Ерик Сийгъл
Лекари (27)

26.

Напредъкът в медицината и автомобилната механика през 1962 година сякаш се движеше по две успоредни линии. Едно ново устройство за електрошокове можеше да съживи видимо мъртъв човек и по същия начин един уред за спешно електрозареждане връщаше към живот изтощения автомобилен акумулатор.

А в случаите, когато собственото сърце на болния откажеше да работи, лекарите можеха да заменят неизправните клапи с изкуствени, които се изработваха от пластмасови, дакронови и други подобни материали.

Единствената разлика беше, че резервните части за автомобилите идваха с гаранция, а медицинските материали — не.

Тези лечители може би имитираха, а може би и присвояваха Божиите дела? И ако беше така, щяха да бъдат наказани като Прометей?

Случи се едно събитие, което беше изтълкувано като Божие наказание срещу медицината. Това стана, когато се оказа, че „безвредният“ транквилант талидомид, който лекарите уверено изписваха на бременни жени, причинява странни аномалии на плода.

Сетне дойде и моралният въпрос. Ако жените простодушно бяха погълнали тази скрита отрова, препоръчвана им от техните лекари, нямаха ли тогава право да прекратят бременността си? Задължаваше ли ги медицинската етика да поемат риска да родят уродливи деца, животът на който щеше да бъде осакатен и изпълнен с болка?

Новото направление в медицината беше утвърдено чрез присъждането на Нобелова награда на Джеймс Уотсън и Франсис Крик за тяхното откритие на ДНК, материала на самия живот. Въпреки внушаващото страх наименование дезоксирибонуклеиновата киселина беше изненадващо, просто съединение. Оформена като двойна спирала, включваща освен другите неща и тиамин и захар, ДНК най-сетне даде възможност на учените да пекат от онези курабийки с формата на човечета, но този път вече „живи“. С други думи, те можеха да създават човешки същества в лабораториите.

Не беше ли това най-кощунственото оскърбление към Върховния небесен владетел?

А докато този прекрасен нов свят^[1] махаше към хоризонта, човечеството в едно по-близко бъдеще щеше да се сдобие с нещо, което предстоеше да стане най-често изписваното лекарство за всички времена. Спасителят на душите и утешителят на духа, крайно нужният за века на угнетението успокоител, чудотворното лекарство валиум.

 

 

Оркестърът засвири „Ето невястата иде“. Лора хвана Барни за ръката и всички гости отправиха поглед към красивата жена и напетия й придружител.

Това ставаше три дни след дипломирането и слънцето грееше от чистото синьо небе. Но онова, което трябваше да бъде истинско празнично събитие, беше помрачено, защото всички любящи роднини и приятели осъзнаваха, и то твърде болезнено, че поради неявяване на бащата, задължението да предаде булката се беше паднало на Барни.

Пристъпвайки бавно по импровизираната църковна пътека, която се образуваше от взетите под наем столове, наредени в градината на семейство Талбот, Барни се чудеше какво изпитва Лора. Тя изглеждаше притихнала и изпълнена с достойнство и спокойствие, най-красивата от всички булки.

Но беше ли щастлива?

Едва ли бяха прозвучали и пет-шест такта от сватбения марш, когато стигнаха до определеното място — пред тях бяха преподобният Лойд, в чието паство влизаха и Талботови, тържествуващият Палмър и кумът му Тим — „русокосият и сладникав любител на поло“, както Барни го наричаше в мислите си. Колко неловко изглеждаше без коня си.)

Когато всички застанаха по местата си, свещеникът започна:

— Многообични мои чада, ние сме се събрали тук пред Божиите очи и пред това паство, за да скрепим съюза на този мъж и тази жена в свещен брак.

След като, подчерта светостта на случая, той попита дали някой от присъстващите може да посочи основателна причина, поради която Лора и Палмър да не бъдат бракосъчетани. Барни, който смяташе че може, реши въпреки това да не му нарушава ритуала. Когато преподобният попита кой предава тази жена, Барни каза, че той я предава.

Веднага след това Лора беше отстъпена и предадена на грижите на Палмър, който своевременно обеща да я вземе за своя законна съпруга. А тя обеща, че ще „обича, почита и ще бъде покорна“, докато смъртта ги раздели.

Сетне вещият в ездаческото майсторство кум подаде халката, която Палмър сложи на пръста на Лора, и след няколко добре подбрани баналности от страна на преподобния Лойд новобрачните за първи път се целунаха като мъж и жена.

В същия миг безсмъртната Менделсонова сватбена тема обяви, че е време всички присъстващи да похапнат здраво и да се натряскат.

Барни, който не беше сигурен каква е неговата роля по-нататък, стоеше и наблюдаваше как младоженците изчезваха сред суматохата от благопожелания.

— Хубава двойка, нали? — попита преподобният Лойд.

— Да — отвърна Барни, усещайки някаква странна меланхолия. — Брат ми Уорън прави там снимки.

— Вие женен ли сте?

— Ъ-ъ, не, сър.

— Тогава, докторе — сърдечно рече преподобният Лойд, — с малко повече късмет вие може да сте следващият.

 

 

Горе-долу по същото време Бенет Ландсман започна да страда от криза на самоличността.

Макар расовите предразсъдъци да не бяха нещо ново за него като се почне от тоталната сегрегация в Милърсбърг и се стигне до по-прикритото (и следователно по-коварно) отлъчване от обществото в Кливлънд, той винаги беше успявал да се справя с ударите. И сега Бенет наивно се беше заблудил, че положението му на лекар, получил дипломата си в Харвард, ще накара хората да го гледат от долу на горе, а не обратното.

Но се беше излъгал. Бързо разбра, че под бялата престилка съгражданите му виждаха единствено черната кожа.

Той караше хирургическия си стаж в „Ню Хейвън“, а се надяваше да остане там и за в бъдеще, престижната йейлска болница „Ню Хейвън“ — очите му бяха широко отворени, а умът — смутен.

Болницата не беше просто в близост до градското гето, тя беше в епицентъра му. И въпреки че самият той живееше — и паркираше новия си ягуар с лекарска регистрация, който Хершел му беше подарил — в модерен блок с климатична инсталация, гледащ към един парк недалеч от Олд Кампъс, Бенет прекарваше почти целия ден в борба с гнева на чернокожите от „Ню Хейвън“.

Университетът и почти снежнобелите му студенти бяха богатите и привилегированите, чернокожите бяха унизените, пренебрегнатите и обречените на бедност. — Считаше се, че шосе 95, минаващо между колежа и гетото, представлява някакво макиавелистко изобретение от страна на Йейл — нещо като магистрала-ров, пазеща патрициите в тихата им цитадела от посегателствата на сганта.

Не че в болницата имаше сегрегация. Броят на белите и чернокожите, облечени в лекарски одеяния, беше приблизително еднакъв. Единствената разлика беше, че хирурзите, които извършваха операциите, бяха бели, а онези, които избърсваха след тях кръвта, бяха потомци на освободените от Линкълн роби.

Бенет се опитваше да запази душевното си равновесие и чувството си за хумор. Но той се беше загубил… беше попаднал в ничия територия между две отделни и различни общества. И не се чувстваше уютно в нито едно от тях. И което беше по-лошо, нито едно от тях не го признаваше за свой.

Не минаваше и ден без някое обезпокоително напомняне за неговата „различност“.

Веднъж, докато беше на смяна в спешното отделение, той прие едно семейство чернокожи, току-що получили леки наранявания при автомобилна катастрофа. Съпругата, която бе пострадала най-малко, беше просто в състояние на шок. За случая изглеждаше подходяща една доза демерол. За да спести време, Бенет реши сам да занесе рецептата до аптечния пункт.

Аптекарят погледна листчето и сетне се вторачи в Ландсман.

— Доктор Ландсман, а? — попита той. — Трябва да е някой нов.

— Извинете, не ви разбрах — учтиво каза Бенет.

— Момче, трябва да знаеш правилата. Не ни е позволено да даваме такива неща на санитари… само на лекаря или на неговата сестра. Кажи на този мързеливец Ландсман по-добре сам да дойде да си го вземе.

— Аз съм доктор Ландсман — отговори Бенет, надявайки се гласът му да прозвучи спокойно и достойно.

Беше твърде объркан, за да бъде гневен, и твърде наранен, за да се държи враждебно.

Очите им се срещнаха.

— Гледай ти, извинете, докторе — почтително рече аптекарят. — Не знаех… искам да кажа, че по-голямата част от персонала…

— Разбирам — тихо каза Бенет. — Просто изпълнете рецептата. Имам пострадал пациент.

— Разбира се. Разбира се — аптекарят се обърна и донесе демерола необичайно бързо.

Вечерта на следващата събота се развихри териториална война между банди на италианци и чернокожи, която доведе до близо дузина пострадали, сред които беше и един млад негър, прострелян в гърдите от автоматично оръжие.

Жертвата с огнестрелната рана се падна на Бенет. Двамата със сестрата бързо подкараха младежа по коридора и го настаниха в първия травматологичен кабинет. Сестрата се втурна да приготвя подкожната инжекция, а в това време Бенет разгледа пушечната рана по-отблизо. Но когато посегна да разкопчае ризата на ранения, той се обади задъхано и с усилие:

— Ей, по дяволите! Не ме докосвай, човече, искам доктор.

— Аз съм доктор — рече Бенет, колкото се може по-утешително.

— Я не ме будалкай… тук няма черни доктори. Докарайте ми истински доктор.

Бенет тъкмо щеше да възрази, че всъщност е напълно квалифициран специалист, когато един негов познат стажант, Хърб Елас, влезе да се посъветва за многобройните рани от нож, които му предстоеше да лекува.

Бенет се обърна да поговори полугласно с Хърб, но в това време пациентът се разкрещя:

— Ето, ето… искам ѐ това момче. Тая шибана рана в гърдите ще ме довърши. Кажете на доктора там, че се нуждая от помощ.

Бенет набързо обясни ситуацията.

— Майната му — прошепна Хърб с негодувание. — Трябва да е щастлив, че е попаднал на лекар с твоите ръце.

Но чувството на Бенет за собствено достойнство беше толкова наранено, че той убеди Хърб да си разменят пациентите.

Без да отрони нито дума, Бенет тръгна по коридора, за да се залови със зашиването на раните от нож, като се надяваше, че този пациент ще бъде или по-толерантен, или в безсъзнание — което би било още по-добре.

 

 

— За Бога, не можеш ли да се опиташ да разсъждаваш разумно.

Хенри Дуайър, д.м.^[2] (както самият Ханк смяташе, че трябва да бъде наричан предвид на новото му положение), се опитваше да разговаря с Черил, докато тя кърмеше четвъртото им дете Розмари. Тъкмо се беше зазорило, когато той си дойде от една изнурителна трийсет и шест часова смяна в отделенията на „Бостън Мемориал“.

— Ханк, ще спреш ли, ако обичаш, да викаш — ще събудиш децата.

— И какво от това? Те никога не ме оставят да спя, макар да се бъхтя като грешен дявол, за да има какво да ядат.

— Ханк, но те са просто малки деца. Как според теб да им обясня какво означава стажант?

— Това си е твой проблем, Черил. Ти си майката. В моя дом към татко винаги са се отнасяли като към Бог.

— О, простете ми, ваше величество. Да разбирам ли, че сте се родили с необходимото възпитание?

— Това е далеч от въпроса. Ти отклоняваш важния проблем.

— Скъпи, това не е проблем. Забраната на католическата църква върху противозачатъчните е съвсем ясна. Или напълно си загубил вярата си?

— Виж какво, не се опитвай да ми пробутваш тия стари пасторски номера. И като ще ми говориш за Библията, какво ще кажеш за Св. Павел и за Първото му послание към коринтяните: „щото по-добре е да се женят, отколкото да се разжегват“^[3].

— Какво, за Бога, искаш да кажеш, Ханк?

Раздразнението й беше толкова изразително, че гръдта й изскочи от малките устица на Розмари.

Ханк почти беше излязъл от кожата си. Как може една сексапилна — или поне доскоро сексапилна — жена, като Черил, да не разбира, че мъжете в разцвета на силите си се нуждаят от редовно полово общуване, макар и някои превзети и тесногръди момичета, изповядващи католицизма, да намираха това за малко мръсно.

Седна до нея. Неговият квадрицепс феморис го болеше от изкачванията и слизанията по болничните стълбища.

— Скъпа, аз съм разжегнат, отдавам душата и сърцето си на проклетата болница, но има едно нещо, което пазя специално за теб. Сега достатъчно ясен ли съм?

Малката Розмари проплака. Ханк се намръщи, сякаш това беше укор, насочен към него. Черил постави отново малката главичка на бебето до гръдта си.

— Ханк, разбирам, че се нуждаеш от някои неща, но ти си лекар. Не разбираш ли, че жена, която току-що е родила…

— Ден и нощ израждам бебета, та не ми говори за така наречената следродилна депресия. Това е само повод да не ме допуснеш до себе си.

— Е, ама не е честно. Не съм казвала, че съм депресирана. Просто съм уморена. Но пак ще си върна стария ентусиазъм.

— Да де, тъкмо пак да забременееш.

Докато кърмя, не.

— Това, че една жена не може да забременее, докато кърми, са бабини деветини. Просто намекнах, че четири деца са достатъчно много за един лекар, който едва изкарва хляба си.

— Но Ханк, това почти свърши. Веднъж щом се установиш, проблемите ще свършат. И освен това знаеш, че родителите ми сега искат да ни помогнат.

— Аз си имам достойнство — отвърна той лицемерно. — Не приемам подаяния от роднините на жена си. Искам единствено да ме уважават. Всеки съпруг има нужда от уважение.

— Но аз те уважавам, скъпи. Знаеш, че те боготворя.

— Тогава защо не уважаваш моите нужди?

Черил плачеше, сълзите й се търкаляха надолу по бузите, после падаха върху гърдите й и мокреха челото на бебето.

— Ханк, ще направя всичко, каквото мога. Тази нощ… когато всички заспят…

— Няма такива изгледи — подметна той язвително. — Все някое от тях ще заплаче за внимание.

Тя отчаяно се стремеше към помирение.

— И ще прибегнем до… някакъв контрол — Черил не можа да произнесе истинската дума „контрацепция“.

Ханк се усмихна тържествуващо.

— Браво, моето момиче. Четох, че сега хапчетата по ги бива и…

— Не съм споменавала никакви ханчета — прекъсна го тя колебливо. — Католическите семейства могат да използват само календарния метод.

— Календарния метод? — избухна той. — Осмеляваш се да ми ги говориш тия при положение, че онова, което суче на гърдите ти, беше заченато по този начин. Нещо повече, така само се опитваш, и то доста неубедително, да сведеш нещата само до един-два пъти на месец.

И в този момент Ханк спря да говори. Разбра, че е отишъл твърде далеч. Сега Черил хлипаше неутешимо, приведена над Розмари, сякаш да я предпази от гнева на баща й.

Той отново коленичи и прошепна:

— Извинявай, скъпа. Но ако се опиташ да изкараш два цели дни, без да мигнеш, може би ще разбереш колко невероятно разнебитен се чувствам. Наистина съжалявам.

— О, Ханк, обичам те. Моля те, нека не се караме повече така.

В продължение на няколко минути баща, майка и дете останаха прегърнати, люлеейки се напред-назад.

Черил се беше успокоила.

— Искаш ли закуска, скъпи? Веднага щом Розмари заспи, ще ти препека филийки.

— Не си прави труда, ядох от онези боклуци в болницата. Ние, стажантите, сме като кози — ядем всичко.

Той стана и тръгна към спалнята, и в този момент му хрумна още нещо.

Стажант-лекарите имат още една обща черта с козите — те са адски похотливи.

 

 

През съботните нощи спешното отделение в болницата „Белвю“ приличаше на скотобойна. На Барни, който даваше тук трийсет и шест часови смени, му се струваше, че по улиците на Манхатън се води световна война.

Беше парадоксално, но раните, причинени от нож или изстрел, бяха най-лесни за лекуване. В края на първите няколко седмици той беше зашил толкова много километри (или поне така изглеждаше) разкъсана плът, че се улови да мисли за описанието, което Луис Кастелано беше направил за Испанската гражданска война: „Бях повече шивачка, отколкото лекар.“

Постепенно Барни се научи да съшива кожа в полусъзнателно състояние и по този начин, докато се занимаваше с облъсканите от насилието в града жертви, поне можеше да си почива психически.

Никога не се откриваше възможност истински да поспи, защото, поне според Барни, Ню Йорк пазеше репутацията си на „град, който никога не заспива“.

Опитваше се да се утеши, като си напомняше, че вече го бяха предупреждавали колко тежко е да си стажант-лекар.

Но защо, питаше се той, както и хиляди други преди него, защо са тези нечовешки дълги смени?

Едва ли някоя авиокомпания би позволила на някой от пилотите си да лети и наполовина от времето, през което работеше той. Защо стажантите бяха така наказани?

Беше комично, но лекарите, които най-добре познават човешката физиология, изглежда, пренебрегваха факта, че хората не могат да действат нормално, когато са уморени. А също и обстоятелството, че стажантите отиваха към границата на колапса.

Той се осмели да попита един от главните лекари защо трябва младите им колеги да наказват телата си по един такъв начин, който ще бъде изтълкуван като патологичен, ако бъде приложен върху пациентите им.

Изтъкнатият и опитен старейшина просто каза:

— И ние така практикувахме… и оцеляхме.

— Не, не, не, сър — сънливо заспори Барни, — дори да пренебрегнете нашето здравословно състояние, какво ще кажете за нещастния пациент, преглеждан от лекар, който едва не заспива? Нима има интерес да го лекува някой пълен дебил? Уморените хора грешат.

Докторът погледна Барни с укор в очите.

— Ливингстън, това е част от вашето образование и сигурно знаете поговорката: Ако те е страх от вълци, недей да ходиш в гората.

И тъй, Барни остана на поста си, макар да усещаше, че кръвта му бавно се превръща в кафе, а мозъкът му — в наквасен бял хляб с парче сирене отгоре. Имаше само една утеха — беше твърде уморен, за да се безпокои от малкото си познания, твърде изтощен, за да осъзнае, че, ако някога изгуби верния си „Наръчник на Мърк“, няма да има никаква представа, с какво си има работа и какво трябва да прави.

През една относително спокойна делнична нощ някакъв мъж съобщи на сестрата от пропуска, че „умира от рак“. Но когато го помолиха да бъде по-ясен, той отвърна: „Мога да го кажа само на лекар.“

Сестрата насочи този случай към Барни.

Той прие човека в кабинета за прегледи, наля кафе и за него, седна насреща му и го помоли за обичайните сведения: име, професия и, което беше най-важно за болницата — каква здравна осигуровка има.

Оказа се, че името на пациента е Милтън Адлър, счетоводител, трийсет и пет годишен, и че разполага със Синия кръст и Синия щит.

— Добре — рече Барни и остави молива, опитвайки се да не се задуши, от пушека на силната цигара, от която болният непрекъснато подръпваше. — Кафето ви със захар ли да бъде?

Човекът се разшава.

— Боже, що за доктор сте вие? Аз седя тук и умирам, а вие ме питате дали искам захар в кафето си. Да не са ме пратили при някой студент? Искам да кажа, нямате ли някой висшестоящ, с когото да разговарям?

— Господин Адлър — твърдо каза Барни, — аз съм квалифициран лекар. Зная всичко за карциномите, неоплазмите или за каквото и да било онкологично заболяване, от което бихте могли да „страдате.“ И откровено казано, изхождайки от опита, който имам, мисля, че все още разполагате с петнайсет минути, през които да поговорим.

— Само толкова? — тревожно попита пациентът. — Искате да кажете, че ми остава да живея по-малко от час?

— Не съм казвал такова нещо, господин Адлър — отвърна Барни, колкото се може по-любезно. — Но ние и двамата може да умрем от старост, ако не ми дадете повече информация.

Нещо в поведението на Барни (може би лекотата, с която беше произнесъл „карцинома“) убеди Адлър в компетентността на младия лекар.

— Добре, питайте.

— Къде точно се намира вашият рак, господин Адлър?

Човекът помисли малко и отвърна:

— Не знам, не съм сигурен, по дяволите, вие сте лекарят, вие ще си го откриете.

Барни вече добиваше представа за случая.

— Господин Адлър, нищо друго, освен рака на кожата не се вижда с просто око.

— Тогава, за Бога, пратете ме на рентген. Какво чакате?

Барни взе празен лист и се опита в гласа му да прозвучи загриженост:

— Добра идея, господин Адлър. Но преди това ще трябва да им кажа коя част от тялото ви да снимат. Боли ли ви конкретно някъде?

— Сърцето ми, докторе. Мисля, че имам рак на сърцето. Това лекува ли се?

— Не мога да отговоря, преди да получа допълнителна информация — отговори Барни. — Ако обичате, кажете ми какви симптоми имате и кога се появиха?

— Струва ми се, че започна в неделя — човекът забеляза, че моливът на Барни остава неподвижен. — Записвате ли всичко това?

— Не се тревожете, Милтън, просто говорете.

— Ами това е. Нали ви казах, че болките почнаха в неделя.

— Нещо друго случи ли се през уикенда? Имам предвид дали иначе всичко беше спокойно?

— Не разбирам какво искате да кажете. Това, че се разболях неизлечимо от рак, не е ли достатъчно? — изведнъж той стана подозрителен. — А вие сигурен ли сте, че не сте студент по медицина?

Барни не обърна внимание на този въпрос й на свой ред го попита:

— Вие сте женен, Милтън. Така ли е?

— Вече ме питахте това за вашата проклета документация. А сега извикайте някой висшестоящ или ще се обърна към адвоката си.

За част от секундата никой от двамата не се помръдна. Сетне изминаха още няколко минути, през които лекарят и пациентът седяха безмълвно в малката стаичка за прегледи.

После Барни го попита съвсем вежливо:

— Какво ви накара да се сетите за адвоката си, Милтън?

— Какво искате да кажете? — сърдито попита пациентът.

— Казахте, че искате друг доктор. Защо според вас ви е нужен адвокат за тази работа?

Адлър не можа да отговори и в знак на протест се изправи на крака.

— Седнете, Милтън — тихо, но твърдо нареди Барни.

Човекът се подчини като послушно дете.

Барни облегна лакти върху масата.

— А сега, Милтън, ми кажете дали имате някакви затруднения?

— Не, абсолютно никакви.

— Добре ли сте във финансово отношение?

— Да, да — той махна пренебрежително с ръка. — Престанете да ми задавате тези глупави въпроси.

След това Барни го попита:

— А бракът ви?

— Какъв брак? — изведнъж избухна той. — Ако все още имах брак, защо ми е да се обаждам на адвоката си? Тя е наела най-голямата акула на Ню Йорк. А моят човек толкова не го бива, че навярно ще загуби дори и правото ми да посещавам децата. Боже, ще умра.

Той зарови глава в ръцете си и се разплака.

След малко Барни тихо запита:

— Имате предвид, че искате да умрете, не е ли това истината, Милтън?

— Да, да — той кимна, все още криейки лице зад ръцете си. — Аз я обичам. Обичам и децата си. Какво ми остава, ако те си отидат — само един празен и гаден апартамент. Просто не можете да си представите колко ужасно се чувствам.

— Мисля, че мога — съчувствено рече Барни. — Бих казал, че се чувствате толкова зле, колкото и човек, който има рак на сърцето.

 

 

Това беше неговата първа сполучлива психиатрична диагноза… и първият му провал.

Макар веднага да изписа лекарства за ободряване на болния, той усети, че Адлър е твърде близо до едно сериозно разстройство и не може да го пусне да си ходи.

Барни се обади в психиатричното отделение и обясни ситуацията. Завеждащият, един много уморен човек на име Бартън, се ядоса.

— Виж какво, момче, ако трябва да прибираме всеки депресиран, който влиза в стаята за прегледи, за да ги поберем всичките, ще ни е нужен целия Сентрал парк. При нас и без това е претъпкано. Няма къде да се седне дори. Дай му либиум и го прати да си ходи.

— Но, доктор Бартън — възрази Барни учтиво, — мисля, че този човек може да се опита да се самоубие.

— Е, това е нещо друго — рече гласът от телефона. — Ако наистина се опита, обади се пак.

Барни се върна в стаята за прегледи и даде на Адлър две капсули в черно и зелено и картонена чашка с вода.

— Изпий едната сега, Милт, а другата утре след закуска. Това е, за да се успокоиш и да заспиш. Но искам да те видя веднага щом се събудиш утре, става ли?

Пациентът кимна покорно и погълна капсулата.

Барни го изпроводи до входа и му хвана такси.

На другата сутрин Адлър наистина се появи. На първата страница на „Дейли мирър“. Беше скочил от четиринайсетия етаж, където се намираше „неговата пищна ийстсайдска мансарда“ — както се бе изразил репортерът. Като я интервюирали, скърбящата съпруга, която заедно с децата била в провинцията за уикенда, проплакала: „Трябваше да се сетя. Горкият Милтън беше толкова потиснат. Трябваше да се сетя.“

Доктор Айвън Бартън се опитваше да открадне няколко скъпоценни секунди сън и обхванал обраслата си брадичка в ръце, подремваше на бюрото в сестринската стая. В този момент той беше разбуден от нещо като ковашки чук, стоварил се само на няколко сантиметра от ушите му. Бартън погледна сепнато нагоре и видя една непозната фигура в изцапана бяла престилка.

— Вие ли сте Бартън? — изръмжа неспретнатият млад лекар.

Психиатърът, който не беше спал през последните трийсет и шест часа, бе леко объркан. Той отвърна неясно:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Барни тикна един брой на „Мирър“ пред лицето му.

— Вижте това — ядосано рече той. — Това е човекът, когото миналата нощ отказахте да приберете, защото не взехте на сериозно думите ми.

— Ей, ей, успокой се, друже — отвърна малко по-възрастният лекар, който вече възвръщаше способностите си и (както сам смяташе) клиничните си похвати. — Ти май си нов тука.

— Че какво от това? Може би, ако миналата нощ си бяхте направили труда да поговорите с Адлър, щяхте да видите онова, което видях и аз. Човекът беше отчаян.

— Хайде, момче, ти сам не беше толкова сигурен, иначе щеше да ме притиснеш малко по-здраво. Прав ли съм?

— Не — изрева Барни и в същия момент си помисли: „Може би грешката наистина е моя. Аз съм отговорен за смъртта на клетия нещастник.“

— Искаш ли да поговорим за това? — попита Бартън угрижено.

Барни тръсна глава и седна.

— Съжалявам, ако съм загубил самообладание. За първи път…

— Загубваш пациент? — завърши Бартън мисълта му.

Барни кимна:

— Ужасно е. Да не бях толкова сънен, щях да спася живота на този човек — после вдигна очи и попита: — Ти някога губил ли си пациент?

— Да — призна Бартън. — И ако това те утешава, с всеки път става все по-лошо.

— Искаш да кажеш, че си загубил много пациенти? — попита Барни с потрес и изненада.

— Слушай, момче, статистиката е установила, че всеки студент по медицина „убива“ средно по трима пациенти, преди да се квалифицира. И никой не държи сметка за това.

Барни поклати измъчено глава.

— Не мисля, че мога да го преживея още веднъж.

— Тогава не ставай психиатър — посъветва го Бартън искрено. — Захвани се с нещо по-безопасно като дерматологията — той замълча. — Точно както хирургът ортопед се нуждае от физическа сила, така и психиатърът се нуждае от вътрешна издръжливост. Печално е, но е факт, че светът гъмжи от нещастни хора и че в това число са включени дори психиатрите. Всъщност знаеш ръста на самоубийствата при нас.

— Чух, че е доста висок — промърмори Барни.

— Девет… девет пъти по-висок в сравнение със средния ръст. Избрал си много опасна професия, приятелю.

Барни знаеше, че лекарите не могат да спасят всички пациенти. С това обстоятелство той беше готов да свикне. Не беше ли умрял онзи нещастник в ръцете му на операционната маса, докато му преливаха кръв.

Но сега той изведнъж разбра каква е разликата. Ножът е бърз, животът изтича бързо от вените. Може би пред психиатъра стои същият проблем, но при забавен каданс. Неговата работа е не да шие, а да се опита да предотврати употребата на ножа.

— Кога си тръгваш оттук? — попита психиатърът.

— След половин час — отвърна Барни.

— Аз си тръгвам веднага щом дойде Сара Фийлд, а това може да стане всеки момент. Искаш ли да направим една лека закуска?

— Не, благодаря — каза Барни, все още неизлязъл от шока. — Искам само да поспя. Да се вмъкна в леглото и всичко да остане зад гърба ми.

Той се обърна и тръгна.

— Не разчитай на това — извика Бартън зад него. — Повечето стажанти не правят разлика между болката насън и болката наяве. Всичко е един общ скапан кошмар.

— Благодаря — отговори Барни, — ти наистина ми помогна.