, която се кара от двама лекари и още по-малко за линейка със спаднала гума. Tertio, възторжените слова, които сипеш за твоите колеги медици, ме карат да мисля, че е само въпрос на време да направите „онова, двугърбото животно“^[1], както казва Шекспир в „Отело“.

Центърът на яростта в мозъка на Лора изпращаше сигнали за експлозия. Но останалата част от нея беше твърде изтощена.

— Primo, благоверни съпруже — започна тя опровержението си, — не трябва да забравяш, че Отело не е бил прав за жена си. Secundo, в Манчестър не разполагат с преносими инкубатори и нашата кола е седан, а не линейка. И tertio, мисля, че си параноичен глупак, задето не ми вярваш. А аз откъде, по дяволите, да знам дали миналата нощ не си бил с някоя проститутка? Сега ми се махни от главата, имам само четири часа за сън, преди да застъпя отново в дежурство.

Когато Лора стигна до кухненската врата, Палмър извика подире й:

— Ето една добра идея, доктор Кастелано, бих могъл да организирам мое собствено интензивно отделение, което да се грижи само за мен.

 

 

Работата беше там, че Лора и Палмър имаха различни представи за брака. Но тя никога не събра смелост да разговаря с него открито за това.

С патриархалните си убеждения той считаше, че жена му трябва да бъде негова спътница, съпруга, майка на децата му и, разбира се, блестяща домакиня. В края на краищата собствената му майка беше точно това за баща му. И Лора определено отговаряше на всяко едно от тези негови изисквания.

От друга страна, тя нямаше никаква определена формула за брака. Знаеше единствено, че не иска да бъде като при родителите й. Обстоятелството, че, преди да се разделят, Луис и Инес бяха живели заедно повече от двайсет години, в никакъв случай не доказваше, че някога са имали здрава връзка помежду си.

Наистина, през първите си години в института тя дълго време се чудеше дали въобще става за брак. Защото родителите й бяха успели да й внушат само едно нещо — да разчита изцяло на себе си. А не беше ли бракът една връзка, обусловена от взаимна зависимост? Причината не беше в слабостта, а в желанието на две сили да се слеят в една още по-голяма — две греди се подпираха една друга, за да носят още по-голяма тежест.

Но най-привлекателното нещо у Палмър, което Лора беше открила по времето, когато ходеха, беше начинът, по който я закриляше. В поведението му имаше нещо толкова… бащинско, макар и този образ никога да не получи завършен вид в съзнанието й. Той я беше накарал да повярва, че женитбата ще промени само името, но не и начина й на живот.

Двамата бяха прекарали медения си месец в екзотичния хотел „Библос“ в Сен Тропе. Всяка сутрин се разхождаха край Памилонския плаж (плаж дьо ла Буябес) и стигаха до таитянския — а докато вървяха сред налягалите наоколо нудисти, се опитваха да не изглеждат смутени (и по тази причина дори не се поглеждаха).

Палмър не криеше радостта си от подобни гледки и се опитваше с леки закачки да я накара да свали сутиена си. Но за своя — а и нейна — изненада откри, че тя не е лишена от нормалните човешки задръжки, и от това му стана забавно.

Следобеда двамата си лягаха и следваше обедна почивка. По-късно, когато слънцето станеше оранжево, те сядаха в „Льо Сенекие“ недалеч от пристанището, и гледаха красивите бронзови яхти, които минаваха наблизо.

Пийваха си перно, а в същото време на около стотина метра рибарите чевръсто разтоварваха онова, което щяха да им поднесат на вечеря в „Леи Мускарден“.

Техният сватбен воаяж бе като сън, но завръщането им на летище „Логан“ им се стори като неприятно пробуждане. Така се получи, защото Лора, която със своята чувственост (макар и прикрита зад горнището на банския) засенчваше останалите жени на плажа, сега облече една бяла размъкната престилка и призори потегли с колата към Детската болница.

На Палмър му предстоеше още половин лято да изнемогва от жега, без да знае с какво да се захване до започването на зимния семестър. В началото се опита да поработи върху китайския си. Но дори собственият му глас, който се опитваше да имитира височини, разграничаващи различните значения на една и съща дума, го нервираше до лудост.

Понякога той вземаше книга и тръгваше да се разхожда по „Чарлз авеню“ в търсене на сенчесто място за четене. А когато се умореше, зарейваше очи в платноходките, които — същински пеперуди албиноси — се стрелкаха напред-назад през тихите води.

Мракът се спускаше, когато, половината от вечерта беше изминала. Тогава той тръгваше обратно към „Бийкън стрийт“, размразяваше вечерята, отваряше бутилка шабли, пускаше Вивалди на стереоуредбата и си представяше, че е на среща с Лора.

Палмър беше търпелив човек, а Лора, все още блестяща и енергична след медения им месец, превръщаше свободните си от дежурство дни в компенсация за честите си отсъствия.

Но стажантството й тежеше много и върху плещите й се натрупа умора. Тя се прибираше вкъщи, целуваше го, взимаше душ, хапваше и се потапяше подобно на тежководолаз в бездънен сън.

Постепенно Лора изостави вечерята. След още няколко седмици се отказа и от душа, оставяйки къпането за сутринта, целуваше го, хвърляше обувките и си лягаше, както си беше облечена.

Но в интерес на истината преди това винаги го целуваше.

И изведнъж — о, чудо на чудесата — тя си взе лекарския еквивалент на гарнизонния военен отпуск. Палмър беше очарован и й предложи да отидат на излет до Върмънт да видят как четката на природата е обагрила дърветата, да хапнат в някоя уютна странноприемница и сетне, както беше казал Едгар Алън По, да се „обичат с любов, по-голяма от всяка любов“^[2].

— Аз съм за последната част — каза Лора с уморена усмивка, — но не можем ли да минем с нещо по-близо до дома, като например собственото ни легло?

— Хайде, Лора, къде отиде склонността ти към авантюри?

— Мисля, че я загубих след първата си операция, която трая цяла нощ.

— Лора, скъпа, струва ли си всичко това?

Тя видя тъгата в очите му и разбра колко е самотен, но все пак отвърна:

— Да, Палмър, за мен да.

 

 

Телефонът иззвъня.

Бенет Ландсман отвори едното си око, опитвайки се да задържи съня в останалата част от тялото си. Беше два часа след полунощ и той тъкмо си беше легнал след цяло трийсетчасово дежурство в спешното отделение. Но апаратът продължи да звъни безмилостно и най-накрая с пораженческа въздишка той вдигна слушалката.

— Доктор Ландсман — рече той грубо.

— Обажда се доктор Ливингстън, но можете да ми викате Барни.

Бенет отвори и другото си око и седна на леглото.

— Ей, имаш ли представа, че се обаждаш посред нощ?

— Не — заяде се Барни. — А ти не можеш ли да го премълчиш?

— Да не си се докарал нещо на градус?

— С какво, с нес кафе и шоколадите ли? Не, Ландсман, за първи път от месец насам сядам на задника си. Сигурно съм изслушал няколко милиона болни и съм записал всяка една от проклетите им истории. Изгубил съм представа, колко рани съм зашил. Толкова се замаях, че се стигна дотам тукашният главен лекар да ми каже да си легна. Обаче, като видях, че имам петнайсет свободни минути, реших да ти се обадя и да разбера как се отнасят с теб там, в Йейл. Беше ли наистина заспал, Ландсман?

— Не, разбира се, че не. Тъкмо използвах свободното си време, за да проуча това-онова. Опитвах се да открия лекарство против тъпотиите. А между другото твоят задник как е?

— Боли ме, както и останалата част от тялото ми. А ти как си, стари друже? Успяваш ли поне да стигнеш до някои хоризонтални положения в суматохата?

— Една-две сестри ме гледат благосклонно, но в това отделение има строго йерархичен ред и старшите лекари обират каймака. Но и тъй ще оцелея. Нещо ново за Кастелано?

— Нищо. А ти какво очакваш? И тя работи не по-малко от нас. А като се обадя, старият Палмър твърди, че я няма. Мисля, че в половината от случаите говори истината.

Двамата приятели се заеха да си разправят за разни случки от отделенията за бърза помощ — някои от които бяха толкова мрачни, че само черният хумор ги оправдаваше донякъде. И в един момент Барни неволно докосна болно място.

— С други думи, като изключим пълната умора и сексуалните лишения, ти си щастлив в „Ню Хейвън“.

Последва мълчание.

— Хей, Ландсман, там ли си още?

Бенет се поколеба.

— Ами… това е дълга история.

И после се впусна да изрежда дълъг поменик от грозни ситуации.

Когато свърши, Барни каза:

— Мога да си представя как се чувстваш.

— Наистина ли можеш?

— Абе май настроението ти е доста мрачно.

— Прав си, Ливингстън. И през цялото време става все по-мрачно.